Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

XXXV

Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.

Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.

Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.

— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.

— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт.“[1] А кажат ли ми"дурхлаухт", не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…

— Правил си го само от скука — каза княгинята.

— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.

— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.

— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.

— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.

— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш сутрин, без да бързаш, поразсърдиш се за нещо, поръмжиш, дойдеш на себе си, обмислиш всичко, не бързаш.

— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.

— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?

— Нищо ми няма.

— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.

— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.

Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.

— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!

Кити мълчеше.

— Кога ще се видим? — попита Варенка.

— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.

— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.

— Добре, и аз ще дойда.

— Защо ви трябва да идвате?

— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?

— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.

— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?

— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.

— Не, моля ви се, кажете!

— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.

— Всичко, всичко! — подзе Кити.

— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.

— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.

— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.

Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.

— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…

— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.

На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.

— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.

— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие!…

— Но каква нужда е имало от това лицемерие? — тихо попита Варенка.

— Ах, колко глупаво, колко отвратително е всичко! Каква нужда имах аз… Всичко е лицемерие! — каза тя, като отваряше и затваряше чадърчето.

— Но каква нужда е имало?

— За да изглеждам по-добра пред хората, пред себе си, пред Бога; да измамя всички. Не, сега вече няма да се поддам на това! Нека бъда лоша, но поне да не бъда лъжлива, измамница!

— Но кой е измамница? — с укор каза Варенка. — Вие говорите, сякаш…

Но Кити беше в своя пристъп на сприхавост. Тя не я остави да се доизкаже:

— Не говоря за вас, съвсем не говоря за вас. Вие сте съвършенство. Да, да, зная, че сте самото съвършенство; но какво да се прави, щом като аз съм лоша? Това нямаше да стане, ако не бях лоша. Така че нека си остана каквато съм, но няма вече да лицемеря. Какво ме интересува Ана Павловна? Нека си живеят, както искат, и аз ще живея, както си искам. Не мога да бъда друга… Но всичко не е било така, не е било!…

— Как тъй не е било? — с недоумение каза Варенка.

— Не е било. Аз не мога да живея иначе, освен както подсказва сърцето ми, а вие живеете по принципи. Аз ви обикнах просто така, а вие сигурно сте ме обикнали, за да ме спасите, да ме научите!

— Вие грешите — каза Варенка.

— Та аз не казвам нищо за другите, говоря за себе си.

— Кити! — чу се гласът на майка й. — Ела покажи на баща си твоите коралчета.

Горда, без да се помири с приятелката си, Кити взе от масата кутията с коралчетата и отиде при майка си.

— Какво ти е? Защо си се зачервила така? — попитаха я в един глас майка й и баща й.

— Нищо — отвърна тя, — ще се върна ей сега — и хукна назад.

„Тя е още тук! — помисли тя. — Какво да й кажа, Боже мой? Какво направих аз, какво й наприказвах! Защо я обидих? Какво да направя? Какво да й кажа?“ — мислеше Кити и се спря пред вратата.

Варенка, с шапка и с чадърче в ръцете, седеше до масата и разглеждаше пружинката, която Кити бе счупила. Тя вдигна глава.

— Варенка, простете ми, простете ми! — прошепна Кити и пристъпи до нея. — Аз не помня какво съм казала. Аз…

— Наистина, аз не исках да ви огорчавам — усмихната каза Варенка.

Мирът бе сключен. Но след пристигането на баща й за Кити се промени целият тоя свят, в който живееше. Тя не се отрече от всичко онова, що бе научила, но разбра, че се е лъгала, мислейки, че може да бъде такава, каквато искаше да бъде. Сякаш се бе пробудила от сън; почувствува колко трудно е без лицемерие и самохвалство да се задържи на оная висота, на която искаше да се издигне; освен това тя почувствува цялата тежест на тоя свят от скърби, болести и умиращи, в който живееше; видяха й се мъчителни ония усилия, които употребяваше над себе си, за да обича тия неща, и пожела по-скоро да отиде на чист въздух, в Русия, в Ергушово, дето, както научи от едно писмо, бе заминала вече сестра й Доли с децата.

Но любовта й към Варенка не отслабна. Като се сбогуваше, Кити я помоли да им дойде на гости в Русия.

— Ще дойда, когато се омъжите — каза Варенка.

— Никога няма да се омъжа.

— Тогава и аз няма да дойда никога.

— Добре, тогава ще се омъжа само заради това. Но внимавайте, помнете обещанието си! — каза Кити.

Предсказанията на лекаря се оправдаха. Кити се върна излекувана в къщи, в Русия. Тя не беше така безгрижна и весела както по-рано, но беше спокойна. Московските й скърби бяха останали само спомен.

Бележки

[1] Ваше сиятелство, ваше превъзходителство, ваша светлост.

Глава XXXV

Князь передал свое веселое расположение духа и домашним своим, и знакомым, и даже немцу-хозяину, у которого стояли Щербацкие.

Вернувшись с Кити с вод и пригласив к себе к кофе и полковника, и Марью Евгеньевну, и Вареньку, князь велел вынести стол и кресла в садик под каштан, и там накрыть завтрак. И хозяин и прислуга оживились под влиянием его веселости. Они знали его щедрость, и чрез полчаса больной гамбургский доктор, живший наверху, с завистью смотрел в окно на эту веселую русскую компанию здоровых людей, собравшуюся под каштаном. Под дрожащею кругами тенью листьев, у покрытого белою скатертью и уставленного кофейниками, хлебом, маслом, сыром, холодною дичью стола, сидела княгиня в наколке с лиловыми лентами, раздавая чашки и тартинки. На другом конце сидел князь, плотно кушая и громко и весело разговаривая. Князь разложил подле себя свои покупки — резные сундучки, бирюльки, разрезные ножики всех сортов, которых он накупил кучу на всех водах, и раздаривал их всем, в том числе Лисхен, служанке, и хозяину, с которым он шутил на своем комическом дурном немецком языке, уверяя его, что не воды вылечили Кити, но его отличные кушанья, в особенности суп с черносливом. Княгиня подсмеивалась над мужем за его русские привычки, но была так оживлена и весела, как не была во все время жизни на водах. Полковник, как всегда, улыбался шуткам князя; но насчет Европы, которую он внимательно изучал, как он думал, он держал сторону княгини. Добродушная Марья Евгеньевна покатывалась со смеху от всего, что говорил смешного князь, и Варенька, чего еще Кити никогда не видала, раскисала от слабого, но сообщающегося смеха, который возбуждали в ней шутки князя.

Все это веселило Кити, но она не могла не быть озабоченною. Она не могла разрешить задачи, которую ей невольно задал отец своим веселым взглядом на ее друзей и на ту жизнь, которую она так полюбила. К задаче этой присоединилась еще перемена ее отношений к Петровым, которая нынче так очевидно и неприятно высказалась. Всем было весело, но Кити не могла быть веселою, и это еще более мучало ее. Она испытывала чувство вроде того, какое испытывала в детстве, когда под наказанием была заперта в своей комнате и слушала веселый смех сестер.

— Ну, на что ты накупил эту бездну? — говорила княгиня, улыбаясь и подавая мужу чашку с кофеем.

— Пойдешь ходить, ну, подойдешь к лавочке, просят купить: «Эрлаухт, эксцеленц, дурхлаухт»[1]. Ну, уж как скажут: «Дурхлаухт», уж я и не могу: десяти талеров и нет.

— Это только от скуки, — сказала княгиня.

— Разумеется, от скуки. Такая скука, матушка, что не знаешь, куда деться.

— Как можно скучать, князь? Так много интересного теперь в Германии, — сказала Марья Евгеньевна.

— Да я все интересное знаю: суп с черносливом знаю, гороховую колбасу знаю. Все знаю.

— Нет, но как хотите, князь, интересны их учреждения, — сказал полковник.

— Да что же интересного? Все они довольны, как медные гроши: всех победили. Ну, а мне-то чем же довольным быть? Я никого не победил, а только сапоги снимай сам, да еще за дверь их сам выставляй. Утром вставай, сейчас же одевайся, иди в салон чай скверный пить. То ли дело дома! Проснешься не торопясь, посердишься на что-нибудь, поворчишь, опомнишься хорошенько, все обдумаешь, не торопишься.

— А время — деньги, вы забываете это, — сказал полковник.

— Какое время! Другое время такое, что целый месяц за полтинник отдашь, а то так никаких денег за полчаса не возьмешь. Так ли, Катенька? Что ты, какая скучная?

— Я ничего.

— Куда же вы? Посидите еще, — обратился он к Вареньке.

— Мне надо домой, — сказала Варенька, вставая, и опять залилась смехом.

Оправившись, она простилась и пошла в дом, чтобы взять шляпу. Кити пошла за нею. Даже Варенька представлялась ей теперь другою. Она не была хуже, но она была другая, чем та, какою она прежде воображала ее себе.

— Ах, я давно так не смеялась! — сказала Варенька, собирая зонтик и мешочек. — Какой он милый, ваш папа!

Кити молчала.

— Когда же увидимся? — спросила Варенька.

— Maman хотела зайти к Петровым. Вы не будете там? — сказала Кити, испытывая Вареньку.

— Я буду, — отвечала Варенька. — Они собираются уезжать, так я обещалась помочь укладываться.

— Ну, и я приду.

— Нет, что вам?

— Отчего, отчего, отчего? — широко раскрывая глаза, заговорила Кити, чтобы не выпускать Вареньку, взявшись за ее зонтик. — Нет, постойте, отчего?

— Так; ваш папа приехал, и потом с вами они стесняются.

— Нет, вы мне скажите, отчего вы не хотите, чтоб я часто бывала у Петровых? Ведь вы не хотите? Отчего?

— Я не говорила этого, — спокойно сказала Варенька.

— Нет, пожалуйста, скажите!

— Все говорить? — спросила Варенька.

— Все, все! — подхватила Кити.

— Да особенного ничего нет, а только то, что Михаил Алексеевич (так звали живописца) прежде хотел ехать раньше, а теперь не хочет уезжать, — улыбаясь, сказала Варенька.

— Ну! Ну! — торопила Кити, мрачно глядя на Вареньку.

— Ну, и почему-то Анна Павловна сказала, что он не хочет оттого, что вы тут. Разумеется, это было некстати, но из-за этого, из-за вас вышла ссора. А вы знаете, как эти больные раздражительны.

Кити все более и более хмурилась, и Варенька говорила одна, стараясь смягчить и успокоить ее, видя собиравшийся взрыв, она не знала чего — слез или слов.

— Так лучше вам не ходить… И вы понимаете, вы не обижайтесь…

— И поделом мне, и поделом мне! — быстро заговорила Кити, схватывая зонтик из рук Вареньки и глядя мимо глаз своего друга.

Вареньке хотелось улыбнуться, глядя на детский гнев своего друга, но она боялась оскорбить ее.

— Как поделом? Я не понимаю, — сказала она.

— Поделом за то, что все это было притворство, потому что это все выдуманное, а не от сердца. Какое мне дело было до чужого человека? И вот вышло, что я причиной ссоры и что я делала то, чего меня никто не просил. Оттого что все притворство! притворство! притворство!..

— Да с какою же целью притворяться? — тихо сказала Варенька.

— Ах, как глупо, гадко! Не было мне никакой нужды… Все притворство! — говорила она, открывая и закрывая зонтик.

— Да с какою же целью?

— Чтобы казаться лучше пред людьми, пред собой, пред богом, всех обмануть. Нет, теперь уж я не поддамся на это! Быть дурною, но по крайней мере не лживою, не обманщицей!

— Да кто же обманщица? — укоризненно сказала Варенька. — Вы говорите, как будто…

Но Кити была в своем припадке вспыльчивости. Она не дала ей договорить.

— Я не об вас, совсем не об вас говорю. Вы совершенство. Да, да, я знаю, что вы все совершенство; но что же делать, что я дурная? Этого бы не было, если б я не была дурная. Так пускай я буду какая есть, но не буду притворяться. Что мне за дело до Анны Павловны! Пускай они живут как хотят, и я как хочу. Я не могу быть другою… И все это не то, не то!..

— Да что же не то? — в недоумении говорила Варенька.

— Все не то. Я не могу иначе жить, как по сердцу, а вы живете по правилам. Я вас полюбила просто, а вы, верно, только затем, чтобы спасти меня, научить меня!

— Вы несправедливы, — сказала Варенька.

— Да я ничего не говорю про других, я говорю про себя.

— Кити! — послышался голос матери, — поди сюда, покажи папа свои коральки.

Кити с гордым видом, не помирившись с своим другом, взяла со стола коральки в коробочке и пошла к матери.

— Что с тобой? Что ты такая красная? — сказали ей мать и отец в один голос.

— Ничего, — отвечала она, — я сейчас приду, — и побежала назад.

«Она еще тут! — подумала она. — Что я скажу ей, боже мой! что я наделала, что я говорила! За что я обидела ее? Что мне делать? Что я скажу ей?» — думала Кити и остановилась у двери.

Варенька в шляпе и с зонтиком в руках сидела у стола, рассматривая пружину, которую сломала Кити. Она подняла голову.

— Варенька, простите меня, простите! — прошептала Кити, подходя к ней. — Я не помню, что я говорила. Я…

— Я, право, не хотела вас огорчать, — сказала Варенька, улыбаясь.

Мир был заключен. Но с приездом отца для Кити изменился весь тот мир, в котором она жила. Она не отреклась от всего того, что узнала, но поняла, что она себя обманывала, думая, что может быть тем, чем хотела быть. Она как будто очнулась; почувствовала всю трудность без притворства и хвастовства удержаться на той высоте, на которую она хотела подняться; кроме того, она почувствовала всю тяжесть этого мира горя, болезней, умирающих, в котором она жила; ей мучительны показались те усилия, которые она употребляла над собой, чтобы любить это, и поскорее захотелось на свежий воздух, в Россию, в Ергушово, куда, как она узнала из письма, переехала уже ее сестра Долли с детьми.

Но любовь ее к Вареньке не ослабела. Прощаясь, Кити упрашивала ее приехать к ним в Россию.

— Я приеду, когда вы выйдете замуж, — сказала Варенька.

— Я никогда не выйду.

— Ну, так я никогда не приеду.

— Ну, так я только для этого выйду замуж. Смотрите ж, помните обещание! — сказала Кити.

Предсказания доктора оправдались. Кити возвратилась домой, в Россию, излеченная. Она не была так беззаботна и весела, как прежде, но она была спокойна и московские горести ее стали воспоминанием.

Бележки

[1] Эрлаухт, эксцеленц, дурхлаухт — Ваше сиятельство, ваше превосходительство, ваша светлость (нем.)