Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Метаданни
Данни
- Година
- 1873–1877 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)
История
- —Добавяне
Даря Александровна изпълни намерението си и замина при Ана. Беше й много жал да огорчи сестра си и да причини неприятности на мъжа й; тя разбираше колко прави са Левини, като не желаеха да имат никакви връзки с Вронски; но смяташе за свой дълг да отиде у Ана и да й докаже, че чувствата й не могат да се променят въпреки промяната в положението й.
За да не зависи от Левини при това пътуване, Даря Александровна изпрати да й наемат коне от селото; но Левин, като научи за това, отиде да й се кара.
— Но защо мислиш, че твоето отиване ми е неприятно? Дори да е така, много по-неприятно ще ми е, че не вземаш мои коне — каза той. — Ти не си ми казала нито веднъж, че си решила да идеш непременно. А да наемеш коне от селото, първо, ми е неприятно и главно — ще се намерят, но няма да те откарат. Аз имам коне. И ако не искаш да ме оскърбиш, вземи моите.
Даря Александровна трябваше да се съгласи и в определения ден Левин приготви за балдъзата си четворка коне и други за смяна, много некрасиви, понеже ги избра измежду работните и яздитни коне, но които щяха да откарат Даря Александровна за един ден. Сега, когато трябваха коне и за заминаващата княгиня, и за акушерката, това беше трудно за Левин, но дългът на гостоприемството не му позволяваше да остави Даря Александровна да наема чужди коне, докато е у дома му, а освен това знаеше, че двадесетте рубли, които искаха от Даря Александровна за това пътуване, бяха много важни за нея; а Левини чувствуваха като свои собствени паричните работи на Даря Александровна, които се намираха в много лошо състояние.
По съвета на Левин Даря Александровна тръгна призори. Пътят беше хубав, каляската удобна, конете препускаха леко и на капрата освен кочияша седеше вместо лакей писарят, изпратен от Левин за охрана. Даря Александровна задряма и се събуди едва когато стигнаха хана, дето трябваше да сменят конете.
След като пи чай у същия оня богат селянин-стопанин, дето отсядаше Левин, когато отиваше у Свияжски, и след като поприказва с жените за децата и със стареца за граф Вронски, когото той много хвалеше, в десет часа Даря Александровна продължи. В къщи, улисана е грижи около децата, тя никога нямаше време да мисли. Затова сега, при това четиричасово пътуване, всички задържани по-рано мисли нахлуха в главата й и тя прехвърли целия си живот, както никога по-рано и от най-различни страни. Тя сама се чудеше на мислите си. Отначало мислеше за децата, за които все пак се безпокоеше, макар че княгинята, а главно Кити (тя се надяваше повече на нея), бе обещала да се грижи за тях. „Да не би Маша да започне пак да лудува, да не би конят да ритне Гриша, а и стомахът на Лили да не би да се разстрои още повече.“ Но след това въпросите на настоящето започнаха да се сменят от въпроси за най-близкото бъдеще. Замисли се как тая зима в Москва ще трябва да наемат друга квартира, да променят мебелите в приемната и да направят кожухче на по-голямата дъщеря. След това започнаха да й се натрапват въпроси за едно по-далечно бъдеще: как ще нареди децата си между хората. „За момичетата е лесно — мислеше тя, — но момчетата?“
„Добре, сега аз се занимавам с Гриша, но това е само защото съм свободна, не раждам. Разбира се, на Стива няма какво да разчитам. С помощта на добри хора ще им създам положение; но ако родя пак…“ И тогава й мина мисълта колко несправедливо е казано, че жената е прокълната да ражда в мъки чедата си. „Раждането е нищо, но да носиш детето — ето кое е мъчително“ — помисли тя, като си представи последната си бременност и смъртта на това последно дете. И тя си спомни разговора с младата булка в хана. На въпроса й има ли деца, хубавата млада жена весело отвърна:
— Имах едно момиченце, но Господ ме отърва, погребах го през постите.
— Е, много ли ти е мъчно за него? — запита Даря Александровна.
— Защо ще ми е мъчно? Старецът и без това има много внуци. Само грижи. Нито можеш да работиш, нито да си починеш. Само ти връзва ръцете.
Тоя отговор се видя отвратителен на Даря Александровна въпреки добродушната миловидност на младата жена; но сега тя неволно си спомни тия думи. В тия цинични думи имаше и частица истина.
„Пък и въобще — мислеше Даря Александровна, като прехвърляше през ума си целия си живот през тия петнадесет години, откак бе омъжена — бременност, тегота, умствено затъпяване, равнодушие към всичко и главно — обезобразяване. Кити, младичката, хубавичка Кити, и тя е погрозняла толкова, а когато съм бременна, аз ставам безобразна, знам това. Раждане, страдания, страшни страдания, последната минута… след това кърмене, тия безсънни нощи, тия страшни болки…“
Даря Александровна изтръпна само при спомена за болките в напуканите зърна на гърдите, които изпитваше почти с всяко дете. „След това болестите на децата, тоя вечен страх; после възпитанието, лошите наклонности (тя си спомни за престъплението на малката Маша сред малините), учението, латинския език — всичко това е така непонятно и трудно. И отгоре на всичко — смъртта на същите тия деца.“ И отново във въображението й изникна вечно измъчващият майчинското й сърце жесток спомен за смъртта на последното й дете-кърмаче, умряло от лошо гърло, погребението му, всеобщото равнодушие пред това мъничко розово сандъче и нейната раздираща сърцето самотна болка пред бледото челце с къдрици на слепите очи, пред разтворените в учудване устица, които се виждаха от ковчега в оня миг, когато го затваряха с розовото капаче с кръст от ширит.
„И защо е всичко това? Какво ще излезе от всичко това?
Това, че аз, без да имам нито миг покой, ту бременна, ту кърмеща, вечно сърдита, мърмореща, сама измъчена и измъчваща другите, противна на мъжа си, ще преживея живота си и децата ми ще израснат нещастни, зле възпитани и в немотия. И сега, ако не бяхме през лятото у Левини, не знам как бихме преживели. Разбира се, Костя и Кити са така деликатни, че ние почти не забелязваме; но това не може да продължава така. Щом им се народят деца, те няма да могат да ни помагат: те и сега са притеснени. Нима ще ми помогне татко, който не остави почти нищо за себе си? Така че дори не ще мога да отгледам децата си сама, а камо ли с помощта на другите, с унижение. Добре, да предположим най-хубавото: децата няма да умират вече и аз криво-ляво ще ги възпитам. В най-добрия случай те няма да бъдат негодници. Ето всичко, което мога да желая. И заради всичко това толкова мъки, толкова труд!… Изгубен е целият ми живот!“ Тя отново си спомни какво бе й казала младата невеста и пак й стана противно от спомена за това; но не можеше да не се съгласи, че в тия думи имаше и частица груба истина.
— Далече ли е още, Михайло? — запита Даря Александровна писаря, за да се отвлече от плашещите я миеш.
— Казват, че от това село има още седем версти.
По улицата на селото каляската се спусна на едно мостче. По моста, разговаряйки звънко и весело, вървеше тълпа весели жени със свити свесла на рамо. Жените поспряха на моста, като оглеждаха любопитно каляската. Всички обърнати към нея лица се видяха на Даря Александровна здрави, весели, дразнещи я с радостта си от живота. „Всички живеят, всички се наслаждават от живота — продължаваше да мисли Даря Александровна, след като отмина жените, възлезе на баира и пак при тръса приятно се олюля върху меките ресори на старата каляска, — а пък аз, като от затвор, излязла от един свят, който ме убива с грижи, едва сега се опомних за миг. Всички живеят: и тия жени, и сестра ми Натали, и Варенка, и Ана, при която отивам, само аз не живея.“
„А нападат Ана. За какво? Та нима аз съм по-добра? Аз имам поне мъж, когото обичам. Не така, както бих искала да обичам, но го обичам, а пък Ана не обичаше своя. Но в какво е виновна тя? Тя иска да живее. Бог е вложил това нещо в душата ни. Твърде е възможно и аз да направя същото. И до днес не зная дали направих добре, че я послушах през онова ужасно време, когато тя бе дошла при мене в Москва. Тогава трябваше да оставя мъжа си и да започна живота отначало. Бих могла да обичам и да бъда обичана истински. А сега нима е по-добре? Аз не го уважавам. Той ми е нужен — мислеше тя за мъжа си — и аз го търпя. Нима това е по-добре? Тогава още можех да се харесам, хубостта ми беше още запазена“ — продължаваше да мисли Даря Александровна и й се искаше да се погледне в огледалото. Тя имаше огледалце в чантичката и искаше да го извади; но като погледна гърбовете на кочияша и поклащащия се писар, почувствува, че ще се засрами, ако някой от тях се обърне, и не го извади.
Но и без да се погледне в огледалото, тя смяташе, че и сега още не е късно и си спомни за Сергей Иванович, който беше особено любезен с нея, за приятеля на Стива, добрия Туровцин, който заедно с нея се грижеше за децата й, когато бяха болни от скарлатина, и беше влюбен в нея. А имаше още един съвсем млад човек, който, както на шега бе казал мъжът й, смяташе, че тя е най-хубавата от сестрите. И Даря Александровна си представяше най-страстни и неосъществими романи. „Ана постъпи прекрасно и аз никак не мога да я осъждам. Тя е щастлива, създава щастие на друг човек и не е смазана като мене, а сигурно както винаги е свежа, умна, открита за всичко“ — мислеше Даря Александровна и лукава усмивка свиваше устните й, особено защото, мислейки за романа на Ана, паралелно с него си представяше и свой, почти същия роман с един въображаем събирателен мъж, влюбен в нея. Тя също като Ана признаваше всичко на мъжа си. И удивлението и смущението на Степан Аркадич при това съобщение я караше да се усмихва.
С такива мечти тя стигна до разклонението от шосето; което водеше към Воздвиженско.
Глава XVI
Дарья Александровна исполнила свое намерение и поехала к Анне. Ей очень жалко было огорчить сестру и сделать неприятное ее мужу; она понимала, как справедливы Левины, не желая иметь никаких сношений с Вронским; но она считала своею обязанностью побывать у Анны и показать ей, что чувства ее не могут измениться, несмотря на перемену ее положения.
Чтобы не зависеть от Левиных в этой поездке, Дарья Александровна послала в деревню нанять лошадей; но Левин, узнав об этом, пришел к ней с выговором.
— Почему же ты думаешь, что мне неприятна твоя поездка? Да если бы мне и было это неприятно, то тем более мне неприятно, что ты не берешь моих лошадей, — говорил он. — Ты мне ни разу не сказала, что ты решительно едешь. А нанимать на деревне, во-первых, неприятно для меня, а главное, они возьмутся, но не довезут. У меня лошади есть. И если ты не хочешь огорчить меня, то ты возьми моих.
Дарья Александровна должна была согласиться, и в назначенный день Левин приготовил для свояченицы четверню лошадей и подставу, собрав ее из рабочих и верховых, очень некрасивую, но которая могла довезти Дарью Александровну в один день. Теперь, когда лошади нужны были и для уезжавшей княгини и для акушерки, это было затруднительно для Левина, но по долгу гостеприимства он не мог допустить Дарью Александровну нанимать из его дома лошадей и, кроме того, знал, что двадцать рублей, которые просили с Дарьи Александровны за эту поездку, были для нее очень важны; а денежные дела Дарьи Александровны, находившиеся в очень плохом положении, чувствовались Левиными как свои собственные.
Дарья Александровна по совету Левина выехала до зари. Дорога была хороша, коляска покойна, лошади бежали хорошо, и на козлах, кроме кучера, сидел конторщик вместо лакея, посланный Левиным для безопасности. Дарья Александровна задремала и проснулась, только подъезжая уже к постоялому двору, где надо было переменять лошадей.
Напившись чаю у того самого богатого мужика-хозяина, у которого останавливался Левин в свою поездку к Свияжскому, и побеседовав с бабами о детях и со стариком о графе Вронском, которого тот очень хвалил, Дарья Александровна в десять часов поехала дальше. Дома ей, за заботами о детях, никогда не бывало времени думать. Зато уже теперь, на этом четырехчасовом переезде, все прежде задержанные мысли вдруг столпились в ее голове, и она передумала всю свою жизнь, как никогда прежде, и с самых разных сторон. Ей самой странны были ее мысли. Сначала она думала о детях, о которых, хотя княгиня, а главное, Кити (она на нее больше надеялась), обещала за ними смотреть, она все-таки беспокоилась. «Как бы Маша опять не начала шалить, Гришу как бы не ударила лошадь, да и желудок Лили как бы еще больше не расстроился». Но потом вопросы настоящего стали сменяться вопросами ближайшего будущего. Она стала думать о том, как в Москве надо на нынешнюю зиму взять новую квартиру, переменить мебель в гостиной и сделать шубку старшей дочери. Потом стали представляться ей вопросы более отдаленного будущего: как она выведет детей в люди. «Девочек еще ничего, — думала она, — но мальчики?
Хорошо, я занимаюсь с Гришей теперь, но ведь это только оттого, что сама я теперь свободна, не рожаю. На Стиву, разумеется, нечего рассчитывать. И я с помощью добрых людей выведу их; но если опять роды…» И ей пришла мысль о том, как несправедливо сказано, что проклятие наложено на женщину, чтобы в муках родить чада. «Родить ничего, но носить — вот что мучительно», — подумала она, представив себе свою последнюю беременность и смерть этого последнего ребенка. И ей вспомнился разговор с молодайкой на постоялом дворе. На вопрос, есть ли у нее дети, красивая молодайка весело отвечала:
— Была одна девочка, да развязал бог, постом похоронила.
— Что ж, тебе очень жалко ее? — спросила Дарья Александровна.
— Чего жалеть? У старика внуков и так много. Только забота. Ни тебе работать, ни что. Только связа одна.
Ответ этот показался Дарье Александровне отвратителен, несмотря на добродушную миловидность молодайки, но теперь она невольно вспомнила эти слова. В этих цинических словах была и доля правды.
«Да и вообще, — думала Дарья Александровна, оглянувшись на всю свою жизнь за эти пятнадцать лет замужества, — беременность, тошнота, тупость ума, равнодушие ко всему и, главное, безобразие. Кити, молоденькая, хорошенькая Кити, и та как подурнела, а я беременная делаюсь безобразна, я знаю. Роды, страдания, безобразные страдания, эта последняя минута… потом кормление, эти бессонные ночи, эти боли страшные…»
Дарья Александровна вздрогнула от одного воспоминания о боли треснувших сосков, которую она испытывала почти с каждым ребенком. «Потом болезни детей, этот страх вечный; потом воспитание, гадкие наклонности (она вспомнила преступление маленькой Маши в малине), ученье, латынь — все это так непонятно и трудно. И сверх всего — смерть этих же детей». И опять в воображении ее возникло вечно гнетущее ее материнское сердце жестокое воспоминание смерти последнего, грудного мальчика, умершего крупом, его похороны, всеобщее равнодушие пред этим маленьким розовым гробиком и своя разрывающая сердце одинокая боль пред бледным лобиком с вьющимися височками, пред раскрытым и удивленным ротиком, видневшимся из гроба в ту минуту, как его закрывали розовою крышечкой с галунным крестом.
«И все это зачем? Что ж будет из всего этого? То, что я, не имея ни минуты покоя, то беременная, то кормящая, вечно сердитая, ворчливая, сама измученная и других мучающая, противная мужу, проживу свою жизнь, и вырастут несчастные, дурно воспитанные и нищие дети. И теперь, если бы не лето у Левиных, я не знаю, как бы мы прожили. Разумеется, Костя и Кити так деликатны, что почти незаметно; но это не может продолжаться. Пойдут у них дети, им нельзя будет помогать; они и теперь стеснены. Что ж, папа, который себе почти ничего не оставил, будет помогать? Так что и вывести-то детей я не могу сама, а разве с помощью других, с унижением. Ну, да если предположим самое счастливое: дети не будут больше умирать, и я кое-как воспитаю их. В самом лучшем случае они только не будут негодяи. Вот все, чего я могу желать. Из-за всего этого сколько мучений, трудов… Загублена вся жизнь!» Ей опять вспомнилось то, что сказала молодайка, и опять ей гадко было вспомнить про это; но она не могла не согласиться, что в этих словах была и доля грубой правды.
— Что, далеко ли, Михайла? — спросила Дарья Александровна у конторщика, чтобы развлечься от пугавших ее мыслей.
— От этой деревни, сказывают, семь верст.
Коляска по улице деревни съезжала на мостик. По мосту, звонко и весело переговариваясь, шла толпа веселых баб со свитыми свяслами за плечами. Бабы приостановились на мосту, любопытно оглядывая коляску. Все обращенные к ней лица показались Дарье Александровне здоровыми, веселыми, дразнящими ее радостью жизни. «Все живут, все наслаждаются жизнию, — продолжала думать Дарья Александровна, миновав баб, выехав в гору и опять на рыси приятно покачиваясь на мягких рессорах старой коляски, — а я, как из тюрьмы, выпущенная из мира, убивающего меня заботами, только теперь опомнилась на мгновение. Все живут: и эти бабы, и сестра Натали, и Варенька, и Анна, к которой я еду, только не я.
А они нападают на Анну. За что? Что же, разве я лучше? У меня по крайней мере есть муж, которого я люблю. Не так, как бы я хотела любить, но я его люблю, а Анна не любила своего. В чем же она виновата? Она хочет жить. Бог вложил нам это в душу. Очень может быть, что и я бы сделала то же. И я до сих пор не знаю, хорошо ли сделала, что послушалась ее в это ужасное время, когда она приезжала ко мне в Москву. Я тогда должна была бросить мужа и начать жизнь сначала. Я бы могла любить и быть любима по-настоящему. А теперь разве лучше? Я не уважаю его. Он мне нужен, — думала она про мужа, — и я его терплю. Разве это лучше? Я тогда еще могла нравиться, у меня оставалась моя красота», — продолжала думать Дарья Александровна, и ей хотелось посмотреться в зеркало. У ней было дорожное зеркальце в мешочке, и ей хотелось достать его; но, посмотрев на спины кучера и покачивавшегося конторщика, она почувствовала, что ей будет совестно, если кто-нибудь из них оглянется, и не стала доставать зеркала.
Но и не глядясь в зеркало, она думала, что и теперь еще не поздно, и она вспомнила Сергея Ивановича, который был особенно любезен к ней, приятеля Стивы, доброго Туровцына, который вместе с ней ухаживал за ее детьми во время скарлатины и был влюблен в нее. И еще был один совсем молодой человек, который, как ей шутя сказал муж, находил, что она красивее всех сестер. И самые страстные и невозможные романы представлялись Дарье Александровне. «Анна прекрасно поступила, и уж я никак не стану упрекать ее. Она счастлива, делает счастье человека и не забита, как я, а, верно, так же, как всегда, свежа, умна, открыта ко всему», — думала Дарья Александровна, и плутовская довольная улыбка морщила ее губы, в особенности потому, что, думая о романе Анны, параллельно с ним Дарья Александровна воображала себе свой почти такой же роман с воображаемым собирательным мужчиной, который был влюблен в нее. Она, так же как Анна, признавалась во всем мужу. И удивление и замешательство Степана Аркадьича при этом известии заставляло ее улыбаться.
В таких мечтаниях она подъехала к повороту с большой дороги, ведшему в Воздвиженское.