Беше се вече съвсем стъмнило и на юг, накъдето той гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, но и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите си места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка.

„Е, какво ме смущава?“ — каза си Левин, като чувствуваше предварително, че разрешението на съмненията му, макар че не го знае още, е готово вече в душата му.

„Да, единствената очевидна, несъмнена проява на божеството са законите на доброто, които са дадени на света с откровението и които чувствувам в себе си, и чрез тяхното признаване аз не че се свързвам, а по неволя съм свързан с другите хора в едно общество от вярващи, което наричат черква. Добре, ами евреи, мохамедани, конфуцианци, будисти — какво са те? — зададе си той тъкмо оня въпрос, който му се виждаше опасен. — Нима тия стотици милиони хора са лишени от това най-голямо благо, без което животът няма смисъл? — Той се замисли, но веднага се поправи. — Но за какво питам аз? — каза си той. — Питам за отношението, което имат към божеството всички различни вярвания за цялото човечество. Питам за общата проява на Бога, за целия свят с всички тия мъгляви петна. Какво правя аз? Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи.

Нима не зная, че звездите не се движат? — запита се той, като гледаше една светла планета, която бе променила вече положението си спрямо най-високото клонче на брезата. — Но когато гледам движението на звездите, не мога да си представя, че земята се върти, и съм прав, когато казвам, че звездите се движат.

И нима астрономите биха могли да разберат и да изчислят нещо, ако вземаха пред вид всички сложни, различни движения на земята? Всички техни чудни заключения за разстоянията, тежестта, движенията, смущенията на небесните тела се основават само на видимото движение на светилата около неподвижната земя, на същото това движение, което сега е пред мене и което е било такова за милиони хора в продължение на векове и е било и ще бъде винаги еднакво и винаги може да се провери. И също както щяха да бъдат безполезни и несигурни заключенията на астрономите, ако не се основават на наблюдения на видимото небе по отношение на един меридиан и един хоризонт, също така безполезни и несигурни щяха да са и моите заключения, ако не се основават на онова разбиране за доброто, което за всички и винаги е било и ще бъде еднакво и което ми е открито от християнството и винаги може да се провери в душата ми. А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

— А, не си ли отишъл още? — изведнъж се чу гласът на Кити, която по същия път отиваше към гостната. — Какво има, да не би да си разстроен нещо? — каза тя, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но тя пак не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината на мълнията тя видя цялото му лице и като разбра, че е спокоен и радостен, усмихна му се.

„Тя разбира — мислеше си той, — знае за какво мисля. Да й кажа ли, или не? Да, ще й кажа.“ Но в същия миг, когато искаше да заприказва, обади се тя.

— Виж какво, Костя! Услужи ми — каза тя, — иди в ъгловата стая и виж как са настанили Сергей Иванович. Мене ми е неудобно. Дали са му поставили новия умивалник?

— Добре, ще отида непременно — каза Левин, изправи се и я целуна.

„Не, не трябва да й казвам — помисли си той, когато тя мина пред него. — Това е тайна, нужна само на мене, важна и неизразима с думи.

Това ново чувство не ме промени, не ме ощастливи, не ме освети изведнъж, както мечтаех — също както чувството ми към сина. Нямаше и никакъв сюрприз. А вярата — аз не зная вяра ли е, какво е, но това чувство също така незабелязано влезе чрез страданията и твърдо заседна в душата ми.

Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля — но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мене — не само не е безсмислен, какъвто бе по-рано, но има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“

Край

Глава XIX

Выйдя из детской и оставшись один, Левин тотчас же опять вспомнил ту мысль, в которой было что-то неясно.

Вместо того чтобы идти в гостиную, из которой слышны были голоса, он остановился на террасе и, облокотившись на перила, стал смотреть на небо.

Уже совсем стемнело, и на юге, куда он смотрел, не было туч. Тучи стояли с противной стороны. Оттуда вспыхивала молния и слышался дальний гром. Левин прислушивался к равномерно падающим с лип в саду каплям и смотрел на знакомый ему треугольник звезд и на проходящий в середине его Млечный Путь с его разветвлением. При каждой вспышке молнии не только Млечный путь, но и яркие звезды исчезали, но, как только потухала молния, как будто брошенные какой-то меткой рукой, опять появлялись на тех же местах.

«Ну, что же смущает меня?» — сказал себе Левин, вперед чувствуя, что разрешение его сомнений, хотя он не знает еще его, уже готово в его душе.

«Да, одно очевидное, несомненное проявление божества — это законы добра, которые явлены миру откровением, и которые я чувствую в себе, и в признании которых я не то что соединяюсь, а волею-неволею соединен с другими людьми в одно общество верующих, которое называют церковью. Ну, а евреи, магометане, конфуцианцы, буддисты — что же они такое? — задал он себе тот самый вопрос, который и казался ему опасен. — Неужели эти сотни миллионов людей лишены того лучшего блага, без которого жизнь не имеет смысла? — Он задумался, но тотчас же поправил себя. — Но о чем же я спрашиваю? — сказал он себе. — Я спрашиваю об отношении к божеству всех разнообразных верований всего человечества. Я спрашиваю об общем проявлении бога для всего мира со всеми этими туманными пятнами. Что же я делаю? Мне лично, моему сердцу, открыто, несомненно, знание, непостижимое разумом, а я упорно хочу разумом и словами выразить это знание.

Разве я не знаю, что звезды не ходят? — спросил он себя, глядя на изменившую уже свое положение к высшей ветке березы яркую планету. — Но я, глядя на движение звезд, не могу представить себе вращения земли, и я прав, говоря, что звезды ходят.

И разве астрономы могли бы понять и вычислить что-нибудь, если бы они принимали в расчет все сложные разнообразные движения земли? Все удивительные заключения их о расстояниях, весе, движениях и возмущениях небесных тел основаны только на видимом движении светил вокруг неподвижной земли, на том самом движении, которое теперь передо мной и которое было таким, для миллионов людей в продолжение веков и было и будет всегда одинаково и всегда может быть поверено. И точно так же, как праздны и шатки были бы заключения астрономов, не основанные на наблюдениях видимого неба по отношению к одному меридиану и одному горизонту, так праздны и шатки были бы и мои заключения, не основанные на том понимании добра, которое для всех всегда было и будет одинаково и которое открыто мне христианством и всегда в душе моей может быть поверено. Вопроса же о других верованиях и их отношениях к божеству я не имею права и возможности решить».

— А, ты не ушел? — сказал вдруг голос Кити, шедшей тем же путем в гостиную. — Что, ты ничем не расстроен? — сказала она, внимательно вглядываясь при свете звезд в его лицо.

Но она все-таки не рассмотрела бы его лица, если б опять молния, скрывшая звезды, не осветила его. При свете молнии она рассмотрела все его лицо и, увидав, что он спокоен и радостен, улыбнулась ему.

«Она понимает, — думал он, — она знает, о чем я думаю. Сказать ей или нет? Да, я скажу ей». Но в ту минуту, как он хотел начать говорить, она заговорила тоже.

— Вот что, Костя! Сделай одолжение, — сказала она, — поди в угловую и посмотри, как Сергею Ивановичу все устроили. Мне неловко. Поставили ли новый умывальник?

— Хорошо, я пойду непременно, — сказал Левин, вставая и целуя ее.

«Нет, не надо говорить, — подумал он, когда она прошла вперед его. — Это тайна, для меня одного нужная, важная и невыразимая словами.

Это новое чувство не изменило меня, не осчастливило, не просветило вдруг, как я мечтал, — так же как и чувство к сыну. Никакого тоже сюрприза не было. А вера — не вера — я не знаю, что это такое, — но чувство это так же незаметно вошло страданиями и твердо засело в душе.

Так же буду сердиться на Ивана-кучера, так же буду спорить, буду некстати высказывать свои мысли, так же будет стена между святая святых моей души и другими, даже женой моей, так же буду обвинять ее за свой страх и раскаиваться в этом, так же буду не понимать разумом, зачем я молюсь, и буду молиться, — но жизнь моя теперь, вся моя жизнь, независимо от всего, что может случиться со мной, каждая минута ее — не только не бессмысленна, какою была прежде, но имеет несомненный смысл добра, который я властен вложить в нее!»

Край

Лев Толстой Ана Каренина (239) Лев Толстой Анна Каренина (239)

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки