Лев Толстой
Ана Каренина (177)

— Е, княжна, ето ви и Доли, вие толкова искахте да я видите — каза Ана, която заедно с Даря Александровка излезе на голямата каменна тераса, дето на сянка, зад гергефа, седеше княжна Варвара и бродираше възглавница за креслото на граф Алексей Кирилович. — Тя казва, че не иска нищо до обед, но вие наредете да поднесат закуска, а пък аз ще отида да намеря Алексей и ще доведа всички.

Княжна Варвара ласкаво и някак си покровителствено посрещна Доли и веднага започна да й обяснява, че се е преселила у Ана, защото винаги я е обичала повече от сестра й Катерина Павловна, същата, която бе възпитавала Ана, и че сега, когато всички са изоставили Ана, тя смятала за свой дълг да й помогне в тоя преходен, най-тежък период.

— Мъжът й ще й даде развод и тогава аз пак ще се оттегля в своето уединение, а сега мога да бъда полезна и колкото и да ми е тежко, ще изпълня дълга си не както другите. А ти колко си мила, колко хубаво направи, че дойде! Те живеят напълно като най-добри съпрузи; ще ги съди Бог, а не ние. А нима Бирюзовски и Авениева… Ами самият Никандров, ами Василев с Мамонова, ами Лиза Нептунова… Та никой нищо ли не говореше? А накрая всички започнаха да ги приемат. И после, c’est un intérieur si joli, si comme il faut. Tout-à-fait à l’anglaise. On se réunit le matin au breakfast et puis on se sépare.^[1] Всеки прави каквото си иска до обед. Обедът е в седем часа. Стива е направил добре, че те е изпратил. Той трябва да поддържа връзки с тях. Ти знаеш, че чрез майка си и брат си Вронски може да направи всичко. После те правят много добрини. Той не ти ли е казал за своята болница? Ce sera admirable^[2] — всичко е от Париж.

Разговорът им бе прекъснат от Ана, която бе намерила мъжката компания в билярдната и заедно с тях се върна на терасата. За обед беше още рано, времето бе отлично и затова се направиха няколко различни предложения за прекарване на останалите два часа. Във Воздвиженско имаше твърде много начини за прекарване времето и нито един не беше като ония, които се прилагаха в Покровско.

— Une partie de lawn tennis^[3] — предложи Весловски, като се усмихна с хубавата си усмивка. — Ние сме пак с вас, Ана Аркадиевна.

— Не, горещо е; по-добре да тръгнем из градината и да се повозим на лодка, да покажем бреговете на Даря Александровна — предложи Вронски.

— Съгласен съм на всичко — каза Свияжски.

— Аз смятам, че най-приятно за Доли ще бъде да се разходи, нали? А след това вече с лодка — каза Ана.

Така и решиха. Весловски и Тушкевич отидоха в къпалнята и обещаха да приготвят там лодката и да почакат.

В две двойки тръгнаха по алеята: Ана със Свияжски, а Доли с Вронски. Доли беше някак смутена и неспокойна от тая съвсем нова за нея среда, в която бе се озовала. По принцип, на теория, тя не само оправдаваше, но дори одобряваше постъпката на Ана. Както става изобщо често с безукорно нравствените жени, уморени от еднообразието на нравствения живот, тя отдалеч не само извиняваше престъпната любов, но дори й завиждаше. Освен това тя искрено обичаше Ана. Но в действителност, като я видя в средата на тия чужди за нея хора, с техния нов за Даря Александровна добър той, стана й неловко. Особено неприятно й беше да вижда княжна Варвара, прощаваща им всичко заради удобствата, от които се ползуваше.

Изобщо по принцип Доли одобряваше постъпката на Ана, но й беше неприятно да вижда тоя човек, заради когото бе направена тая постъпка. Освен това Вронски никога не бе й харесвал. Тя го смяташе за много горд и не виждаше у него нищо такова, с което той би могъл да се гордее освен с богатството. Но против волята си тук, у дома си, той й импонираше повече от по-рано и тя не можеше да бъде свободна с него. В негово присъствие изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше пред прислужницата заради блузката си. Както пред прислужницата не че я беше срам, но й беше неловко заради кръпките, така и с него не че я беше срам, а й беше постоянно неловко.

Доли се чувствуваше смутена и търсеше тема за разговор. Макар да смяташе, че поради гордостта му сигурно са му неприятни похвалите за къщата и градината, тя не намери друга тема за разговор и затова все пак му каза, че много й е харесала къщата.

— Да, това е една много красива постройка, и то в хубав, стар стил — каза той.

— Много ми харесва дворът пред външния вход. Така ли си беше и по-рано?

— О, не! — каза той и лицето му просия от удоволствие. — Ако бяхте го видели тая пролет!

И отначало предпазливо, а след това увличайки се все повече и повече, той започна да й насочва вниманието върху различни подробности от украсата на къщата и градината. Виждаше се, че посветил много труд за подобряването и украсата на имението си, Вронски чувствува нужда да се похвали с тях пред новодошлата и искрено се радваше от похвалите на Даря Александровна.

— Ако искате да видите болницата и не сте уморена, тя е близо. Да отидем — каза той, като я погледна в лицето, за да се убеди, че наистина не й е скучно.

— Ти ще дойдеш ли, Ана? — обърна се той към нея.

— Ще дойдем. Нали? — обърна се тя към Свияжски. — Mais il ne faut pas laisser le pauvre Весловски et Тушкевич se morfondre là dans le bateau.^[4] Трябва да им съобщим. Да, това е паметник, който той ще остави тук — каза Ана, като се обърна към Доли със същата хитра, многозначителна усмивка, с която по-рано говореше за болницата.

— О, капитално дело! — каза Свияжски. Но за да не покаже угодничество пред Вронски, той веднага прибави една леко осъдителна забележка. — Все пак чудя се, графе — каза той, — как вие, който правите толкова много нещо в санитарно отношение за народа, сте така равнодушен към училищата.

— C’est devenu tellement commun les écoles^[5] — каза Вронски. — Разбирате ли, не от това, а ей така, увлякох се. Оттук трябва да минем за болницата — обърна се той към Даря Александровна, като посочи страничния изход от алеята.

Дамите разтвориха слънчобраните и тръгнаха по страничната алея. Когато минаха няколко завоя и излязоха от една вратичка, Даря Александровна видя отпреде си на високо място една голяма червена, почти довършена вече постройка с чудновата форма. Небоядисаният още железен покрив ослепително блестеше под яркото слънце. Близо до довършената постройка се издигаше друга, заобиколена със скеля, и работници с престилки редяха тухли, изсипваха хоросан от кофите и заглаждаха с инструментите си.

— Колко бързо върви работата у вас! — каза Свияжски. — Когато бях последния път, още нямаше покрив.

— До есента всичко ще бъде готово. Вътре почти всичко вече е довършено — каза Ана.

— Ами това новото какво е?

— Помещение за лекаря и за аптеката — отвърна Вронски, но видя идващия към него архитект с късо палто, извини се пред дамите и тръгна насреща му.

След като заобиколиха ямата, от която работниците вземаха вар, той се спря с архитекта и започна да говори нещо разпалено.

— Фронтонът все излиза по-ниско — отвърна той на Ана, която го запита какво има.

— Аз ви казах, че трябва да се вдигне фундаментът — каза Ана.

— Да, разбира се, щеше да бъде по-добре, Ана Аркадиевна — каза архитектът, — но сме пропуснали вече.

— Да, аз се интересувам много от това — отвърна Ана на Свияжски, който изрази учудване от нейните познания по архитектура. — Новата постройка трябва да подхожда на болницата. А тя бе замислена отпосле и започната без план.

Когато свърши разговора си с архитекта, Вронски се присъедини към дамите и ги поведе навътре в болницата.

Въпреки че отвън още довършваха корнизите, а в долния етаж боядисваха, в горния етаж почти всичко беше вече завършено. Минаха по широката желязна стълба на площадката и влязоха в първата голяма стая. Стените бяха измазани като мрамор, грамадните цели прозорци бяха вече поставени, само паркетът не беше още довършел и дърводелците, които рендосваха един изправен квадрат, оставиха работата, за да свалят ширитите, с които бяха привързали косите си, и да се здрависат с господата.

— Това е приемната — каза Вронски. — Тук ще има пюпитър, маса, шкаф и повече нищо.

— Насам, минете отсам. Не се приближавай до прозореца — каза Ана, като опитваше дали боята е изсъхнала. — Алексей, боята е вече изсъхнала — прибави тя.

От приемната минаха в коридора. Тук Вронски им показа направената нова система вентилация. След това им показа мраморните вани, леглата с необикновени пружини. После показа една след друга болничните стаи, склада, стаята за бельо, след това печките от нов тип, после едни колички, които няма да вдигат шум, когато возят по коридора необходимите неща, и много други работи. Свияжски преценяваше всичко като човек, който познава всички усъвършенствувания. Доли просто се учудваше на невижданото от нея досега и в желанието си да разбере всичко, подробно разпитваше за всичко, което правеше очевидно удоволствие на Вронски.

— Да, аз мисля, че това ще бъде единствената напълно образцово уредена болница в Русия — каза Свияжски.

— Ами няма ли да има родилно отделение? — запита Доли. — Това е толкова необходимо на село. Аз често…

Въпреки учтивостта си Вронски я прекъсна.

— Това не е родилен дом, а болница и тя ще бъде за всички болести освен заразните — каза той. — Я погледнете това… — и той подкара към Даря Александровна едно новоизписано кресло за оздравяващи. — Погледнете. — Той седна в креслото и започна да го движи. — Болният не може да ходи, слаб е още или го болят краката, а има нужда от въздух и затова язди, вози се…

Даря Александровна се интересуваше от всичко, всичко й харесваше много, но най-много й харесваше самият Вронски с това естествено наивно увлечение. „Да, той е много мил, добър човек“ — мислеше от време на време тя, без да го слуша, а го гледаше и вникваше в израза му и мислено се поставяше на мястото на Ана. Сега той й харесваше толкова много с оживлението си, че тя разбираше как Ана е могла да се влюби в него.