Лев Толстой
Ана Каренина (141)

Лев Толстой
Анна Каренина (141)

I

 

Хотелът в губернския град, дето лежеше Николай Левин, беше един от ония губернски хотели, които се уреждат по новите усъвършенствувани образци, с най-добри намерения за чистота, комфорт и дори елегантност, но които, поради публиката, която ги посещава, необикновено бързо се превръщат в мръсни кръчми с претенции за съвременни усъвършенствувания и поради самите тия претенции стават много по-лоши от старите, просто мръсни хотели. Тоя хотел беше стигнал вече до това състояние; и войникът с мръсен мундир, който пушеше цигара при входа и трябваше да представлява вратар, и желязната, вътрешна, мрачна и неприятна стълба, и бъбривият слуга с мръсен фрак, и общата зала с прашен букет от восъчни цветя, който украсяваше масата, и повсеместната мръсотия, прах и занемареност, и същевременно някакво ново съвременно железопътно самодоволно удобство на тоя хотел — всичко това породи у Левин след техния новобрачен живот най-тежко чувство, особено с това, че фалшивото впечатление, което правеше хотелът, никак не съвпадаше с това, което ги очакваше.

Както винаги оказа се, че след въпроса за каква цена искат стая, нямаше нито една хубава стая: едната от хубавите стаи бе заета от един ревизор по железниците, другата — от един адвокат от Москва, а третата — от княгиня Астафиева от някакво село. Оставаше една мръсна стая, до която до вечерта обещаваха да опразнят още една. Ядосан на жена си, задето бе се сбъднало това, което очакваше, а именно, че след пристигането им, тогава, когато сърцето му се свиваше от вълнение при мисълта как е брат му, той трябваше да се грижи за нея, вместо да отиде веднага при брат си, Левин отведе жена си в определената им стая.

— Отивай, отивай! — каза тя, като го гледаше с плах, виновен поглед.

Той мълчаливо излезе и още на вратата се сблъска с Мария Николаевна, която бе научила за пристигането му и не смееше да влезе при него. Тя беше същата, каквато бе я видял в Москва: със същата вълнена рокля, голи ръце и шия и същото добродушно-тъпо, малко понапълняло, сипаничаво лице.

— Е, как е? Какво прави той? Как е?

— Много е зле. Не става. Все вас очакваше. Той… Вие… сте дошли със съпругата си.

В първия миг Левин не разбра какво я смущава, но тя веднага му разясни.

— Аз ще изляза, ще отида в кухнята — рече тя. — Той ще се радва много. Той е чувал за нея и я познава и помни от чужбина.

Левин разбра, че тя говори за жена му и не знаеше какво да каже.

— Да вървим, да вървим! — каза той.

Но още щом тръгна, вратата на стаята му се отвори и оттам надникна Кити. Левин се изчерви и от срам, и от яд към жена си, която поставяше и себе си, и него в това тежко положение; но Мария Николаевна се изчерви още повече. Тя цяла се сви, изчерви се до сълзи и като улови с две ръце краищата на забрадката си, започна да ги усуква с червените си пръсти и не знаеше какво да каже и какво да направи.

В първия миг Левин видя израз на жадно любопитство в погледа, с който Кити наблюдаваше тая непозната за нея ужасна жена, но това продължи само един миг.

— Е, как е? Как е той? — обърна се тя към мъжа си, а след това и към нея.

— Но в коридора не бива да се приказва! — каза Левин и изгледа ядосано господина, който в това време минаваше по коридора уж по своя работа, като тътреше крака.

— Тогава влезте — каза Кити, обръщайки се към съвзелата се Мария Николаевна, но като забеляза изплашеното лице на мъжа си, прибави: — Или вървете, вървете и пратете да ме извикат — и се върна в стаята. Левин отиде при брат си.

Той никак не очакваше това, което видя и почувствува у брат си. Очакваше да намери онова състояние на самоизмама, което, както бе чувал, се среща така често у туберкулозните и което така силно бе го поразило през време на есенното гостуване на брат му. Очакваше да види по-определени физически признаци на приближаващата смърт, по-голяма слабост, по-голямо измършавяване, но все пак почти същото положение. Очакваше да изпита същото чувство на жалост от загубата на любимия брат и на ужас пред смъртта, каквото бе изпитал тогава, само че в по-силна степен. И се подготвяше за това; но намери съвсем друго.

В малката мръсна хотелска стая с оплюти изрисувани стени, дето зад тънката преградка се чуваше говор, сред просмукания със задушлива миризма на нечистотии въздух лежеше на един отдръпнат от стената креват покрито с одеяло тяло. Едната ръка на това тяло беше върху одеялото и грамадната като гребло китка на тая ръка се крепеше, кой знае как, към тънката и равна от началото до средата дълга свирка. Главата лежеше странишком върху възглавницата. Левин виждаше потната рядка коса на слепите очи и обтегнатото сякаш прозрачно чело.

„Не може да бъде това страшно тяло да е братът Николай“ — помисли Левин. Но пристъпи по-близо, видя лицето и вече не можеше да има съмнение. Въпреки че лицето бе се променило страшно, достатъчно бе Левин да погледне тия живи очи, които се повдигнаха да видят влезлия, и да забележи лекото помръдване на устата под залепналите мустаци, за да разбере страшната истина, че това мъртво тяло е живият му брат.

Блестящите очи строго и укорно погледнаха влезлия брат. И веднага с тоя поглед се установи жива връзка между живи хора. Левин веднага почувствува укор в устремения към него поглед и разкаяние за своето щастие.

Когато Константин го улови за ръката, Николай се усмихна. Усмивката беше слаба, едва доловима, и въпреки тая усмивка строгият израз на очите не се промени.

— Не си очаквал да ме намериш такъв — едва изрече той.

— Да… не — каза Левин, като обърка думите. — Защо не си се обадил по-рано, сиреч още докато беше сватбата ми? Аз разпитвах навред за тебе.

Трябваше да каже нещо, за да не мълчат, но не знаеше какво да каже, толкоз повече, че брат му не отговаряше нищо, а само гледаше, без да снеме очи, и очевидно вникваше в значението на всяка дума. Левин съобщи на брат си, че с него е дошла и жена му. Николай изрази удоволствие, но каза, че се страхува да не я изплаши в това си положение. Настъпи мълчание. Изведнъж Николай се размърда и започна да говори нещо. По израза на лицето му Левин очакваше нещо особено значително и важно, но Николай заприказва за здравето си. Обвиняваше лекаря, съжаляваше, че не е тук знаменитият московски лекар и Левин разбра, че той все още се надява.

Като издебна първия миг от настъпилото мълчание, Левин стана, желаейки да се отърве поне за малко от мъчителното чувство, и каза, че ще отиде да доведе жена си.

— Е, добре, а аз ще наредя да почистят тук. Мисля, че е мръсно и мирише. Маша, я оправи тук! — едва каза болният. — А като оправиш, излез — прибави той, като погледна въпросително брат си.

Левин не отвърна нищо. Когато излезе в коридора, той се спря. Бе казал, че ще доведе жена си, но сега, като си даде отчет за чувството, което изпитваше, напротив, реши да се помъчи да я убеди да не ходи при болния. „Защо да се измъчва като мене?“ — помисли той.

— Е, какво има? Как е? — с изплашено лице попита Кити.

— Ах, това е ужасно, ужасно! Защо дойде ти? — каза Левин.

Кити помълча няколко секунди, като гледаше плахо и жално мъжа си; след това пристъпи и го хвана с двете си ръце за лакътя.

— Костя! Заведи ме при него, ще ни бъде по-леко и на двамата. Само ме заведи, заведи ме, моля ти се, и излез — започна тя. — Разбери, че мене ми е много по-тежко да гледам тебе и да не видя него. Там може да съм полезна и на тебе, и нему. Моля ти се, позволи ми! — молеше мъжа си тя, сякаш щастието на живота й зависеше от това.

Левин трябваше да се съгласи и след като се съвзе и забрави вече напълно за Мария Николаевна, заедно с Кити отново отиде при брат си.

Като стъпваше леко и постоянно поглеждаше мъжа си и придаваше смел и съчувствен израз на лицето си, тя влезе в стаята на болния, бавно се обърна и безшумно затвори вратата. С нечути стъпки бързо се приближи до леглото на болния и като застана така, че да не става нужда той да обръща главата си, веднага улови в свежата си млада ръка; грамадната му кокалеста ръка, стисна я и с оная безобидна и съчувствена тиха оживеност, свойствена само на жените, заприказва с него.

— Ние се виждахме в Соден, но не се познавахме — каза тя. — Вие не сте мислили, че ще стана ваша сестра?

— Вие не бихте ме познали, нали? — каза той със светнала при влизането й усмивка.

— Не, щях да ви позная. Колко добре сте направили, че ни обадихте! Не минаваше ден Костя да не си спомни за вас и да не се безпокои.

Но оживлението на болния не продължи дълго.

Тя още не бе свършила да говори и върху лицето му се появи отново строг укорен израз на завист у умиращия към живия.

— Боя се, че тук не ви е съвсем добре — каза тя, като се отвърна от втренчения му поглед и заоглежда стаята. — Трябва да поискаме от хотелиера друга стая — каза тя на мъжа си, — а и на нас да е по-близо.