Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- —Добавяне
След отличния обед и голямото количество коняк, изпит у Бартнянски, Степан Аркадич, който закъсня само малко от определеното време, влезе у графиня Лидия Ивановна.
— Кой друг е у графинята? Французинът ли? — запита Степан Аркадич вратаря, като оглеждаше познатото палто на Алексей Александрович и едно странно, смешно палто със закопчалки.
— Алексей Александрович Каренин и граф Беззузубов — строго отвърна вратарят.
„Княгиня Мяхкая позна — помисли Степан Аркадич, качвайки се по стълбата. — Странно! Все пак добре би било да се сближа с нея. Тя има грамадно влияние. Ако каже една думичка на Поморски, работата е сигурна.“
Навън беше още съвсем светло, но в малката приемна на графиня Лидия Ивановна със спуснати пердета горяха вече лампи.
До кръглата маса под лампата седяха графинята и Алексей Александрович и тихо разговаряха. На другия край се бе изправил и оглеждаше портретите на стената един среден на ръст, мършав човек с женски таз, с хлътнали в коленете крака, много бледен, красив, с блестящи, прекрасни очи и дълги коси, легнали върху яката на сюртука му. След като се здрависа с домакинята и с Алексей Александрович, Степан Аркадич неволно погледна още веднъж непознатия човек.
— Monsieur Landau! — обърна се към него графинята с мекота и предпазливост, които поразиха Облонски. И тя ги запозна.
Landau бързо се обърна, пристъпи и като се усмихна, пъхна неподвижната си потна ръка в протегнатата ръка на Степан Аркадич и веднага пак се отдръпна и загледа портретите. Графинята и Алексей Александрович многозначително се спогледаха.
— Много се радвам, че ви виждам, особено днес — каза графиня Лидия Ивановна и посочи на Степан Аркадич място до Каренин.
— Аз ви запознах с него като с Landau — с тих глас каза тя, погледна французина и веднага след това Алексей Александрович, — но той всъщност е граф Беззубов, както сигурно знаете. Само че не обича тая титла.
— Да, чувах — отвърна Степан Аркадич, — казват, че излекувал напълно графиня Беззубова.
— Тя бе днес у дома и е така за окайване! — обърна се графинята към Алексей Александрович. — Тая раздяла ужасно й тежи. Това е такъв удар за нея!
— Но той положително ли заминава? — запита Алексей Александрович.
— Да, заминава за Париж. Вчера чул един глас — каза графиня Лидия Ивановна, като гледаше Степан Аркадич.
— Ах, глас! — повтори Облонски, чувствувайки, че трябва да бъде колкото може по-внимателен в тая компания, в която става или трябва да става нещо особено, за което той няма още ключа.
Настъпи минутно мълчание, след което графиня Лидия Ивановна, сякаш пристъпвайки към главната тема на разговора, с тънка усмивка каза на Облонски:
— Аз ви познавам отдавна и много ще ми е драго да ви опозная по-отблизо. Les amis de nos amis sont nos amis.[1] Но за да бъде човек приятел, трябва да вниква в душевното състояние на приятеля си, а аз се страхувам, че вие не правите това по отношение на Алексей Александрович. Вие разбирате за какво ми е думата — каза тя, като повдигна прекрасните си замислени очи.
— Графиньо, аз разбирам донейде, че положението на Алексей Александрович… — каза Облонски, понеже не разбираше добре за какво става дума и затова искаше да се задоволи с общи приказки.
— Промяната не е във външното му положение — строго каза графиня Лидия Ивановна, като едновременно следеше с влюбен поглед Алексей Александрович, който стана и се премести при Landau, — промени се сърцето му, дадено му е ново сърце и аз се страхувам, че вие не сте вникнали напълно в тая промяна, която стана в него.
— Но в общи черти аз мога да си представя тая промяна. Ние винаги сме били близки и сега… — каза Степан Аркадич, като отговори с нежен погледна погледа на графинята, питайки се с кой от двамата министри тя е по-близка, та да знае за кого от двамата ще трябва да я помоли.
— Станалата в него промяна не може да отслаби чувствата му на любов към ближните; напротив, промяната, която стана в него, трябва да увеличи любовта. Но аз се страхувам, че не ме разбирате. Искате ли чай? — каза тя и посочи с очи лакея, който поднасяше чай.
— Не напълно, графиньо. Разбира се, неговото нещастие…
— Да, нещастието, което се превърна във висше щастие, когато сърцето му стана ново и се изпълни с него — каза тя, като гледаше влюбено Степан Аркадич.
„Смятам, че може да я помоля да говори и на двамата министри“ — мислеше Степан Аркадич.
— О, разбира се, графиньо — каза той, — но аз мисля, че тия промени са така интимни, че никой, дори най-близкият човек, не обича да говори за тях.
— Напротив! Ние трябва да говорим и да си помагаме един на друг.
— Да, без съмнение, но случва се такава разлика в убежденията и при това… — с мека усмивка каза Облонски.
— В делото на светата истина не може да има разлика.
— О, да, разбира се, но… — и Степан Аркадич се смути и млъкна. Той разбра, че става дума за религията.
— Струва ми се, че той ще заспи след малко — с многозначителен шепот каза Алексей Александрович, като се приближи до Лидия Ивановна.
Степан Аркадич се обърна. Landau седеше до прозореца, облакътен върху облегалото на стола, навел глава. Когато забеляза обърнатите към него погледи, той вдигна глава и се усмихна с детински наивна усмивка.
— Не му обръщайте внимание — каза Лидия Ивановна и с леко движение побутна стола на Алексей Александрович. — Забелязала съм… — започна тя, но в това време в стаята влезе лакеят с писмо. Лидия Ивановна бързо погледна писмото и като се извини, с необикновена бързина написа и предаде отговора и се върна при масата. — Забелязала съм — продължи тя започнатия разговор, че московчани, особено мъжете, са най-равнодушните към религията хора.
— О, не, графиньо, струва ми се, че московчани имат репутация да са най-ревностните — отвърна Степан Аркадич.
— Но доколкото разбирам, вие за съжаление сте от равнодушните — с уморена усмивка му каза Алексей Александрович, като се обърна към него.
— Как може човек да бъде равнодушен! — каза Лидия Ивановна.
— В това отношение аз не че съм равнодушен, но съм в очакване — каза Степан Аркадич с най-смекчаващата си усмивка. — Не смятам, че за мене е дошло време за тия въпроси.
Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха.
— Ние никога не можем да знаем дали за нас е настъпило време, или не — строго каза Алексей Александрович. — Ние не трябва да мислим дали сме готови, или не: благодатта не се ръководи от човешки съображения; тя никога не осенява трудещите се, а осенява неподготвените като Савел.
— Не, струва ми се, още не — каза Лидия Ивановна, която в това време следеше движенията на французина.
Landau стана и се приближи до тях.
— Ще ми позволите ли да слушам? — запита той.
— О, да, аз не исках да ви преча — каза Лидия Ивановна, като го гледаше нежно, — седнете при нас.
— Трябва само да не си затваряме очите, за да не се лишим от светлината — продължи Алексей Александрович.
— Ах, ако знаехте онова щастие, което изпитваме, чувствувайки постоянното му присъствие в душата си! — каза графиня Лидия Ивановна, като се усмихваше блажено.
— Но понякога човек може да се чувствува неспособен да се издигне на тая висота — каза Степан Аркадич, който чувствуваше, че си криви душата, признавайки религиозната висота, но същевременно не се решаваше да признае свободомислието си пред една особа, която с една дума, казана на Поморски, може да му осигури желаната служба.
— Сиреч искате да кажете, че му пречи грехът? — каза Лидия Ивановна. — Но това е погрешно мнение. За вярващите няма грях, грехът е вече изкупен. Pardon — прибави тя, като погледна лакея, който бе влязъл пак с друго писмо. Тя го прочете и отговори устно: кажете му, утре у великата княгиня. — За вярващия няма грях — продължи тя разговора.
— Да, но вярата без дела е мъртва — каза Степан Аркадич, като си спомни тая фраза от катехизиса, и отстояваше независимостта си вече само с усмивка.
— Това е от посланието на апостол Яков — каза Алексей Александрович, като се обърна с някакъв укор към Лидия Ивановна, сякаш очевидно се касаеше за нещо, за което неведнъж вече бяха говорили. — Колко вреда е причинило погрешното тълкуване на това място! Нищо друго не отблъсква така много от вярата, както това тълкуване. „Аз нямам дела и затова не мога да вярвам“ — а такова нещо никъде не е казано. Казано е тъкмо обратното.
— Да се трудиш за Бога, с труд и пост да спасяваш душата си — с погнуса и презрение каза графиня Лидия Ивановна, — това са диви понятия на нашите монаси… И такова нещо никъде не е казано. То е много по-просто и по-леко — прибави тя, като гледаше Облонски със същата окуражаваща усмивка, с която в двореца окуражаваше младите, смутени от новата обстановка фрейлини.
— Ние сме спасени от Христа, който пострада за нас. Ние сме спасени от вярата — потвърди Алексей Александрович, като одобряваше с поглед думите й.
— Vous comrpenez l’anglais?[2] — запита Лидия Ивановна и като получи утвърдителен отговор, стана и започна да рови книгите в лавицата.
— Искам да прочета „Safe and Happy“[3] или „Under the wing“[4]? — каза тя, като погледна въпросително Каренин. И след като намери книгата и седна отново на мястото си, разтвори я. — Много е късо. Тук е описан пътят, по който се добива вярата, и онова висше неземно щастие, което при това изпълва душата. Вярващият човек не може да бъде нещастен, защото не е сам. Сега ще видите. — Тя се приготви вече да чете, но пак влезе лакеят. — Бороздина ли? Кажете й утре в два часа. Да — каза тя, като постави пръст на мястото в книгата и с въздишка погледна пред себе си със замислените си прекрасни очи. — Ето как действува истинската вяра. Познавате ли Мари Санина? Знаете ли нейното нещастие? Тя изгуби единственото си дете. Беше се отчаяла. Е, и какво стана след това? Тя намери тоя приятел и сега благодари на Бога за смъртта на детето си. Ето какво щастие дава вярата!
— О, да, това е много… — каза Степан Аркадич доволен, че ще четат и ще го оставят да се опомни малко.
„Не, виждам, че е по-добре да не я моля днес за нищо — мислеше си той, — само дано се измъкна оттук, без да объркам нещо.“
— Вие ще се отегчите — каза графиня Лидия Ивановна, като се обърна към Landau, — вие не разбирате английски, но то е късо.
— О, ще разбера — каза със същата усмивка Landau и затвори очи.
Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха многозначително и четенето започна.
Глава XXI
После прекрасного обеда и большого количества коньяку, выпитого у Бартнянского, Степан Аркадьич, только немного опоздав против назначенного времени, входил к графине Лидии Ивановне.
— Кто еще у графини? Француз? — спросил Степан Аркадьич швейцара, оглядывая знакомое пальто Алексея Александровича и странное, наивное пальто с застежками.
— Алексей Александрович Каренин и граф Беззубов, — строго отвечал швейцар.
«Княгиня Мягкая угадала, — подумал Степан Аркадьич, входя на лестницу. — Странно! Однако хорошо было бы сблизиться с ней. Она имеет огромное влияние. Если она замолвит словечко Поморскому, то уже верно».
Было еще совершенно светло на дворе, но в маленькой гостиной графини Лидии Ивановны с опущенными шторами уже горели лампы.
У круглого стола под лампой сидели графиня и Алексей Александрович, о чем-то тихо разговаривая. Невысокий, худощавый человек с женским тазом, с вогнутыми в коленках ногами, очень бледный, красивый, с блестящими прекрасными глазами и длинными волосами, лежавшими на воротнике его сюртука, стоял на другом конце, оглядывая стену с портретами. Поздоровавшись с хозяйкой и с Алексеем Александровичем, Степан Аркадьич невольно взглянул еще раз на незнакомого человека.
— Monsieur Landau! — обратилась к нему графиня с поразившею Облонского мягкостью и осторожностью. И она познакомила их.
Landau поспешно оглянулся, подошел и, улыбнувшись, вложил в протянутую руку Степана Аркадьича неподвижную потную руку и тотчас же опять отошел и стал смотреть на портреты. Графиня и Алексей Александрович значительно переглянулись.
— Я очень рада видеть вас, в особенности нынче, — сказала графиня Лидия Ивановна, указывая Степану Аркадьичу место подле Каренина.
— Я вас познакомила с ним как с Landau, — сказала она тихим голосом, взглянув на француза и потом тотчас на Алексея Александровича, — но он, собственно, граф Беззубов, как вы, вероятно, знаете. Только он не любит этого титула.
— Да, я слышал, — отвечал Степан Аркадьич, — говорят, он совершенно исцелил графиню Беззубову.
— Она была нынче у меня, она так жалка! — обратилась графиня к Алексею Александровичу. — Разлука эта для нее ужасна. Для нее это такой удар!
— А он положительно едет? — спросил Алексей Александрович.
— Да, он едет в Париж. Он вчера слышал голос, — сказала графиня Лидия Ивановна, глядя на Степана Аркадьича.
— Ах, голос! — повторил Облонский, чувствуя, что надо быть как можно осторожнее в этом обществе, в котором происходит или должно происходить что-то особенное, к чему он не имеет еще ключа.
Наступило минутное молчание, после которого графиня Лидия Ивановна, как бы приступая к главному предмету разговора, с тонкою улыбкой сказала Облонскому:
— Я вас давно знаю и очень рада узнать вас ближе. Les amis de nos amis sont nos amis[1]. Но для того чтобы быть другом, надо вдумываться в состояние души друга, а я боюсь, что вы этого не делаете в отношении к Алексею Александровичу. Вы понимаете, о чем я говорю, — сказала она, поднимая свои прекрасные задумчивые глаза.
— Отчасти, графиня, я понимаю, что положение Алексея Александровича… — сказал Облонский, не понимая хорошенько, в чем дело, и потому желая оставаться в общем.
— Перемена не во внешнем положении, — строго сказала графиня Лидия Ивановна, вместе с тем следя влюбленным взглядом за вставшим и перешедшим к Landau Алексеем Александровичем, — сердце его изменилось, ему дано новое сердце, и я боюсь, что вы не вполне вдумались в ту перемену, которая произошла в нем.
— То есть я в общих чертах могу представить себе эту перемену. Мы всегда были дружны, и теперь… — отвечая нежным взглядом на взгляд графини, сказал Степан Аркадьич, соображая, с кем из двух министров она ближе, чтобы знать, о ком из двух придется просить ее.
— Та перемена, которая произошла в нем, не может ослабить его чувства любви к ближним; напротив, перемена, которая произошла в нем, должна увеличить любовь. Но я боюсь, что вы не понимаете меня. Не хотите ли чаю? — сказала она, указывая глазами на лакея, подавшего на подносе чай.
— Не совсем, графиня. Разумеется, его несчастье…
— Да, несчастье, которое стало высшим счастьем, когда сердце стало новое, исполнилось им, — сказала она, влюбленно глядя на Степана Аркадьича.
«Я думаю, что можно будет попросить замолвить обоим», — думал Степан Аркадьич.
— О, конечно, графиня, — сказал он, — но я думаю, что эти перемены так интимны, что никто, даже самый близкий человек, не любит говорить.
— Напротив! Мы должны говорить и помогать друг другу.
— Да, без сомнения, но бывает такая разница убеждений, и притом… — с мягкою улыбкой сказал Облонский.
— Не может быть разницы в деле святой истины.
— О да, конечно, но… — и, смутившись, Степан Аркадьич замолчал. Он понял, что дело шло о религии.
— Мне кажется, он сейчас заснет, — значительным шепотом проговорил Алексей Александрович, подходя к Лидии Ивановне.
Степан Аркадьич оглянулся. Landau сидел у окна, облокотившись на ручку и спинку кресла, опустив голову. Заметив обращенные на него взгляды, он поднял голову и улыбнулся детски-наивною улыбкой.
— Не обращайте внимания, — сказала Лидия Ивановна и легким движением подвинула стул Алексею Александровичу. — Я замечала… — начала она что-то, как в комнату вошел лакей с письмом. Лидия Ивановна быстро пробежала записку и, извинившись, с чрезвычайною быстротой написала и отдала ответ и вернулась к столу. — Я замечала, — продолжала она начатый разговор, — что москвичи, в особенности мужчины, самые равнодушные к религии люди.
— О нет, графиня, мне кажется, что москвичи имеют репутацию быть самыми твердыми, — отвечал Степан Аркадьич.
— Да, насколько я понимаю, вы, к сожалению, из равнодушных, — с усталою улыбкой, обращаясь к нему, сказал Алексей Александрович.
— Как можно быть равнодушным! — сказала Лидия Ивановна.
— Я в этом отношении не то что равнодушен, но в ожидании, — сказал Степан Аркадьич с своею самою смягчающей улыбкой. — Я не думаю, чтобы для меня наступило время этих вопросов.
Алексей Александрович и Лидия Ивановна переглянулись.
— Мы не можем знать никогда, наступило или нет для нас время, — сказал Алексей Александрович строго. — Мы не должны думать о том, готовы ли мы, или не готовы: благодать не руководствуется человеческими соображениями; она иногда не сходит на трудящихся и сходит на неприготовленных, как на Савла.
— Нет, кажется, не теперь еще, — сказала Лидия Ивановна, следившая в это время за движениями француза.
Landau встал и подошел к ним.
— Вы мне позволите слушать? — спросил он.
— О да, я не хотела вам мешать, — нежно глядя на него, сказала Лидия Ивановна, — садитесь с нами.
— Надо только не закрывать глаз, чтобы не лишиться света, — продолжал Алексей Александрович.
— Ах, если бы вы знали то счастье, которое мы испытываем, чувствуя всегдашнее его присутствие в своей душе! — сказала графиня Лидия Ивановна, блаженно улыбаясь.
— Но человек может чувствовать себя неспособным иногда подняться на эту высоту, — сказал Степан Аркадьич, чувствуя, что он кривит душою, признавая религиозную высоту, но вместе с тем не решаясь признаться в своем свободомыслии перед особой, которая одним словом Поморскому может доставить ему желаемое место.
— То есть вы хотите сказать, что грех мешает ему? — сказала Лидия Ивановна. — Но это ложное мнение. Греха нет для верующих, грех уже искуплен. Pardon, — прибавила она, глядя на опять вошедшего с другой запиской лакея. Она прочла и на словах ответила: — Завтра у великой княгини, скажите. — Для верующего нет греха, — продолжала она разговор.
— Да, но вера без дел мертва есть, — сказал Степан Аркадьич, вспомнив эту фразу из катехизиса, одной улыбкой уже отстаивая свою независимость.
— Вот оно, из послания апостола Иакова, — сказал Алексей Александрович, с некоторым упреком обращаясь к Лидии Ивановне, очевидно как о деле, о котором они не раз уже говорили. — Сколько вреда сделало ложное толкование этого места! Ничто так не отталкивает от веры, как это толкование. «У меня нет дел, я не могу верить», тогда как это нигде не сказано. А сказано обратное.
— Трудиться для бога, трудами, постом спасать душу, — с гадливым презрением сказала графиня Лидия Ивановна, — это дикие понятия наших монахов… Тогда как это нигде не сказано. Это гораздо проще и легче, — прибавила она, глядя на Облонского с тою самою ободряющею улыбкой, с которою она при дворе ободряла молодых, смущенных новою обстановкой фрейлин.
— Мы спасены Христом, пострадавшим за нас. Мы спасены верой, — одобряя взглядом ее слова, подтвердил Алексей Александрович.
— Vous comprenez l’anglais?[2] — спросила Лидия Ивановна и, получив утвердительный ответ, встала и начала перебирать на полочке книги.
— Я хочу прочесть «Safe and Happy»[3], или «Under the wing»?[4] — сказала она, вопросительно взглянув на Каренина. И, найдя книгу и опять сев на место, она открыла ее. — Это очень коротко. Тут описан путь, которым приобретается вера, и то счастье превыше всего земного, которое при этом наполняет душу. Человек верующий не может быть несчастлив, потому что он не один. Да вот вы увидите. — Она собралась уже читать, как опять вошел лакей. — Бороздина? Скажите, завтра в два часа. — Да, — сказала она, заложив пальцем место в книге и со вздохом взглянув пред собой задумчивыми прекрасными глазами. — Вот как действует вера настоящая. Вы знаете Санину Мари? Вы знаете ее несчастье? Она потеряла единственного ребенка. Она была в отчаянье. Ну, и что ж? Она нашла этого друга, и она благодарит бога теперь за смерть своего ребенка. Вот счастье, которое дает вера!
— О да, это очень… — сказал Степан Аркадьич, довольный тем, что будут читать и дадут ему немножко опомниться. «Нет, уж, видно, лучше ни о чем не просить ее нынче, — думал он, — только бы, не напутав, выбраться отсюда».
— Вам будет скучно, — сказала графиня Лидия Ивановна, обращаясь к Landau, — вы не знаете по-английски, но это коротко.
— О, я пойму, — сказал с той же улыбкой Landau и закрыл глаза.
Алексей Александрович и Лидия Ивановна значительно переглянулись, и началось чтение.