Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

XVI

Когато се връщаха в къщи, Левин разпита за всички подробности около болестта на Кити и за плановете на Шчербацки и макар че би му било съвестно да признае, но онова, което научи, му беше приятно. Приятно му беше и защото имаше още надежда, но още по-приятно му беше, защото се измъчваше тъкмо оная, която му бе причинила толкова болка. Но когато Степан Аркадич заприказва за причините на болестта на Кити и спомена името на Вронски, Левин го прекъсна:

— Аз нямам никакво право да зная семейните подробности, а, право да ти кажа, и никакъв интерес.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна, като забеляза мигновената и така позната нему промяна в лицето на Левин, който стана толкова мрачен, колкото бе весел преди малко.

— Ти напълно ли свърши вече с Рябинин по въпроса за гората? — попита Левин.

— Да, свърших. Цената е отлична, тридесет и осем хиляди. Осемте предварително, а останалите на шестгодишно изплащане. Дълго се разтаках с тая работа. Никой не даваше повече.

— Това значи, че си му подарил гората — мрачно каза Левин.

— Защо пък да съм я подарил? — с добродушна усмивка попита Степан Аркадич, понеже знаеше, че сега вече всичко ще се вижда лошо на Левин.

— Защото гората струва най-малко по петстотин рубли десетината — отвърна Левин.

— Ах, тия селски стопани! — шеговито каза Степан Аркадич. — Тоя ваш презрителен тон към нас, гражданите!… А когато дойде да се върши работа, ние я свършваме винаги по-добре. Повярвай ми, аз пресметнах всичко — каза той — и гората е продадена на добра цена, така че дори се страхувам да не би той да се откаже. Та това не е гора за строителен материал — каза Степан Аркадич, който с думите за строителен материал искаше да убеди Левин напълно в неправотата на съмненията му, — а повече са дърва за горене. И тя ще се хване не повече от тридесет сажена на десетина, а той ми даде по двеста рубли.

Левин презрително се усмихна. „Зная — помисли той, — тоя маниер е не само негов, а и на всички граждани, които, след като са били на село един-два пъти на десет години и са научили две-три селски думи, ги употребяват, дето трябва и не трябва, твърдо уверени, че знаят вече всичко. «За строителен материал», «ще се хване тридесет сажена». Говори думи, но не разбира значението им.“

— Няма да седна да те уча на онова, което ти пишеш там в съда — каза той, — а ако трябва, ще питам тебе. А ти си така уверен, че разбираш цялата тая наука за гората. Тя е трудна. Преброи ли дърветата?

— Как ще преброиш дърветата? — със смях каза Степан Аркадич, който все искаше да извади приятеля си от лошото му настроение. — Едва ли някой висок ум би могъл да преброи пясъка, лъчите на планетите…

— Да, но високият ум на Рябинин може. И нито един търговец не купува нищо, без да го брои, ако не му го подарят, както ти. Аз познавам твоята гора. Всяка година ходя там на лов и мисля, че тя струва по петстотин рубли чисти пари, а той ти е дал по двеста на изплащане. Значи, ти си му подарил тридесет хиляди рубли…

— Е, стига си се увличал — жално каза Степан Аркадич. — Защо никой не ми даваше повече?

— Защото той се е наговорил с търговците; дал е откуп, за да не му пречат. Имал съм работа с всички тях и ги познавам. Това не са търговци, а спекуланти. Той няма да се залови за сделка, от която ще спечели десет-петнадесет процента, а чака да вземе рублата за двадесет копейки.

— Е, стига! Ти нямаш настроение.

— Нищо подобно — мрачно каза Левин, когато наближиха до в къщи.

Пред входа вече стоеше здраво обкована с желязо и кожа талижка, със здраво впрегнат с широки хамути охранен кон. В талижката седеше здраво налян с кръв и здраво препасан домоуправител, който служеше за колар на Рябинин. Самият Рябинин беше вече влязъл в къщата и посрещна приятелите в антрето. Той беше висок, слаб човек на средна възраст, с мустаци и бръсната издадена брадичка и изпъкнали мътни очи. Беше облечен в дългопол син сюртук с копчета по-ниско от задника му и обут с високи, набръчкани при глезените и прави на прасците ботуши, надянати в големи галоши. Той избърса с кърпичка лицето си наоколо, попристегна сюртука си, който и без това му стоеше много добре, и с усмивка поздрави влезлите, като протегна ръка на Степан Аркадич, сякаш искаше да улови нещо.

— Значи, дойдохте — каза Степан Аркадич и му подаде ръка. — Отлично.

— Не се осмелих да не изпълня нарежданията на ваше сиятелство; макар че пътят е много лош. Положително из целия път съм вървял пешком, но дойдох навреме. Константин Дмитрич, моите почитания — обърна се той към Левин, като се опита да улови и неговата ръка. Но Левин се намръщи; той се преструваше, че не вижда ръката му и вадеше бекасите от чантата. — С лов ли се поразвлякохте? Ами какви ли ще са тия птици? — прибави Рябинин, като гледаше презрително бекасите. — Трябва да са вкусни. — И той поклати неодобрително глава, сякаш много се съмняваше дали за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Ако искаш, идете в кабинета — каза на френски Левин на Степан Аркадич, като се чумереше мрачно. — Минете в кабинета, там ще се разберете.

— Може, където обичате — с презрително достойнство каза Рябинин, сякаш искаше да подчертае, че за другите може да има затруднения с кого и как да се постъпва, но за него не може да има затруднения никога и в нищо.

Когато влезе в кабинета, Рябинин се озърна по навик, сякаш търсеше икона, но и след като я видя, не се прекръсти. Той изгледа шкафовете и лавиците с книги и със същото недоверие, както беше и при бекасите, презрително се усмихна и неодобрително поклати глава и вече никак не допущаше, че за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Е, донесохте ли парите? — попита Облонски. — Седнете.

— За парите няма да се караме. Аз дойдох да се видим, да си поприказваме.

— За какво има да приказваме? Седнете де.

— Това може — каза Рябинин, седна и се облакъти на гърба на стола по най-мъчителен за себе си начин. — Трябва да отстъпите малко, княже. Грехота ще бъде. А парите са готови окончателно, до копейка. С парите няма да се бавим.

Левин, който в това време бе прибрал пушката си в шкафа, вече излизаше от вратата, но като чу думите на търговеца, се спря.

— И без това сте купили гората на безценица — каза той. — Късно дойде той при мене, иначе аз щях да определя цената.

Рябинин стана и мълчаливо, с усмивка изгледа Левин отдолу нагоре.

— Константин Дмитрич е голям скъперник — с усмивка каза той, вече обърнат към Степан Аркадич, — от него окончателно нищо не може да купи човек. Пазарих пшеницата, хубави пари му давах.

— Защо ще ви давам стоката си без пари? Не съм я намерил нито на пътя, нито съм я откраднал.

— Моля ви се, в днешно време е положително невъзможно да се краде. В днешно време всичко става окончателно по явното съдопроизводство, всичко днес върви благородно; няма вече кражби. Ние си говорихме честно. Скъпо иска за гората, ще объркаме сметките. Моля да ми отстъпите поне малко.

— Ама вие свършихте ли с пазарлъка, или не? Ако сте свършили, няма защо да се пазарите повече; ако ли не — каза Левин, — аз ще купя гората.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето на Рябинин. То доби ястребов, хищен и суров израз. С бързите си костеливи пръсти Рябинин разкопча сюртука, под който се показаха провисналата му риза, медните копчета на жилетката и верижката на часовника, и бързо извади дебелия си стар портфейл.

— Моля, гората е моя — рече той, като се прекръсти бързо и протегна ръка. — Вземи парите, гората е моя. Ето как купува Рябинин, а не да се скъпи за един грош — започна той, като се чумереше и размахваше портфейла.

— На твое място аз не бих бързал — каза Левин.

— Моля ти се — с учудване каза Облонски, — дума съм дал.

Левин излезе от стаята, като тръшна вратата. Рябинин погледна към вратата и усмихнат поклати глава.

— От младост го прави, окончателно само от детинщина. Честна дума, купувам я, така да се каже, значи, само за слава, да се знае, че не друг, а Рябинин е купил гората на Облонски. Дай Боже, дано не объркаме сметките. Вярвайте Бога. Моля. Да напишем сега договорчето…

След един час, грижливо загърнал връхната си дреха, закопчал копчетата на сюртука, с договора в джоба, търговецът се качи в здраво обкованата си талижка и тръгна да си върви.

— Ех, тия господа! — каза той на управителя си. — Всички са една стока.

— То си е така — отвърна управителят, като му подаде поводите и затегна кожения гюрук. — А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…

Глава XVI

Возвращаясь домой, Левин расспросил все подробности о болезни Кити и планах Щербацких, и, хотя ему совестно бы было признаться в этом, то, что он узнал, было приятно ему. Приятно и поэтому, что была еще надежда, и еще более приятно потому, что больно было ей, той, которая сделала ему так больно. Но когда Степан Аркадьич начал говорить о причинах болезни Кити и упомянул имя Вронского, Левин перебил его:

— Я не имею никакого права знать семейные подробности, по правде сказать, и никакого интереса.

Степан Аркадьич чуть заметно улыбнулся, уловив мгновенную и столь знакомую ему перемену в лице Левина, сделавшегося столь же мрачным, сколько он был весел минуту тому назад.

— Ты уже совсем кончил о лесе с Рябининым? — спросил Левин.

— Да, кончил. Цена прекрасная, тридцать восемь тысяч. Восемь вперед, а остальные на шесть лет. Я долго с этим возился. Никто больше не давал.

— Это значит, ты даром отдал лес, — мрачно сказал Левин.

— То есть почему же даром? — с добродушною улыбкой сказал Степан Аркадьич, зная, что теперь все будет нехорошо для Левина.

— Потому, что лес стоит по крайней мере пятьсот рублей за десятину, — отвечал Левин.

— Ах, эти мне сельские хозяева! — шутливо сказал Степан Аркадьич. — Этот ваш тон презрения к нашему брату городским!.. А как дело сделать, так мы лучше всегда сделаем. Поверь, что я все расчел, — сказал он, — и лес очень выгодно продан, так что я боюсь, как бы тот не отказался даже. Ведь это не обидной лес, — сказал Степан Аркадьич, желая этим словом обидной совсем убедить Левина в несправедливости его сомнений, — а дровяной больше. И станет не больше тридцати сажен на десятину, а он дал мне по двести рублей.

Левин презрительно улыбнулся. «Знаю, — подумал он, — эту манеру не одного его, но и всех городских жителей, которые, побывав раза два в десять лет в деревне и заметив два-три слова деревенские, употребляют их кстати и некстати, твердо уверенные, что они уже все знают. Обидной, станет тридцать сажен. Говорит слова, а сам ничего не понимает».

— Я не стану тебя учить тому, что ты там такое пишешь в своем присутствии, — сказал он, — а если мне нужно, то спрошу у тебя. А ты так уверен, что ты понимаешь всю эту грамоту о лесе. Она трудная. Счел ли ты деревья?

— Как счесть деревья? — смеясь, сказал Степан Аркадьич, все желая вывести приятеля из его дурного расположения духа. — Сочесть пески, лучи планет хотя и мог бы ум высокий…

— Ну да, а ум высокий Рябинина может. И ни один купец не купит не считая, если ему не отдают даром, как ты. Твой лес я знаю. Я каждый год там бываю на охоте, и твой лес стоит пятьсот рублей чистыми деньгами, а он тебе дал двести в рассрочку. Значит, ты ему подарил тысяч тридцать.

— Ну, полно увлекаться, — жалостно сказал Степан Аркадьич, — отчего же никто не давал?

— Оттого, что у него стачки с купцами: он дал отступного. Я со всеми ими имел дела, я их знаю. Ведь это не купцы, а барышники. Он и не пойдет на дело, где ему предстоит десять, пятнадцать процентов, а он ждет, чтобы купить за двадцать копеек рубль.

— Ну, полно! Ты не в духе.

— Нисколько, — мрачно сказал Левин, когда они подъезжали к дому.

У крыльца уже стояла туго обтянутая железом и кожей тележка с туго запряженною широкими гужами сытою лошадью. В тележке сидел туго налитой кровью и туго подпоясанный приказчик, служивший кучером Рябинину. Сам Рябинин был уже в доме и встретил приятелей в передней. Рябинин был высокий, худощавый человек средних лет, с усами и бритым выдающимся подбородком и выпуклыми мутными глазами. Он был одет в длиннополый синий сюртук с пуговицами ниже зада и в высоких, сморщенных на щиколках и прямых на икрах сапогах, сверх которых были надеты большие калоши. Он округло вытер платком свое лицо и, запахнув сюртук, который и без того держался очень хорошо, с улыбкой приветствовал вошедших, протягивая Степану Аркадьичу руку, как бы желая поймать что-то.

— А вот и вы приехали, — сказал Степан Аркадьич, подавая ему руку. — Прекрасно.

— Не осмелился ослушаться приказаний вашего сиятельства, хоть слишком дурна дорога. Положительно всю дорогу пешком шел, но явился в срок. Константину Дмитричу мое почтение, — обратился он к Левину, стараясь поймать и его руку. Но Левин, нахмурившись, делал вид, что не замечает его руки, и вынимал вальдшнепов. — Изволили потешаться охотой? Это какие, значит, птицы будут? — прибавил Рябинин, презрительно глядя на вальдшнепов, — вкус, значит, имеют. — И он неодобрительно покачал головой, как бы сильно сомневаясь в том, чтоб эта овчинка стоила выделки.

— Хочешь в кабинет? — мрачно хмурясь, сказал Левин по-французски Степану Аркадьичу. — Пройдите в кабинет, вы там переговорите.

— Очень можно, куда угодно-с, — с презрительным достоинством сказал Рябинин, как бы желая дать почувствовать, что для других могут быть затруднения, как и с кем обойтись, но для него никогда и ни в чем не может быть затруднений.

Войдя в кабинет, Рябинин осмотрелся по привычке, как бы отыскивая образ, но, найдя его, не перекрестился. Он оглядел шкафы и полки с книгами и с тем же сомнением, как и насчет вальдшнепов, презрительно улыбнулся и неодобрительно покачал головой, никак уже не допуская, чтоб эта овчинка могла стоить выделки.

— Что ж, привезли деньги? — спросил Облонский. — Садитесь.

— Мы за деньгами не постоим. Повидаться, переговорить приехал.

— О чем же переговорить? Да вы садитесь.

— Это можно, — сказал Рябинин, садясь и самым мучительным для себя образом облокачиваясь на спинку кресла. — Уступить надо, князь. Грех будет. А деньги готовы окончательно, до одной копейки. За деньгами остановки не бывает.

Левин, ставивший между тем ружье в шкаф, уже выходил из двери, но, услыхав слова купца, остановился.

— Задаром лес взяли, — сказал он. — Поздно он ко мне приехал, а то я бы цену назначил.

Рябинин встал и молча с улыбкой поглядел снизу вверх на Левина.

— Оченно скупы Константин Дмитрич, — сказал он с улыбкой, обращаясь к Степану Аркадьичу, — окончательно ничего не укупишь. Торговал пшеницу, хорошие деньги давал.

— Зачем мне вам свое даром давать? Я ведь не на земле нашел и не украл.

— Помилуйте, по нынешнему времю воровать положительно невозможно. Все окончательно по нынешнему времю гласное судопроизводство, все нынче благородно; а не то что воровать. Мы говорили по чести. Дорого кладут за лес, расчетов не сведешь. Прошу уступить хоть малость.

— Да кончено у вас дело или нет? Если кончено, нечего торговаться, а если не кончено, — сказал Левин, — я покупаю лес.

Улыбка вдруг исчезла с лица Рябинина. Ястребиное, хищное и жесткое выражение установилось на нем. Он быстрыми костлявыми пальцами расстегнул сюртук, открыв рубаху навыпуск, медные пуговицы жилета и цепочку часов, и быстро достал толстый старый бумажник.

— Пожалуйте, лес мой, — проговорил он, быстро перекрестившись и протягивая руку. — Возьми деньги, мой лес. Вот как Рябинин торгует, а не гроши считать, — заговорил он, хмурясь и размахивая бумажником.

— Я бы на твоем месте не торопился, — сказал Левин.

— Помилуй, — с удивленим сказал Облонский, — ведь я слово дал.

Левин вышел из комнаты, хлопнув дверью. Рябинин, глядя на дверь, с улыбкой покачал головой.

— Все молодость, окончательно ребячество одно. Ведь покупаю, верьте чести, так, значит, для славы одной, что вот Рябинин, а не кто другой у Облонского рощу купил. А еще как бог даст расчеты найти. Верьте богу. Пожалуйте. Условьице написать…

Через час купец, аккуратно запахнув свой халат и застегнув крючки сюртука, с условием в кармане сел в свою туго окованную тележку и поехал домой.

— Ох, эти господа! — сказал он приказчику, — один предмет.

— Это как есть, — отвечал приказчик, передавая ему вожжи и застегивая кожаный фартук. А с покупочкой, Михаил Игнатьич?

— Ну, ну…