Лий Чайлд
Смъртоносна жега (6)

6

Макар че беше рано, Ричър си легна веднага. Спи когато можеш, за да не дремеш, когато не бива. Имаше си такова правило. Никога не бе работил по разписание. За него нямаше разлика между вторник и неделя, понеделник и петък или ден и нощ. Можеше с удоволствие да си отспи дванайсет часа, а след това да работи трийсет и шест часа наред. А ако нямаше работа, спеше още дванайсет часа, и още дванайсет, докато изскочи нещо.

Леглото беше късо, а дюшекът на буци. Въздухът в стаята тегнеше гъст и горещ над тънкия чаршаф. Навън шумно бръмчаха и жужаха насекоми. Сигурно бяха милиони. Ако напрегнеше слух, можеше да чуе всяко едно поотделно, отпуснеше ли се, звуците се сливаха в едно общо напевно бръмчене. Звуци на нощта далеч от цивилизацията. Някъде в далечината отекваха самотни гърлени крясъци на пуми и койоти. Конете също ги чуваха и Ричър усещаше как се раздвижват неспокойно в обора, сетне затихват и пак се стряскат от следващия жален призрачен вой. Въздухът навън зашумоля и му се стори, че долавя лек ветрец, докато край прозорците прелитаха ята прилепи. Постепенно задряма, гледайки звездите през малкото прозорче отсреща.

 

 

Пътят от Пейкъс до Ел Пасо е над триста километра. Тук-там около него се мяркат мотели, бензиностанции и закусвални. Убийците продължиха на запад още един час и след стотина километра спряха на второто място, което видяха. Жената имаше такъв навик. Никога не избираше първото място. Винаги второто. И винаги гледаше да пристигнат много късно. Това бе нещо като суеверие, но тя го смяташе за добра предпазна мярка.

На второто място имаше бензиностанция с широка отбивка за тежкотоварните камиони, двуетажен мотел и денонощна закусвалня. Високият рус мъж отиде на рецепцията и плати в брой две стаи. Не бяха съседни. Едната се намираше на първия етаж, далеч от канцеларията, а другата на втория етаж, в средата на коридора. Жената взе горната стая.

— Лягайте да спите — каза тя на партньорите си. — Тепърва ни чака работа.

 

 

Ричър чу Джош и Били да се завръщат около два след полунощ. Въздухът все още беше горещ. Насекомите продължаваха да жужат. Чу пикапа на около три километра в южна посока. Звукът се засилваше постепенно, после зави към портата. Чу скърцането на ресори, докато колата подскачаше по неравния двор. Чу я как влезе в навеса под спалното и моторът заглъхна. После настана тишина, нарушавана само от стъпките на двамата по стълбите и звънкото пукане на изстиващия двигател. Джош и Били бяха шумни и тромави. Полагайки усилия да не се разсъни, Ричър проследи как минават покрай него към банята и се връщат към леглата си. Пружините изскърцаха жално под тежестта им. Сетне остана само песента на насекомите и плажното, ритмично дишане на мъже, които усърдно работят по цял ден и също тъй усърдно пият по цяла нощ. Ричър отлично познаваше този звук. Седемнайсет години бе спал в общи помещения.

 

 

Когато се събуди, жуженето на насекомите бе стихнало. Звезди нямаше. Вместо тях през прозореца надничаха светлите ивици на зората. Лято на юг, трябва да е около шест сутринта, помисли си Ричър. Вече беше горещо. Той вдигна ръка и погледна часовника. Шест и десет. Помисли си за Джоди в Лондон. Там вече беше дванайсет и десет. Шест часа разлика. Тя бе станала отдавна. Вероятно обикаляше някоя галерия и разглеждаше картини. Може би се канеше да обядва. Сетне той си спомни за Кармен Гриър в голямата къща. Оставаха й четирийсет и осем часа до утрото на деня, когато Слуп ще си е у дома. И Ели — навярно потна и неспокойна на мъничкото легло, невинно упътена към деня, в който краткият й живот пак ще се промени.

Той отметна смачкания чаршаф и тръгна гол към банята с дрехите си в ръка. Джош и Били спяха дълбоко. И двамата си бяха легнали напълно облечени. Джош дори беше с ботуши. Лежаха проснати възнак и тихичко хъркаха. Из въздуха се носеше слаб мирис на изветряла бира. Мирис на махмурлук.

Ричър стоя под горещия душ, докато отми потта от тялото си, после пусна студена вода, за да се разсъни. Студената вода беше почти също толкова топла. Вероятно идваше по тръби през горещата почва и поемаше топлина по целия път. Той напълни мивката с вода и натопи дрехите си. Беше научил този трик още като дете от часовите на обедна смяна някъде в Тихия океан. Ако облечеш мокри дрехи, имаш си преносим климатик, който ти пази хлад, докато изсъхнат. Принципът на изпаряването, също като в някои модели хладилници. Той навлече влажните лепкави дрехи, спусна се по стълбището и излезе в ранното утро. Пред него слънцето се подаваше над хоризонта. По-нагоре небето се извисяваше като пурпурен свод. Нямаше и следа от облаци. Прахът под краката му все още пазеше вчерашната топлина.

 

 

Наблюдателите се събраха един по един както предишните пет пъти. Вече всичко се превръщаше в рутина. Единият от мъжете откара пикапа до дома на момчето и го завари да чака отвън. После заедно продължиха към къщата на втория мъж, където узнаха, че рутината се е променила.

— Той ми се обади току-що — обясни вторият мъж. — Имало някаква промяна в плана. Заръча да идем на едно място край Кояноса Дроу, за да получим лично нови инструкции.

— Лично ли? — изненада се първият мъж. — Да не искаш да кажеш, че ще се срещнем с него?

— Не, с някакви нови хора, за които ще работим.

Момчето не каза нищо. Първият мъж сви рамене.

— Не възразявам.

— Освен това ще си получим парите — добави вторият.

— Още по-добре — каза първият.

Вторият мъж се настани на седалката и затвори вратата, после пикапът направи завой и се насочи на север.

 

 

Ричър заобиколи ъгъла на спалното и тръгна покрай оградите към конюшнята. Не се чуваше нито звук. Всичко наоколо изглеждаше зашеметено от жегата. Изведнъж му мина любопитна мисъл за конете. Дали лягаха, за да спят? Той влезе през голямата врата и откри, че не лягат. Спяха прави, с клюмнали глави и стегнати колене, за да понесат тежестта на телата им. Едрата кобила, с която бе имал толкова трудности снощи, надуши миризмата му и отвори око. Погледна го сънено, размърда копито и пак си затвори окото.

Той огледа конюшнята, опитвайки се да предвиди каква работа могат да му възложат. Вероятно конете се нуждаеха от храна. Значи някъде трябваше да има запаси. С какво се хранят конете? Със сено, предположи Ричър. Сено имаше навсякъде край стените. А дали не беше слама за пода? В единия ъгъл откри отделна стаичка, пълна с чували, в които имаше някаква хранителна добавка. Големи книжни чували от някакъв специален доставчик в Сан Диего. И тъй, конете навярно се хранеха най-вече със сено плюс добавки и витамини. Трябваше им и вода. Потърси още малко и в другия ъгъл откри кран с прикрепен дълъг маркуч. Във всяко отделение имаше корито за поене.

Ричър излезе от конюшнята и тръгна към къщата. Надникна през кухненския прозорец. Вътре нямаше жива душа. Никакво движение. Всичко изглеждаше точно както снощи, когато излезе оттук. Той тръгна към пътя. Чу зад себе си скърцането на врата, обърна се и видя Боби Гриър да излиза на верандата. Носеше същата тениска и същата шапка, само че сега обърната както трябва. Козирката беше нахлупена ниско над очите му. В дясната си ръка държеше карабина от рафта в коридора. Чудесно оръжие двайсет и втори калибър, модерно и добре поддържано. Боби подпря карабината на рамо и изведнъж спря.

— Тъкмо идвах да те събудя — каза той. — Трябва ми шофьор.

— Защо? — попита Ричър. — Къде отиваш?

— На лов — обясни Боби. — С пикапа.

— Не можеш ли сам да караш?

— Естествено, че мога. Но за тая работа трябват двама. Ти караш, а аз стрелям.

— От колата ли стреляш?

— Ще ти покажа — каза Боби.

Той тръгна към навеса. Спря до по-новия пикап. В каросерията му беше монтирана въртяща се стойка.

— Ти караш. Приближаваш се на разстояние за изстрел. Аз съм отзад и се подпирам на стойката. Така имам пълен кръгов обстрел.

— Докато се движим?

— Там е целият майсторлък. Много е весело. Слуп измисли тоя номер. Много го бива.

— И по какво стреляте?

— По броненосци — каза Боби.

Той мина настрани и посочи към пустинята. Натам водеше тесен черен път, лъкатушещ по линията на най-малкото съпротивление между скалистите възвишения.

— Ловен терен — обясни Боби. — На юг има доста дивеч. Едри, тлъсти броненосци. Месото им е страхотно с лютив сос.

Ричър не каза нищо.

— Ял ли си някога броненосец? — попита Боби.

Ричър поклати глава.

— Много са вкусни — каза Боби. — По времето на Депресията, когато дядо ми още бил малко момче, хората само с такова месо се прехранвали. Викали му тексаска пуйка. Или хувърово прасе. Спасявало ги от глад. А сега проклетите еколози взеха да защитават тия гадини. Но щом са на наша земя, можем да ги гърмим колкото си искаме. Аз така виждам нещата.

— Пас съм — каза Ричър. — Не обичам лова.

— Защо? Ловът е предизвикателство.

— За теб може би. Аз и така си знам, че съм по-умен от някакъв броненосец.

— Ти работиш тук, Ричър. Ще вършиш каквото ти се каже.

— Преди да почна работа тук, трябва да обсъдим някои подробности.

— Например?

— Например заплатата.

— Двеста на седмица — каза Боби. — Плюс храна три пъти дневно и легло.

Ричър мълчеше.

— Съгласен ли си? — попита Боби. — Търсеше работа, нали така? Или само Кармен ти трябва?

Ричър сви рамене. Двеста на седмица? Много отдавна не бе работил за двеста долара седмично. Но всъщност парите не го интересуваха.

— Добре — каза той.

— И ще правиш каквото ти наредят Джош и Били.

— Добре — повтори Ричър. — Но на лов няма да ходя. Нито сега, нито когато и да било. Сметни го за въпрос на принципи.

Боби дълго мълча.

— Да знаеш, че ще намеря начини да те държа настрани от нея. Всеки ден ще измислям по нещо.

— Аз съм в конюшнята — каза Ричър и се отдалечи.

 

 

Ели му донесе закуската там. Беше облечена с миниатюрен джинсов гащеризон. Разпуснатата й коса бе влажна. Носеше чиния бъркани яйца. Приборите стърчаха от предния й джоб като моливи. Личеше, че се напряга да не заправи някакво съобщение.

— Мама каза да не забравиш за урока по езда — скорострелно изрече тя. — Иска да я чакаш след обяда тук, в конюшнята.

Без да добави нищо друго, тя изтича обратно към къщата. Ричър седна на една бала и се зае с яйцата. После върна празната чиния в кухнята и тръгна към спалното. Не откри Джош и Били, тъй че нямаше кой да му даде работа. Толкова по-добре, помисли си той. Не отиде да ги търси. Легна си и задряма в горещината.

Кояноса Дроу беше река с доста широко корито, което отвеждаше пролетните води от планината Дейвис към Пейкъс Ривър, а тя пък се вливаше в Рио Гранде на мексиканската граница. Но само пролетните води не стигаха и затова местността беше рядко населена. Край сухото речно корито тук-там се мяркаха изоставени ферми — далеч една от друга, далеч от каквото и да било. В една от тях все още стоеше стара къща с хлътнал покрив, посивяла от слънчевия пек. Пред нея се издигаше празен обор. Оборът нямаше врати, просто му липсваше едната стена на запад, откъм къщата. Разположението на сградите беше такова, че вътрешността на обора можеше да се види единствено от двора пред него.

Фордът чакаше вътре в обора с включен двигател заради климатика. Отвън имаше дървено стълбище с малка площадка отгоре, пред входа на сеновала. Въпреки горещината жената бе излязла на площадката, откъдето можеше да наблюдава криволичещия път към фермата. Тя видя пикапа на наблюдателите още когато беше на три километра. Движеше се бързо и вдигаше облак прах. Жената изчака, докато се увери, че няма друга кола, после се завъртя и слезе долу. Махна с ръка на другите двама.

Те излязоха от колата и зачакаха в жегата. Чуха по пътя шум на двигател, после пикапът зави към двора и намали скоростта. Дадоха му сигнали с ръце като регулировчици. Посочиха към обора. Единият бавно поведе пикапа навътре, жестикулирайки като авиодиспечер. Продължавайки да размахва ръце, той изчака каросерията да опре в задната стена, после вдигна одобрително палец. Пристъпи до лявата врата и в същото време неговият партньор пристъпи до дясната.

Шофьорът изключи двигателя и се отпусна. Такава е човешката природа. Край на едно бързо пътуване към тайно място за среща, очакване на нови инструкции, надежда за щедро заплащане. Той свали страничното стъкло. Отдясно вторият мъж стори същото. После двамата умряха, простреляни в слепоочията с деветмилиметрови куршуми. Момчето между тях живя точно една секунда повече, цялото опръскано с кръв и мозъчна тъкан, стиснало инстинктивно бележника. После дребният тъмнокос мъж се приведе навътре и го простреля двукратно в гърдите. Жената го избута настрани и вдигна двете стъкла нагоре, така, че да остава процеп от около два сантиметра. Така насекомите можеха да влизат, но не и по-едри животни. Насекомите помагаха за разлагането, докато животните разнасяха човешките останки и можеха да привлекат нечие внимание.

 

 

Ричър спа около два часа, докато Джош и Били се върнаха. Те не му дадоха никакви нареждания. Просто отидоха да се измият за обяд. Казаха му, че са поканени в къщата, но той не, защото отказал да шофира.

— Боби ми спомена, че сте пропъдили някакъв тип — подметна Ричър.

Джошуа се усмихна мълчаливо.

— Какъв тип? — попита Били.

— Не знам точно, бил дошъл тук с Кармен.

— Мексиканецът ли?

— Някакъв неин приятел.

Били поклати глава.

— За пръв път чувам такова нещо. Никого не сме гонили. Да не сме ченгета?

— Ти си ченге — добави Джошуа.

— Тъй ли?

Джошуа кимна.

— Боби ни каза. Бил си военно ченге.

— Значи сте ме обсъждали?

Джошуа сви рамене и млъкна.

— Да тръгваме — каза Били.

Двайсет минути по-късно Кармен лично му донесе обяда. Беше в захлупена чиния и излъчваше силен мирис на лютив сос. Кармен изглеждаше нервна и веднага си тръгна, без да каже нито дума. Ричър опита месото от броненосец. Напомняше говеждо, само че малко сладникаво. Беше накълцано ситно и смесено с фасул и лютив сос. След това задушено на силна фурна. Ричър бе ял и по-лоши неща, освен това беше гладен. Нахрани се, без да бърза, после отнесе чинията в кухнята. Боби стоеше на верандата като часови.

— Трябват ни хранителни смески за конете — подвикна той. — Тримата с Джош и Били заминавате да ги докарате. След почивката. Напълнете каросерията догоре.

Ричър кимна и продължи към кухнята. Даде чинията на прислужницата и благодари за обяда. После отиде до конюшнята, влезе вътре, седна на една бала сено и зачака. Конете се завъртяха да го огледат. Бяха унили и изтормозени от жегата. Единият преживяше бавно. По устните му висяха сламки.

Кармен дойде след десет минути. Беше се преоблякла с избелели джинси и карирана памучна риза без ръкави. Носеше в ръка сламена шапка и чантичката си. Изглеждаше дребна и уплашена.

— Боби не знае, че ти си повикала данъчните — каза Ричър. — Смята, че е бил някой външен доносник. Може и Слуп да си мисли същото.

Тя поклати глава.

— Слуп знае.

— Откъде?

Кармен сви рамене.

— Всъщност не знае. Но твърдо вярва, че трябва да съм аз. Търсеше върху кого да хвърли вината, а освен мене друг няма. Липсват му доказателства, но е прав. Смешно, нали?

— Но не е казал на Боби.

— Естествено. Прекалено е упорит, за да се съгласи с тях. Той ме мрази и те ме мразят. Той го пази в тайна и те го пазят в тайна. От него, искам да кажа. На мен го показват при всеки удобен случай.

— Би трябвало да се махнеш. Разполагаш с четирийсет и осем часа.

Тя кимна.

— Точно четирийсет и осем часа. Пускат го в седем сутринта. Ръсти и Боби ще карат цяла нощ, за да го чакат там. Пътят е около седем часа. Значи ще се върнат тук в понеделник, горе-долу по това време. Малко след обяда.

— Щом е тъй, бягай още сега.

— Не мога.

— А би трябвало — каза Ричър. — Това място е абсурдно. Външният свят сякаш не съществува.

Кармен се усмихна горчиво.

— На мен ли го разправяш? Живея тук близо седем години. В общи линии целият ми живот като възрастна.

Тя закачи шапката и чантичката на един гвоздей. Сама оседла конете бързо и ефикасно. Беше сръчна и пъргава. Малките мускули по ръцете й се издуваха и отпускаха, докато вдигаше седлата. Пръстите й се справяха безпогрешно с катарамите. Приготви двата коня четири пъти по-бързо, отколкото Ричър бе оседлал кобилата.

— Много те бива — подхвърли той.

— Gracias, senor — каза тя. — Това е от дългия опит.

— Тогава как могат да вярват, че редовно падаш от коня?

— Смятат ме за непохватна.

Докато тя довеждаше коня му, Ричър се загледа в нея. До животното изглеждаше още по-дребна. Имаше чувството, че би могъл да обхване талията й с една ръка.

— Определено не си непохватна — каза той.

Кармен сви рамене.

— Хората вярват в това, което им се иска.

Той пое юздите от нея. Конят изсумтя и пристъпи от крак на крак. Разклати глава нагоре-надолу. Ръката на Ричър последва движението.

— Изведи го — каза Кармен.

— Не трябва ли да си сложим кожени гамаши? И ръкавици за езда?

— Шегуваш ли се? Тук не носим такива неща. Много е горещо.

Ричър я изчака навън. Тя бе избрала по-дребната кобила. Сложи си шапката, свали чантичката от гвоздея и я пъхна в чантата на седлото. После уверено изведе кобилата на двора под палещите слънчеви лъчи.

— Добре, ето как става — каза тя.

Застана от лявата страна на животното и пъхна левия си крак в стремето. Хвана с лявата ръка предния лък, лекичко подскочи за проба върху десния крак, после с изящно движение се изстреля върху седлото. Ричър се опита да направи същото. Пъхна левия крак в стремето, хвана се за седлото, прехвърли цялата тежест върху левия крак, след това се изпъна и дръпна с ръка. Отклони тежестта си напред и надясно и изведнъж се озова горе. Конят бе много широк, а седлото много високо. Имаше чувството, че е яхнал бронетранспортьор.

— Намести си десния крак — каза Кармен.

Ричър пъхна крак в другото стреме и се размърда, докато зае що-годе удобна поза. Конят чакаше търпеливо.

— Сега събери свободния край на юздата с лява ръка.

Това поне беше лесно. Като във филмите. Той събра ремъците, а дясната си ръка отпусна настрани, сякаш носеше уинчестър или ласо.

— Добре, а сега просто се отпусни. И лекичко го бутни с пети по ребрата.

Усетил командата, конят се люшна и бавно тръгна напред. Ричър хвана с лявата ръка предния лък, за да запази равновесие. След няколко крачки започна да схваща ритъма. При всяка стъпка конят го люшкаше наляво-надясно и напред-назад. Продължи да се крепи за седлото и здраво стисна крака, за да задържи тялото си неподвижно.

— Чудесно — похвали го Кармен. — Сега аз отивам напред, а той ще ме последва. Много е кротък.

И аз бих кротувал, помисли си Ричър, със сто и петнайсет килограма на гърба при четирийсет и три градуса.

Кармен цъкна с език, леко пришпори кобилата и тя бавно заобиколи коня на Ричър, после продължи през двора и отмина къщата. Дребната жена се полюшваше плавно върху седлото, мускулите на бедрата й се стягаха и отпускаха. Шапката бе килната ниско над очите й. С лявата ръка държеше юздите, дясната висеше отпусната настрани. Ричър зърна син слънчев отблясък върху фалшивия диамант.

Кармен мина през портата, прекоси пътя и продължи право напред, без да спира или да се озърта. Ричър огледа наляво и надясно, на юг и на север, но не видя нищо освен мараня и далечни сребристи миражи. От другата страна на пътя имаше варовикова площадка, издигната на около педя. Ричър се приведе напред и остави коня да я изкачи. Оттук скалата се издигаше съвсем плавно, вероятно не повече от десет-петнайсет метра на километър. Краят на склона се губеше нейде в далечината. Прорязваха го дълбоки пукнатини, ориентирани в посока изток-запад, и плитки долчинки с размера на бомбени ями. Конете си подбираха пътя. Движеха се съвсем уверено. Засега не се налагаше да ги управляват и Ричър бе много доволен, защото не знаеше как точно става това.

— Внимавай за гърмящи змии — подвикна Кармен.

— Страхотно — отвърна той.

— Конете се стряскат от всяко движение. Подплашат ли се, хукват да бягат. Ако стане такова нещо, дръж се здраво и дърпай юздите.

— Страхотно — повтори той.

Хилави повехнали храстчета впиваха отчаяно корени в напуканата скала. Имаше и малки дупки, широки по две-три педи, някои с подкопани ръбове. Идеално място за змии, помисли си Ричър. Отначало се взираше във всяка дупка. След това се отказа, защото сенките бяха толкова плътни, че не се виждаше нищо. А и ездата почваше да го изморява.

— Далеч ли отиваме? — подвикна той.

Кармен се завъртя веднага, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Трябва да прехвърлим билото — обясни тя. — От другата страна има оврази.

След малко излязоха на широки и равни варовикови площадки. Кармен го поизчака да се изравни с нея, но продължи да язди една-две крачки по-напред. Не искаше да види лицето й.

— Боби ми каза, че си имала ключ — подхвърли Ричър.

— Така ли?

— Каза, че си го загубила.

— Не е вярно. Никога не са ми давали ключ.

Ричър мълчеше.

— Напълно съзнателно го направиха — добави тя. — Нарочно. Като символ.

— Значи Боби лъже?

Кармен кимна, без да го поглежда.

— Казах ти, не приемай нито една негова дума за истина.

— Той твърди, че изобщо не заключват вратата.

— Понякога я заключват, друг път не.

— Каза още, че не си длъжна да чукаш.

— И това е лъжа — отвърна Кармен. — Откакто го няма Слуп, ако не почукам, тутакси грабват пушките. А после почват да го увъртат: „О, извинявай, ама много се изнервяме, като чуем външни хора да тършуват из къщата.“ Истинско шоу.

Ричър продължаваше да мълчи.

— Боби е лъжец, Ричър. Казах ти.

— Сигурно е лъжец. Защото разправяше, че си довела някакъв тип и той накарал Джош и Били да го пропъдят. Но Джош и Били не бяха чували за такова нещо.

Кармен дълго мълча.

— Не, това е истина — каза накрая тя. — Преди около година срещнах един мъж в Пейкъс. Имахме връзка. Отначало се срещахме само у тях. Но той искаше да ме вижда по-често.

— И ти го доведе тук?

— Идеята беше негова. Смяташе, че може да се хване на работа, за да бъде по-близо до мен. Знаех си, че е лудост, но все пак се съгласих. Точно оттам ми хрумна идеята да те поканя. Защото нещата наистина вървяха чудесно. За две-три седмици. После Боби ни хвана.

— И какво?

— Всичко свърши. Моят приятел си тръгна.

— Тогава защо Джош и Били отрекоха?

— Може да не са го направили те. Може би нищо не знаят. Може Боби да се е справил сам. Приятелят ми не беше як като теб. Беше безработен учител.

— И просто изчезна, така ли?

— Видях го само още веднъж, в Пейкъс. Беше много уплашен. Не пожела да разговаряме.

— Боби каза ли на Слуп?

— Обеща да не казва. Имахме уговорка.

— Каква уговорка?

Тя замълча отново. Яздеше и се полюшваше лекичко върху седлото.

— Обичайната. Ако аз направя нещо за него, и той да направи нещо за мен.

— Какво нещо?

Кармен не отговори веднага.

— Никак не ми се иска да ти го обяснявам.

— Разбирам.

— Да, разбираш.

— И той наистина ли си премълча?

— Нямам представа. Накара ме да го направя два пъти. Беше отвратително. Той е отвратителен. Закле се да пази тайна. Но той е лъжец, затова предполагам, че все пак е казал на Слуп. При някое от роднинските свиждания. Знаех си, че и в двата случая губя, но какво можех да сторя? Имах ли избор?

— Боби се досеща защо съм тук. Смята, че имаме връзка.

Кармен кимна.

— На негово място и аз щях да си мисля същото. Той не знае, че Слуп ме бие. А и да знае, не би очаквал да предприема нещо.

Ричър дълго мълча. Конете изминаха още двайсет-трийсет метра с бавна, търпелива крачка.

— Трябва да се махнеш — каза той. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Няма да бягам — отвърна тя.

Излязоха на билото. Кармен издаде тих звук и кобилата спря. Конят на Ричър също спря до нея. Намираха се на около петнайсет метра над равнината. Пред тях варовиковата скала слизаше полегато на запад, прорязана от широки сухи дерета. Отзад, на километър и половина в източна посока, червената къща и останалите постройки се разстилаха върху спечената земя като детски играчки. Сивата лента на шосето пресичаше равнината от север на юг. Зад миниатюрната барака с колите започваше черният път, прорязващ пустинята на зигзаг като белег върху обгоряла сипаничава кожа. Въздухът бе сух и неестествено прозрачен чак до хоризонта, където го замъгляваше мараня. Жегата беше кошмарна. Слънцето напичаше страховито. Ричър усещаше как лицето му изгаря.

— Внимавай, докато слизаме — предупреди го Кармен. — Пази равновесие.

Тя мина пред него, оставяйки кобилата сама да подбира пътя по надолнището. Ричър леко пришпори коня и я последва. Сетне изтърва ритъма и се разклати, защото животното рязко спря.

— Следвай ме — подвикна Кармен.

Отиваше надясно, към едно сухо дере е плоско, песъчливо дъно. Ричър се напрегна да съобрази накъде да дръпне юздата, но конят зави сам. Под копитата му хрущяха камъчета, тук-там се подхлъзваше. После прекрачи направо и дерето, при което цялото му тяло се разлюля напред-назад. Кармен вече слизаше от седлото. Скочи, разкърши се и зачака. Конят спря до нея, Ричър измъкна десния си крак от стремето и слезе, вършейки всичко точно както преди половин час, само че в обратния ред.

— Е, как ти се струва? — попита Кармен.

— Сега вече знам защо Джон Уейн ходи толкова смешно.

Тя се усмихна за миг, после отведе двата коня до ръба на дерето и затисна юздите им с голям камък. В плътната тишина наоколо се чуваше само едва доловимият звън на нажежен въздух. Кармен отвори чантата на седлото и измъкна отвътре чантичката си. Дръпна ципа, бръкна вътре и извади малък хромиран пистолет.

— Обеща да ме научиш — каза тя.

— Чакай — прекъсна я Ричър.

— Какво?

Той не отговори. Пристъпи наляво, после надясно, приклекна, изправи се. Обиколи и огледа дъното на дерето, накланяйки глава, за да различи по-ясно тъмните сенки по пясъка.

— Какво? — повтори Кармен.

— Някой е бил тук — каза той. — Има следи. Трима души, дошли са с кола от запад.

— Следи? — изненада се тя. — Къде?

Ричър посочи с пръст.

— Следи от гуми. Лекотоварна кола. Спряла е тук. Трима души са пролазили до ръба на колене.

Той отиде до края на дерето, където следите свършваха. Легна върху горещата пръст и се подпря на лакти. Надигна глава.

— Някой е наблюдавал къщата.

— Откъде знаеш?

— Няма нищо друго за гледане.

Кармен коленичи до него, стискайки хромирания пистолет.

— Много е далеч — каза тя.

— Сигурно са използвали бинокли. Или по-скоро далекогледи.

— Сигурен ли си?

— Случайно да си виждала отблясъци? Слънчеви отражения по стъкло. Рано сутрин, когато слънцето е ниско на изток.

Тя потръпна.

— Не. Никога.

— Следите са свежи — каза Ричър. — На не повече от ден-два.

Кармен отново потръпна.

— Слуп — каза тя. — Смята, че ще избягам с Ели, преди да се прибере. Заръчал е да ме следят.

Ричър стана и се върна към средата на дерето.

— Виж следите от гуми — посочи той. — Идвали са четири или пет пъти.

Наистина, следите се препокриваха в сложна плетеница. Бяха поне четири, може би пет. Прашната земя запазваше ясно шарката на гумите. До най-дребни подробности. Външният ръб на предната дясна гума беше почти напълно протрит.

— Но днес ги няма — каза Кармен. — Защо?

— Не знам — отвърна Ричър.

Кармен се загледа настрани. Подаде му пистолета.

— Моля те, покажи ми как да си служа с това.

Ричър откъсна очи от следите по пясъка и погледна оръжието. Полуавтоматичен „Лоркин L–22“, шестсантиметрова цев, хромирани метални части, дръжка от пластмасова имитация на розов седеф. Произведен наскоро в Майра Лома, Калифорния и вероятно неизползван, откакто е напуснал фабриката.

— Добър ли е? — попита Кармен.

— Колко плати за него?

— Над осемдесет долара.

— Откъде го взе?

— От един оръжеен магазин в Пейкъс.

— Законно ли?

Тя кимна.

— Попълних всички документи. Добър ли е?

— В общи линии — каза Ричър. — Така или иначе, за осемдесет долара по-добър няма да намериш.

— Човекът от магазина рече, че е идеален.

— За какво?

— За дама. Не му казах защо ми трябва.

Ричър подхвърли пистолета на длан. Беше мъничък, но сравнително солиден. Нито лек, нито тежък. Все пак прекалено лек, за да е зареден.

— Къде са патроните? — попита той.

Кармен отиде до конете. Извади от чантата си малка кутийка. Върна се и му я подаде. Беше пълна с миниатюрни патрони двайсет и втори калибър. Около петдесет на брой.

— Покажи ми как се зарежда — помоли тя.

Ричър поклати глава.

— Би трябвало да го оставиш тук. Просто го захвърли и забрави за него.

— Защо?

— Защото цялата работа е безумна. Пистолетите са опасни, Кармен. Не бива да държиш такова нещо близо до Ели. Може да се случи нещастие.

— Ще внимавам. Така или иначе, къщата е пълна с оръжие.

— Пушките са друго нещо. Тя е прекалено дребна, за да насочи цевта към себе си и в същото време да натисне спусъка.

— Ще го крия. Тя още не е разбрала.

— Въпрос на време.

Кармен поклати глава.

— Аз решавам. Ели е моя дъщеря.

Ричър не каза нищо.

— Няма да го открие — настоя тя. — Държа го до леглото, а Ели не влиза в спалнята.

— Какво ще стане с нея, ако решиш да го използваш?

Кармен кимна.

— Знам. Непрекъснато мисля за това. Само на едно се надявам — че още е малка да осъзнае. А когато порасне, може би ще разбере, че съм избрала по-малкото зло.

— Не, какво ще стане с нея? Веднага след това. Когато те пратят в затвора.

— За самозащита не се влиза в затвора.

— Кой казва, че ще е самозащита?

— Ти знаеш, че е самозащита.

— Няма значение какво знам. Аз не съм нито шериф, нито прокурор, нито съдия или съдебен заседател.

Кармен не отговори.

— Помисли си добре, Кармен. Ще те арестуват по обвинение в предумишлено убийство. Нямаш пари за гаранция. Нямаш пари и за адвокат, тъй че ще трябва да разчиташ на обществен защитник. Ще изчакаш процеса зад решетките. Може би шест месеца, може би девет или цяла година. Да допуснем, че всичко стане както си го предвидила. Общественият защитник доказва, че си невинна, заседателите приемат, съдията се извинява, че една нещастна жена е била подложена на толкова мъки, и ти отново излизаш на улицата. Но това е след цяла година. В най-добрия случай. Какво ще прави Ели през това време?

Кармен мълчеше.

— Ще е живяла цяла година с Ръсти — каза Ричър. — Сам-самичка. Защото съдът ще я остави тук. При баба й. Идеално решение.

— Не и след като разберат що за хора живеят тук.

— Добре, значи след около шест месеца ще дойдат от социалните служби и ще я отведат в приют. Това ли искаш?

Тя примижа болезнено.

— И Ръсти би я пратила там. Ако Слуп го няма, тя ще откаже да гледа детето.

— Затова хвърли пистолета в пустинята. Идеята е добра.

Той й подаде оръжието. Кармен го пое в шепи внимателно, като скъпоценност. После почна да го прехвърля от длан на длан, сякаш си играеше. Фалшивият седеф проблясваше на слънцето.

— Не — каза тя. — Искам да се науча да го използвам. За самозащита. И решението е само мое. Не можеш да решаваш вместо мен.

Ричър помълча за миг, после сви рамене.

— Добре. Животът и детето са си твои, значи сама решаваш. Но огнестрелното оръжие не е шега работа. Затова слушай много внимателно.

Кармен отново му подаде пистолета. Той го положи върху лявата си длан. Оръжието едва стигаше от основата на палеца до втората става на средния му пръст.

— Две предупреждения. Цевта е съвсем къса. Виждаш ли? — Ричър плъзна показалец от патронника до дулото. — Малко повече от шест сантиметра, това е. Обясниха ли ти го в магазина?

Тя кимна.

— Човекът каза, че така по-лесно ще се побира в чантата ми.

— Да, но това го прави много неточно оръжие. Колкото по-дълга е една цев, толкова по-точно стреля. Затова пушките са по цял метър. Ако решиш да използваш това нещо, трябва да стреляш много отблизо, разбра ли? От сантиметри. До самата цел. По възможност от упор. Опиташ ли се да стреляш до другия край на стаята, нямаш и най-малък шанс да улучиш.

— Добре — съгласи се Кармен.

— Второ предупреждение. — Ричър извади един патрон от кутията и го повдигна нагоре. — Това нещо е дребно. И бавно. Острата част отпред е куршумът, останалото е гилза, пълна с барут. Малък куршум с малко барут зад него. Тъй че едва ли ще причини тежка рана. Е, няма да бъде драскотина, но един изстрел не стига. Значи трябва да си съвсем наблизо и да натискаш спусъка, докато свършат патроните.

— Добре — повтори тя.

— А сега гледай.

Той извади пълнителя и го зареди с девет патрона. После го върна на място и вкара патрон в патронника. Пак извади пълнителя и добави още един на празното място. Отново го върна в пистолета и натисна предпазителя.

— Зареден и безопасен. Трябва да направиш две неща. Махаш предпазителя и натискаш спусъка десет пъти. Разполагаш с десет изстрела, защото има девет патрона в пълнителя и един в цевта. — Той й подаде оръжието. — Не го насочвай към мен. Никога не насочвай заредено оръжие към човек, когото не си решила непременно да убиеш.

Тя пое пистолета и плахо го завъртя настрани.

— Опитай — каза Ричър. — Сваляш предпазителя, натискаш спусъка.

Тя бутна предпазителя с лява ръка. После се прицели, затвори очи и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката й и се извъртя надолу. Изстрелът прозвуча глухо сред пущинака. На три метра от нея се вдигна облаче пръст и скални парченца. Рикоширалият куршум изсвистя и гилзата излетя навън с тихо тракане. Конете тревожно се раздвижиха, сетне пак настана тишина.

— Е, значи работи — каза Кармен.

— Затвори отново предпазителя — нареди Ричър.

Кармен щракна лостчето и той се завъртя да погледне конете. Не искаше да избягат. Нямаше желание да ги гони в жегата. Но те изглеждаха спокойни. Стояха на място и гледаха предпазливо. Ричър се обърна, разкопча горното копче на ризата си и я смъкна през глава. Отдалечи се пет метра на юг, закрепи горния край на ризата върху ръба на дерето и провеси останалото, за да оформи очертанията на част от човешка фигура. След това се върна при Кармен.

— А сега стреляй по ризата — каза той. — Винаги се прицелвай в гърдите или корема, защото те са най-големи и най-уязвими.

Кармен вдигна пистолета, после отпусна ръка.

— Не мога да го направя. Не искам да ти надупча ризата.

— Според мен няма такава опасност — отвърна Ричър. — Опитай.

Тя забрави да свали предпазителя. Просто натисна неподатливия спусък. Сетне повтори, озадачена от неуспеха. Разбра грешката си и щракна лостчето. Насочи пистолета, затвори очи и стреля. Доколкото можеше да прецени Ричър, куршумът се отклони около пет-шест метра настрани и нагоре.

— Не затваряй очи — каза той. — Представи си, че те е яд на ризата и я сочиш с пръст, сякаш се карате.

Този път тя не затвори очи. Напрегна рамене и се прицели с изпъната дясна ръка. Стреля и пак не улучи. Куршумът се заби около два метра вляво и малко по-ниско.

— Дай да опитам аз — каза Ричър.

Тя му подаде оръжието. В неговата ръка пистолетът изглеждаше малък като играчка. Пръстът му едва се пъхна между скобата и спусъка. Ричър присви око и се прицели.

— Целя се там, където беше джобът — каза той.

Произведе два изстрела един след друг със застинала като камък ръка. Първият куршум улучи ризата под мишницата, но не откъм джоба. Вторият се заби централно, но ниско. Ричър се отпусна и върна пистолета на Кармен.

— Сега опитай пак.

Тя изстреля три патрона — и трите безнадеждно неточни. Високо отдясно, ниско отляво. Последният куршум се заби в пръстта на два метра пред целта. Кармен се втренчи в ризата и разочаровано отпусна ръка.

— Какво научи? — попита Ричър.

— Трябва да се приближа — каза тя.

— Адски си права — кимна той. — И вината не е изцяло твоя. Пистолет с къса цев става само за близък бой. Видя ли какво направих аз? Една педя отклонение само от пет метра. Единият куршум отиде наляво, другият надолу. Изобщо нямаше надежда да причинят сериозни рани. А аз умея да стрелям. В армията съм печелил състезания по стрелба с пистолет. Две години нямаше по-добър от мен.

— Разбрано.

Ричър взе пистолета, приклекна и го зареди отново. Един патрон в цевта, девет в пълнителя. Сложи предпазителя, после остави оръжието на прашната земя.

— Зарежи го тук — каза той. — Освен ако си много, много уверена. Можеш ли да го направиш?

— Мисля, че да.

— Мисленето не стига. Трябва да знаеш. Трябва да си готова да пристъпиш до него, да забиеш дулото в корема му и да стреляш десет пъти. Ако не го сториш или се поколебаеш, той ще ти го отнеме. Може да те простреля, може да гръмне напосоки и да улучи Ели, която идва да види какво става.

Кармен кимна.

— Това е последната възможност.

— Точно така, повярвай ми. Извадиш ли пистолета, залогът е безмилостен. Всичко или нищо.

Тя пак кимна.

— Решавай сама — каза Ричър. — Но те съветвам да го зарежеш тук.

Кармен дълго стоя неподвижна. Много дълго. После се наведе и взе пистолета. Пъхна го в чантата си. Ричър отиде да вземе ризата и я навлече. Дупките не се виждаха. Едната беше под мишницата му, а панталонът прикриваше другата. После той обиколи из дерето и събра осемте гилзи. Правеше го по стар навик, за всеки случай. Подметна гилзите върху дланта си като дребни монети, после ги прибра в джоба на панталона.

* * *

На връщане разговаряха за страха. Отначало Кармен мълчеше, докато се изкачваха по склона. На билото пак спря. Ранчото се разстилаше в далечната мараня под тях, а тя просто седеше и го гледаше, стиснала с две ръце предния лък на седлото. Не говореше, очите й бяха унесени. Както винаги конят на Ричър спря малко зад кобилата, тъй че той виждаше същата гледка в ъгъла между шията и рамото й.

— Страхувал ли си се някога? — попита Кармен.

— Не — каза той.

Тя помълча, после запита:

— Как е възможно?

Ричър вдигна очи към небето.

— Научих се още когато бях малък.

— Как?

Той погледна земята.

— Имах по-голям брат. Естествено, той винаги ме изпреварваше. Но аз исках да върша същото като него. Той имаше страшни комикси и редовно гледаше американска телевизия, ако бяхме на място, където я излъчват. Аз гледах същите комикси и филми. Имаше един сериал за космически приключения. Не му помня името. Гледахме го някъде на черно-бял телевизор. Може би в Европа. Героите имаха космически кораб като малка подводница с паешки крака. Кацаха на разни планети и излизаха да проучват. Спомням си как една вечер ги подгони някакво ужасно същество. Беше космато като маймуна. Като хималайския снежен човек. Дълги космати ръце и грамадна озъбена уста. Преследва ги чак до кораба. Те скочиха вътре и затръшнаха люка само секунда преди то да се вмъкне след тях.

— И ти се изплаши?

Ричър кимна, макар че стоеше зад нея.

— Мисля, че бях на около четири години. Умирах от страх. През нощта бях уверен, че онова страшилище е под леглото ми. Спях във високо старинно легло и знаех, че чудовището живее отдолу. Канеше се да излезе и да ме сграбчи. Почти усещах как ме докосва с лапи. Не можех да спя. Ако задремех, то непременно щеше да изскочи. И затова будувах часове наред. Виках татко, но когато той идваше, се срамувах да му кажа. Така продължи много дни.

— И какво стана?

— Побеснях. Не се ядосвах на себе си заради страха, защото от моя гледна точка чудовището наистина съществуваше и беше нормално да се страхувам. Ядосвах се на него, че ме кара да се боя. Че ме плаши. Една нощ просто избухнах от ярост. Изкрещях: „Добре де, излез да те видим! Само излез, гадино! Ще те скапя от бой!“ Бях се изправил срещу страха и го превърнах в агресия.

— Помогна ли ти това?

— Вече никога не изпитах страх. Стана ми навик. Ония космически пътешественици не трябваше да бягат, Кармен. Трябваше да спрат и да се изправят срещу чудовището. Да спрат и да се бият. Видиш ли нещо страшно, трябва да пристъпиш срещу него, а не назад. Инстинктивно, несъзнателно, с дива ярост.

— Винаги ли го правиш?

— Винаги.

— Така ли да постъпя и аз? Със Слуп, имам предвид.

— Мисля, че така трябва да постъпват всички.

Тя замълча. Вгледа се в къщата, после вдигна очи към хоризонта отвъд нея. Изцъка с език и двата коня едновременно тръгнаха по дългия полегат склон към пътя. Кармен се измести напред на седлото, за да запази равновесие. Ричър стори същото и успешно се задържа върху коня. Но не му беше твърде удобно. Вероятно язденето щеше да се нареди сред многото неща, които бе опитвал по веднъж, без да повтори.

— Е, какво разправя Боби за нас? — попита Кармен.

— Разправя, че от месец насам те няма по цели дни, а понякога изчезваш и нощем. Според него въртиш любов в някакъв мотел край Пейкъс. Сега е възмутен, че си ме довела точно преди Слуп да се върне.

— Де да беше така — тихо каза тя. — Любовна интрига между двама ни в мотела. Де да беше само това…

Ричър не отговори. Кармен помълча, после попита:

— Иска ли ти се да беше така?

Ричър я гледаше как седи върху кобилата. Изящна, стройна, полюляваща леко бедра в такт с търпеливия конски ход. Слънцето проблясваше по мургавата й кожа с цвят на пчелен мед. Косата й висеше почти до кръста.

— И по-лоши неща има на тоя свят — каза той.

* * *

Когато се прибраха, се свечеряваше. Джош и Били ги чакаха пред конюшнята. Подпираха се един до друг на дъсчената стена в плътната сянка под стряхата. Пикапът им беше готов за пътуването и чакаше на двора.

— И тримата ли трябва да отидете? — прошепна Кармен.

— Идеята е на Боби — отвърна Ричър. — Опитва се да ме държи настрани от теб. Смята, че така ще ни развали забавлението.

Кармен вдигна очи към небето.

— Ще прибера конете — каза тя. — Но първо трябва да ги изчеткам.

Двамата слязоха от конете пред вратата на обора. Джош и Били се отлепиха от стената с нескрито раздразнение.

— Готов ли си? — подвикна Били.

— Трябваше да е готов преди половин час — каза Джош.

Заради тия приказки Ричър ги накара да чакат. Отиде до спалното съвсем бавно, защото не обичаше да го командват, а и защото се беше схванал от язденето. Мина през банята да изплакне праха от лицето си. Напръска ризата със студена вода. Бавно се върна на двора. Пикапът вече бе обърнат към портата и двигателят работеше. Кармен четкаше коня на Ричър. Над кестенявата козина се надигаха малки облачета прах. Джош седеше отляво в пикапа, провесил крака настрани. Били стоеше до дясната врата.

— Да тръгваме — подвикна той.

Настаниха Ричър в средата. Джош намести крака и затръшна вратата. Били се вмъкна от другата страна и Джош потегли към портата. На пътя спря, после зави наляво и в този момент Ричър разбра, че положението е много по-лошо, отколкото бе предполагал.