Лев Толстой
Ана Каренина (48)

XIV

Когато наближи до в къщи в най-весело настроение, откъм главния вход на къщата Левин чу звънче на тройка.

„Да, някой идва от гарата — помисли той, — тъкмо е пристигнал московският влак… Кой ли може да е? Дали не е братът Николай? Той ми беше казал: «Или ще замина някъде на бани, или ще дойда при тебе».“ В първия миг му стана страшно и неприятно, че присъствието на брат му ще развали това негово щастливо пролетно настроение. Но го досрамя за това му чувство и веднага той сякаш разтвори душевната си прегръдка и с трогателна радост очакваше и желаеше сега от все сърце пристигналият да е брат му. Той сбута коня и когато зави зад акацията, видя приближаващата пощенска тройка от гарата, а в нея един господин с шуба. Не беше брат му. „Ах, дано е някой приятен човек, с когото бих могъл да си поприказвам“ — помисли той.

— А! — радостно викна Левин, като вдигна и двете си ръце нагоре. — Ето ти приятен гостенин! Ах, как ти се радвам! — провикна се той, като позна Степан Аркадич.

„Сега вече ще разбера сигурно дали се е омъжила, или кога ще се омъжи“ — помисли той.

И в тоя прекрасен пролетен ден почувствува, че споменът за нея не му причинява никаква болка.

— Е, не ме ли очакваше? — попита Степан Аркадич, който излезе от шейната с пръски кал на носа, на бузата и веждите, но грейнал от радост и здраве. — Дойдох, първо, да те видя — каза той, като го прегърна и целуна, — второ, да походя на лов и, трето, да продам гората в Ергушово.

— Прекрасно! А каква пролет, а? Как успя да дойдеш с шейна?

— С талига е още по-трудно, Константин Дмитрич — отвърна познатият файтонджия.

— Е, много, много ти се радвам — каза Левин, като се усмихваше искрено с детски-радостна усмивка.

Левин отведе гостенина си в стаята за гости, дето внесоха и нещата на Степан Аркадич: чанта, пушка в калъф, чантичка за пури, и като го остави да се умие и преоблече, отиде за малко в канцеларията да съобщи за оранта и детелината. Агафия Михайловна, която винаги се грижеше за честта на къщата, го посрещна в коридора с въпроси относно обеда.

— Както искате направете, само че по-скоро — каза той и отиде да търси управителя.

Когато се върна, Степан Аркадич, умит, сресан и светнал в усмивка, излизаше от вратата на стаята си и те заедно се качиха на горния етаж.

— Колко се радвам, че се домъкнах до тебе! Сега вече ще разбера какви са тия тайнства, които вършиш тук. Ама, право да ти кажа, завиждам ти. Каква хубава къща, колко хубаво е всичко тук! Светло, весело — казваше Степан Аркадич, забравил, че не всякога е пролет и не винаги дните са ясни като днес. — Пък и икономката ти каква е прелест! По-добре би било да беше някоя хубавичка камериерка с престилчица; но при твоето монашество и строг стил — и това е много добре.

Степан Аркадич разправи много интересни новини и особено интересната за Левин новина, че брат му Сергей Иванович се канел през лятото да му дойде на гости в село.

Но Степан Аркадич не му каза нито дума за Кити и изобщо за Шчербацки; предаде му само поздрав от жена си. Левин му бе благодарен за неговата деликатност и се радваше много на гостенина си. Както винаги през време на уединението у него се бяха набрали сума мисли и чувства, които той не можеше да сподели с околните, и сега изливаше пред Степан Аркадич както възторжената си радост от пролетта, така и неуспехите и плановете си в стопанството, и мислите и бележките върху книгите, които бе чел, и особено идеята за съчинението си, чиято основа, макар че и сам той не забелязваше това, беше критика на всички стари съчинения върху стопанството. Степан Аркадич, винаги мил, разбиращ всичко само от едно загатване, през това си гостуване беше особено мил и Левин долови нова черта на уважение и сякаш на нежност от страна на приятеля си, която го поласка.

Старанията на Агафия Михайловна и на готвача обедът да бъде особено хубав имаха за последица само това, че двамата изгладнели приятели, като седнаха да закусят, се наядоха с хляб и масло, пушено и солени гъби, а и това, че Левин заповяда да поднесат супата без пирожките, с които готвачът искаше особено да учуди гостенина. Но Степан Аркадич, макар че бе свикнал с други обеди, намираше всичко за отлично: и ракията, и хляба, и маслото, и особено пушеното, и гъбите, и копривената чорба, и кокошката с бял сос, и бялото кримско вино — всичко беше превъзходно и чудесно.

— Отлично, отлично — каза той, като запуши дебела цигара след печеното. — Сякаш съм слязъл от параход след шум и друсане и идвам при тебе като на някакъв тих бряг. Значи, ти казваш, че трябва да се изучава самият елемент — работникът, и да се ръководим от него при избора на стопанските методи. Аз съм профан в тия работи, но струва ми се, че тая теория и нейното прилагане ще упражнят влияние и върху работника.

— Да, но почакай: аз не говоря за политическата икономия, а за науката, за стопанството. Тя трябва да бъде като естествените науки и да разглежда дадените явления и работника от неговото икономическо, етнографско…

В това време влезе Агафия Михайловна със сладкото.

— Е, Агафия Михайловна — каза й Степан Аркадич, като целуваше крайчетата на пълничките си пръсти, — какво пушено имате, каква ракийка!… Но не е ли време, Костя? — добави той.

Левин погледна през прозореца слънцето, което залязваше зад оголените върхари на гората.

— Време е, време е — каза той. — Кузма, впрягай кабриолета! — и се затече в долния етаж.

Степан Аркадич също слезе долу, грижливо свали платнения калъф от лакираната кутия и като я отвори, започна да сглобява скъпата си, нов модел пушка. Кузма, който вече подушваше големичка сума за почерпка, не се отделяше от Степан Аркадич и му обуваше и чорапите, и ботушите, а Степан Аркадич с удоволствие го оставяше да прави това.

— Костя, нареди, ако дойде търговецът Рябинин — аз му съобщих да дойде днес, — да го приемат и да ме почака…

— А ти на Рябинин ли продаваш гората?

— Да. Нима го познаваш?

— Как не, познавам го. Имал съм с него работа „положително и окончателно“.

Степан Аркадич се засмя. „Окончателно и положително“ бяха любимите думи на търговеца.

— Да, той приказва много смешно. Тя разбра къде отива господарят й! — прибави той, като потупа с ръка Ласка, която квичеше, увиваше се около Левин и ближеше ту ръката, ту ботушите и пушката му.

Когато излязоха, кабриолетът стоеше вече пред външната стълба.

— Наредих да впрегнат кабриолета, макар че не е далеко; или да отидем пешком?

— Не, по-добре да се качим — каза Степан Аркадич и пристъпи до кабриолета. Той се качи, седна, зави краката си с тигровата завивка и запуши пура. — Как може да не пушиш! Пурата е не само удоволствие, а и венец и признак на удоволствието. Това е живот! Колко е хубаво! Ето така бих желал да живея!

— А кой ти пречи? — засмян каза Левин.

— Не, ти си щастлив човек. Имаш всичко, което обичаш! Обичаш коне — имаш, кучета — имаш, лов — имаш, стопанство — имаш.

— То е може би защото се радвам на това, което имам, и не скърбя за онова, що нямам — каза Левин, като си спомни за Кити.

Степан Аркадич разбра, погледна го, но не каза нищо.

Левин беше благодарен на Облонски, задето с обикновения си такт не споменаваше нищо за Шчербацки, след като забеляза, че Левин се страхува да заприказва за тях; но сега на Левин му се искаше вече да научи онова, което го измъчваше толкова; само че не смееше да заприказва.

— Е, как са твоите работи? — попита Левин, сметнал, че не е хубаво от негова страна да мисли само за себе си.

Очите на Степан Аркадич весело заблестяха.

— Ти не си съгласен, че човек може да обича кравайчетата, когато си има определена дажба — според тебе това е престъпление; а аз не разбирам живота без любов — каза той, понеже бе разбрал посвоему въпроса на Левин. — Какво да се прави, така съм създаден. И право да ти кажа, с това не причиняваш никому зло, а на себе си доставяш такова удоволствие…

— Пак ли има нещо ново? — попита Левин.

— Има, братко! Виждаш ли, ти познаваш типа на Осиановите жени… ония жени, които виждаш насън… Ето тия жени ги има наяве… и тия жени са ужасни. Жената, знаеш, е такъв предмет, че колкото и да я изучаваш, все ще ти се вижда съвсем нова.

— Тогава по-добре да не я изучаваме.

— Не. Един математик бе казал, че насладата не е в откриването на истината, а в търсенето й.

Левин слушаше мълчаливо и въпреки всички усилия, които правеше над себе си, никак не можеше да се пренесе в душата на приятеля си и да разбере чувството му и удоволствието от изучаването на такива жени.