Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Съпоставени текстове
-
-
Анна Каренина ru 5
-
Когато Вронски се върна, Ана я нямаше още в хотела. Както му казаха, скоро след излизането му при нея дошла някаква дама и тя излязла заедно с нея. Че тя бе излязла, без да каже къде отива, че и досега я нямаше, че и сутринта бе ходила някъде, без да му каже нищо — всичко това заедно със странно възбудения израз на лицето й тая сутрин и спомена за оня враждебен тон, с който пред Яшвин почти измъкна от ръцете му снимките на сина си, го накара да се замисли. Той реши, че трябва да се обясни с нея. И я чакаше в приемната й. Но Ана не се върна сама, а доведе леля си, една стара мома, княжна Облонская. Тя беше същата, която бе идвала сутринта и с която Ана бе ходила на покупки. Ана сякаш не забелязваше израза върху лицето на Вронски, угрижен и въпросителен, и весело му разправяше какво е купила тая сутрин. Той виждаше, че у нея става нещо особено: в блестящите й очи, когато бегло се спираха върху него, имаше напрегнато внимание, а в думите и движенията й личеше оная нервна бързина и грация, които в началото на сближаването им така го пленяваха, а сега го тревожеха и плашеха.
Обедът бе сложен за четирима. Всички вече се бяха събрали, за да влязат в малката трапезария, когато пристигна Тушкевич със заръка от княгиня Бетси до Ана. Княгиня Бетси молеше да я извинят, задето не бе дошла да се сбогува; била неразположена, но молеше Ана да отиде в дома й между шест и половина и девет часа. При това определяне на времето, което показваше, че са взети мерки тя да не се срещне с никого, Вронски погледна Ана; но Ана сякаш не забеляза това.
— Много съжалявам, че тъкмо между шест и половина и девет не мога — каза тя, леко усмихната.
— Княгинята ще съжалява много.
— И аз също.
— Вие сигурно ще отидете да слушате Пати? — каза Тушкевич.
— Пати ли? Вие ми давате идея. Бих отишла, ако можеше да се намери ложа.
— Аз мога да ви намеря — предложи услугите си Тушкевич.
— Много, много ще съм ви благодарна — каза Ана. — Искате ли да обядвате с нас?
Вронски едва доловимо сви рамене. Той просто не разбираше какво прави Ана. Защо бе довела тая стара княжна, защо задържа Тушкевич на обед и което е най-чудното, защо го изпраща да й търси ложа? Нима можеше да се мисли, че в нейното положение ще отиде на представлението на Пати, дето ще бъде цялото познато общество? Той я погледна сериозно, но тя му отвърна със същия предизвикателен, хем весел, хем отчаян поглед, чието значение той не можа да разбере. През време на обеда Ана беше настъпателно весела: тя сякаш кокетничеше с Тушкевич и с Яшвин. Когато станаха от обеда и Тушкевич отиде да осигури ложа, а Яшвин излезе да пуши, Вронски слезе заедно с него в стаята си. Като поседя известно време, той изтича на горния етаж. Ана беше облечена със светла копринена, гарнирана с кадифе рокля, която си бе ушила в Париж, отворена отпред и с бяла скъпа дантела на главата, която очертаваше лицето й и особено добре изтъкваше ярката й красота.
— Наистина ли ще отидете на театър? — запита той, като се мъчеше да не я гледа.
— Но защо така изплашено питате? — каза тя, пак оскърбена от това, че той не я гледа. — Защо да не отида?
Тя сякаш не разбираше значението на думите му.
— Разбира се, няма никаква причина — каза той намръщен.
— Тъкмо това казвам и аз — рече тя, като умишлено не разбираше иронията на неговия тон и спокойно обръщаше дългата си парфюмирана ръкавица.
— Ана, за Бога! Какво ви е? — каза той, като я караше да се опомни също така, както едно време мъжът й.
— Не разбирам за кое питате.
— Вие знаете, че не бива да отивате.
— Защо? Аз няма да бъда сама. Княжна Варвара отиде да се облича, тя ще дойде с мене.
Той сви рамене с израз на недоумение и отчаяние.
— Но нима не знаете… — започна той.
— Та аз не искам и да зная! — почти извика тя. — Не искам. Разкайвам ли се за това, което направих? Не, не и не. И ако трябва да се почне пак отначало, би било същото. За нас, за мене и за вас, е важно само едно: дали се обичаме. Други съображения няма. Защо живеем тук отделно и не се виждаме? Защо да не мога да изляза? Аз те обичам и ми е все едно — каза тя на руски, като го погледна с особен, неразбран за него блясък в очите, — ако ти не си се променил. Защо не ме гледаш в очите?
Той я погледна. Видя цялата красота на лицето и тоалета й, който винаги толкова й приличаше. Но сега тъкмо красотата и елегантността й бяха онова, което го дразнеше.
— Моето чувство не може да се промени, вие знаете това, но аз ви моля да не отивате — каза той отново на френски с нежна молба в гласа, но със студенина в погледа.
Тя не слушаше думите, но виждаше студенината в погледа и ядосано отговори:
— А пък аз ви моля да ми кажете защо не трябва да отида.
— Затова, защото това може да ви причини… — Той се запъна.
— Не разбирам нищо. Яшвин n’est pas compromettant[1], а княжна Варвара никак не е по-лоша от другите. Но ето я и нея.