Лев Толстой
Ана Каренина (191)

— Моля ти се, отбий се у семейство Бол — каза Кити на мъжа си, когато в единадесет часа, преди да излезе от къщи, той й се обади. — Знам, че ще обядваш в клуба, татко те е записал. Ами сутринта какво ще правиш?

— Ще отида само у Катавасов — отвърна Левин.

— Защо толкова рано?

— Той обеща да ме запознае с Метров. Исках да поприказвам с него за моето съчинение, той е известен петербургски учен — каза Левин.

— Да, неговата ли статия толкова хвалеше ти? Е, ами после? — каза Кити.

— Може да се отбия и в съда по делото на сестра ми.

— Ами на концерта? — запита тя.

— Защо ще ходя сам!

— Не, иди; там дават тия нови неща… Това те интересува толкова много! Аз бих отишла непременно.

— Е, във всеки случай ще се отбия у дома преди обед — каза той и погледна часовника си.

— Но облечи си сюртука, та да отидеш право у графиня Бол.

— Непременно ли трябва?

— Ах, непременно! Той е идвал у нас. Какво ти струва пък? Ще се отбиеш, ще седнеш, ще поприказваш пет минути за времето, ще станеш и ще си излезеш.

— Няма да повярваш, толкова съм отвикнал от тия работи, че просто ми е съвестно. Как така? Дошъл чужд човек, седнал, поседял без всякаква работа, попречил им, развалил настроението си и си отишъл.

Кити се засмя.

— Но нали си правил визити като ерген? — каза тя.

— Правил съм, но винаги съм се стеснявал, а сега съм отвикнал дотолкова, че, Бога ми, по-добре да не обядвам два дни, отколкото да направя тая визита. Така ми е съвестно! Все ми се струва, че ще се обидят, ще кажат: защо ли си дошъл без работа?

— Не, няма да се обидят. Аз отговарям за това — каза Кити, като го погледна засмяна в лицето. Тя улови ръката му. — Хайде, сбогом… Отбий се, моля ти се.

Той искаше вече да излезе, след като целуна ръка на жена си, когато тя го спря.

— Костя, знаеш ли, че са ми останали само петдесет рубли.

— Нищо, ще се отбия да взема от банката. Колко? — каза той с познатия за нея израз на недоволство.

— Не, почакай. — Тя задържа ръката му. — Да си поприказваме, това ме безпокои. Струва ми се, не харча за нищо излишно, а парите се топят. Има нещо, което не е в ред.

— Ни най-малко — каза той, като се закашля и я гледаше изпод вежди.

Тя познаваше това кашляне. То бе признак на силното му недоволство, но не от нея, а от себе си. Той наистина беше недоволен, но не от това, че бяха похарчили много пари, а защото му напомнят за онова, което той иска да забрави, понеже знае, че в това има нещо нередно.

— Аз поръчах на Соколов да продаде пшеницата и да вземе аванс срещу мелницата. Във всеки случай ще имаме пари.

— Не, но аз се страхувам, че изобщо много…

— Ни най-малко, ни най-малко — повтори той. — Хайде, сбогом, миличка.

— Не, право да ти кажа, понякога съжалявам, че послушах мама. Колко хубаво щеше да бъде на село! А тук ви измъчих всички и харчим толкова пари.

— Ни най-малко, ни най-малко. Откак съм женен, нито веднъж не се е случвало да кажа, че би било по-добре иначе, отколкото е…

— Истина ли? — каза тя и го гледаше в очите.

Той каза това, без да мисли, само за да я утеши. Но когато я погледна и видя, че тия правдиви мили очи са устремени въпросително към него, той повтори същото вече искрено. „Аз съвсем забравям за нея“ — помисли той. И си спомни за онова, което ги очакваше така скоро.

— А скоро ли? Как чувствуваш? — прошепна той, като я улови за двете ръце.

— Аз съм мислила толкова пъти, че сега не мисля и не зная нищо.

— И не те ли е страх?

Тя се усмихна презрително.

— Никак.

— Ако има нещо, аз съм у Катавасов.

— Не, нищо няма да има, не мисли. Аз ще отида с татко да се разходя на булеварда. Ще се отбием у Доли. Ще те чакам преди обед. Ах, да! Знаеш ли, че положението на Доли става съвсем невъзможно? Задлъжняла е до гуша, а няма пари. Вчера приказвахме с мама и Арсений (така тя наричаше мъжа на сестра си Лвова) и решихме вие двамата да се карате на Стива. Това е абсолютно невъзможно. С татко не може да се говори… Но ако ти и той…

— Но какво можем да направим ние? — каза Левин.

— Все пак ти ще отидеш у Арсений, поговори с него; той ще ти каже какво сме решили.

— Добре, с Арсений аз съм съгласен предварително на всичко. Ще се отбия при него. Впрочем ако отида на концерт, ще отидем с Натали. Е, сбогом.

На външната стълба старият, още ерген, слуга Кузма, който се грижеше за домакинството в града, спря Левин.

— Подковахме Красавчик (това беше левият кон от впряга, докаран от село), но все куца — каза той. — Какво ще заповядате?

На първо време в Москва Левин се интересуваше от конете, докарани от село. Искаше му се да уреди тоя въпрос колкото може по-добре и по-евтино; но оказа се, че собствените коне струват по-скъпо от файтонджийските и затова все пак наемаха файтон.

— Изпрати да извикат ветеринаря; сигурно има нещо натъртено.

— Добре, ами за Катерина Александровна? — запита Кузма.

Сега вече Левин не се учудваше така много, както беше на първо време от живота му в Москва, че за да отидат от Воздвиженка до Сивцев Вражек, трябваше да впрягат в тежката карета два силни коня, да карат каретата четвърт верста по разкаляния сняг и да стоят там четири часа, след като са заплатили за това пет рубли. Сега вече това му се виждаше естествено.

— Кажи на файтонджията да впрегне в нашата карета — каза той.

— Слушам, господарю.

И след като разреши, благодарение на градските условия, така просто и лесно затруднението, което в село би изисквало толкова личен труд и внимание, Левин излезе на външния вход, извика един файтонджия, качи се и замина за улица Никитска. По пътя не мислеше вече за парите, а размишляваше как ще се запознае с петербургския учен, който се занимаваше със социология, и какво ще говори с него за книгата си.

Тия странни за селския жител непроизводителни, но неизбежни разходи, които му се налагаха от всички страни, поразяваха Левин само на първо време в Москва. Но сега той бе свикнал вече с тях. В това отношение с него се случи онова, което, както казват, се случва с пияниците: първата чашка изпиваш трудно, втората — по-лесно, а след третата — вървят една след друга. Когато разменяше първата сторублева банкнота, за да купи ливреи на лакея и вратаря, Левин неволно съобрази, че тия никому ненужни, но неизбежно необходими ливреи, ако се съди от учудването на княгинята и Кити, когато той загатна, че може и без ливреи — че тия ливреи ще струват двама летни работници, сиреч около триста работни дни от Великден до Заговезни, и то всеки ден тежка работа от ранни зори до късна вечер, — тая сторублева банкнота все още трудно се отскубна от ръцете му. Но следващата банкнота, разменена за купуване на провизии, за да поканят на обед роднини, което струваше двадесет и осем рубли, макар и да накара Левин да си спомни, че двадесет и осем рубли са девет четвъртини овес, който с потене и пъшкане косяха, връзваха, вършееха, отвяваха, отсяваха и насипваха — тая следваща банкнота той даде все пак по-лесно. А сега разменяните банкноти отдавна вече не предизвикваха такива мисли и вървяха една след друга. Дали трудът, употребен за придобиване на парите, отговаря на удоволствието, което дава купеното с тях — това съображение отдавна бе забравено. Забравена беше и стопанската сметка, че има известна цена, под която не бива да се продава известно количество жито. Ръжта, за цената на която той толкова дълго държеше, бе продадена петдесет копейки по-евтино крината, отколкото даваха за нея преди един месец. Дори и сметката, че при такива разходи не могат да прекарат цяла година без дългове — и тая сметка нямаше вече никакво значение. Искаше се само едно: да има пари в банката, без да се пита откъде са те, така че да знаят винаги с какво ще купят говеждо за утре. И досега тая сметка за него беше в ред; той имаше винаги пари в банката. Но сега парите в банката се бяха свършили и той не знаеше добре откъде ще ги вземе. И тъкмо това бе развалило за миг настроението му, когато Кити му напомни за пари; но той нямаше време да мисли за това. Седеше във файтона и размишляваше за Катавасов и за предстоящото си запознаване с Метров.