Лев Толстой
Ана Каренина (151)

II

 

След учителя имаше урок с баща си. Докато баща му дойде, Серьожа седна на масата, като си играеше с ножчето, и се замисли. Едно от любимите занятия на Серьожа беше да търси майка си през време на разходка. Той не вярваше изобщо в смъртта, и особено в нейната смърт, въпреки че Лидия Ивановна бе му казала това и баща му го бе потвърдил; затова и след като му казаха, че е умряла, през време на разходка той я търсеше. Всяка пълна, грациозна жена с тъмни коси бе майка му. Когато видеше такава жена, в душата му се надигаше чувство на нежност, такова, от което той се задъхваше, и в очите му се появяваха сълзи. И той току чакаше тя да се приближи до него, да вдигне воала си. Цялото й лице ще се вижда, тя ще се усмихне, ще го прегърне, той ще долови нейния парфюм, ще почувствува нежността на ръката й и ще заплаче щастливо, както една вечер бе легнал в краката й и тя го гъделичкаше, а той се смееше и хапеше бялата й ръка с пръстени. След това, когато случайно научи от бавачката, че майка му не е умряла, а баща му и Лидия Ивановна му обясниха, че тя е умряла за него, защото е лоша (в което той никак не можеше да повярва, защото я обичаше), той също така я търсеше и очакваше. Днес в Лятната градина имаше една дама с лилав воал, която той следеше с примряло сърце, когато тя се приближаваше към него по пътеката, защото очакваше, че е тя. Тая дама не дойде до тях и се скри някъде. Днес по-силно от когато и да било Серьожа чувствуваше прилив на любов към нея и сега, очаквайки баща си, се забрави дотолкова, че с ножчето си изряза целия край на масата, загледан с блеснали очи пред себе си и замислен за нея.

— Татко ти идва! — отвлече го от мислите му Василий Лукич.

Серьожа скочи, пристъпи към баща си, целуна му ръка и внимателно го погледна, като търсеше признаци на радост от получаването на ордена „Александър Невски“.

— Добре ли се разходи? — каза Алексей Александрович, като седна в креслото си, придърпа към себе си Вехтия завет и го разтвори. Въпреки че Алексей Александрович неведнъж бе казвал на Серьожа, че всеки християнин трябва да знае добре свещената история, самият той често се справяше с Вехтия завет и Серьожа бе забелязал това.

— Да, беше много весело, татко — каза Серьожа, като седна странишком на стола и го заклати, което бе забранено. — Видях Наденка (Наденка беше племенница на Лидия Ивановна, нейна възпитаница). Тя ми каза, че са ви дали нова звезда. Радвате ли се, татко?

— Първо, не се клати, моля ти се — каза Алексей Александрович. — И второ, ценна е не наградата, а трудът. И аз бих желал да разбереш това. Ако се трудиш, ако се учиш, за да получиш награда, трудът ще ти се види тежък; но когато се трудиш от любов към труда — говореше Алексей Александрович, като си спомняше как го крепеше мисълта за дълг при отегчителната работа тая сутрин, която се състоеше в подписването на сто и осемдесет документа, — награда ще намериш в него.

Блестящите от нежност и веселие очи на Серьожа угаснаха и се сведоха под бащиния му поглед. Това бе същият отдавна познат тон, с който баща му винаги се обръщаше към него и към който Серьожа бе успял вече да се нагоди. Баща му винаги говореше с него — така чувствуваше Серьожа, — сякаш се обръща към някакво въображаемо момче, едно от ония, каквито се срещат в книгите, но което съвсем не прилича на Серьожа. И пред баща си Серьожа винаги се стараеше да се престори тъкмо на такова книжно момче.

— Надявам се, че разбираш това? — каза баща му.

— Да, татко — отвърна Серьожа, като се преструваше на въображаемо момче.

Урокът се състоеше в заучаване наизуст няколко стиха от Евангелието и повтаряне началата на Вехтия завет. Серьожа знаеше добре стиховете от Евангелието, но в същия миг, когато ги казваше, той се загледа в челната кост на баща си, която извиваше така остро към слепите очи, че се забърка и края на един стих с еднаква дума постави в началото на другия. За Алексей Александрович беше очевидно, че той не разбира това, което казва, и това го ядоса.

Той се намръщи и започна да обяснява същото, което Серьожа бе слушал вече много пъти и никога не можеше да го запомни, защото много ясно го разбираше — нещо като това, че „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. С изплашен поглед Серьожа гледаше баща си и мислеше само едно: дали баща му ще го накара, или не, да повтори това, което бе казал, както се случваше понякога. И тая мисъл плашеше Серьожа дотолкова, че той не разбираше вече нищо. Но баща му не го накара да повтори и мина към урока от Вехтия завет. Серьожа разправи добре самите събития, но когато трябваше да отговаря на въпросите какво се загатва с някои от събитията, той не знаеше нищо, макар че бе наказан вече за тоя урок. А онова място, дето не можеше да каже нищо и мънкаше, режеше масата и се клатеше на стола, беше там, дето трябваше да разправи за допотопните патриарси. От тях той не знаеше за никого освен за Енох, който бил взет жив на небето. По-рано той помнеше имената, но сега ги бе забравил съвсем особено защото Енох беше неговото любимо лице от целия Вехт завет и във връзка с вземането на Енох жив на небето в главата му се точеше цяла дълга редица мисли, на които той се бе предал сега, гледайки с втренчени очи верижката на бащиния си часовник и закопчаното до половината копче на жилетката му.

Серьожа не вярваше никак в смъртта, за която му говореха толкова често. Той не вярваше, че могат да умрат любимите му хора и особено, че и той ще умре. Това беше съвсем невъзможно и необяснимо за него. Но му казваха, че всички ще умрат; той разпитваше дори хора, на които вярваше, и те потвърждаваха това; бавачката казваше същото, макар и неохотно. Но Енох не умрял, значи, не всички умират. „И защо пък всеки да не може да заслужи така пред Бога и да бъде взет жив на небето?“ — мислеше Серьожа. Лошите, сиреч опия, които Серьожа не обичаше, можеха да умрат, по всички добри могат да бъдат като Енох.

— Е, значи, кои са били патриарсите?

— Енох, Енос.

— Но ти каза вече това. Лошо, Серьожа, много лошо. Ако не се помъчиш да научиш това, което е най-необходимо за един християнин — каза баща му и стана, — кое друго може да те занимава? Аз не съм доволен от тебе и Пьотр Игнатич (той бе главният педагог) не е доволен. Трябва да те накажа.

И бащата, и педагогът бяха недоволни от Серьожа и наистина той се учеше много лошо. Но никак не можеше да се каже, че той е неспособно момче. Наопаки, беше много по-способен от ония момчета, които педагогът сочеше за пример на Серьожа. От гледището на баща му той не искаше да учи това, което го учеха. А всъщност той не можеше да го учи. Не можеше, защото в душата му имаше много по-големи изисквания от ония, които предявяваха баща му и педагогът. Тия изисквания бяха в противоречие и той просто се бореше с възпитателите си.

Той беше деветгодишен, беше дете, но познаваше душата си, тя беше ценна за него, той я пазеше, както клепачът пази окото, и не пущаше в душата си никого без ключа на любовта. Възпитателите му се оплакваха, че не искал да учи, а душата му бе преизпълнена с жажда за знание. И той се учеше от Капитонич, от бавачката, от Наденка, от Василий Лукич, но не от учителите си. Оная вода, която баща му и педагогът очакваха на своите колела, отдавна вече бе се просмукала и работеше на друго място.

Бащата наказа Серьожа, като не го пусна при Наденка, племенницата на Лидия Ивановна; но това наказание бе щастие за Серьожа. Василий Лукич бе в добро настроение и му показа как се правят вятърни мелници. Цялата вечер мина в работа и мечти как може да се направи такава мелница, че човек да може да се върти на нея: да се улови с ръце за крилата й или да се върже — и да се върти. Серьожа не мисли за майка си цялата вечер, но след като си легна в кревата, изведнъж си спомни за нея и със свои думи се помоли утре на рождения му ден майка му да престане да се крие и да дойде при него.

— Василий Лукич, знаете ли за какво извънредно нещо се помолих?

— Да се учите по-добре.

— Не.

— За играчки ли?

— Не. Не познахте. То е много хубаво нещо, но е тайна! Когато се сбъдне, ще ви го кажа. Не познахте ли?

— Не, не мога да позная. Кажете вие — рече Василий Лукич усмихнат, което се случваше рядко с него. — Хайде, лягайте, ще угася свещта.

— А аз без свещ виждам по-добре онова, което виждам и за което се молих. Е, малко остана да издам тайната си! — засмя се весело Серьожа.

Когато отнесоха свещта, Серьожа чуваше и чувствуваше майка си. Тя стоеше над него и го милваше с гальовен поглед. Но появиха се мелници, ножче, всичко се обърка и той заспа.