Лев Толстой
Ана Каренина (154)

В това време Василий Лукич, който отначало не разбираше коя е тая дама, след като научи от разговора, че това е същата оная майка, която бе оставила мъжа си и която той не познаваше, понеже бе постъпил в къщата след нейното напущане, се колебаеше дали да влезе, или не, или да съобщи на Алексей Александрович. Но като размисли най-после, че неговата длъжност е да вдига Серьожа в определен час и че поради това не му е работа да знае кой е там, майката или някой друг, а трябва да изпълнява длъжността си, той се облече, пристъпи до вратата и я отвори.

Но милувките на майката и сина, гласовете им и онова, което си приказваха — всичко това го накара да промени намерението си. Той поклати глава, въздъхна и затвори вратата. „Ще почакам още десет минути“ — каза си той, като се изкашля и избърса сълзите си.

В това време между прислугата на къщата бе настъпило силно вълнение. Всички бяха научили, че е дошла господарката и че Капитонич я пуснал, и че сега тя е в детската стая, а пък господарят винаги в девет часа се отбива в детската стая и всички разбираха, че срещата между съпрузите е неудобна и че трябва да й се попречи. Корней, камериерът, беше слязъл в стаята на вратаря, разпитваше кой и как я е пуснал и след като научи, че я посрещнал и въвел Капитонич, се караше на стареца. Вратарят упорито мълчеше, но когато Корней му каза, че за тая работа заслужава да го изпъдят, Капитонич подскочи към него и размахал ръце пред лицето на Корней, заговори:

— А ти не би ли я пуснал? Десет години си служил, нищо лошо не си виждал, та сега ще я срещнеш и ще кажеш: моля, излезте навън! Много тънко разбираш ти от политика! Така е то! По-добре е да си спомниш как си обирал господаря, как си мъкнал енотови шуби!

— Солдатин! — презрително каза Корней и се извърна към влизащата бавачка. — Представете си, Мария Ефимовна: пуснал я, никому не казал — обърна се към нея Корней. — Ей сега ще излезе Алексей Александрович и ще влезе в детската стая!

— Ех, какви работи стават! — каза бавачката. — Вие, Корней Василиевич, да можете да го задържите някак си, господаря де, а пък аз ще изтичам да я изведа някак. Ех, какви работи стават!

Когато бавачката влезе в детската стая, Серьожа разказваше на майка си как паднали заедно с Наденка, като се търкулнали от едно високо място и три пъти се преметнали. Тя слушаше гласа му, виждаше лицето и игривия му израз, пипаше ръката му, но не разбираше какво й разправя той. Трябва да си отиде, трябва да го остави — само това мислеше и чувствуваше тя. Чуваше и стъпките на Василий Лукич, който се приближаваше до вратата, и кашляше, чуваше и стъпките на приближаващата бавачка, но седеше като вкаменена и нямаше сили нито да заприказва, нито да стане.

— Господарке, миличка! — започна бавачката, като пристъпи до Ана и зацелува ръцете и раменете й. — Ето Бог донесе радост на нашия именник. Вие никак не сте се променили.

— Ах, бавачке, мила, аз не знаех, че сте още в тая къща! — каза Ана, като се опомни за миг.

— Аз не съм тук, живея с дъщерята, дойдох да го поздравя, Ана Аркадиевна, миличка!

Бавачката изведнъж заплака и отново започна да целува ръката й.

Серьожа, със светнали и усмихнати очи, се бе уловил с едната ръка за майка си, а с другата — за бавачката и тупкаше по одеялото с пълничките си голи крачета. Нежността на любимата бавачка към майка му го бе довела във възторг.

— Мамо! Тя често идва при мене и когато дойде… — започна той, но прекъсна, като забеляза, че бавачката шепнешком каза нещо на майка му, а върху майчиното му лице се изписа уплаха и нещо прилично на срам, което никак не й подхождаше.

Тя пристъпи до него.

— Милото ми! — каза тя.

Не можа да каже сбогом, но изразът на лицето й каза това и той го разбра.

— Мили, мили Кутик! — издума тя името, с което го наричаше, когато бе малък. — Нали няма да ме забравиш? Ти… — Но не можа да говори повече.

Колко думи отпосле й идваха наум, които можеше да му каже! А сега не знаеше и не можа да каже нищо. Но Серьожа разбра всичко, което тя искаше да му каже. Разбра, че тя е нещастна и че го обича. Разбра дори онова, което бавачката й каза шепнешком. Той чу думите: „Винаги в девет часа“ и разбра, че става дума за баща му и че майка му и баща му не бива да се срещнат. Той разбираше това, но едно не можеше да разбере: защо на лицето й се изписаха уплаха и срам? Тя не е виновна, а се страхува от него и се срамува за нещо. Той искаше да зададе един въпрос, който би му изяснил това съмнение, но не смееше да го направи: виждаше, че тя страда и му беше жал за нея. Мълчаливо се притисна към нея и шепнешком каза:

— Не си отивай още. Той няма да дойде скоро.

Майка му го отстрани от себе си, за да разбере дали той мисли това, което говори, и в изплашения израз на лицето му прочете, че той не само говори за баща си, но и сякаш я пита как трябва да мисли за него.

— Серьожа, приятелю — каза тя, — обичай го, той е по-мил и по-добър от мене и аз съм виновна пред него. Когато пораснеш, ще отсъдиш.

— Няма по-добра от тебе!… — с отчаяние извика той през сълзи и като я улови за раменете, с всичка сила започна да я притиска до себе си с треперещи от напрежение ръце.

— Миличък, малкият ми! — изрече Ана и заплака също така слабо, по детски, както плачеше той.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий Лукич. При другата врата се чуха стъпки и бавачката с плах шепот каза:

— Идва — и подаде шапката на Ана.

Серьожа се отпусна в леглото и зарида, като покри лицето си с ръце. Ана махна ръцете му, още веднъж целуна мокрото му лице и с бързи крачки излезе през вратата. Насреща й идваше Алексей Александрович. Когато я видя, той се спря и наведе глава.

Въпреки че тя току-що бе казала, че той е по-мил и по-добър от нея, при беглия поглед, който хвърли към него, като обгърна цялата му фигура с всичките й подробности, я обхванаха чувства на отвращение и злоба към него и на завист заради сина й. С бързо движение тя спусна воала и като ускори крачки, почти избяга от стаята.

Не бе успяла да извади и така си и отнесе играчките, които с такава любов и мъка бе избирала вчера в магазина.