Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

I

 

Алексей Александрович бе забравил за графиня Лидия Ивановна, но тя не бе го забравила. В тоя най-тежък миг на самота и отчаяние тя дойде в дома му и влезе без разрешение в кабинета му. Завари го в същото положение, в което седеше — опрял глава на двете си ръце.

— J’ai forcé la consigne[1] — каза тя, влизайки с бързи крачки и дишайки тежко от вълнение и от бързото движение. — Аз чух всичко! Алексей Александрович! Приятелю! — продължи тя, като стискаше силно с двете си ръце ръката му и го гледаше в очите с прекрасните си замислени очи.

Алексей Александрович се понадигна намръщен и като освободи ръката си от нея, подаде й стол.

— Ще седнете ли, графиньо? Аз не приемам, защото съм болен, графиньо — каза той и устните му затрепериха.

— Приятелю! — повтори графиня Лидия Ивановна, без да снема поглед от него, и изведнъж веждите й се издигнаха откъм вътрешната страна и образуваха триъгълник на челото; некрасивото й жълто лице стана още по-некрасиво; но Алексей Александрович почувствува, че тя го съжалява и е готова да заплаче. И го обзе умиление: той улови пълната й ръка и започна да я целува.

— Приятелю! — каза тя с прекъсван от вълнение глас. — Не трябва да се отдавате на скръбта. Нещастието ви е голямо, но трябва да намерите утеха.

— Аз съм разбит, убит съм, не съм вече човек! — каза Алексей Александрович, като пусна ръката й, но продължаваше да гледа пълните й със сълзи очи. — Положението ми е още по-ужасно, защото не намирам нийде, в самия себе си не намирам опорна точка.

— Вие ще намерите опора, търсете я не в мене, макар че ви моля да вярвате в приятелството ми — с въздишка каза тя. — Нашата опора е любовта, оная любов, която Той ни е завещал. Неговото бреме е леко — каза тя с оня възторжен поглед, който Алексей Александрович познаваше така добре. — Той ще ви подкрепи и ще ви помогне.

Макар че в тия думи се съдържаше онова умиление пред собствените й възвишени чувства и онова ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.

— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.

— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.

— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.

— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.

Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.

— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата произтичат) от новото ми положение на самотник. Прислугата, гувернантката, сметките… Тоя дребнав огън ме изгори и аз нямах сили да издържа. На обеда… вчера за малко не станах от трапезата. Не можах да понеса погледа на сина си. Той не ме пита за значението на всичко това, но искаше да ме попита и аз не можах да издържа тоя поглед. Той се страхуваше да ме гледа, но това не е всичко…

Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.

— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?

Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.

— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…

— Не мога да не ви благодаря.

— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин: който се унижава, ще се възвиси. И не бива да благодарите на мене. Трябва да благодарите на Него и да го молите за помощ. Само в Него ще намерим спокойствие, утеха, спасение и любов — каза тя и като вдигна очи към небето, започна да се моли, както разбра по мълчанието й Алексей Александрович.

Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.

— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.

Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.

— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.

Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.

 

Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.

Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.

Бележки

[1] Аз наруших забраната.

Глава XXII

Алексей Александрович забыл о графине Лидии Ивановне, но она не забыла его. В эту самую тяжелую минуту одинокого отчаяния она приехала к нему и без доклада вошла в его кабинет. Она застала его в том положении, в котором он сидел, опершись головой на обе руки.

— J’ai forcé la consigne[1], — сказала она, входя быстрым шагом и тяжело дыша от волнения и быстрого движения. — Я все слышала! Алексей Александрович! Друг мой! — продолжала она, крепко обеими руками пожимая его руку и глядя ему в глаза своими прекрасными задумчивыми глазами.

Алексей Александрович, хмурясь, привстал и, выпростав от нее руку, подвинул ей стул.

— Не угодно ли, графиня? Я не принимаю, потому что я болен, графиня, — сказал он, и губы его задрожали.

— Друг мой! — повторила графиня Лидия Ивановна, не спуская с него глаз, и вдруг брови ее поднялись внутренними сторонами, образуя треугольник на лбу; некрасивое желтое лицо ее стало еще некрасивее; но Алексей Александрович почувствовал, что она жалеет его и готова плакать. И на него нашло умиление: он схватил ее пухлую руку и стал целовать ее.

— Друг мой! — сказала она прерывающимся от волнения голосом. — Вы не должны отдаваться горю. Горе ваше велико, но вы должны найти утешение.

— Я разбит, я убит, я не человек более! — сказал Алексей Александрович, выпуская ее руку, но продолжая глядеть в ее наполненные слезами глаза. — Положение мое тем ужасно, что я не нахожу нигде, в самом себе не нахожу точки опоры.

— Вы найдете опору, ищите ее не во мне, хотя прошу вас верить в мою дружбу, — сказала она со вздохом. — Опора наша есть любовь, та любовь, которую Он завещал нам. Бремя Его легко, — сказала она с тем восторженным взглядом, который так знал Алексей Александрович. — Он поддержит вас и поможет вам.

Несмотря на то, что в этих словах было то умиление пред своими высокими чувствами и было то, казавшееся Алексею Александровичу излишним, новое, восторженное, надавно распространившееся в Петербурге мистическое настроение, Алексею Александровичу приятно было это слышать теперь.

— Я слаб. Я уничтожен. Я ничего не предвидел и теперь ничего не понимаю.

— Друг мой, — повторяла Лидия Ивановна.

— Не потеря того, чего нет теперь, не это, — продолжал Алексей Александрович. — Я не жалею. Но я не могу не стыдиться пред людьми за то положение, в котором я нахожусь. Это дурно, но я не могу, я не могу.

— Не вы совершили тот высокий поступок прощения, которым я восхищаюсь и все, но Он, обитая в вашем сердце, — сказала графиня Лидия Ивановна, восторженно поднимая глаза, — и потому вы не можете стыдиться своего поступка.

Алексей Александрович нахмурился и, загнув руки, стал трещать пальцами.

— Надо знать все подробности, — сказал он тонким голосом. — Силы человека имеют пределы, графиня, и я нашел предел своих. Целый день нынче я должен был делать распоряжения, распоряжения по дому, вытекавшие (он налег на слово вытекавшие) из моего нового, одинокого положения. Прислуга, гувернантка, счеты… Этот мелкий огонь сжег меня, я не в силах был выдержать. За обедом… я вчера едва не ушел от обеда. Я не мог перенести того, как сын мой смотрел на меня. Он не спрашивал меня о значении всего этого, но он хотел спросить, и я не мог выдержать этого взгляда. Он боялся смотреть на меня, но этого мало…

Алексей Александрович хотел упомянуть про счет, который принесли ему, но голос его задрожал, и он остановился. Про этот счет, на синей бумаге, за шляпку, ленты, он не мог вспомнить без жалости к самому себе.

— Я понимаю, друг мой, — сказала графиня Лидия Ивановна. — Я все понимаю. Помощь и утешение вы найдете не во мне, но я все-таки приехала только затем, чтобы помочь вам, если могу. Если б я могла снять с вас все эти мелкие унижающие заботы… Я понимаю, что нужно женское слово, женское распоряжение. Вы поручаете мне?

Алексей Александрович молча и благодарно пожал ее руку.

— Мы вместе займемся Сережей. Я не сильна в практических делах. Но я возьмусь, я буду ваша экономка. Не благодарите меня. Я делаю это не сама…

— Я не могу не благодарить.

— Но, друг мой, не отдавайтесь этому чувству, о котором вы говорили, — стыдиться того, что есть высшая высота христианина: кто унижает себя, тот возвысится. И благодарить меня вы не можете. Надо благодарить Его и просить Его о помощи. В Нем одном мы найдем спокойствие, утешение, спасение и любовь, — сказала она и, подняв глаза к небу, начала молиться, как понял Алексей Александрович по ее молчанию.

Алексей Александрович слушал ее теперь, и те выражения, которые прежде не то что были неприятны ему, а казались излишними, теперь показались естественны и утешительны. Алексей Александрович не любил этот новый восторженный дух. Он был верующий человек, интересовавшийся религией преимущественно в политическом смысле, а новое учение, позволявшее себе некоторые новые толкования, потому именно, что оно открывало двери спору и анализу, по принципу было неприятно ему. Он прежде относился холодно и даже вреждебно к этому новому учению и с графиней Лидией Ивановной, увлекавшеюся им, никогда не спорил, а старательно обходил молчанием ее вызовы. Теперь же в первый раз он слушал ее слова с удовольствием и внутренно не возражал им.

— Я очень, очень благодарен вам и за дела и за слова ваши, — сказал он, когда она кончила молиться.

Графиня Лидия Ивановна еще раз пожала обе руки своего друга.

— Теперь я приступаю к делу, — сказала она с улыбкой, помолчав и отирая с лица остатки слез. — Я иду к Сереже. Только в крайнем случае я обращусь к вам. — И она встала и вышла.

Графиня Лидия Ивановна пошла на половину Сережи и там, обливая слезами щеки испуганного мальчика, сказала ему, что отец его святой и что мать его умерла.

Графиня Лидия Ивановна исполнила свое обещание. Она действительно взяла на себя все заботы по устройству и ведению дома Алексея Александровича. Но она не преувеличивала, говоря, что она не сильна в практических делах. Все ее распоряжения надо было изменять, так как они были неисполнимы, и изменялись они Корнеем, камердинером Алексея Александровича, который незаметно для всех повел теперь весь дом Каренина и спокойно и осторожно во время одеванья барина докладывал ему, что было нужно. Но помощь Лидии Ивановны все-таки была в высшей степени действительна: она дала нравственную опору Алексею Александровичу в сознании ее любви и уважения к нему и в особенности в том, что, как ей утешительно было думать, она почти обратила его в христианство, то есть из равнодушно и лениво верующего обратила его в горячего и твердого сторонника того нового объяснения христианского учения, которое распространилось в последнее время в Петербурге. Алексею Александровичу легко было убедиться в этом. Алексей Александрович, так же как и Лидия Ивановна и другие люди, разделявшие их воззрения, был вовсе лишен глубины воображения, той душевной способности, благодаря которой представления, вызываемые воображением, становятся так действительны, что требуют соответствия с другими представлениями и с действительностью. Он не видел ничего невозможного и несообразного в представлении о том, что смерть, существующая для неверующих, для него не существует, и что так как он обладает полнейшею верой, судьей меры которой он сам, то и греха уже нет в его душе, и он испытывает здесь, на земле, уже полное спасение.

Правда, что легкость и ошибочность этого представления о своей вере смутно чувствовалась Алексею Александровичу, и он знал, что когда он, вовсе не думая о том, что его прощение есть действие высшей силы, отдался этому непосредственному чувству, он испытал больше счастья, чем когда он, как теперь, каждую минуту думал, что в его душе живет Христос, и что, подписывая бумаги, он исполняет его волю; но для Алексея Александровича было необходимо так думать, ему было так необходимо в его унижении иметь ту, хотя бы и выдуманную высоту, с которой он, презираемый всеми, мог бы презирать других, что он держался, как за спасение, за свое мнимое спасение.

Бележки

[1] фр. J’ai forcé la consigne — Я нарушила запрет