Чу се звън, минаха някакви млади мъже, грозни, нахални и припрени, те следяха с внимание за впечатлението, което правеха, мина през салона и Пьотр в ливрея и гетри, с тъпо животинско лице, и се приближи до нея, за да я изпрати до вагона. Шумните мъже утихнаха, когато тя мина край тях по перона, и единият от тях прошепна нещо за нея на другия, разбра се, нещо цинично. Тя стъпи на високото стъпало и седна сама в купето на изцапаното, някога бяло пружинено канапе. Чантата подскочи на пружината и се намести. С просташка усмивка Пьотр вдигна за сбогом при прозореца галонираната си шапка, нахалният кондуктор затръшна вратата и пусна ключалката. Една дама, грозна, с турнюр (Ана мислено я разсъблече и се ужаси от грозотата й), и едно момиче изтичаха долу, като се смееха неестествено.

— У Катерина Андреевна, всичко е у нея, ma tante! — извика момичето.

„Момичето — и то извратено и се кълчи“ — помисли Ана. За да не вижда никого, тя бързо стана и седна до отсрещния прозорец в празното купе. Изцапан грозен селянин с фуражка, изпод която стърчаха разчорлени коси, мина край прозореца, като се навеждаше към колелетата на вагона. „В тоя грозен селянин има нещо познато“ — помисли Ана. Тя си спомни съня и разтреперана от страх, се отдръпна при отсрещната врата. Кондукторът отваряше вратата, за да влязат мъж и жена.

— Искате да излезете ли?

Ана не отговори. Кондукторът и влезлите не забелязаха под воала ужаса върху лицето й. Тя се върна в своя ъгъл и седна. Двойката седна отсреща и двамата внимателно, но скрито разглеждаха роклята й. И мъжът, и жената се виждаха отвратителни на Ана. Мъжът запита дали ще му позволи да запуши, очевидно не за да пуши, а да заприказва с нея. След като получи съгласието й, той заприказва с жената на френски — каза, че му се говорело още по-малко, отколкото му се пушело. Говореха нарочно глупости само за да ги слуша тя. Ана ясно виждаше колко са си омръзнали и как се мразят един друг. И не можеше да не се мразят такива жалки изроди.

Чу се втори звънец, а след него разместване на багаж, шум, викове и смях. За Ана беше така ясно, че никой няма защо да се радва и затова тоя смях я раздразни до болка и тя искаше да затъкне ушите си, за да не го чува. Най-после удари третият звънец, чу се изсвирване, пищене на локомотива; опъна се верига — и мъжът се прекръсти. „Интересно би било да го запита човек какво разбира под това“ — помисли си Ана, като го погледна със злоба. Над главата на дамата тя гледаше през прозореца изпращачите на влака, застанали на перона, които сякаш се движеха назад. С равномерно потракване там, дето се съединяват релсите, вагонът, в който седеше Ана, се понесе покрай перона, каменната стена, семафора, покрай други вагони; колелата по-плавно и по-мазно, леко подрънкваха по релсите, прозорецът се освети от яркото вечерно слънце и слаб ветрец заигра с перденцето. Ана забрави спътниците си в купето и като поемаше свежия въздух при лекото друсане на влака, отново се замисли.

„Да, на какво бях се спряла? На това, че не мога да измисля положение, при което животът да не бъде мъка, че всички сме създадени, за да се мъчим, всички знаем това и търсим средство как да се излъжем. А когато видиш истината, какво ще правиш?“

— На човек е даден разум, за да се избави от онова, което го безпокои — каза на френски дамата, очевидно доволна от фразата си, като си кълчеше езика.

Тия думи сякаш бяха отговор на мисълта на Ана.

„Да се избавя от онова, което ме безпокои“ — повтори Ана. И като погледна червенобузия мъж и мършавата му жена, тя разбра, че тая болнава жена се мисли за неразбрана, а мъжът й я мами и поддържа в нея тая мисъл. Като съсредоточи вниманието си към тях, Ана сякаш видя цялата им история и всички скрити кътчета на душата им. Но там нямаше нищо интересно — и тя продължи мисълта си.

„Да, много ме безпокои, и разумът ми е даден, за да се избавя; значи, трябва да се избавя. Защо да не угася свещта, когато няма вече какво да гледам, когато е отвратително да гледам всичко това? Но как? Защо кондукторът изтича по стъпалата, защо крещят тия младежи в другото купе? Защо приказват, защо се смеят? Всичко е фалш, всичко е лъжа, всичко е измама, всичко е зло!…“

Когато влакът стигна гарата, Ана излезе заедно с гъмжилото пътници, но странеше от тях, като от прокажени, спря се на перона и се мъчеше да си спомни защо е дошла и какво смята да прави. Всичко, което по-рано й се виждаше възможно, сега бент така трудно за разбиране, особено сред шумната тълпа на тия безобразни хора, които не я оставяха на мира. Ту се втурваха към нея носачи, които й предлагаха услугите си; ту се заглеждаха в нея младежи, които тропаха с токовете си по дъските на перона и високо разговаряха; ту хората, които срещаше, се отбиваха в обратната страна. Когато си спомни, че иска да продължи пътуването си, ако няма отговор, тя спря един носач и го запита няма ли тук някой кочияш с писъмце до граф Вронски.

— Граф Вронски ли? Преди малко тук беше някой от тях. Посрещнаха княгиня Сорокина и дъщеря й. А кочияшът какъв човек е?

Докато тя говореше с носача, кочияшът Михайло, румен, весел, в синя контешка дреха и верижка, очевидно доволен, че бе изпълнил така добре възложеното му, пристъпи до нея и й подаде едно писъмце. Тя го разпечата и сърцето й се сви още преди да го прочете.

„Много съжалявам, че писмото ти не ме завари. Ще си дойда в десет часа“ — с небрежен почерк пишеше Вронски.

„Така ли! Аз очаквах това!“ — каза си тя със зла усмивка.

— Добре, иди си у дома — тихо каза тя, като се обърна към Михайло. Говореше тихо, защото бързото биене на сърцето й пречеше да диша. „Не, няма да те оставя да ме мъчиш“ — помисли тя, като се обърна със заплаха не към него, не към себе си, а към оня, който я караше да се мъчи, и тръгна по перона край гарата.

Две слугини, които се разхождаха по перона, извиха глави да я видят и преценяваха гласно тоалета й. „Истински“ — казваха те за дантелите й. Младежите не я оставяха на мира. Те пак минаха край нея, като се взираха в лицето й, и през смях викаха нещо с неестествен глас. Мина началникът на гарата и я попита дали ще пътува. Едно момче, продавач на квас, не снемаше очи от нея. „Боже мой, къде да отида?“ — мислеше тя и вървеше все по-нататък и по-нататък по перона. Накрая се спря. Няколко дами и деца, които посрещнаха един господин с очила и високо се смееха и разговаряха, млъкнаха и я загледаха, когато тя се изравни с тях. Тя ускори крачка и се отдръпна на края на перона. Приближаваше един товарен влак. Перонът се разтърси и стори й се, че тя пътува отново.

И изведнъж, като си спомни за прегазения човек в деня на първата й среща с Вронски, тя разбра какво трябва да прави. С бързи леки стъпки се спусна по стъпалата, които водеха от помпата към релсите, и се спря до минаващия край нея влак. Гледаше редицата вагони, лостовете, веригите и високите железни колела на бавно движещия се пръв вагон и се мъчеше да определи на око средата между предните и задните колела и оня момент, когато тая среда ще бъде срещу нея.

„Там! — каза си тя, като гледаше в сянката на вагона размесения с въглища пясък, с който бяха обсипани траверсите. — Там, по средата, и аз ще го накажа и ще се отърва от всички и от себе си.“

Искаше да се хвърли в средата на изравнилия се с нея пръв вагон. Но червената чантичка, която бе започнала да сваля от рамото си, я задържа и бе вече късно: средата на вагона отмина. Трябваше да чака следния вагон. Обхвана я едно чувство като онова, което изпитваше, когато при къпане се готвеше да влезе във водата; тя се прекръсти. Познатото движение при кръстенето събуди в душата й цяла редица момински и детски спомени и изведнъж мракът, който покриваше всичко за нея, се разкъса и животът за миг се изправи отпреде й с всичките си светли, минали радости. Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон. И тъкмо в оня миг, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, хвърли се и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави. „Де съм? Какво правя? Защо?“ Искаше да стане, да се измъкне; но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. „Господи, прости ми всичко!“ — рече тя, чувствувайки се безсилна да се бори. Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което по-рано беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги.

Към следващата част или към съдържанието

Глава XXXI

Раздался звонок, прошли какие-то молодые мужчины, уродливые, наглые и торопливые и вместе внимательные к тому впечатлению, которое они производили; прошел и Петр через залу в своей ливрее и штиблетах, с тупым животным лицом, и подошел к ней, чтобы проводить ее до вагона. Шумные мужчины затихли, когда она проходила мимо их по платформе; и один что-то шепнул об ней другому, разумеется что-нибудь гадкое. Она поднялась на высокую ступеньку и села одна в купе на пружинный испачканный, когда-то белый диван. Мешок, вздрогнув на пружинах, улегся. Петр с дурацкой улыбкой приподнял у окна в знак прощания свою шляпу с галуном, наглый кондуктор захлопнул дверь и щеколду. Дама, уродливая, с турнюром (Анна мысленно раздела эту женщину и ужаснулась на ее безобразие), и девочка, ненатурально смеясь, пробежали внизу.

— У Катерины Андреевны, все у нее, ma tante^[1] — прокричала девочка.

«Девочка — и та изуродована и кривляется», — подумала Анна. Чтобы не видать никого, она быстро встала и села к противоположному окну в пустом вагоне. Испачканный уродливый мужик в фуражке, из-под которой торчали спутанные волосы, прошел мимо этого окна, нагибаясь к колесам вагона. «Что-то знакомое в этом безобразном мужике», — подумала Анна. И, вспомнив свой сон, она, дрожа от страха, отошла к противоположной двери. Кондуктор отворял дверь, впуская мужа с женой.

— Вам выйти угодно?

Анна не ответила. Кондуктор и входившие не заметили под вуалем ужаса на ее лице. Она вернулась в свой угол и села. Чета села с противоположной стороны, внимательно, но скрытно оглядывая ее платье. И муж и жена казались отвратительны Анне. Муж спросил: позволит ли она курить, очевидно не для того, чтобы курить, но чтобы заговорить с нею. Получив ее согласие, он заговорил с женой по-французски о том, что ему еще менее, чем курить, нужно было говорить. Они говорили, притворяясь, глупости, только для того, чтобы она слышала. Анна ясно видела, как они надоели друг другу и как ненавидят друг друга. И нельзя было не ненавидеть таких жалких уродов.

Послышался второй звонок и вслед за ним продвиженье багажа, шум, крик и смех. Анне было так ясно, что никому нечему было радоваться, что этот смех раздражил ее до боли, и ей хотелось заткнуть уши, чтобы не слыхать его. Наконец прозвенел третий звонок, раздался свисток, визг паровика: рванулась цепь, и муж перекрестился. «Интересно бы спросить у него, что он подразумевает под этим», — с злобой взглянув на него, подумала Анна. Она смотрела мимо дамы в окно на точно как будто катившихся назад людей, провожавших поезд и стоявших на платформе. Равномерно вздрагивая на стычках рельсов, вагон, в котором сидела Анна, прокатился мимо платформы, каменной стены, диска, мимо других вагонов; колеса плавнее и маслянее, с легким звоном зазвучали по рельсам, окно осветилось ярким вечерним солнцем, и ветерок заиграл занавеской. Анна забыла о своих соседях в вагоне и, на легкой качке езды вдыхая в себя свежий воздух, опять стала думать.

«Да, на чем я остановилась? На том, что я не могу придумать положения, в котором жизнь не была бы мученьем, что все мы созданы затем, чтобы мучаться, и что мы все знаем это и все придумываем средства, как бы обмануть себя. А когда видишь правду, что же делать?»

— На то дан человеку разум, чтоб избавиться от того, что его беспокоит, — сказала по-французски дама, очевидно довольная своею фразой и гримасничая языком.

Эти слова как будто ответили на мысль Анны.

«Избавиться от того, что беспокоит», — повторяла Анна. И, взглянув на краснощекого мужа и худую жену, она поняла, что болезненная жена считает себя непонятою женщиной и муж обманывает ее и поддерживает в ней это мнение о себе. Анна как будто видела их историю и все закоулки их души, перенеся свет на них. Но интересного тут ничего не было, и она продолжала свою мысль.

«Да, очень беспокоит меня, и на то дан разум, чтоб избавиться; стало быть, надо избавиться. Отчего же не потушить свечу, когда смотреть больше нечего, когда гадко смотреть на все это? Но как? Зачем этот кондуктор пробежал по жердочке, зачем они кричат, эти молодые люди в том вагоне? Зачем они говорят, зачем они смеются? Все неправда, все ложь, все обман, все зло!…»

Когда поезд подошел к станции, Анна вышла в толпе других пассажиров и, как от прокаженных, сторонясь от них, остановилась на платформе, стараясь вспомнить, зачем она сюда приехала и что намерена была делать. Все, что ей казалось возможно прежде, теперь так трудно было сообразить, особенно в шумящей толпе всех этих безобразных людей, не оставлявших ее в покое. То артельщики подбегали к ней, предлагая ей свои услуги, то молодые люди, стуча каблуками по доскам платформы и громко разговаривая, оглядывали ее, то встречные сторонились не в ту сторону. Вспомнив, что она хотела ехать дальше, если нет ответа, она остановила одного артельщика и спросила, нет ли тут кучера с запиской к графу Вронскому.

— Граф Вронский? От них сейчас тут были. Встречали княгиню Сорокину с дочерью. А кучер какой из себя?

В то время как она говорила с артельщиком, кучер Михайла, румяный, веселый, в синей щегольской поддевке и цепочке, очевидно гордый тем, что он так хорошо исполнил поручение, подошел к ней и подал записку. Она распечатала, и сердце ее сжалось еще прежде, чем она прочла.

«Очень жалею, что записка не застала меня. Я буду в десять часов», — небрежным почерком писал Вронский.

«Так! Я этого ждала!» — сказала она себе с злою усмешкой.

— Хорошо, так поезжай домой, — тихо проговорила она, обращаясь к Михайле. Она говорила тихо, потому что быстрота биения сердца мешала ей дышать. «Нет, я не дам тебе мучать себя», — подумала она, обращаясь с угрозой не к нему, не к самой себе, а к тому, кто заставлял ее мучаться, и пошла по платформе мимо станции.

Две горничные, ходившие по платформе, загнули назад головы, глядя на нее, что-то соображая вслух о ее туалете: «Настоящие», — сказали они о кружеве, которое было на ней. Молодые люди не оставляли ее в покое. Они опять, заглядывая ей в лицо и со смехом крича что-то ненатуральным голосом, прошли мимо. Начальник станции, проходя, спросил, едет ли она. Мальчик, продавец квасу, не спускал с нее глаз. «Боже мой, куда мне?» — все дальше и дальше уходя по платформе, думала она. У конца она остановилась. Дамы и дети, встретившие господина в очках и громко смеявшиеся и говорившие, замолкли, оглядывая ее, когда она поравнялась с ними. Она ускорила шаг и отошла от них к краю платформы. Подходил товарный поезд. Платформа затряслась, и ей показалось, что она едет опять.

И вдруг, вспомнив о раздавленном человеке в день ее первой встречи с Вронским, она поняла, что́ ей надо делать. Быстрым, легким шагом спустившись по ступенькам, которые шли от водокачки к рельсам, она остановилась подле вплоть мимо ее проходящего поезда. Она смотрела на низ вагонов, на винты и цепи и на высокие чугунные колеса медленно катившегося первого вагона и глазомером старалась определить середину между передними и задними колесами и ту минуту, когда середина эта будет против нее.

«Туда! — говорила она себе, глядя в тень вагона, на смешанный с углем песок, которым были засыпаны шпалы, — туда, на самую середину, и я накажу его и избавлюсь от всех и от себя».

Она хотела упасть под поравнявшийся с ней серединою первый вагон. Но красный мешочек, который она стала снимать с руки, задержал ее, и было уже поздно: середина миновала ее. Надо было ждать следующего вагона. Чувство, подобное тому, которое она испытывала, когда, купаясь, готовилась войти в воду, охватило ее, и она перекрестилась. Привычный жест крестного знамения вызвал в душе ее целый ряд девичьих и детских воспоминаний, и вдруг мрак, покрывавший для нее все, разорвался, и жизнь предстала ей на мгновение со всеми ее светлыми прошедшими радостями. Но она не спускала глаз с колес подходящего второго вагона. И ровно в ту минуту, как середина между колесами поравнялась с нею, она откинула красный мешочек и, вжав в плечи голову, упала под вагон на руки и легким движением, как бы готовясь тотчас же встать, опустилась на колена. И в то же мгновение она ужаснулась тому, что делала. «Где я? Что я делаю? Зачем?» Она хотела подняться, откинуться; но что-то огромное, неумолимое толкнуло ее в голову и потащило за спину. «Господи, прости мне все!» — проговорила она, чувствуя невозможность борьбы. Мужичок, приговаривая что-то, работал над железом. И свеча, при которой она читала исполненную тревог, обманов, горя и зла книгу, вспыхнула более ярким, чем когда-нибудь, светом, осветила ей все то, что прежде было во мраке, затрещала, стала меркнуть и навсегда потухла.

Бележки

[1] фр. ma tante — тетя ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лев Толстой Ана Каренина (220) Лев Толстой Анна Каренина (220)

Метаданни

Данни

Ана Каренина

Информация

История

Сваляне / Връзки