Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал.

Думите, казани от селянина, подействуваха на душата му като електрическа искра, която изведнъж преобрази и сля в едно цяло върволица разпилени, безсилни отделни мисли, които никога не преставаха да го занимават. Тия мисли, незабелязано и за самия него, го занимаваха и тогава, когато говореше, че ще даде земята си.

Той чувствуваше в душата си нещо ново и с наслада го опипваше, бе да знае още какво е то.

„Да не живееш за нуждите си, а за Бога. За какъв бог? За Бога. Може ли да се каже нещо по-безсмислено от това, което каза той? Той каза, че не трябва да живеем за нуждите си, сиреч не трябва да живеем за това, което разбираме, което ни влече, което ни се иска, а трябва да живеем за нещо необяснимо, за Бога, когото никой не може нито да разбере, нито да определи. И какво? Не разбрах ли тия безсмислени думи на Фьодор? А след като ги разбрах, усъмних ли се в тяхната правдивост? Сметнах ли ги за глупави, неясни, неточни?

Не, разбрах го, и то съвсем така, както той разбира, разбрах го напълно и по-ясно, отколкото разбирам всичко друго в живота, и никога през живота си не съм се съмнявал и не мога да се усъмня в това. И не само аз, а и всички, целият свят, разбират напълно само това и само в това не се съмняват, и са винаги съгласни.

Фьодор казва, че ханджията Кирилов живее за търбуха си. Това е ясно и разумно. Всички ние, като разумни същества, не можем да живеем иначе освен за търбуха си. И изведнъж същият Фьодор казва, че е лошо да живеем за търбуха си, а трябва да живеем за правдата, за Бога, и аз го разбирам само от едно загатване! И аз, и милиони хора, които са живеели преди векове и живеят сега, селяни, нищи духом и мъдреци, които са мислили и писали за това, които с неясния си език говорят за същото — всички ние сме съгласни в едно: за какво трябва да живеем и кое е хубаво. Заедно с всички хора аз имам само едно твърдо, несъмнено и ясно знание и това знание не може да бъде обяснено от разума — то е извън него и няма никакви причини и не може да има никакви последици.

Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица — наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.

И това нещо аз го зная и всички го знаем.

А аз търсех чудеса, съжалявах, че не съм видял чудо, което да ме убеди. А ето де било чудото, единствено възможното, постоянно съществуващото, което ме заобикаля от всички страни, а аз не го виждах!

Какво по-голямо чудо може да има от това?

Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?“ — мислеше Левин, като крачеше по прашния път, без да усеща ни жега, ни умора и изпитвайки чувство на задоволство след дълго страдание. Това чувство беше така радостно, че му се виждаше невероятно. Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля — мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. — Всичко отначало — каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. — Какво ме радва? Какво съм открил?

По-рано казвах, че в моето тяло, в тялото на тая тревица и на тая буболечка (ето тя не пожела да отиде върху другата трева, разпери криле и отлетя) става обмяна на материята според физически, химически и физиологически закони. А у всички ни, в това число и трепетликите, и облаците, и мъглявите петна, се извършва развитие. Развитие от какво? В какво? Безкрайно развитие и борба?… Сякаш може да има някаква насока и борба в безкрайното! И се учудвах, че въпреки най-голямото напрежение на мисълта по тоя път все не ми се открива смисълът на живота, смисълът на моите подбуди и стремежи. А смисълът на моите подбуди в мен е така ясен, че постоянно живея според него, и се зачудих, и се зарадвах, когато ми го назова селянинът: да живея за Бога, за душата.

Аз не съм открил нищо. Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря.“

И той накратко си повтори целия ход на мислите през последните две години, чието начало беше ясната, очевидна мисъл за смъртта, когато видя безнадеждно болен любимия си брат.

Тогава той за пръв път ясно разбра, че както за всеки човек, така и за него занапред няма нищо друго освен страдания, смърт и вечна забрава и затова реши, че не бива да живее така, че трябва или да осмисли живота си така, че той да не изглежда като зла ирония на някакъв дявол, или да се застреля.

Но той не направи нито едното, нито другото, а продължаваше да живее, да мисли и да чувствува и дори през това време се ожени и изпита много радости, и беше щастлив, когато не мислеше за значението на живота си.

Какво значеше това? Това значеше, че той живее добре, но мисли лошо.

Той живееше (без да съзнава това) с ония духовни истини, с които бе закърмен, а мислеше не само без да признава тия истини, но и старателно ги заобикаляше.

Сега му беше ясно, че е могъл да живее само благодарение на ония вярвания, в които бе възпитан.

„Какъв щях да бъда и как щях да прекарам живота си, ако нямах тия вярвания, ако не съм знаел, че трябва да живея за Бога, а не за своите нужди? Щях да грабя, да лъжа, да убивам. За мене нямаше да съществува нищо от онова, което съставя главните радости на живота ми.“ И макар че правеше най-големи усилия на въображението, той все пак не можеше да си представи какво зверско същество е щял да бъде, ако не е знаел това, за което живее.

„Търсех отговор на моя въпрос. Но отговор на моя въпрос не можеше да ми даде мисълта — тя е несъизмерима с въпроса. Отговор ми даде самият живот, като ме научи кое е добро и кое е лошо. Но това знание аз не съм придобил с нищо, то ми е дадено както на всички, дадено ми е, защото не съм могъл да го взема отникъде.

Откъде съм взел това нещо? С разума ли съм открил, че трябва да обичаме ближния си и да не го притесняваме? Казали са ми го през детинството, а аз съм го повярвал с радост, защото са ми казали това, което съм имал в душата си. А кой е открил това нещо? Не разумът. Разумът е открил борбата за съществование и закона, който изисква да притеснявам всички, които ми пречат да задоволявам желанията си. Това е извод на разума. Разумът не е могъл да открие да обичаме другите, защото това е неразумно.“

„Да, гордост“ — каза си той, като се обърна по корем и започна да връзва на възел стъблата на тревичките, като пазеше да не ги пречупи.

„И не само гордост на ума, но и глупост на ума. А главно — хитра измама, именно хитра измама на ума. Същинско мошеничество на ума“ — повтори той.

Към следващата част или към съдържанието

Глава XII

Левин шел большими шагами по большой дороге, прислушиваясь не столько к своим мыслям (он не мог еще разобрать их), сколько к душевному состоянию, прежде никогда им не испытанному.

Слова, сказанные мужиком, произвели в его душе действие электрической искры, вдруг преобразившей и сплотившей в одно целый рой разрозненных, бессильных отдельных мыслей, никогда не перестававших занимать его. Мысли эти незаметно для него самого занимали его и в то время, когда он говорил об отдаче земли.

Он чувствовал в своей душе что-то новое и с наслаждением ощупывал это новое, не зная еще, что это такое.

«Не для нужд своих жить, а для бога. Для какого бога? Для бога. И что можно сказать бессмысленнее того, что он сказал? Он сказал, что не надо жить для своих нужд, то есть что не надо жить для того, что мы понимаем, к чему нас влечет, чего нам хочется, а надо жить для чего-то непонятного, для бога, которого никто ни понять, ни определить не может. И что же? Я не понял этих бессмысленных слов Федора? А поняв, усумнился в их справедливости? нашел их глупыми, неясными, неточными?

Нет, я понял его и совершенно так, как он понимает, понял вполне и яснее, чем я понимаю что-нибудь в жизни, и никогда в жизни не сомневался и не могу усумниться в этом. И не я один, а все, весь мир одно это вполне понимают и в одном этом не сомневаются и всегда согласны.

Федор говорит, что Кириллов, дворник, живет для брюха. Это понятно и разумно. Мы все, как разумные существа, не можем иначе жить, как для брюха. И вдруг тот же Федор говорит, что для брюха жить дурно, а надо жить для правды, для бога, и я с намека понимаю его! И я и миллионы людей, живших века тому назад и живущих теперь, мужики, нищие духом и мудрецы, думавшие и писавшие об этом, своим неясным языком говорящие то же, — мы все согласны в этом одном: для чего надо жить и что́ хорошо. Я со всеми людьми имею только одно твердое, несомненное и ясное знание, и знание это не может быть объяснено разумом — оно вне его и не имеет никаких причин и не может иметь никаких последствий.

Если добро имеет причину, оно уже не добро; если оно имеет последствие — награду, оно тоже не добро, Стало быть, добро вне цепи причин и следствий.

И его-то я знаю, и все мы знаем.

А я искал чудес, жалел, что не видал чуда, которое бы убедило меня. А вот оно чудо, единственно возможное, постоянно существующее, со всех сторон окружающее меня, и я не замечал его!

Какое же может быть чудо больше этого?

Неужели я нашел разрешение всего, неужели кончены теперь мои страдания?» — думал Левин, шагая по пыльной дороге, не замечая ни жару, ни усталости и испытывая чувство утоления долгого страдания. Чувство это было так радостно, что оно казалось ему невероятным. Он задыхался от волнения и, не в силах идти дальше, сошел с дороги в лес и сел в тени осин на нескошенную траву. Он снял с потной головы шляпу и лег, облокотившись на руку, на сочную, лопушистую лесную траву.

«Да, надо опомниться и обдумать, — думал он, пристально глядя на несмятую траву, которая была перед ним, и следя за движениями зеленой букашки, поднимавшейся по стеблю пырея и задерживаемой в своем подъеме листом снытки. — Все сначала, — говорил он себе, отворачивая лист снытки, чтобы он не мешал букашке, и пригибая другую траву, чтобы букашка перешла на нее. — Что радует меня? Что я открыл?

Прежде я говорил, что в моем теле, в теле этой травы и этой букашки (вот она не захотела на ту траву, расправила крылья и улетела) совершается по физическим, химическим, физиологическим законам обмен материи. А во всех нас, вместе с осинами, и с облаками, и с туманными пятнами, совершается развитие. Развитие из чего? во что? Бесконечное развитие и борьба?.. Точно может быть какое-нибудь направление и борьба в бесконечном! И я удивлялся, что, несмотря на самое большое напряжение мысли по этому пути, мне все-таки не открывается смысл жизни, смысл моих побуждений и стремлений. А смысл моих побуждений во мне так ясен, что я постоянно живу по нем, и я удивился и обрадовался, когда мужик мне высказал его: жить для бога, для души.

Я ничего не открыл. Я только узнал то, что я знаю. Я понял ту силу, которая не в одном прошедшем дала мне жизнь, но теперь дает мне жизнь. Я освободился от обмана, я узнал хозяина».

И он вкратце повторил сам себе весь ход своей мысли за эти последние два года, начало которого была ясная, очевидная мысль о смерти при виде любимого безнадежно больного брата.

В первый раз тогда поняв ясно, что для всякого человека и для него впереди ничего не было, кроме страдания, смерти и вечного забвения, он решил, что так нельзя жить, что надо или объяснить свою жизнь так, чтобы она не представлялась злой насмешкой какого-то дьявола, или застрелиться.

Но он не сделал ни того, ни другого, а продолжал жить, мыслить и чувствовать и даже в это самое время женился и испытал много радостей и был счастлив, когда не думал о значении своей жизни.

Что ж это значило? Это значило, что он жил хорошо, но думал дурно.

Он жил (не сознавая этого) теми духовными истинами, которые он всосал с молоком, а думал не только не признавая этих истин, но старательно обходя их.

Теперь ему ясно было, что он мог жить только благодаря тем верованиям, в которых он был воспитан.

«Что бы я был такое и как бы прожил свою жизнь, если бы не имел этих верований, не знал, что надо жить для бога, а не для своих нужд? Я бы грабил, лгал, убивал. Ничего из того, что составляет главные радости моей жизни, не существовало бы для меня». И, делая самые большие усилия воображения, он все-таки не мог представить себе того зверского существа, которое бы был он сам, если бы не знал того, для чего он жил.

«Я искал ответа на мой вопрос. А ответа на мой вопрос не могла мне дать мысль, — она несоизмерима с вопросом. Ответ мне дала сама жизнь, в моем знании того, что хорошо и что дурно. А знание это я не приобрел ничем, но оно дано мне вместе со всеми, дано потому, что я ниоткуда не мог взять его.

Откуда взял я это? Разумом, что ли, дошел я до того, что надо любить ближнего и не душить его? Мне сказали это в детстве, и я радостно поверил, потому что мне сказали то, что было у меня в душе. А кто открыл это? Не разум. Разум открыл борьбу за существование и закон, требующий того, чтобы душить всех, мешающих удовлетворению моих желаний. Это вывод разума. А любить другого не мог открыть разум, потому что это неразумно».

«Да, гордость», — сказал он себе, переваливаясь на живот и начиная завязывать узлом стебли трав, стараясь не сломать их.

«И не только гордость ума, а глупость ума. А главное — плутовство, именно плутовство ума. Именно мошенничество ума», — повторил он.

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Ана Каренина (232) Лев Толстой Анна Каренина (232)

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки