Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

След като изпрати гостите си, Ана не седна, а закрачи из стаята. Макар че несъзнателно (както в последно време постъпваше с всички млади мъже) цялата вечер тя правеше всичко възможно, за да накара Левин да се влюби в нея, и макар да знаеше, че е постигнала това, доколкото е възможно с един женен честен човек, и то за една вечер, и макар че той й се хареса много (въпреки че като мъже Вронски и Левин коренно се различаваха, като жена тя виждаше в тях онова общо, което бе накарало и Кити да се влюби и във Вронски, и в Левин), още щом той излезе от стаята, тя престана да мисли за него.

Една-единствена мисъл неотстъпно в разни форми я преследваше: „Щом действувам така върху другите, и дори върху тоя семеен любещ човек, защо той е така студен към мене?… И не че е студен, той ме обича, зная това. Но сега ни разделя нещо ново. Защо го няма цяла вечер? Поръчал на Стива да ми каже, че не може да остави Яшвин и трябва да следи играта му. Нима Яшвин е дете? Да речем, че това е истина. Той никога не лъже. Но в тая истина има и нещо друго. Той се възползува от случая да ми покаже, че има и други задължения. Зная, съгласна съм с това. Но защо ще ми доказва това? Той иска да ми докаже, че любовта му към мене не бива да пречи на свободата му. Но на мене не ми трябват доказателства, трябва ми любов. Той е длъжен да разбере цялата тежест на живота ми тук, в Москва. Нима аз живея? Не живея, а чакам развръзката, която все повече и повече се протака. Пак нямам отговор! И Стива казва, че не може да отиде при Алексей Александрович. А аз не мога да му пиша пак. Не мога нищо да правя, нито да започвам, нито да променям, въздържам се и чакам, измислям си забави — семейството на англичанина, писане, четене, но всичко това е само измама, то е все същият морфин. Той би трябвало да ме съжали“ — каза тя, като чувствуваше как сълзи на жалост към нея самата бликат в очите й.

Тя чу силното позвъняване на Вронски и бързо избърса сълзите си, и не само избърса сълзите си, но и седна до лампата, разтвори една книга и се престори на спокойна. Трябваше да му покаже, че е недоволна, задето не се е върнал, както бе й обещал, но само недоволна, без да издава мъката и главно съжалението към себе си. Тя може да се съжалява, но не и той — нея. Тя не искаше борба, осъждаше го, че той иска да се бори, по-неволно сама се озоваваше в положение на борба.

— Е, не се ли отегчи? — каза той, като пристъпи към нея оживено и весело. — Каква ужасна страст е играта!

— Не, не се отегчих и отдавна вече се научих да не се отегчавам. Идваха Стива и Левин.

— Да, те искаха да дойдат при тебе. Е, хареса ли ти Левин? — каза той, сядайки до нея.

— Много. Те си отидоха преди малко. А какво направи Яшвин?

— Беше спечелил седемнадесет хиляди. Аз го извиках. Той беше тръгнал вече. Но пак се върна и сега е в загуба.

— Но тогава ти защо остана? — запита тя и изведнъж вдигна очи към него. Изразът на лицето й беше студен и неприязнен. — Казал си на Стива, че ще останеш, за да отведеш Яшвин. А пък си го оставил.

Същият израз на студена готовност за борба се изписа и на неговото лице.

— Първо, аз не съм го молил да ти съобщава нищо и, второ, никога не лъжа. А главно, исках да остана и останах — намръщен каза той. — Ана, защо, защо? — каза той след минутно мълчание, наведе се към нея и разтвори ръка, като се надяваше, че тя ще сложи ръка в неговата.

Тя бе доволна от тоя повик към нежност. Но някаква странна зла сила не й позволяваше да се отдаде на влечението си, сякаш условията на борбата не й позволяваха да се покори.

— Разбира се, искал си да останеш и си останал. Ти правиш всичко, каквото искаш. Но защо ми казваш това? Защо? — каза тя, като се горещеше все повече. — Нима някой оспорва правата ти? Но ти искаш да бъдеш прав и бъди прав.

Ръката му се затвори, той се отдръпна и лицето му доби още по-упорит израз, отколкото по-рано.

— За тебе това е въпрос на упоритост — каза тя, като го погледна втренчено и изведнъж намери име на тоя дразнещ израз на лицето му, — именно на упоритост. За тебе въпросът е дали ще излезеш победител в борбата с мене, а за мене… — Отново й дожаля за себе си и за малко не заплака. — Ако ти знаеше какво искам аз! Когато чувствувам, както сега, че се отнасяш враждебно, именно враждебно към мене, ако знаеше какво значи за мене това! Ако знаеше колко близо до нещастието съм в тия минути, колко се страхувам, и то от себе си! — И тя се обърна, за да скрие риданията си.

— Но защо говориш така? — попита я той, ужасен от израза на нейното отчаяние, отново се наведе към нея, улови ръката й и я целуна. — Защо? Нима аз търся развлечение вън от къщи? Нима не отбягвам женски компании?

— То се знае! — каза тя.

— Тогава кажи, какво трябва да правя, за да бъдеш спокойна? Готов съм да направя всичко, за да бъдеш щастлива — каза той, трогнат от отчаянието й. — Какво не бих направил, за да те избавя от всякаква мъка като тая, Ана! — каза той.

— Нищо, нищо! — каза тя. — И аз не зная: дали усамотеният живот или нервите ми… Е, да не говорим. Как минаха надбягванията? Не си ми разправил — каза тя, като се мъчеше да скрие тържеството от победата, която все пак беше на нейна страна.

Той поиска да вечеря и започна да й разправя подробности за надбягванията; но по тона, по погледите му, които ставаха все по-студени, тя виждаше, че той не й е простил за победата, че чувството на упоритост, с което тя се бореше, отново проличава в него. Той беше по-студен към нея, отколкото по-рано, сякаш се разкайваше, задето бе се покорил. И като си спомни думите, с които бе спечелила победата, а именно: „Аз съм близо до нещастието и се страхувам от себе си“, тя разбра, че това оръжие е опасно и че не бива да си служи с него друг път. А тя чувствуваше, че редом с любовта, която ги свързваше, помежду им се е вмъкнал злият дух на някаква борба, който тя не можеше да пропъди нито от неговото, а още по-малко от своето сърце.

Глава XII

Проводив гостей, Анна, не садясь, стала ходить взад и вперед по комнате. Хотя она бессознательно (как она действовала в это последнее время в отношении ко всем молодым мужчинам) целый вечер делала все возможное для того, чтобы возбудить в Левине чувство любви к себе, и хотя она знала, что она достигла этого, насколько это возможно в отношении к женатому честному человеку и в один вечер, и хотя он очень понравился ей (несмотря на резкое различие, с точки зрения мужчины, между Вронским и Левиным, она, как женщина, видела в них то самое общее, за что и Кити полюбила и Вронского и Левина), как только он вышел из комнаты, она перестала думать о нем.

Одна и одна мысль неотвязно в разных видах преследовала ее. «Если я так действую на других, на этого семейного, любящего человека, отчего же он так холоден ко мне? и не то что холоден, он любит меня, я это знаю. Но что-то новое теперь разделяет нас. Отчего нет его целый вечер? Он велел сказать со Стивой, что не может оставить Яшвина и должен следить за его игрой. Что за дитя Яшвин? Но положим, что это правда. Он никогда не говорит неправды. Но в этой правде есть другое. Он рад случаю показать мне, что у него есть другие обязанности. Я это знаю, я с этим согласна. Но зачем доказывать мне это? Он хочет доказать мне, что его любовь ко мне не должна мешать его свободе. Но мне не нужны доказательства, мне нужна любовь. Он бы должен был понять всю тяжесть этой жизни моей здесь, в Москве. Разве я живу? Я не живу, а ожидаю развязки, которая все оттягивается и оттягивается. Ответа опять нет! И Стива говорит, что он не может ехать к Алексею Александровичу. А я не могу писать еще. Я ничего не могу делать, ничего начинать, ничего изменять, я сдерживаю себя, жду, выдумывая себе забавы — семейство англичанина, писание, чтение, но все это только обман, все это тот же морфин. Он бы должен пожалеть меня», — говорила она, чувствуя, как слезы жалости о себе выступают ей на глаза.

Она услыхала порывистый звонок Вронского и поспешно утерла эти слезы, и не только утерла слезы, но села к лампе и развернула книгу, притворившись спокойною. Надо было показать ему, что она недовольна тем, что он не вернулся, как обещал, только недовольна, но никак не показывать ему своего горя и, главное, жалости о себе. Ей можно было жалеть о себе, но не ему о ней. Она не хотела борьбы, упрекала его за то, что он хотел бороться, но невольно сама становилась в положение борьбы.

— Ну, ты не скучала? — сказал он, оживленно и весело подходя к ней. — Что за страшная страсть — игра!

— Нет, я не скучала и давно уж выучилась не скучать. Стива был и Левин.

— Да, они хотели к тебе ехать. Ну, как тебе понравился Левин? — сказал он, садясь подле нее.

— Очень. Они недавно уехали. Что же сделал Яшвин?

— Был в выигрыше, семнадцать тысяч. Я его звал. Он совсем было уж поехал. Но вернулся опять и теперь в проигрыше.

— Так для чего же ты оставался? — спросила она, вдруг подняв на него глаза. Выражение ее лица было холодное и неприязненное. — Ты сказал Стиве, что останешься, чтоб увезти Яшвина. А ты оставил же его.

То же выражение холодной готовности к борьбе выразилось и на его лице.

— Во-первых, я его ничего не просил передавать тебе, во-вторых, я никогда не говорю неправды. А главное, я хотел остаться и остался, — сказал он, хмурясь. — Анна, зачем, зачем? — сказал он после минуты молчания, перегибаясь к ней, и открыл руку, надеясь, что она положит в нее свою.

Она была рада этому вызову к нежности. Но какая-то странная сила зла не позволяла ей отдаться своему влечению, как будто условия борьбы не позволяли ей покориться.

— Разумеется, ты хотел остаться и остался. Ты делаешь все, что ты хочешь. Но зачем ты говоришь мне это? Для чего? — говорила она, все более разгорячаясь. — Разве кто-нибудь оспаривает твои права? Но ты хочешь быть правым, и будь прав.

Рука его закрылась, он отклонился, и лицо его приняло еще более, чем прежде, упорное выражение.

— Для тебя это дело упрямства, — сказала она, пристально поглядев на него и вдруг найдя название этому раздражавшему ее выражению лица, — именно упрямства. Для тебя вопрос, останешься ли ты победителем со мной, а для меня… — Опять ей стало жалко себя, и она чуть не заплакала. — Если бы ты знал, в чем для меня дело! Когда я чувствую, как теперь, что ты враждебно, именно враждебно относишься ко мне, если бы ты знал, что это для меня значит! Если бы ты знал, как я близка к несчастию в эти минуты, как я боюсь, боюсь себя! — И она отвернулась, скрывая рыдания.

— Да о чем мы? — сказал он, ужаснувшись пред выражением ее отчаянья и опять перегнувшись к ней и взяв ее руку и целуя ее. — За что? Разве я ищу развлечения вне дома? Разве я не избегаю общества женщин?

— Еще бы! — сказала она.

— Ну, скажи, что я должен делать, чтобы ты была покойна? Я все готов сделать для того, чтобы ты была счастлива, — говорил он, тронутый ее отчаянием, — чего же я не сделаю, чтоб избавить тебя от горя какого-то, как теперь, Анна! — сказал он.

— Ничего, ничего! — сказала она. — Я сама не знаю: одинокая ли жизнь, нервы… Ну, не будем говорить. Что ж бега? ты мне не рассказал, — спросила она, стараясь скрыть торжество победы, которая все-таки была на ее стороне.

Он спросил ужинать и стал рассказывать ей подробности бегов; но в тоне, во взглядах его, все более и более делавшихся холодными, она видела, что он не простил ей ее победу, что то чувство упрямства, с которым она боролась, опять устанавливалось в нем. Он был к ней холоднее, чем прежде, как будто он раскаивался в том, что покорился. И она, вспомнив те слова, которые дали ей победу, именно: «Я близка к ужасному несчастью и боюсь себя», — поняла, что оружие это опасно и что его нельзя будет употребить другой раз. А она чувствовала, что рядом с любовью, которая связывала их, установился между ними злой дух какой-то борьбы, которого она не могла изгнать ни из его, ни, еще менее, из своего сердца.