Лев Толстой
Ана Каренина (121)

X

 

Алексей Александрович се поклони на Бетси в салона и се върна при жена си. Тя лежеше, но когато чу стъпките му, набързо зае по-раншното си положение и изплашено го загледа. Тоя видя, че тя е плакала.

— Много ти благодаря за доверието към мене — кротко повтори той на руски казаната пред Бетси на френски фраза и седна до нея. Когато говореше на руски и се обръщаше към нея на „ти“, това „ти“ дразнеше неудържимо Ана. — И много ти благодаря за решението. Аз също смятам, че понеже си заминава, граф Вронски няма никаква нужда да идва тук. Впрочем…

— Но нали аз казах, каква нужда има да се повтаря? — изведнъж го прекъсна Ана с яд, който не успя да сдържи. „Нямало никаква нужда — помисли тя — да дойде човекът да се сбогува с жената, която обича, за която е искал да се погуби и умре и която не може да живее без него. Нямало никаква нужда!“ Тя сви устни и загледа с блестящите си очи неговите ръце с изпъкнали жили, които той бавно търкаше една о друга.

— Да не говорим никога за това — по-спокойно прибави тя.

— Аз предоставих на тебе да решиш тоя въпрос и много се радвам, като виждам… — започна Алексей Александрович.

— Че моето желание съвпада с вашето — бързо довърши тя, ядосана, задето той говори така бавно, когато тя знае предварително всичко, което ще й каже.

— Да — потвърди той, — и княгиня Тверская съвсем неуместно се бърка в най-трудните семейни работи. Особено тя…

— Аз не вярвам на нищо, което говорят за нея — бързо каза Ана, — зная, че тя ме обича искрено.

Алексей Александрович въздъхна и млъкна. Тя тревожно прехвърляше пискюлите на халата, като го поглеждаше с онова мъчително чувство на физическа отврата от него, за което се укоряваше, но което не можеше да надвие. Сега искаше само едно — да се избави от омразното му присъствие.

— А аз преди малко пратих да извикат лекаря — каза Алексей Александрович.

— Аз съм здрава; защо ми е лекар?

— Не, малката плаче и казват, че млякото на кърмачката било малко.

— Но защо не ми позволи да я кърмя, когато те молех за това? Все едно (Алексей Александрович разбра какво значи това „все едно“), тя е дете и ще я уморят. — Тя позвъни и заповяда да донесат детето. — Аз исках да го кърмя, не ми позволиха, а сега ме укоряват.

— Аз не те укорявам…

— Не, укорявате ме! Боже мой, защо не умрях! — И тя заплака. — Прости ми, аз съм нервна, несправедлива — каза тя, като се опомняше. — Но иди си…

„Не, това не може да се остави така“ — решително си каза Алексей Александрович и излезе от стаята на жена си.

Никога досега той не бе виждал с такава очевидност невъзможността на своето положение в очите на обществото, омразата на жена му към него и изобщо могъществото на оная груба тайнствена сила, която въпреки душевното му настроение ръководеше живота му и изискваше да изпълни волята й и да промени отношението към жена си. Той виждаше ясно, че цялото общество и жена му искат нещо от него, но не можеше да разбере какво именно. Чувствуваше, че поради това в душата му се надига злоба, която разрушава спокойствието му и цялата цена на подвига. Смяташе, че за Ана би било по-добре да прекъсне отношенията си с Вронски, но ако те всички мислят, че това е невъзможно, той е готов дори да допусне отново тия отношения, само да не опозорява децата си, да не се лишава от тях и да не промени положението си. Колкото и лошо да бе това, все пак беше по-добре, отколкото да скъса с нея, при което тя ще се озове в безизходно, позорно положение, а самият той ще се лиши от всичко, което обича. Но той се чувствуваше безсилен; знаеше предварително, че всички са против него и че няма да го оставят да направи това, което сега му се виждаше така естествено и хубаво, а ще го принудят да направи онова, което е лошо, но им се вижда необходимо.