Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (63)

63

Клео се опита да изпищи, но писъкът заседна в гърлото й. Тя се бореше неистово да освободи ръцете си, докато лицето на мъжа беше размазано пред разфокусирания й поглед. Ритна силно с крак и го докачи по пищяла.

После чу гласа му.

— Клео!

Тих и жален:

— Клео! Аз съм! Всичко е наред.

Остра черна коса. Изненадано изражение на младото му, приятно лице. Облечен небрежно в оранжева тениска и зелени шорти, със слушалки в ушите.

— О, господи — тя спря да се бори и ченето й увисна. — Дарън!

Той пусна ръцете й много бавно и предпазливо, като че все още не беше сигурен дали нямаше да го намушка с ножа.

— Добре ли си, Клео?

Поемайки на едри глътки въздух, тя имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Отстъпи назад, погледна колегата си, после ножа на пода, после пак кафявите му очи. Като изтръпнала. Твърде изтръпнала, за да каже каквото и да било повече за момента.

— Толкова ме стресна — думите й излязоха като изстрелян задъхан шепот.

Дарън вдигна ръце и махна слушалките си, като ги остави да висят на жиците. После отново вдигна ръце с жест, че се предава. Тя осъзна, че той трепери.

— Съжалявам — тя все още дишаше тежко и гласът й прекъсваше. После се усмихна в опит да оправи нещата.

Все още несигурен, той попита:

— Толкова ли съм страшен?

— Аз… аз чух вратата — каза тя, като сега се чувстваше глупаво. — Извиках, но ти не отговори. Помислих, че си натрапник. Аз… аз бях… — тя поклати глава.

Той свали ръце и хвана слушалките.

— Аз слушах хеви музика — каза. — Изобщо не съм те чул.

— Толкова съжалявам.

Той посегна и разтри глезена си.

— Заболя ли те?

— Всъщност да! Но ще го преживея — на глезена му се виждаше гаден белег. — Изведнъж се сетих, че сме оставили тялото отвън. Помислих си, че в тази жега трябва да го вкарам в хладилника. Обадих ти се, но не отговори нито от къщи, нито от мобилния и аз реших да дойда и да свърша тази работа.

След като вече се чувстваше по-нормално, Клео отново му се извини.

Той сви рамене.

— Не се тревожи за това. Ама никога не съм си мислил, че да работиш в морга е спорт с физически контакт.

Тя се разсмя.

— Много, много съжалявам. Току-що преживях едно скапано денонощие. Аз…

— Забрави. Аз съм окей.

Тя погледна червения белег от удар на крака му.

— Чудесно е от твоя страна, че дойде. Благодаря ти.

— Следващия път ще си помисля — каза той добродушно. — Може би трябваше да остана на предишната си работа… имаше много по-малко насилие.

Тя се ухили. Спомни си, че на предишната си работа Дарън е бил помощник-месар.

— Хубаво е, че си готов да работиш в неделя — каза тя.

— Така се измъкнах от барбекюто у родителите на моята приятелка — каза той. — Това й е минусът на тази работа. Не понасям барбекюта, откакто започнах работа тук.

— Ставаме двама.

И двамата си мислеха за жертвите от изгаряния. Обикновено кожата им беше почерняла и хрупкава като препечена свинска кожа. В зависимост от това колко дълго бяха горели, плътта им понякога беше сива и твърда, а понякога сурова и кървава като обгорено недопечено свинско. Клео беше чела някъде, че канибалските племена в Централна Африка наричали белите хора „дългите прасета“. Разбираше напълно защо. Това беше причината много хора, които работеха в моргите, да не обичат барбекю. Особено когато печаха свинско.

Двамата заедно обърнаха трупа по корем и го огледаха отзад за татуировки, бенки и входни рани от куршуми, но не откриха нищо. С облекчение най-сетне сложиха жената в чувала, дръпнаха ципа и я вкараха в хладилник №17. Утре щеше да започне процесът по идентифицирането й. Меките тъкани по пръстите й ги нямаше, значи не можеше да се вземат отпечатъци. Челюстта й беше цяла, значи можеха да проверят за зъбен статус. ДНК-то беше съмнително — трябваше да фигурира вече в базата данни, за да направят сравнение. Описанието, снимките и мерките й щяха да бъдат изпратени на „Телефона на доверието за изчезнали лица“ и съсекската полиция можеше да се свърже с приятелите и роднините на всеки обявен за изчезнал човек, който отговаряше на описанието на мъртвата.

А сутринта консултант-патологът д-р Найджъл Чърчман щеше да направи аутопсия, за да установи причината за смъртта. Ако при това откриеше нещо подозрително, щеше незабавно да спре работа, да уведомят съдебния следовател и тогава да повикат патолога от Министерството на вътрешните работи — или Надюшка, или д-р Тиобалд — да поеме по-нататък нещата.

Междувременно както на Клео, така и на Дарън им оставаха още няколко часа от великолепния августовски неделен следобед.

Дарън си тръгна пръв с малкия си червен нисан към барбекюто, без което можеше да мине. Клео стоеше на вратата, докато той замина, като не спираше да му завижда. Беше млад, пълен с ентусиазъм, щастлив с любовната си връзка и с работата си.

Тя от своя страна главоломно се приближаваше към неудобната половина на трийсетте. Обичаше работата си, но пък същевременно се и тревожеше за нея. Искаше да роди, преди да остарее твърде много. Но всеки път, когато си мислеше, че е пипнала мистър Който Трябва, той й извърташе някой номер в лявото поле. Рой беше такъв прекрасен човек. Но точно когато си беше въобразила, че всичко е съвършено, изскочи изчезналата му жена като дяволче на пружинка.

Клео включи алармата, излезе и заключи предната врата само с една мисъл в главата — да се прибере у дома и да види има ли съобщение от Рой. После, докато пресичаше асфалта към синия си морис, се спря потресена.

Някой беше разрязал с нож черния платнен гюрук на колата. От предното до задното стъкло.