Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

XIII

 

Чуха се стъпки и мъжки глас, след това женски глас и смях и най-после влязоха очакваните гости: Сафо Щолц и един сияещ, пращящ от здраве млад човек, така нареченият Васка. Ясно беше, че много му е понесло храненето със сурово говеждо, трюфели и бургундско вино. Васка се поклони на дамите и ги погледна, но само за миг. Той влезе след Сафо в приемната и тръгна подире й, сякаш беше вързан за нея, и не сваляше от нея искрящите си очи, сякаш искаше да я изяде. Сафо Щолц беше блондинка с черни очи. С високите токчета на обувките си тя влезе със ситни, пъргави крачки и силно, мъжки стисна ръка на дамите.

Ана не бе виждала още нито веднъж тая нова знаменитост и бе поразена както от хубостта й, така и от оная крайност, до която бе доведен тоалетът й, и от смелостта на маниерите й. От свои и чужди нежнозлатисти коси на главата й бе издигнат такъв ешафодаж, че по големина главата й се равняваше на стройно изпъкналия и твърде открит отпред бюст. А стремителността й напред беше такава, че при всяко движение изпод роклята й се очертаваха формите на коленете и горната част на крака и неволно изникваше въпросът къде отзад, в тая стъкмена люлееща се планина, завършва същинското й, малко стройно тяло, толкова оголено горе и толкова скрито отзад и долу.

Бетси побърза да я запознае с Ана.

— Можете ли да си представите, ние без малко щяхме да прегазим двама войника — веднага започна да разправя тя, като намигаше, усмихваше се и отдръпваше назад опашката си, която отведнъж бе попрехвърлила на едната страна. — Пътувахме с Васка… Ах, да, вие не се познавате. — И тя представи младия човек, като каза фамилното му име, изчерви се и се засмя звучно на грешката си, сиреч на това, че пред една непозната бе го нарекла Васка.

Васка още веднъж се поклони на Ана, но не й каза нищо. Той се обърна към Сафо:

— Изгубихте облога. Ние дойдохме по-рано. Плащайте — усмихнато каза той.

Сафо се засмя още по-весело.

— Не сега — каза тя.

— Все едно, ще го получа после.

— Добре, добре. Ах, да! — изведнъж се обърна тя към домакинята. — Хубава работа… Бях забравила… Доведох ви гост. Ето го.

Неочакваният млад гостенин, когото Сафо бе довела и за когото бе забравила, беше обаче такъв важен гостенин, че въпреки неговата младост и двете дами станаха да го посрещнат.

Това беше новият поклонник на Сафо. Сега и той ходеше по петите й като Васка.

Скоро дойдоха княз Калужски и Лиза Меркалова със Стремов. Лиза Меркалова беше слаба брюнетка с източен ленив тип лице и прелестни, загадъчни, както казваха всички, очи. Нейният тъмен тоалет (Ана веднага забеляза и оцени това) напълно отговаряше на хубостта й. Колкото Сафо бе сурова и стегната, толкова Лиза беше мека и отпусната.

Но според вкуса на Ана Лиза беше много по-привлекателна. За нея Бетси казваше на Ана, че си е присвоила тон на наивно дете, но когато Ана я видя, почувствува, че това не е истина. Тя действително беше наивна, покварена, но мила и кротка жена. Наистина тонът й беше същият като на Сафо; също както след Сафо, и след нея ходеха като зашити и я изпиваха с очи двама поклонници, единият млад, а другият старец; по в нея имаше нещо такова, което стоеше по-високо от онова, което я заобикаляше — в нея имаше блясък на истински брилянт между стъкла. Тъкмо тоя блясък светеше в прелестните й, наистина загадъчни очи. Умореният и същевременно страстен поглед на тия заобиколени с тъмен кръг очи поразяваше със съвършената си искреност. Надникнеше ли в тия очи, всекиму се струваше, че я е познал цяла и след като я познаеше, не можеше да не я обикне. Когато тя видя Ана, цялото й лице изведнъж светна в радостна усмивка.

— Ах, колко се радвам, че ви виждам! — каза тя и пристъпи към нея. — Вчера на надбягванията тъкмо се канех да дойда при вас и вие си отидохте. А ми се искаше толкова много да ви видя именно вчера. Нали беше ужасно? — каза тя, като гледаше Ана със своя поглед, който сякаш откриваше цялата й душа.

— Да, никак не съм очаквала, че тия неща вълнуват толкова много — каза Ана и се изчерви.

В това време компанията стана, за да отиде в градината.

— Аз няма да отида — усмихната каза Лиза и седна до Ана. — И вие няма да отидете, нали? Как им се ще да играят крокет!

— Не, аз обичам — каза Ана.

— Какво правите, за да не ви е скучно? Като ви погледне човек, става му весело. Вие живеете, а пък аз скучая.

— Как тъй скучаете? Та вие сте най-веселата компания в Петербург — каза Ана.

— Може би на ония, които не са от нашата компания, е още по-скучно, по нам, по-право на мене не ми е весело, а ужасно, ужасно скучно.

Сафо запуши цигара и отиде в градината с двамата млади хора. Бетси и Стремов останаха да пият чай.

— Как, скучно ли? — каза Бетси. — Сафо казва, че вчера се веселили много у вас.

— Ах, колко тягостно беше! — каза Лиза Меркалова. — След надбягванията отидохме всички у дома. И все същите, все същите хора! Все едно и също. Цяла вечер се търкаляхме по диваните. Какво весело има в това? Не, какво правите вие, за да не ви е скучно? — отново се обърна тя към Ана. — Достатъчно е човек да ви погледне и ще види — ето една жена, която може да бъде щастлива или нещастна, но не скучае. Научете ме, как правите това?

— Никак не правя — отвърна Ана, като се изчерви от тия натрапливи въпроси.

— Това е най-добрият маниер — намеси се в разговора Стремов.

Стремов беше около петдесетгодишен, полупобелял, още свеж, твърде некрасив, но с характерно и умно лице. Лиза Меркалова беше племенница на жена му и той прекарваше всичките си свободни часове с нея. Макар че бе враг по служба на Алексей Александрович, когато се срещна с Ана Каренина, като светски и умен човек, той се постара да бъде особено любезен с нея, жената на неговия враг.

— „Никак“ — подзе той, като се усмихваше тънко, — това е най-доброто средство. Отдавна ви казвам — обърна се той към Лиза Меркалова, — че за да не ти е скучно, трябва да не мислиш, че ще ти е скучно. Това е все едно, както не трябва да се боиш, че няма да заспиш, ако се страхуваш от безсъница. Тъкмо това ви каза и Ана Аркадиевна.

— Много бих се радвала, ако бях казала това, защото то не е само умно, но е и истина — усмихната каза Ана.

— Не, вие ми кажете, защо човек не може да заспи и не може да не скучае?

— За да заспиш, трябва да си работил, и за да се веселиш, също трябва да си работил.

— Защо ще работя, когато моята работа не е нужна никому? А пък аз не умея и не искам да се преструвам.

— Вие сте непоправима — каза Стремов, без да я погледне, и отново се обърна към Ана.

Понеже се срещаше рядко с Ана, той не можеше да й каже нищо друго освен банални неща, но и тия банални неща — кога щяла да се премести в Петербург, колко я обичала графиня Лидия Ивановна — той говореше с такъв израз, който показваше, че иска искрено да й бъде приятен и да й засвидетелствува уважението си и дори нещо повече.

Влезе Тушкевич и каза, че цялата компания чака играчите на крокет.

— Не, моля ви се, не си отивайте — помоли Лиза Меркалова, като научи, че Ана си отива. Към нея се присъедини и Стремов.

— Твърде голям контраст — каза той, — след такава компания да отидете при бабичката Вреде. И после, за нея вие ще бъдете един случай да позлослови, а тук ще възбудите други, най-хубави и противоположни на злословието чувства — каза й той.

Ана за миг се замисли в нерешителност. Ласкателните думи на тоя умен човек, наивната, детска симпатия, която проявяваше към нея Лиза Меркалова, и цялата тъй позната светска обстановка — всичко това беше така приятно, а нея я очакваше такова трудно нещо, че за миг тя се питаше в нерешителност дали да остане и с това да отложи тежката минута на обяснението. Но като си спомни какво я очаква сама в къщи, ако не вземе никакво решение, като си спомни тоя страшен за нея дори в спомена жест, когато бе уловила косите си с двете ръце, ти се сбогува и си отиде.

Глава XVIII

Послышались шаги и мужской голос, потом женский голос и смех, и вслед за тем вошли ожидаемые гости: Сафо Штольц и сияющий преизбытком здоровья молодой человек, так называемый Васька. Видно было, что ему впрок пошло питание кровяною говядиной, трюфлями и бургонским. Васька поклонился дамам и взглянул на них, но только на одну секунду. Он вошел за Сафо в гостиную и по гостиной прошел за ней, как будто был к ней привязан, и не спускал с нее блестящих глаз, как будто хотел съесть ее. Сафо Штольц была блондинка с черными глазами. Она вошла маленькими, бойкими, на крутых каблучках туфель, шажками и крепко, по-мужски пожала дамам руки.

Анна ни разу не встречала еще этой новой знаменитости и была поражена ее красотою, и крайностью, до которой был доведен ее туалет, и смелостью ее манер. На голове ее из своих и чужих нежно-золотистого цвета волос был сделан такой эшафодаж прически, что голова ее равнялась по величине стройно выпуклому и очень открытому спереди бюсту, Стремительность же вперед была такова, что при каждом движении обозначались из-под платья формы колен и верхней части ноги, и невольно представлялся вопрос о том, где действительно сзади, в этой подстроенной колеблющейся горе, кончается ее настоящее, маленькое и стройное, столь обнаженное сверху и столь спрятанное сзади и внизу тело.

Бетси поспешила познакомить ее с Анной.

— Можете себе представить, мы чуть было не раздавили двух солдат, — тотчас же начала она рассказывать, подмигивая, улыбаясь и назад отдергивая свой хвост, который она сразу слишком перекинула в одну сторону. — Я ехала с Васькой… Ах да, вы незнакомы. — И она, назвав его фамилию, представила молодого человека и, покраснев, звучно засмеялась своей ошибке, то есть тому, что она незнакомой назвала его Васькой.

Васька еще раз поклонился Анне, но ничего не сказал ей. Он обратился к Сафо:

— Пари проиграно. Мы прежде приехали. Расплачивайтесь, — говорил он, улыбаясь.

Сафо еще веселее засмеялась.

— Не теперь же, — сказала она.

— Все равно, я получу после.

— Хорошо, хорошо. Ах да! — вдруг обратилась она к хозяйке, — хороша я… Я и забыла… Я вам привезла гостя. Вот и он.

Неожиданный молодой гость, которого привезла Сафо и которого она забыла, был, однако, такой важный гость, что, несмотря на его молодость, обе дамы встали, встречая его.

Это был новый поклонник Сафо. Он теперь, как и Васька, по пятам ходил за ней.

Вскоре приехал князь Калужский и Лиза Меркалова со Стремовым. Лиза Меркалова была худая брюнетка с восточным ленивым типом лица и прелестными, неизъяснимыми, как все говорили, глазами. Характер ее темного туалета (Анна тотчас же заметила и оценила это) был совершенно соответствующий ее красоте. Насколько Сафо была крута и подбориста, настолько Лиза была мягка и распущенна.

Но Лиза, на вкус Анны, была гораздо привлекательнее. Бетси говорила про нее Анне, что она взяла на себя тон неведающего ребенка, но когда Анна увидала ее, она почувствовала, что это была неправда. Она, точно, была неведающая, испорченная, но милая и безответная женщина. Правда, что тон ее был такой же, как и тон Сафо; так же, как и за Сафо, за ней ходили, как пришитые, и пожирали ее глазами два поклонника, один молодой, другой старик; но в ней было что-то такое, что было выше того, что ее окружало, — в ней был блеск настоящей воды бриллианта среди стекол. Этот блеск светился из ее прелестных, действительно неизъяснимых глаз. Усталый и вместе страстный взгляд этих окруженных темным кругом глаз поражал своею совершенною искренностью. Взглянув в эти глаза, каждому казалось, что он узнал ее всю и, узнав, не мог не полюбить. При виде Анны все ее лицо вдруг осветилось радостною улыбкой.

— Ах, как я рада вас видеть! — сказала она, подходя к ней. — Я вчера на скачках только что хотела дойти до вас, а вы уехали. Мне так хотелось видеть вас именно вчера. Не правда ли, это было ужасно? — сказала она, глядя на Анну своим взглядом, открывавшим, казалось, всю душу.

— Да, я никак не ожидала, что это так волнует, — сказала Анна, краснея.

Общество поднялось в это время, чтоб идти в сад.

— Я не пойду, — сказала Лиза, улыбаясь и подсаживаясь к Анне. — Вы тоже не пойдете? что за охота играть в крокет!

— Нет, я люблю, — сказала Анна.

— Вот, вот как вы делаете, что вам не скучно? На вас взглянешь — весело. Вы живете, а я скучаю.

— Как скучаете? Да вы самое веселое общество Петербурга, — сказала Анна.

— Может быть, тем, которые не нашего общества, еще скучнее; но нам, мне наверно, не весело, а ужасно, ужасно скучно.

Сафо, закурив папиросу, ушла в сад с двумя молодыми людьми. Бетси и Стремов остались за чаем.

— Как, скучно? — сказала Бетси. — Сафо говорит, что они вчера очень веселились у вас.

— Ах, какая тоска была! — сказала Лиза Меркалова. Мы поехали все ко мне после скачек. И всё те же, и всё те же! Всё одно и то же. Весь вечер провалялись по диванам. Что же тут веселого? Нет, как вы делаете, чтобы вам не было скучно? — опять обратилась она к Анне. — Стоит взглянуть на вас, и видишь — вот женщина, которая может быть счастлива, несчастна, но не скучает. Научите, как вы это делаете?

— Никак не делаю, — отвечала Анна, краснея от этих привязчивых вопросов.

— Вот это лучшая манера, — вмешался в разговор Стремов.

Стремов был человек лет пятидесяти, полуседой, еще свежий, очень некрасивый, но с характерным и умным лицом. Лиза Меркалова была племянница его жены, и он проводил все свои свободные часы с нею. Встретив Анну Каренину, он, по службе враг Алексея Александровича, как светский и умный человек, постарался быть с нею, женой своего врага, особенно любезным.

— «Никак», — подхватил он, тонко улыбаясь, — это лучшее средство. Я давно вам говорю, — обратился он к Лизе Меркаловой, — что для того, чтобы не было скучно, надо не думать, что будет скучно. Это все равно, как не надо бояться, что не заснешь, если боишься бессонницы. Это самое в сказала вам Анна Аркадьевна.

— Я бы очень рада была, если бы сказала это, потому что это не только умно, это правда, — улыбаясь, сказала Анна.

— Нет, вы скажите, отчего нельзя заснуть и нельзя не скучать?

— Чтобы заснуть, надо поработать, и чтобы веселиться, надо тоже поработать.

— Зачем же я буду работать, когда моя работа никому не нужна? А нарочно и притворяться я не умею и не хочу.

— Вы неисправимы, — сказал Стремов, не глядя на нее, и опять обратился к Анне.

Редко встречая Анну, он не мог ничего ей сказать, кроме пошлостей, но он говорил эти пошлости, о том, когда она переезжает в Петербург, о том, как ее любит графиня Лидия Ивановна, с таким выражением, которое показывало, что он от всей души желает быть ей приятным и показать свое уважение и даже более.

Вошел Тушкевич, объявив, что все общество ждет игроков в крокет.

— Нет, не уезжайте, пожалуйста, — просила Лиза Меркалова, узнав, что Анна уезжает, Стремов присоединился к ней.

— Слишком большой контраст, — сказал он, — ехать после этого общества к старухе Вреде. И потом для нее вы будете случаем позлословить, а здесь вы только возбудите другие, самые хорошие и противоположные злословию чувства, — сказал он ей.

Анна на минуту задумалась в нерешительности. Лестные речи этого умного человека, наивная, детская симпатия, которую выражала к ней Лиза Меркалова, и вся эта привычная светская обстановка — все это было так легко, а ожидало ее такое трудное, что она с минуту была в нерешимости, не остаться ли, не отдалить ли еще тяжелую минуту объяснения. Но, вспомнив, что ожидает ее одну дома, если она не примет никакого решения, вспомнив этот страшный для нее и в воспоминании жест, когда она взялась обеими руками за волосы, она простилась и уехала.