Лев Толстой
Ана Каренина (100)

XXI

 

Когато изтича до половината на стълбата, Левин, чу в антрето познато покашляне; но поради шума от стъпките си той го чу неясно и се надяваше, че се е излъгал, после видя и цялата дълга, костелива, позната фигура и му се стори, че вече не се лъже, но все още се надяваше, че се лъже и че тоя дълъг човек, който съблича шубата си и кашля, не е братът Николай.

Левин обичаше брат си, но за него бе мъчение винаги, когато бяха заедно. А сега, когато под влияние на хрумналата му мисъл и напомнянето на Агафия Михайловна Левин беше в едно неясно объркано състояние, предстоящата среща с брат му му се видя особено тежка. Вместо някой весел гост, здрав и чужд човек, който, както се надяваше, ще го развлече в душевната му неяснота, той трябваше да се срещне с брат си, който го разбира до дъното на душата, който ще събуди у него всички най-активни мисли и ще го накара да се изкаже напълно. А тъкмо това не му се искаше.

Като се сърдеше на себе си за това низко чувство, Левин изтича в антрето. Още щом видя отблизо брат си, това чувство на лично разочарование веднага изчезна и се смени с жалост. Колкото и страшен да беше по-рано братът Николай със своята мършавина и болнавост, сега той бе отслабнал и изнемощял още повече. Това беше един скелет, покрит с кожа.

Той стоеше в антрето, като свиваше конвулсивно дългата си мършава шия, сваляше шалчето и странно тъжно се усмихваше. Когато видя тая усмивка, смирена и кротка, Левин почувствува, че гърлото му се свива от спазми.

— Ето дойдох при тебе — с глух глас каза Николай и нито за миг не снемаше очи от лицето на брат си. — Отдавна исках да дойда, но все боледувах. А сега се поправих много — каза той, като търкаше брадата си с големите мършави длани.

— Да, да! — отвърна Левин. И му стана още по-страшно, когато при целуването почувствува с устните си сухотата на братовото си тяло и видя отблизо големите му, странно светещи очи.

Няколко седмици преди това Левин бе писал на брат си, че от продажбата на оная малка част от имота, която оставате още неразделена между тях, брат му има да получи сега за частта си около две хиляди рубли.

Николай каза, че е дошъл сега да получи тия пари и главно, да прекара малко в гнездото си, да се докосне до земята, та като богатирите да събере сили за предстоящата си дейност. Въпреки че се бе прегърбил още повече, въпреки поразителната за ръста му мършавина движенията му както винаги бяха бързи и стремителни. Левин го отведе в кабинета си.

Брат му се преоблече особено старателно, което не правеше по-рано, среса редките си прави коси и усмихнат се качи в горния етаж.

Той беше в най-мило и весело настроение, какъвто Левин често го помнеше от детинството си. Спомена без злоба дори за Сергей Иванович. Когато видя Агафия Михайловна, пошегува се с нея и я разпита за старите им слуги. Известието за смъртта на Парфьон Денисич му подействува неприятно. Върху лицето му се изписа уплаха, но той веднага се съвзе.

— Ами той беше вече стар — каза той и промени разговора. — Ще прекарам при тебе един-два месеца, а след това ще замина за Москва. Знаеш ли, Мяхков ми обеща място и аз постъпвам на служба. Сега ще наредя живота си съвсем иначе — продължи той. — Знаеш ли, аз изпъдих оная жена.

— Мария Николаевна ли? Как, защо?

— Ах, тя е долна жена! Направи ми сума неприятности. — Но той не разправи какви са тия неприятности. Не можеше да каже, че е изгонил Мария Николаевна, защото чаят бил слаб и главно, задето тя се грижеше за него като за болен. — И после, сега аз изобщо искам да променя съвсем живота си. Както всички, разбира се, и аз съм правил глупости, но богатството е последно нещо, не ми е жал за него. Само да съм здрав, а здравето ми, слава Богу, се поправи.

Левин слушаше и се мъчеше да измисли, но не можа да намисли какво да каже. Навярно Николай почувствува същото; той започна да разпитва брат си за работите му и Левин бе доволен да говори за себе си, защото можеше да говори, без да се преструва. Той разправи на брат си своите планове и начинания.

Брат му го слушаше, но очевидно не се интересуваше от това.

Тия двама души бяха така родни и близки, че най-малкото движение, тонът на гласа им говореше и на двамата повече, отколкото можеха да си кажат с думи.

Сега и двамата имаха една и съща мисъл — болестта и близката смърт на Николай, и тая мисъл поглъщаше всичко останало. Но нито единият, нито другият не смееха да говорят за нея и затова всичко, каквото и да си кажеха, без да засегнат онова, което единствено ги занимаваше, беше лъжа. Левин никога не бе се радвал толкова, че вечерта се е свършила и че трябва да отиде да спи. Никога с който и да било чужд човек, на каквото и да било официално посещение не бе така неестествен и фалшив, както тая вечер. И съзнанието и разкаянието за тая неестественост го правеха още по-неестествен. Искаше му се да плаче над умиращия си любим брат, а трябваше да слуша и поддържа разговора му за това, как ще живее.

Понеже в къщи беше влажно и само една от стаите беше затоплена, Левин настани брат си да спи зад преградката в неговата спалня.

Брат му си легна — кой знае дали спеше, или не, но се въртеше като болен в леглото, кашляше и когато не можеше да се изкашля, мърмореше нещо. Понякога въздишаше тежко и казваше: „Ах, Боже мой!“ Понякога потта го душеше и той ядосано извикваше: „А, дявол да го вземе!“ Левин дълго не можа да заспи, слушаше го. Мислите му бяха най-разнообразни, но краят на всички мисли беше един: смъртта.

Смъртта, неизбежният край на всичко, за пръв път се изправи пред него с неотразима сила. И тая смърт, която беше тук, в тоя любим брат, който стенеше в просъница и по навик безразлично призоваваше ту Бога, ту дявола, съвсем не беше така далеко, както му се струваше по-рано. Тя беше у самия него — той чувствуваше това. Ако не днес — утре, ако не утре — след тридесет години, нима не е все едно? А какво нещо е тая неизбежна смърт, той не само не знаеше, не само не бе помислял никога, но не умееше и не смееше да мисли за това.

„Работя, искам да направя нещо, а съм забравил, че всичко ще свърши, че има смърт.“

Той седеше на кревата в тъмнината, свит и прегърнал коленете си, и мислеше, като задържаше дъха си от напрежение на мисълта. На колкото повече напрягаше мисълта си, толкова по-ясно му ставаше, че това е несъмнено така, че той наистина е забравил, пропуснал е да види в живота едно малко обстоятелство — че ще дойде смъртта и всичко ще свърши, че не е заслужавало да се започва нищо и че никак не може да се помогне на това. Да, това е ужасно, но е така.

„Но аз съм още жив. Какво да се прави сега, какво?“ — с отчаяние каза той. Запали свещта, предпазливо стана, отиде пред огледалото и започна да оглежда лицето и косите си. Да, сколуфите му бяха прошарени. Отвори уста. Задните му зъби бяха започнали да се развалят. Разголи мускулестите си ръце. Да, има много сили.

Но и Николенка, който диша там с останките от белите си дробове, също имаше здраво тяло. И изведнъж той си спомни как като деца си лягаха заедно да спят и чакаха само Фьодор Богданич да излезе от вратата, за да се замерват с възглавници и да се кикотят, да се кикотят неудържимо, така че дори страхът от Фьодор Богданич не можеше да спре това буйно избликнало съзнание за щастието на живота. „А сега тия изкорубени кухи гърди… и аз, който не зная защо и какво ще стане с мене…“

— Кха! Кха! А, дявол да го вземе! Какво се шляеш, защо не спиш — обади се гласът ма брат му.

— Ей тъй, не зная, безсъница.

— А пък аз спах хубаво и сега вече не се потя. Погледни, пипни ризата ми. Нали няма пот?

Левин го попипа, оттегли се зад преградката, угаси свещта, но още дълго време не можа да заспи. Едва сега той си у ясни донейде въпроса как да живее, след като пред него бе се изправил един нов неразрешим въпрос — смъртта.

„Да, той умира, ще умре напролет, как ли да му помогна? Какво мога да му кажа аз? Какво зная за това? Та аз бях забравил, че има такова нещо.“