Лев Толстой
Ана Каренина (193)

Лвов, женен за Натали, сестрата на Кити, бе прекарал целия си живот в столиците и в чужбина, дето бе получил и възпитанието си, и служеше като дипломат.

Миналата година той напусна дипломатическата служба, но не поради някоя неприятност (той никога и с никого не бе имал неприятности), и мина на служба в дворцовото ведомство в Москва, за да може да даде най-добро възпитание на двете си момчета.

Въпреки напълно противоположните им навици и възгледи и въпреки че Лвов беше по-стар от Левин, тая зима те се сближиха много и се обикнаха.

Лвов си беше в къщи и Левин влезе при него без предупреждение.

В домашен сюртук с колан, с кожени пантофи, Лвов седеше в креслото и с pince-nez със сини стъкла четеше книга, сложена на пюпитър, като държеше предпазливо настрана с красивата си ръка изгоряла до половината пура.

Когато той видя Левин, неговото прекрасно, изтънчено и още младо лице, на което къдравите блестящи сребърни коси придаваха още по-благороден израз, светна в усмивка.

— Прекрасно! Аз исках да изпратя някого у вас. Е, как е Кити? Седнете тук, по-удобно е… — Той стана и приближи люлеещия се стол. — Четохте ли последния циркуляр в Journal de St.-Pétersbourg? Аз го намирам отличен — каза той с донейде френски акцент.

Левин разправи това, което според Катавасов се говори в Петербург, и след като поприказваха за политика, разказа му за запознаването си с Метров и за отиването си на заседанието. Това нещо заинтересува много Лвов.

— Завиждам ви, че имате достъп в тоя интересен учен свят — каза той. И след като се разприказва както обикновено, веднага премина на по-удобния за него френски език. — Наистина нямам и време. И службата, и занятията ми с децата ме лишават от това; а освен това не се срамувам да кажа, че и образованието ми е твърде недостатъчно.

— Аз не мисля така — усмихнат каза Левин и както винаги се трогна от неговото ниско мнение за себе си, което той си бе съставил съвсем искрено, а не от желание да изглежда или дори да бъде скромен.

— Ах, разбира се! Сега аз чувствувам колко малко съм образован. Дори за възпитанието на децата си трябва да опресня много неща в паметта си и просто да се уча. Защото не е достатъчно да има учители, трябва да има и наблюдател, както във вашето стопанство е необходимо да има работници и надзирател. Ето чета тая работа — той показа граматиката на Буслаев, сложена на пюпитъра, — искат го от Миша, а то е толкова трудно… Я ми обяснете. Тук той казва…

Левин искаше да му обясни, че това нещо не може да се разбере, а трябва да се заучи; но Лвов не се съгласи с него.

— Но вие се присмивате на тия работи!

— Напротив, не можете да си представите как, като ви гледам, аз се уча винаги на онова, което ми предстои, а именно възпитанието на децата.

— Няма какво да се учите — каза Лвов.

— Зная само — каза Левин, — че не съм виждал по-добре възпитани деца от вашите и не бих желал по-добри от тях.

Лвов видимо искаше да се сдържи да не издаде радостта си, но цял светна в усмивка.

— Само дано са по-добри от мене. Това е всичко, което желая. Вие не знаете — започна той — какъв труд се иска за такива деца, които, като моите, бяха занемарени от тоя живот в чужбина.

— Ще насмогнете. Те са толкова способни деца. Главното е нравственото възпитание. Тъкмо на това се уча, като гледам вашите деца.

— Вие казвате — нравствено възпитание. Не можете да си представите колко трудно е това! Едва сте се справили с някоя лоша черта, проявяват се други и пак борба. Ако не беше опората в религията — помните ли, ние сме говорили за това, — без тая помощ никой баща само със своите сили не би могъл да възпитава.

Тоя разговор, който винаги интересуваше Левин, бе прекъснат от хубавицата Наталия Александровна, която влезе, облечена вече за излизане.

— А пък аз не знаех, че сте тук — каза тя и очевидно не само не съжаляваше, но дори се радваше, че е прекъснала тоя разговор, който й бе отдавна познат и бе й омръзнал. — Е, как е Кити? Днес аз ще обядвам у вас. Виж какво, Арсений — обърна се тя към мъжа си, — ти ще вземеш каретата…

И мъжът и жената започнаха да обсъждат как ще прекарат деня. Понеже мъжът трябваше да отиде да посрещне някого по служба, а жената — на концерт и на публично заседание на югоизточния комитет, трябваше да решат и обмислят много неща. Като свой човек, Левин беше длъжен да вземе участие в тия планове. Решено бе Левин и Натали да отидат на концерта и на публичното заседание, а оттам да изпратят каретата в кантората за Арсений и той да мине да я вземе и я отведе у Кити; или ако не е свършил работата си, да изпрати каретата и Левин да отиде с жена му.

— Виж как ме разваля той — каза Лвов на жена си, — уверява ме, че нашите деца са прекрасни, когато аз знам, че имат толкова лоши навици.

— Арсений стига до крайност, аз винаги съм казвала това — рече жена му. — Ако търсиш съвършенство, никога няма да бъдеш доволен. И право казва татко, че когато са възпитавали нас, е била едната крайност — държали са ни в долния етаж, а родителите ни са живеели в горния; сега обратното — родителите в килера, а децата — в горния етаж. Сега вече родителите не трябва да живеят, а всичко се прави за децата.

— Какво от това, щом така е по-приятно? — каза Лвов, като се усмихна с хубавата си усмивка и докосна ръката и. — Който не те познава, ще помисли, че не си майка, а мащеха.

— Не, всяка крайност е лоша — спокойно каза Натали, като прибра ножчето му за разрязване в определеното на масата място.

— Е, елате тук, съвършени деца — каза той на влизащите хубави момчета, които се поклониха на Левин и пристъпиха към баща си очевидно за да го питат нещо.

На Левин се искаше да поприказва с тях, да чуе какво ще кажат на баща си, но Натали заприказва с него и в тоя миг в стаята влезе в придворен мундир Махотин, колега по служба на Лвов, за да отидат заедно да посрещат някого, и започна безконечен разговор за Херцеговина, за княжна Корзинска, за Думата и за скоропостижната смърт на Апраксина.

Левин дори бе забравил за дадената му поръка. Спомни си едва когато излизаше в антрето.

— Ах, Кити ми поръча да поприказваме с вас за Облонски — каза той, когато Лвов се спря на стълбата, изпращайки него и жена си.

— Да, да, maman иска ние, les beaux-frères^[1], да му се поскараме — каза той с усмивка и се изчерви. — И после, защо пък аз?

— Тогава аз ще му се поскарам — усмихната каза Лвова, която изчакваше края на разговора в бялата си ротонда от кучешка кожа. — Е, да вървим.