Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 194гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Метаданни

Данни

Година
–1877 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник
Викитека / ФЭБ. ЭНИ «Лев Толстой» (Приводится по: Толстой Л. Н. Анна Каренина. — М.: Наука, 1970. — С. 5-684.)

История

  1. —Добавяне

II

 

В започнатия разговор за правата на жените имаше деликатни за пред дамите въпроси за неравенството на правата в брака. През време на обеда Песцов на няколко пъти зачекваше тия въпроси, но Сергей Иванович и Степан Аркадич предпазливо го отклоняваха.

Но когато станаха от трапезата и дамите излязоха, Песцов не отиде след тях, а се обърна към Алексей Александрович и започна да изтъква главната причина за неравенството. Според него неравенството на съпрузите се състояло в това, че изневярата на жената и изневярата на мъжа се наказват различно и от закона, и от общественото мнение.

Степан Аркадич бързо пристъпи към Алексей Александрович и му предложи да запуши.

— Не, не пуша — спокойно отвърна Алексей Александрович и с хладна усмивка се обърна към Песцов, сякаш умишлено искаше да покаже, че не се страхува от тоя разговор.

— Аз смятам, че основанията за такъв един възглед лежат в самата същина на нещата — каза той и се накани да мине в приемната; но в тоя миг изведнъж заприказва Туровцин, който се обърна към Алексей Александрович.

— Ами вие чували ли сте за Прячников? — каза Туровцин, който бе оживен от изпитото шампанско и отдавна чакаше случай да тури край на потискащото го мълчание. — Вася Прячников — каза той с добрата усмивка на влажните си и румени устни, като се обръщаше предимно към главния гостенин, Алексей Александрович, — днес ми разправяха, че се бил на дуел с Квитски в Твер и го убил.

Както винаги ти се струва, че сякаш нарочно се удряш тъкмо по болното място, така и сега Степан Аркадич чувствуваше, че за проклетия днес разговорът всеки миг се докосва до болното място на Алексей Александрович. Той искаше отново да отдръпне зет си, но Алексей Александрович с любопитство попита:

— Защо се е бил Прячников?

— Заради жена си. Постъпил като юнак! Извикал го на дуел и го убил!

— А! — равнодушно каза Алексей Александрович, повдигна вежди и отиде в гостната.

— Колко се радвам, че дойдохте! — с плаха усмивка му каза Доли, която го срещна в хола на гостната. — Искам да си поговорим. Да седнем тук.

Със същия израз на равнодушие, който му придаваха повдигнатите вежди, Алексей Александрович седна до Даря Александровна и престорено се усмихна.

Толкова по-добре — каза той, — защото и без това исках да се извиня и да се сбогувам веднага. Утре трябва да замина.

Даря Александровна беше твърдо убедена в невинността на Ана и чувствуваше, че побледнява и устните й треперят от гняв към тоя студен, безчувствен човек, който така спокойно смята да погуби невинната й приятелка.

— Алексей Александрович — каза тя и с отчаяна решителност го погледна в очите. — Аз ви питах за Ана, а вие не ми отговорихте. Как е тя?

— Струва ми се, че е здрава, Даря Александровна — отвърна Алексей Александрович, без да я гледа.

— Алексей Александрович, извинете, аз нямам право… но аз обичам и уважавам Ана като сестра; много ви се моля, кажете ми, какво има между вас? В какво я обвинявате?

Алексей Александрович се понамръщи, почти затвори очи и наведе глава.

— Предполагам, че мъжът ви е съобщил причините, поради които смятам за необходимо да променя по-раншните си отношения към Ана Аркадиевна — каза той, без да я погледне в очите, и недоволно изгледа минаващия през гостната Шчербацки.

— Не вярвам, не вярвам, не мога да повярвам това! — с енергично движение рече Доли, като стискаше пред себе си слабите си ръце. Тя бързо стана и сложи ръка върху ръкава на Алексей Александрович. — Тук ще ни пречат. Моля, елате отсам.

Вълнението на Доли въздействуваше на Алексей Александрович. Той стана и покорно я последва в класната стая. Седнаха до масата, покрита с мушама, изпорязана с ножчетата за подостряне на моливи.

— Не вярвам, не вярвам това! — рече Доли, като се мъчеше да срещне погледа му, който я отбягваше.

— На фактите не може да не се вярва, Даря Александровна — каза той, като наблегна на думата фактите.

— Но какво е направила тя? Какво? Какво? — рече Даря Александровна. — Какво именно е направила?

— Презря задълженията си и изневери на мъжа си. Ето какво е направила — каза той.

— Не, не, не може да бъде! Не, за Бога, вие сте се излъгали! — каза Доли, като допря ръце до страните си и затвори очи.

Алексей Александрович се усмихна студено само с устни, като искаше да покаже на нея и на себе си своето твърдо убеждение; но тая гореща защита, макар че не го разколебаваше, развреждаше раната му. Той заприказва с голямо оживление.

— Много трудно е да се излъже човек, когато жената сама открива това на мъжа си. Когато му казва, че осемгодишният живот и синът са грешка и че иска да заживее отначало — сърдито каза той, сумтейки с нос.

— Ана и порок — не мога да свържа това, ме мога да повярвам.

— Даря Александровна! — каза той, вече погледнал право в доброто развълнувано лице на Доли, и чувствуваше, че езикът му неволно се развързва. — Аз бих платил скъпо, ако можеше да има още съмнение. Когато се съмнявах, беше ми тежко, но все пак по-леко, отколкото сега. Когато се съмнявах, още имаше надежда, но сега няма надежда и аз все пак се съмнявам във всичко. Дотолкова се съмнявам във всичко, че мразя сина си и понякога не вярвам, че е мой син. Аз съм много нещастен.

Нямаше нужда да казва това. Даря Александровна го разбра още щом той я погледна в лицето; стана й жал за него и вярата в невинността на приятелката й се разколеба.

— Ах! Това е ужасно, ужасно! Но нима е истина, че сте решили да се разведете?

— Реших да прибягна до крайната мярка. Вече няма какво да се прави.

— Няма какво да се прави, няма какво да се прави… — със сълзи на очи повтори тя. — Не, има какво да се прави! — каза тя.

— Тъкмо това е и ужасното при тоя род скръб, че човек не може да носи кръста си както при други случаи — загуба или смърт; тук трябва да се действува — каза той, сякаш налучкал мисълта й. — Трябва да излезем от това унизително положение, в което сме поставени: не можем да живеем трима.

— Аз разбирам, добре разбирам това — каза Доли и наведе глава. Тя помълча, като мислеше за себе си, за семейната си мъка, и изведнъж с енергично движение вдигна глава и умолително скръсти ръце. — Но почакайте! Вие сте християнин. Помислете за нея. Какво ще стане с нея, ако я оставите!

— Мислил съм, Даря Александровна, и много съм мислил — каза Алексей Александрович. Лицето му стана на червени петна и мътните му очи гледаха право в нея. Сега вече Даря Александровна го съжаляваше най-искрено. — Тъкмо това и направих, след като тя самата обяви позора ми; оставих всичко, както беше по-рано. Дадох й възможност да се поправи, мъчих се да я спася. И какво излезе? Тя не изпълни дори най-лекото ми условие — да пази приличие — каза той разгорещен. — Можеш да спасиш един човек, който не иска да загине, но ако цялата натура е така покварена, развратена, че самата гибел и се вижда спасение, какво да се прави?

— Всичко друго, само не развод! — отвърна Даря Александровна.

— Но какво всичко?

— Не, това е ужасно. Тя ще бъде ничия жена, ще пропадне!

— Но какво мога да направя аз! — каза Алексей Александрович, като вдигна рамене и вежди. Споменът за последната простъпка на жена му го разсърди дотолкова, че той отново стана студен, както в началото на разговора. — Много ви благодаря за вашето съчувствие, но трябва да си вървя — каза той и стана.

— Не, почакайте! Вие не трябва да я погубите. Почакайте, ще ви разправя за себе си. Аз се омъжих и мъжът ми изневеряваше; от злоба и ревност исках да зарежа всичко, исках сама… Но се опомних; и знаете ли кой ме спаси? Ана. И ето, живея. Депата растат, мъжът се връща в семейството и чувствува, че не е прав, става по-чист, по-добър и аз живея… Аз му простих и вие трябва да простите!

Алексей Александрович слушаше, но думите й вече не му действуваха. В душата му отново се надигна всичката злоба от оня ден, когато се реши на развод. Той се отърси и заприказва с пронизващ, висок глас:

— Не мога и не искам да простя, и смятам това за несправедливо. За тая жена аз направих всичко и тя стъпка всичко в калта, която й е свойствена. Не съм лош човек, никога и никого не съм мразил, но нея мразя с цялата си душа и не мога дори да й простя, защото я мразя твърде много заради всичкото зло, което ми причини! — рече той със сълзи от злоба в гласа.

— Обичайте ония, които ви мразят… — срамежливо прошепна Даря Александровна.

Алексей Александрович презрително се усмихна. Той знаеше отдавна това нещо, но то не можеше да се приложи към неговия случай.

— Обичайте ония, които ви мразят, но човек не може да обича ония, които мрази. Простете ми, че ви разстроих. Всеки си има достатъчно своя мъка! — И като се овладя, Алексей Александрович спокойно се сбогува и си отиде.

Глава XII

В затеянном разговоре о правах женщин были щекотливые при дамах вопросы о неравенстве прав в браке. Песцов во время обеда несколько раз налетал на эти вопросы, но Сергей Иванович и Степан Аркадьич осторожно отклоняли его.

Когда же встали из-за стола и дамы вышли, Песцов, не следуя за ними, обратился к Алексею Александровичу и принялся высказывать главную причину неравенства. Неравенство супругов, по его мнению, состояло в том, что неверность жены и неверность мужа казнятся неравно и законом и общественным мнением.

Степан Аркадьич поспешно подошел к Алексею Александровичу, предлагая ему курить.

— Нет, я не курю, — спокойно отвечал Алексей Александрович и, как бы умышленно желая показать, что он не боится этого разговора, обратился с холодною улыбкой к Песцову.

— Я полагаю, что основания такого взгляда лежат в самой сущности вещей, — сказал он и хотел пройти в гостиную; но тут вдруг неожиданно заговорил Туровцын, обращаясь к Алексею Александровичу.

— А вы изволили слышать о Прячникове? — сказал Туровцын, оживленный выпитым шампанским и давно ждавший случая прервать тяготившее его молчание. — Вася Прячников, — сказал он с своею доброю улыбкой влажных и румяных губ, обращаясь преимущественно к главному гостю, Алексею Александровичу, — мне нынче рассказывали, он дрался на дуэли в Твери с Квытским и убил его.

Как всегда кажется, что зашибаешь, как нарочно, именно больное место, так и теперь Степан Аркадьич чувствовал, что на беду нынче каждую минуту разговор нападал на больное место Алексея Александровича. Он хотел опять отвести зятя, но сам Алексей Александрович с любопытством спросил:

— За что дрался Прячников?

— За жену. Молодцом поступил! Вызвал и убил!

— А! — равнодушно сказал Алексей Александрович и, подняв брови, прошел в гостиную.

— Как я рада, что вы пришли, — сказала ему Долли с испуганною улыбкой, встречая его в проходной гостиной, — мне нужно поговорить с вами. Сядемте здесь.

Алексей Александрович с тем же выражением равнодушия, которое придавали ему приподнятые брови, сел подле Дарьи Александровны и притворно улыбнулся.

— Тем более, — сказал он, — что я и хотел просить вашего извинения и тотчас откланяться. Мне завтра надо ехать.

Дарья Александровна была твердо уверена в невинности Анны и чувствовала, что она бледнеет и губы ее дрожат от гнева на этого холодного, бесчувственного человека, так покойно намеревающегося погубить ее невинного друга.

— Алексей Александрович, — сказала она, с отчаянною решительностью глядя ему в глаза. — Я спрашивала у вас про Анну, вы мне не ответили. Что она?

— Она, кажется, здорова, Дарья Александровна, — не глядя на нее, отвечал Алексей Александрович.

— Алексей Александрович, простите меня, я не имею права… но я, как сестру, люблю и уважаю Анну; я прошу, умоляю вас сказать мне, что такое между вами? в чем вы обвиняете ее?

Алексей Александрович поморщился и, почти закрыв глаза, опустил голову.

— Я полагаю, что ваш муж передал вам те причины, почему я считаю нужным изменить прежние свои отношения к Анне Аркадьевне, — сказал он, не глядя ей в глаза, а недовольно оглядывая проходившего через гостиную Щербацкого.

— Я не верю, не верю, не могу верить этому! — сжимая пред собой свои костлявые руки, с энергическим жестом проговорила Долли. Она быстро встала и положила свою руку на рукав Алексея Александровича. — Нам помешают здесь. Пойдемте сюда, пожалуйста.

Волнение Дарьи Александровны действовало на Алексея Александровича. Он встал и покорно пошел за нею в классную комнату. Они сели за стол, обтянутый изрезанною перочинными ножами клеенкой.

— Я не верю, не верю этому! — проговорила Долли, стараясь уловить его избегающий ее взгляд.

— Нельзя не верить фактам, Дарья Александровна, — сказал он, ударяя на слово фактам.

— Но что же она сделала? Что? Что? — говорила Дарья Александровна. — Что именно она сделала?

— Она презрела свои обязанности и изменила своему мужу. Вот что она сделала, — сказал он.

— Нет, нет, не может быть! Нет, ради бога, вы ошиблись! — говорила Долли, дотрагиваясь руками до висков и закрывая глаза.

Алексей Александрович холодно улыбнулся одними губами, желая показать ей и самому себе твердость своего убеждения; но эта горячая защита, хотя и не колебала его, растравляла его рану. Он заговорил с бо́льшим оживлением.

— Весьма трудно ошибаться, когда жена сама объявляет о том мужу. Объявляет, что восемь лет жизни и сын — что все это ошибка и что она хочет жить сначала, — сказал он сердито, сопя носом.

— Анна и порок — я не могу соединить, не могу верить этому.

— Дарья Александровна! — сказал он, теперь прямо взглянув в доброе взволнованное лицо Долли и чувствуя, что язык его невольно развязывается. — Как бы я дорого дал, чтобы сомнение еще было возможно. Когда я сомневался, мне было тяжело, но легче, чем теперь. Когда я сомневался, то была недежда; но теперь нет надежды, и я все-таки сомневаюсь во всем. Я сомневаюсь во всем, я ненавижу сына, я иногда не верю, что это мой сын. Я очень несчастлив.

Ему не нужно было говорить этого. Дарья Александровна поняла это, как только он взглянул ей в лицо; и ей стало жалко его, и вера в невинность ее друга поколебалась в ней.

— Ах! это ужасно, ужасно! Но неужели это правда, что вы решились на развод?

— Я решился на последнюю меру. Мне больше нечего делать.

— Нечего делать, нечего делать… — проговорила она со слезами на глазах. — Нет, не нечего делать! — сказала она.

— То-то и ужасно в этом роде горя, что нельзя, как во всяком другом — в потере, в смерти, нести крест, а тут нужно действовать, — сказал он, как будто угадывая ее мысль. — Нужно выйти из того унизительного положения, в которое вы поставлены: нельзя жить втроем,

— Я понимаю, я очень понимаю это, — сказала Долли и опустила голову. Она помолчала, думая о себе, о своем семейном горе, и вдруг энергическим жестом подняла голову и умоляющим жестом сложила руки. — Но постойте! Вы христианин. Подумайте о ней! Что с ней будет, если вы бросите ее?

— Я думал, Дарья Александровна, и много думал, — говорил Алексей Александрович. Лицо его покраснело пятнами, и мутные глаза глядели прямо на нее. Дарья Александровна теперь всею душой уже жалела его. — Я это самое сделал после того, как мне объявлен был ею же самой мой позор; я оставил все по-старому. Я дал возможность исправления, я старался спасти ее. И что же? Она не исполнила самого легкого требования — соблюдения приличий, — говорил он, разгорячаясь. — Спасать можно человека, который не хочет погибать; но если натура вся так испорчена, развращена, что самая погибель кажется ей спасением, то что же делать?

— Все, только не развод! — отвечала Дарья Александровна.

— Но что же все?

— Нет, это ужасно. Она будет ничьей женой, она погибнет!

— Что же я могу сделать? — подняв плечи и брови, сказал Алексей Александрович. Воспоминание о последнем проступке жены так раздражило его, что он опять стал холоден, как и при начале разговора. — Я очень благодарю за ваше участие, но мне пора, — сказал он, вставая.

— Нет, постойте! Вы не должны погубить ее. Постойте, я вам скажу про себя. Я вышла замуж. Муж обманывал меня; в злобе, ревности я хотела все бросить, я хотела сама… Но я опомнилась; и кто же? Анна спасла меня. И вот я живу. Дети растут, муж возвращается в семью и чувствует свою неправоту, делается чище, лучше, и я живу… Я простила, и вы должны простить!

Алексей Александрович слушал ее, но слова ее уже не действовали на него. В душе его опять поднялась вся злоба того дня, когда он решился на развод. Он отряхнулся и заговорил пронзительным, громким голосом:

— Простить я не могу, и не хочу, и считаю несправедливым. Я для этой женщины сделал все, и она затоптала все в грязь, которая ей свойственна. Я не злой человек, я никогда никого не ненавидел, но ее я ненавижу всеми силами души и не могу даже простить ее, потому что слишком ненавижу за все то зло, которое она сделала мне! — проговорил он со слезами злобы в голосе.

— Любите ненавидящих вас… — стыдливо прошептала Дарья Александровна.

Алексей Александрович презрительно усмехнулся. Это он давно знал, но это не могло быть приложимо к его случаю.

— Любите ненавидящих вас, а любить тех, кого ненавидишь, нельзя. Простите, что я вас расстроил. У каждого своего горя достаточно! — И, овладев собой, Алексей Александрович спокойно простился и уехал.