Лев Толстой
Ана Каренина (174)

Лев Толстой
Анна Каренина (174)

I

 

Кочияшът спря четирите коня и се озърна надясно, към една нива с ръж, в която до една талига седяха селяни. Писарят искаше да скочи, но се отказа и повелително извика единия от селяните, като му махаше да дойде. Ветрецът, който повяваше при пътуването, утихна, когато спряха; мухи облепиха потните коне и те сърдито се защищаваха от тях. Долитащият откъм талигата металически звън от клепане на коса утихна. Единият от селяните стана и тръгна към каляската.

— Виж го, едва се влачи! — сърдито извика писарят към селянина, който бавно пристъпваше с босите си крака по буците на неотъпкания сух път. — Върви де!

Къдрокосият старей, превързал с лико косата си, с тъмен от потта превит гръб, ускори крачка, приближи се и се улови със загорялата си ръка за калника на каляската.

— Воздвиженско, в стопанството на господаря? При графа? — повтори той. — Ето, щом минете баирчето. Ще завиете наляво. Право по шосето — и ще стигнете. Но вие кого търсите? Самия него ли?

— Ами дали са в къщи, драги? — неопределено каза Даря Александровна, която не знаеше как да попита за Ана дори един селянин.

— Сигурно са в къщи — каза селянинът, като пристъпваше с босите си крака и оставяше по праха ясни следи от стъпалата с пет пръста. — Сигурно са в къщи — повтори той с явно желание да поприказва. — И вчера им идваха гости. Много гости… Какво искаш бе? — Той се обърна към момъка, който му викаше нещо от талигата. — Наистина! Преди малко минаха оттук на коне да видят нивата. Сега сигурно са у дома си. Ами вие кои сте?…

— Ние сме отдалеч — каза кочияшът и се качи на капрата. — Значи, не е далеко?

— Казвам ти, ей там е. Щом завиеш… — каза той, като местеше ръка по калника на каляската.

Младият, здрав, набит момък също се приближи.

— Има ли работа по жетвата? — запита той.

— Не знам, драги.

— Значи, като завиеш наляво, право там ще стигнеш — каза селянинът, който явно неохотно се разделяше с пътниците и желаеше да си поприказва.

Кочияшът подкара конете, но още щом завиха, селянинът се развика.

— Стой! Ей, драги! Почакай! — викаха два гласа. Кочияшът спря.

— Те идват! Ето ги! — извика селянинът. — Виж, наближават! — рече той, като сочеше идващите по пътя четирима конници и кабриолет с двама пътници.

Това бяха Вронски с жокея, Весловски и Ана на коне и княжна Варвара и Свияжски в кабриолета. Те бяха излезли да се разхождат и да видят как работят новодокараните жетварки.

Когато каляската спря, ездачите тръгнаха полека. Отпред яздеше Ана, редом с Весловски. Ана яздеше със спокойна стъпка на своя нисък набит английски коб с остригана грива и къса опашка. Красивата й глава с изскочили изпод високата й шапка черни коси, загладените рамене, тънката снага в черна амазонка и цялата й спокойна грациозна стойка поразиха Доли.

В първия миг й се видя неприлично, че Ана язди на кон. В понятията на Даря Александровна представата за язденето на една дама бе свързана с представата за младо леко кокетство, което според нея не подхождаше за положението на Ана; но когато я видя отблизо, тя веднага се примири с нейното яздене. Вън от елегантността всичко беше така просто, спокойно и достойно и в позата, и в облеклото, и в движенията на Ана, че не можеше да има нищо по-естествено.

До Ана на сив разгорещен кавалерийски кон, като изопваше напред дебелите си крака и очевидно се любуваше на себе си, яздеше Васенка Весловски с шотландска шапчица с развяващи се ленти. Когато го позна, Даря Александровна не можа да сдържи веселата си усмивка. Зад тях яздеше Вронски. Породистият тъмнокафяв кон под него очевидно бе се разгорещил от галопа. Вронски го задържаше, като дърпаше повода.

След него яздеше дребен човек в жокейски костюм. Свияжски и княжната в новичкия кабриолет с едър вран кон догонваха ездачите.

Когато в дребната фигура, притиснала се в ъгъла на старата каляска, Ана позна Доли, лицето й изведнъж светна в радостна усмивка. Тя извика, трепна върху седлото и подкара коня в галоп. Щом стигна до каляската, скочи без чужда помощ и като придържаше амазонката си, изтича срещу Доли.

— Така си и мислех и не смеех да мисля. Каква радост! Не можеш си представи колко се радвам! — каза тя и ту притискаше лицето си към Доли и я целуваше, ту се отдръпваше и усмихната я поглеждаше.

— Ех, че радост, Алексей! — каза тя, като се обърна към Вронски, който бе слязъл от коня и идваше към тях.

Вронски свали сивата си висока шапка и пристъпи към Доли.

— Няма да повярвате колко се радваме на вашето идване — каза той, като придаваше особено значение на произнасяните думи и показваше в усмивка здравите си бели зъби.

Васенка Весловски, без да слезе от коня, свали шапката си и поздрави гостенката, като размаха радостно лентите над главата си.

— Това е княжна Варвара — отвърна Ана на въпросителния поглед на Доли, когато кабриолетът се приближи.

— А! — каза Даря Александровна и лицето и неволно изрази неудоволствие.

Княжна Варвара беше леля на мъжа й и тя отдавна я познаваше и не я уважаваше. Тя знаеше, че целия си живот княжна Варвара бе прекарала като храненица у богатите си роднини; по това, че сега живееше у Вронски, у един чужд човек, я обиди, защото беше роднина на мъжа й. Ана долови израза върху лицето на Доли и се смути, изчерви се, пусна амазонката си и се препъна о кея.

Даря Александровна пристъпи до спрелия кабриолет и студено се здрависа с княжна Варвара. Свияжски й беше също познат. Той попита как живее неговият чудак-приятел с младата си жена и като огледа с бегъл поглед нееднаквите коне и закърпените калници на каляската, предложи на дамите да се качат в кабриолета.

— А пък аз ще се кача в тоя вехикюл^[1] — каза той. — Конят е кротък и княжната кара отлично.

— Не, останете си, както си бяхте — каза приближилата се Ана, — а пие ще се качим в каляската — и отведе Доли, като я улови под ръка.

Даря Александровна не можеше да откъсне очи от тоя невиждан от кея елегантен екипаж, от тия прекрасни коне, от тия блестящи елегантни лица, които я заобикаляха. Но най-много я поразяваше промяната, настъпила у познатата й и любима Ана. Друга жена, по-малко внимателна, която не познаваше Ана от по-рано и особено която не беше премислила тия мисли, които занимаваха Даря Александровна по пътя, не би и забелязала нищо особено у Ана. Но сега Доли бе поразена от оная временна хубост, която се среща у жените само в минути на любов и която тя откри сега по лицето на Ана. Всичко в лицето й: определеността на ямичките върху бузите и брадичката, очертанието на устните, усмивката, която сякаш летеше около лицето й, блясъкът на очите, грацията и бързината на движенията, пълнотата на гласа й и дори маниерът, с който тя сърдито ласкаво отговори на Весловски, който искаше позволение да се качи на нейния коб, за да го научи на галоп с десния крак — всичко беше особено привлекателно; и сякаш тя сама знаеше това и му се радваше.

Когато двете жени седнаха в каляската, изведнъж и двете бяха обзети от смущение. Ана се смути от внимателно-въпросителния поглед, с който я гледаше Доли, а Доли — от това, че след думите на Свияжски за вехикюля неволно я досрамя за мръсната стара каляска, в която се качи с нея Ана. Кочияшът Филип и писарят изпитваха същото чувство. За да скрие смущението си, писарят шеташе насам-натам и настаняваше дамите, но кочияшът Филип стана мрачен и предварително се готвеше да не се подчини на това външно превъзходство. Той иронично се усмихна, като погледна врания кон, и реши вече на ума си, че тоя вран кон в кабриолета е добър само за разходка и не може да извърви четиридесет версти в жегата, без да бъде сменен.

Селяните се надигнаха всички от талигата и любопитно и весело наблюдаваха посрещането на гостенката, като правеха своите бележки.

— Радват се, защото не са се виждали отдавна — каза къдрокосият старец, превързан с ликото.

— Виж, чичо Герасиме, с врания жребец снопи да возиш, бива си го!

— Я гледай! Това там с белите гащи жена ли е? — каза един от тях, като сочеше качващия се на дамското седло Васенка Весловски.

— Не, мъж. Виж как се метна ловко!

— Е, момчета, изглежда, че няма да се спи, а?

— Какъв ти сън днес! — каза старецът, като погледна косо към слънцето. — Виж, пладне мина. Вземайте косите и да почваме!

Бележки

[1] Вехикюл (фр.) — всякакъв вид превозно средство. ↑