Лий Чайлд
Смъртоносна жега (8)

8

Ричър откри Кармен във всекидневната. Осветлението бе слабо, въздухът горещ и застоял. Тя седеше сама до червената маса със съвършено изпънат гръбнак и отпуснати върху масата лакти. Гледаше безизразно право пред себе си, към стената.

— Два пъти — глухо изрече тя. — Имам чувството, че ме измамиха два пъти. Първо беше година и изведнъж всичко свърши. После бяха четирийсет и осем часа, а се оказаха само двайсет и четири.

— Все още можеш да се измъкнеш — каза Ричър.

— Вече дори не са двайсет и четири — продължаваше тя. — Остават около шестнайсет. Ще закусвам сама, но за обяд той ще е тук.

— Шестнайсет часа са повече от достатъчно — настоя Ричър. — За толкова време можеш да стигнеш където си искаш.

— Ели спи. Не мога да я събудя, да я натъпча в колата и да избягам. Ченгетата ще ни преследват докрай.

Ричър мълчеше.

— Ще се опитам да изправя глава — каза Кармен. — Да започна всичко отначало. Ще му кажа: край, стига толкова. Мисля да кажа, че ако пак ми посегне, ще се разведа. Каквото и да ми струва. Колкото и време да отнеме.

— Няма да е лесно — каза Ричър.

— Вярваш ли, че ще мога?

— Вярвам, че всеки може всичко, стига силно да го поиска.

Тя замълча. Ричър се озърна из смълчаната стая.

— Защо са боядисали всичко в червено? — попита той.

— Защото е евтино — обясни Кармен. — През петдесетте години никой не искал да купува червена боя заради комунистите. Тъй че тя вървяла най-евтино в магазина.

— Мислех, че по онова време са били богати. От петрола.

— Така е. И още са богати. Нямаш представа колко богати. Но са и стиснати.

Той погледна местата, където през протритата петдесетгодишна боя прозираше голо дърво.

— Личи си.

Кармен пак кимна, но не каза нищо.

— Последен шанс, Кармен — каза Ричър. — Можем да тръгнем още сега. Няма кой да повика ченгетата. Докато се върнат, можем да бъдем където поискаш.

— Боби е тук.

— Той ще остане в обора.

— Ще чуе колата.

— Можем да прекъснем телефона.

— Ще ни последва. Може да се добере до шерифа за два часа.

— Можем да повредим останалите коли.

— Ще чуе как го правим.

— Мога да го вържа. Или да го удавя в някое корито.

Тя се усмихна горчиво.

— Но не искаш да удавиш Слуп.

Ричър кимна.

— Е, поувлякох се в приказките.

Кармен помълча. После избута стола назад и стана.

— Ела да видиш Ели. Толкова е хубава, когато спи.

Мина съвсем близо до него и хвана ръката му. Поведе го през кухнята към задния коридор и нагоре по стълбището към шума на бавния вентилатор. После по дългия горещ коридор към вратата на Ели. Отвори я с крак и побутна Ричър така, че да може да надникне вътре.

В ниския контакт бе включена малка нощна лампа и нейното меко оранжево сияние озаряваше детето, лежащо по гръб с вдигнати нагоре ръчички. Ели бе отметнала завивката и под омачканата тениска със зайчето се разкриваше ивица розова кожа. Косата й беше разпиляна по възглавницата. Дългите мигли тъмнееха над скулите й като миниатюрни ветрила. Устните й бяха леко разтворени.

— Тя е на шест и половина — прошепна Кармен. — Нуждае се от това. Трябва да има свое легло, свое място. Не мога да я обрека на живот на вечно бягство.

Ричър мълчеше.

— Разбираш ли? — запита шепнешком Кармен.

Той сви рамене. Откровено казано, не разбираше. На шест и половина бе живял точно като вечен беглец. Както впрочем на всяка друга възраст — от раждането си до вчерашния ден. Местеха го от база на база по целия свят, понякога без предупреждение. Спомняше си дни, когато излизаше от училище и вместо у дома го откарваха на летището, а трийсетина часа по-късно се озоваваше на другия край на света. Спомняше си как, замаян и объркан, влизаше в някое задушно бунгало и спеше върху гол дюшек. На другата сутрин узнаваше от майка си в коя страна се намират. И на кой континент. Понякога и тя още не знаеше. Във всеки случай не смяташе, че това му е навредило.

А може би грешеше.

— Насила хубост не става — каза той.

Кармен го избута назад и тихичко затвори вратата на стаята.

— Сега ще ти покажа къде скрих пистолета — каза тя. — Искам да чуя твоето мнение.

Поведе го по коридора. Шумът на климатика ставаше все по-силен. Минаха под отвор в тавана, от който долиташе слаб полъх. Въздухът беше топъл. Роклята на Кармен се полюшваше при всяка крачка. Носеше обувки с високи токчета и от това прасците й се напрягаха. Ричър виждаше обтегнатите сухожилия зад коленете й. Разпиляната коса по гърба се сливаше с черните шарки по червената рокля. Кармен зави наляво, после надясно и прекрачи през нисък свод. Ново стълбище водеше надолу.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— В другото крило — каза тя. — Пристроено е допълнително. От дядото на Слуп, ако не греша.

Стълбището извеждаше в дълъг и тесен приземен коридор, който водеше от основната сграда към просторен апартамент с размерите на малка къща. Имаше будоар, голяма баня и всекидневна с канапе и две кресла. В дъното на всекидневната сводест отвор водеше към спалнята.

— Вътре е — каза Кармен.

Тя прекоси всекидневната и въведе Ричър в спалнята.

— Сега разбираш ли за какво ти говорех? Живеем далеч от другите. Никой не ни чува. А и аз се старая да бъда тиха. Ако викам, той ме удря по-силно.

Ричър кимна и се озърна. Прозорецът гледаше на изток, зад мрежата шумно жужаха насекоми. До прозореца имаше голямо легло с нощни шкафчета от двете страни, а срещу него — масивен скрин с множество чекмеджета. Изглеждаше дъбов, направен поне преди стотина години.

— Тексаско желязно дърво — поясни Кармен, сякаш усетила мислите му. — Така наричат ония пустинни храсталаци, ако успеят да израснат на височина.

— Трябвало е да станеш учителка — каза Ричър. — Винаги обясняваш.

Кармен се усмихна разсеяно.

— В колежа имах подобни планове. Тогава още беше възможно. В предишния ми живот. — Тя отвори най-горното чекмедже. — Послушах те и преместих пистолета. Нощното шкафче е твърде ниско. Ели можеше да го открие. Но дотук няма как да стигне.

Ричър пак кимна и пристъпи до нея. Чекмеджето беше широко около шейсет сантиметра, дълбоко към четирийсет. Вътре имаше женско бельо. Пистолетът лежеше най-отгоре, върху някакви грижливо сгънати, ефирни и ароматни дрешки. С фалшивия седеф върху дръжката изглеждаше точно на място.

— Можеше само да посочиш къде е — каза той. — Нямаше нужда да отваряш.

Кармен помълча, после попита:

— Той ще поиска да спи с мен, нали?

Ричър не отговори.

— Бил е затворен година и половина — продължи тя. — Но аз ще му откажа.

Ричър мълчеше.

— Това е право на всяка жена, нали? Да откаже.

— Естествено — кимна той.

— Дори ако е омъжена?

— Да, в повечето страни.

Ново мълчание.

— Нейно право е и да се съгласи, нали?

— Точно така.

— На теб не бих отказала.

— Не съм те молил.

Тя помълча.

— В такъв случай може ли аз да те помоля?

Той я погледна в очите.

— Зависи от причината.

— Защото искам — каза тя. — Искам да бъда с теб.

— И още?

Тя сви рамене.

— И може би искам тайничко да отмъстя на Слуп. От сърце го желая.

Ричър мълчеше.

— Преди да се е прибрал — добави тя.

Мълчание.

— И защото Боби и без това си мисли, че го правим. Като ще ни обвиняват, поне да има защо.

Мълчание.

— Просто искам да се позабавлявам. Преди всичко да почне отново.

Мълчание.

— Без уловки. Не се опитвам да променя нещата. Решението ти, искам да кажа. За Слуп.

— Това не би променило нищо — кимна Ричър.

Тя се загледа настрани.

— Е, какъв е отговорът?

Той се вгледа в профила й. Лицето на Кармен не изразяваше нищо. Сякаш бе изчерпала всички други възможности и сега разчиташе единствено на инстинкта. В началото на военната му кариера, когато заплахата все още беше реална, хората често разговаряха какво биха направили, когато вражеските ракети излетят и се насочат към целите. На първо място, с огромна преднина, стоеше именно това чувство, което виждаше у нея. Универсален инстинкт. Тя бе чула последното предупреждение и в мозъка й отчаяно виеха сирени.

— Не — каза Ричър.

Кармен дълго мълча.

— Поне ще останеш ли с мен? — попита накрая тя.

* * *

Посред нощ екипът се премести на осемдесет километра по-близо до Пейкъс. Направиха го тайно, няколко часа след като платиха за втора нощувка в същия мотел. Това беше любимият метод на жената. Шест фалшиви имена, регистрации в два различни мотела — подобен хаос гарантираше тяхната сигурност.

Караха на изток по магистрала I–10, докато отминаха кръстовището с I–20. После продължиха към Форт Стоктън и не след дълго отпред се появи първата групичка мотели, обслужващи почивната паркова зона Балмориа. До истинската туристическа зона имаше още доста път, тъй че тия мотели бяха евтини и невзрачни. Нямаше да има нито луксозни мебели, нито обслужване по стаите. Но все пак бяха прилични, чисти и пълни с хора точно като тях. Именно това искаше жената. Тя беше същински хамелеон. Притежаваше вроден инстинкт за подходящото място. Избра втория мотел, който видяха, и прати ниския тъмнокос мъж да плати в брой за две стаи.

 

 

Неделното утро събуди Ричър върху канапето на Слуп Гриър. Прозорецът в спалнята гледаше на изток. Небето бе ясно, от нощните насекоми нямаше и следа. Чаршафите по леглото изглеждаха влажни и смачкани. Кармен не беше под тях. Ричър чу откъм банята шум на вода. Ухаеше на прясно кафе.

Стана от канапето и се разкърши. Прекрачи в спалнята. На пода видя роклята на Кармен. Отиде до прозореца и погледна навън. Никаква промяна. Небето вече трептеше от жега. Върна се във всекидневната. На малка маса в единия ъгъл имаше кафе машина. До нея видя две захлупени наобратно чаши и две лъжички, също като в хотел. Вратата на банята беше затворена. Шумът на водата не спираше. Ричър си наля чаша кафе и мина в будоара. Край стените имаше два големи гардероба, разположени един срещу друг. Всъщност не бяха гардероби, а дълги, дълбоки ниши с плъзгащи се врати от огледално стъкло.

Отвори левия гардероб. Оказа се нейният. Беше запълнен със закачалки, по които висяха рокли, блузи и панталони. Имаше рафт за обувки. Той затвори вратичката, завъртя се и отвори гардероба на Слуп. Вътре висяха десетина костюма и огромно количество джинси. По кедровите лавици се трупаха ризи и тениски, грижливо сгънати и прибрани в найлонови пликове. Отстрани висяха вратовръзки. Колани с причудливи катарами. Дълга редица от прашни обувки на пода. Обувките изглеждаха четирийсет и четвърти номер. Той прехвърли кафето в лявата си ръка, разгърна едно сако и потърси етикетчето. Сакото беше петдесет и втори размер. Подхождаше за човек с ръст около метър и осемдесет и пет, тегло малко под деветдесет килограма. Значи Слуп не беше особено едър. В никакъв случай не можеше да се нарече великан. Но беше с трийсет сантиметра по-висок от жена си и двойно по-тежък. Неравностойна двойка за бокс.

Върху купчина ризи лежеше лакирана дървена рамка със стъклото надолу. Ричър я обърна. Вътре имаше снимка върху картонена подложка. Видя трима младежи, някъде на половината път между юношеството и зрелостта. Седемнайсет — или осемнайсетгодишни. Стояха плътно един до друг, подпрени върху издутия калник на стара камионетка. Гледаха фотоапарата малко напрегнато, сякаш го бяха сложили върху някой камък и чакаха да щракне самоснимачката. Бяха изпълнени с радостно вълнение и младежка енергия. Целият живот се разстилаше пред тях с безграничните си възможности. Единият беше Хак Уокър — малко по-строен, малко по-мускулест и с доста повече коса. Другите двама вероятно бяха Ал Юджин и Слуп Гриър. Приятели от гимназията. Юджин беше пълничък и с една глава по-нисък от Слуп. Слуп изглеждаше като подмладено копие на Боби.

Водата в банята спря. Ричър остави снимката на мястото й и затвори гардероба. Върна се във всекидневната. След малко вратата на банята се отвори и Кармен излезе сред облак пара. Беше се омотала с две бели хавлии — едната около тялото, другата на главата като тюрбан. Ричър я гледаше и мълчеше. Нямаше представа какво да каже.

— Добро утро — прекъсна мълчанието Кармен.

— И на теб — отвърна той.

Тя размота тюрбана и тръсна коса. Кичурите провиснаха мокри и прави.

— Но всъщност не е добро, нали? Лошо утро.

— Май си права — съгласи се Ричър.

— Може би точно сега излиза от затвора.

Ричър погледна часовника си. Наближаваше седем.

— Още не, но всеки момент ще излезе.

— Изкъпи се, ако искаш — каза Кармен. — Аз отивам при Ели.

— Добре.

Ричър прекрачи в банята. Беше огромна и облицована с някаква имитация на мрамор в златисти тонове. Напомняше му за хотела във Вегас, където бе отседнал веднъж. Той използва тоалетната, изплакна си устата на мивката, смъкна потните дрехи и влезе в душ кабината. Тя също се оказа огромна, със стени от златисто стъкло. Отгоре висеше душ с диаметър една педя, а във всеки ъгъл отгоре имаше дюзи за допълнителни водни струи, насочени право към него. Щом завъртя крана, отекна страховит рев. Сетне го обгърна потоп от топла вода. Сякаш бе попаднал под Ниагарския водопад. Страничните дюзи почнаха да редуват студена и топла вода, от което грохотът стана непоносим. Ричър побърза да се насапуниса, изплакна пяната и спря водата.

Взе чиста кърпа от лавицата и се изсуши, доколкото бе възможно сред облаците пара. Препаса се с кърпата и излезе. Кармен тъкмо закопчаваше блузата си. Беше с бяла блуза и бял панталон. Златни бижута. От контраста кожата й изглеждаше тъмна, а косата й блестеше и вече почваше да се накъдря.

— Много си бърз — каза тя.

— Страхотен душ.

— Слуп го избра — обясни Кармен. — Ненавиждам тая чудесия. Пуска толкова много вода, че едва си поемам дъх.

Тя затвори гардероба и се завъртя пред огледалото.

— Добре изглеждаш — каза Ричър.

— Приличам ли ти на истинска мексиканка? — попита тя. — Както съм в бяло.

Той не отговори.

— За днес никакви джинси — добави Кармен. — Писна ми да се преструвам на селско момиче от Амарильо.

— Добре изглеждаш — повтори той.

— Още седем часа — каза тя. — Шест и половина, ако Хак кара бързо.

Ричър кимна.

— Отивам да потърся Боби.

Кармен се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря, че остана. Беше ми по-спокойно.

Ричър не отговори.

— Ела да закусим тримата — каза тя. — След двайсет минути.

После бавно излезе от стаята и отиде да събуди дъщеря си.

 

 

Ричър се облече и откри нов маршрут обратно към къщата. Мина през хол, който не бе виждал досега, и се озова във вестибюла с огледалото и пушките. Отвори входната врата и излезе на верандата. Отдясно слънцето едва се подаваше над хоризонта, хвърляйки резки утринни сенки. Целият двор изглеждаше осеян с буци и ями.

Той отиде до обора и влезе вътре. Жегата и миризмата бяха все тъй неприятни, а конете будни и неспокойни. Но чисти. Коритата им бяха пълни. Яслите също. Боби спеше в едно свободно отделение върху куп чиста слама.

— Стани да посрещнеш утрото, братле — подвикна Ричър.

Боби се размърда, седна и объркано завъртя глава. Чудеше се къде е попаднал. После си спомни и настръхна от злоба. Дрехите му бяха мръсни и облепени със сламки.

— Добре ли спа? — попита Ричър.

— Те ще се върнат скоро — каза Боби. — Как мислиш, какво ще стане тогава?

Ричър се усмихна.

— Питаш дали ще им кажа, че съм те накарал да изчистиш конюшнята и да спиш върху слама?

— Не можеш да им кажеш такова нещо.

— Да, май си прав — кимна Ричър. — Не мога. В такъв случай ти ли ще им кажеш?

Боби мълчеше. Ричър пак се усмихна.

— Така си и мислех. Сега стой тук до обяд. Тогава ще те пусна в къщата да се почистиш за голямото събитие.

— Ами закуска?

— Не ти се полага.

— Гладен съм.

— Яж от конската храна. Оказа се, че тук имало цял куп чували.

* * *

Ричър отиде в кухнята, където завари прислужницата да приготвя кафе. На печката се загряваше тиган.

— Палачинки — обясни тя. — Само толкова. За обяд ще искат масата да е отрупана, тъй че след малко почвам да готвя.

— Обичам палачинки — каза той.

Мина в сумрачната всекидневна и се ослуша за звуци откъм горния етаж. Ели и Кармен трябваше да се движат някъде там. Но не чу нищо. Опита се да състави мислено схема на сградата, но разположението беше прекалено объркано. Очевидно най-напред бяха построили обикновена селска къща, а сетне бяха изграждали нови пристройки в зависимост от потребностите. Без план и без съвместимост.

Прислужницата се зададе с чинии в ръцете. Четири чинии, четири комплекта прибори и четири салфетки.

— Сигурно ще закусваш тук — каза тя.

Ричър кимна.

— Да, но Боби няма да дойде. Той е в обора.

— Защо?

— Мисля, че един от конете се е разболял.

Прислужницата остави чиниите върху масата и подреди само три места.

— Значи ще трябва да му нося закуската — каза тя сприхаво.

— Аз ще я занеса — предложи Ричър. — Ти си заета.

Последва я в кухнята. Тя сложи върху чиния първите четири палачинки. Добави масло и кленов сироп. Ричър взе салфетка, уви в нея нож и вилица, вдигна чинията и излезе в горещото утро. Завари Боби на същото място — седнал върху сламата.

— Какво е това? — попита Боби.

— Закуска — каза Ричър. — Промених решението си. Защото и ти ще направиш нещо за мен.

— Тъй ли? Какво?

— Доколкото разбирам, ще има тържествен обяд по случай завръщането на Слуп.

Боби кимна.

— Така предполагам.

— Ти ще ме поканиш. От свое име. Все едно, че сме големи приятели.

— Приятели?

— Точно така. Ако не искаш да останеш без палачинки и от утре да ходиш с бастун.

Боби мълчеше.

— И на вечеря ще ме поканиш — каза Ричър. — Разбра ли?

— За бога, съпругът й се прибира! — възкликна Боби. — Всичко свърши, нали така?

— Малко прибързваш с изводите, Боби. Кармен не ме интересува особено. Просто искам да се добера до Слуп. Трябва да си поговорим.

— За какво?

— Ти си гледай своята работа, чу ли?

Боби сви рамене.

— Както кажеш.

Ричър му подаде чинията и отново тръгна към къщата.

Кармен и Ели седяха една до друга. Тази сутрин Ели носеше жълта памучна рокличка и косата й още беше влажна от душа.

— Днес се прибира татко — съобщи тя. — В момента пътува насам.

Ричър кимна.

— И аз така чух.

— Мислех, че ще е утре. А то било днес.

Кармен мълчеше и гледаше към стената. Прислужницата донесе поднос с палачинки. Сервира две за детето, три за Кармен и четири за Ричър. После взе отново подноса и се върна в кухнята.

— Мислех утре да не ходя на училище — каза Ели. — Може ли днес да си остана вкъщи?

Кармен не отговори.

— Мамо! Може ли да остана?

Кармен се завъртя и погледна Ричър, сякаш въпросът идваше от него. Лицето й беше безизразно. Напомни му за един познат, който бе отишъл на очен лекар. Човекът не виждаше добре ситния шрифт. Лекарят откри тумор в ретината и незабавно насрочи операция за отстраняване на окото. Сетне човекът просто седеше, знаейки, че утре ще влезе в болницата с две очи, а ще излезе само с едно. Тази увереност го съсипваше. Очакването. Ужасът. Така е много по-лошо, отколкото да те сполети мигновен инцидент със същия резултат.

— Мамо, може ли? — настоя Ели.

— Добре — каза Кармен. — Какво?

— Мамо, ти не слушаш. Развълнувана ли си?

— Да — каза Кармен.

— Значи може, така ли?

— Да — повтори Кармен.

Ели се нахвърли върху палачинките като прегладняла. Ричър също се зае със закуската, наблюдавайки Кармен. Тя не хапна нищо.

— Сега отивам да си видя понито — каза Ели.

Тя се смъкна от стола и изхвръкна от стаята като миниатюрна вихрушка. Ричър чу как входната врата се отвори и затвори, после изтропаха стъпалата на верандата. Докато той си дояждаше закуската, Кармен държеше вилицата във въздуха, сякаш я виждаше за пръв път и нямаше представа какво да прави с нея.

— Ще поговориш ли с него? — попита тя.

— Разбира се.

— Според мен той трябва да разбере, че вече знаят и други хора.

— Съгласен съм.

— Ще го гледаш ли? Докато разговаряте, искам да кажа.

— Сигурно — кимна Ричър.

— Добре. Така трябва. Защото имаш очи на стрелец. Може би като на Клей Алисън. Нека да ги види. Нека да разбере какво се задава.

— Вече говорихме за това — каза Ричър.

— Знам — отвърна Кармен.

 

 

После тя отиде сама някъде и Ричър се зае да убива времето. Чувстваше се като в очакване на въздушно нападение. Излезе на верандата и погледна на север към пътя. Проследи го с очи до края на червената ограда и по-нататък, до мястото, където изчезваше отвъд хоризонта. Утринният въздух все още бе ясен и над асфалта не трептяха миражи. Шосето приличаше на прашна панделка между варовиковата скала откъм запад и електрическите стълбове на изток.

Обърна се и седна на люлката. Веригите изпукаха от тежестта му. Ричър се извъртя настрани, с единия крак върху люлката, а другия на пода. Гледаше към портата на ранчото. После направи онова, което вършат повечето войници, докато чакат атака. Заспа.

 

 

Кармен го събуди след около час. Докосна рамото му, той отвори очи и я видя пред себе си. Беше се преоблякла с добре изгладени джинси и карирана риза. Носеше колан и ботуши от гущерова кожа. Косата й беше стегната зад тила. Ричър забеляза, че си е сложила бледорозова пудра и сини очни сенки.

— Размислих — каза тя. — Не искам да разговаряш с него. Все още не.

— Защо?

— Може да се озлоби. Ако разбере, че и други хора знаят.

— Досега не разсъждаше така.

— Отново обмислих всичко. Смятам, че ще е по-зле, ако започнем по този начин. Нека всичко да тръгне от мен. Поне в началото.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Нека първо да поговоря с него.

— Кога?

— Довечера. Утре ще ти кажа как е минало.

Ричър се завъртя и спусна крака на пода.

— До неотдавна беше съвсем сигурна, че утре ще си със счупен нос — каза той.

— Мисля, че така ще е по-добре — упорито отвърна Кармен.

— Защо си се преоблякла?

— Тия дрехи са по-подходящи — каза тя. — Не искам да го предизвиквам.

— Приличаш на селско момиче от Амарильо.

— Така му харесвам.

— Значи го предизвикваш, ако се облечеш както трябва?

Тя се намръщи. Отчаяна гримаса, помисли си Ричър.

— Не губи кураж, Кармен — каза той. — Бори се.

— Ще се боря. Довечера. Ще му кажа, че повече няма да го търпя.

Ричър мълчеше.

— Значи днес няма да разговаряш с него, нали?

Той се загледа настрани.

— Тия неща сама ги решаваш.

— Така ще е по-добре.

Тя отново влезе в къщата. Ричър се загледа на север. Седнал, виждаше само един-два километра от пътя. Жегата се засилваше и въздухът почваше да искри.

 

 

След още час Кармен пак го събуди. Беше със същите дрехи, но без грим.

— Смяташ, че греша — каза тя.

Той седна и разтри лицето си с длани, сякаш се миеше.

— Според мен ще е най-добре всичко да излезе наяве. Слуп трябва да разбере, че и други хора знаят. Не само аз, може би и близките му.

— Не мога да им кажа.

— Да, сигурно не можеш.

— Какво да правя тогава?

— Остави ме да поговоря с него.

— Не веднага. Така само ще стане по-зле. Обещай ми, че ще изчакаш.

Той кимна.

— Както решиш. Но искам и ти да ми обещаеш нещо, съгласна ли си? Поговори с него довечера. Непременно. И ако той ти посегне, бягай навън и крещи, докато събереш всичко живо. Крещи колкото сили имаш. Викай полицията. Викай за помощ. Това ще го смути. Ще промени схемата му на действие.

— Мислиш ли?

— Щом всички те чуят, няма как да се преструва, че нищо не е станало.

— Може да отрече. Ще каже, че съм сънувала кошмар.

— Но все пак ще му е ясно, че сме разбрали.

Тя мълчеше.

— Обещай ми, Кармен — настоя Ричър. — Иначе ще говоря с него още когато се върне.

— Добре, обещавам — каза тя след кратко колебание.

* * *

Ричър пак се отпусна назад с намерението да дремне още малко. Но вътрешният часовник му подсказваше, че времето наближава. Доколкото помнеше картите на Тексас, от окръг Ехо до Абилин имаше по-малко от седем часа път. Вероятно дори шест, когато зад волана седи окръжен прокурор, който е част от правната система и следователно няма причини да се бои от пътните полицаи.

Предположи, че наближава дванайсет, и погледна часовника си, за да провери. Беше дванайсет и една минута. Видя как Боби излезе от конюшнята и тръгна по пътеката покрай навеса за коли. Носеше празната чиния, мигаше от слънцето и пристъпваше вдървено. Прекоси двора и се изкачи на верандата. Не каза нищо. Влезе в къщата и затвори вратата зад себе си.

Около дванайсет и половина Ели бавно се зададе откъм оградите. Жълтата й рокличка беше изпоцапана е пръст и пясък. Косата също. Беше се изчервила от горещината.

— Прескачах препятствия — съобщи тя. — Представих си, че съм кон, и тичах и скачах с всичка сила.

— Ела тук — каза Ричър.

Тя застана до него и той изтупа с длан пясъка от рокличката.

— Май ще трябва пак да минеш през банята. Бягай да си измиеш косата.

— Защо?

— За да бъдеш красива, когато се прибере татко ти.

Ели се замисли напрегнато.

— Добре.

— И побързай.

Тя го погледна за миг, после се завъртя и изтича навътре.

 

 

В един без четвърт Боби излезе на верандата, вече изкъпан и облечен с чисти джинси и тениска. На краката му имаше ботуши от крокодилска кожа със сребърни връхчета. Отново носеше червена бейзболна шапка с козирката назад. Отстрани беше изписано: Дивизионно първенство 1999.

— Загубиха, нали? — подхвърли Ричър.

— Какво?

— „Тексаските рейнджъри“. През дивизионното първенство на 1999 година загубиха срещу „Янките“.

— И какво от това?

— Нищо, Боби.

После вратата пак се отвори. Ели и Кармен излязоха, хванати за ръка. Кармен все още беше облечена като селско момиче. Пак си бе сложила грим. Ели носеше същата жълта рокличка, само че грижливо изчеткана. Косата й беше влажна и вързана отзад с панделка. Кармен стискаше детето за ръката и леко залиташе, сякаш краката не я държаха.

Ричър стана и й направи знак да седне. Ели се изкатери до майка си. И тримата мълчаха. Ричър пристъпи до парапета на верандата и се загледа към пътя на север. Виждаше го чак до оная далечна точка, където електрическите стълбове се губеха в маранята. Може би десет километра. Може би петнайсет. Нямаше как да е сигурен.

Стоеше в плътната сянка на верандата, а светът пред него беше горещ и бял. Видя как далеч на хоризонта се появи облаче прах. То затрепка от маранята, увисна във въздуха и бавно се отклони наляво, сякаш лек пустинен ветрец го тласкаше към ранчото. Напомняше дълга, жълтеникава прашна опашка, която се издигаше и спадаше, лъкатушеше ту наляво, ту надясно покрай извивките на шосето. Постепенно се разтегли на цял километър и мина дълго време, преди да наближи дотолкова, че отпред да се различи отровнозеленият линкълн. Автомобилът се появи върху една извивка на пътя, затрептя в горещия въздух, продължи покрай бодливата тел и намали скоростта, когато достигна червената ограда. Изглеждаше прашен и очукан от дългия път. Пред портата удари спирачки и предницата се сниши към асфалта. После рязко зави. Прашният облак зад него продължи право на юг, сякаш се бе подлъгал от неочакваната маневра.

Раздаде се хрущене на камъчета, слънцето проблесна за миг върху предното стъкло, сетне Ричър ясно видя трите фигури в линкълна. Хак Уокър седеше зад волана. Ръсти Гриър беше отзад. А отпред вдясно седеше едър блед мъж с късо подстригана руса коса и простичка синя риза. Изпъваше шия и се оглеждаше с широка усмивка. Слуп Гриър се прибираше у дома.

Линкълнът спря до верандата, ресорите се отпуснаха и двигателят заглъхна. За момент всички вътре останаха неподвижни. Сетне вратите се отвориха, тримата излязоха навън и Боби и Ели изтрополиха по стъпалата към тях. Ричър се отдръпна от парапета. Кармен бавно стана, прекрачи напред и зае мястото му.

Слуп Гриър остави вратата отворена и се разкърши на слънцето, както се полага на всеки човек след шест часа път и година и половина зад решетките. Лицето и ръцете му бяха бледи, талията позакръглена от обилната затворническа храна и липсата на движение, но личеше, че е брат на Боби. Без съмнение. Имаше същата коса, същото лице, същите кости, същата стойка. Боби застана пред него, разпери ръце и го прегърна с всичка сила. Слуп отвърна на прегръдката и двамата заподскачаха, закрещяха и се заудряха по гърбовете като колежани, зърнали току-що някакъв велик подвиг на любимия си отбор.

Ели застина встрани от тях, сякаш се бе объркала от внезапната суматоха и шумотевица. Слуп пусна Боби, клекна и протегна ръце към нея. Ричър се обърна и погледна лицето на Кармен. Беше обтегнато и непроницаемо. Ели стоеше сред прашния двор, плаха и неподвижна, с юмруче в устата. После бързо пресметна нещо наум и се хвърли в прегръдката на Слуп. Той я подхвърли високо във въздуха и я сграбчи здраво. Затанцува в кръг. Кармен тихо изстена и извърна глава.

Слуп остави Ели на земята, вдигна очи към верандата и се усмихна победоносно. Зад него Боби разговаряше с майка си и Хак Уокър. Бяха се скупчили плътно един до друг зад колата. Слуп вдигна ръка и махна на жена си. Кармен отстъпи от парапета назад, в сянката.

— Може би все пак трябва да поговориш с него — прошепна тя.

— Крайно време е да решиш — отвърна шепнешком Ричър.

— Нека първо да видя как ще потръгне.

Тя въздъхна дълбоко, усмихна се насила и прекрачи към стъпалата. Пое ръцете на Слуп и се сгуши в прегръдката му. Целунаха се — не точно като брат и сестра, но и без особена страст. Зад колата Боби и майка му се бяха отделили от Хак и идваха към верандата. Боби изглеждаше разтревожен, а Ръсти си вееше с ръка и гледаше втренчено нагоре към Ричър.

— Чух, че Боби те е поканил на обяд — каза тя тихо, когато стъпи на верандата.

— Много любезно от негова страна — отвърна Ричър.

— Да, така е. Много любезно. Но днес обядът ще бъде в тесен семеен кръг.

— Тъй ли?

— Дори и Хак няма да остане — заяви Ръсти, сякаш това бе непоклатим довод.

Ричър премълча.

— Много съжалявам — добави тя. — Но прислужницата ще ти донесе обяд в спалното както винаги. Утре пак ще се съберете.

Ричър дълго мълча. После кимна.

— Добре. Не бих искал да се натрапвам.

Ръсти се усмихна. Боби не посмя да го погледне. Двамата влязоха вътре, а Ричър слезе на двора сред обедната жега. Беше горещо като в пещ. Останал сам до линкълна, Хак Уокър се готвеше да потегли.

— Как я караш на тоя пек? — попита той с лукава усмивка на политик.

— Ще оцелея — отвърна Ричър.

— Май ще има буря.

— Всички така казват.

— Ти беше Ричър, нали?

Ричър кимна.

— Доколкото виждам, всичко е минало добре в Абилин.

— Като по часовник — потвърди Хак. — Но съм уморен, повярвай ми. Тексас е ужасно голям щат. Понякога човек забравя. Можеш да караш с часове, без да стигнеш доникъде. Тъй че оставям тия добри хора да празнуват и бягам да се наспя. Скапан съм, между нас казано.

Ричър кимна отново.

— Сигурно пак ще се видим.

— Не забравяй да гласуваш през ноември — посъветва го Хак. — Ако може, за мен.

На лицето му се появи същата срамежлива усмивка както снощи. Той спря до вратата на колата, погледна Слуп и размаха ръка. Слуп се прицели в Хак с показалец и беззвучно сви устни, сякаш искаше да имитира изстрел. Хак се вмъкна в колата, форсира двигателя, направи завой на заден ход и подкара към портата. Пред шосето спря за секунда, после зави надясно, ускори и след малко Ричър видя как нов прашен облак се отдалечава на север.

После се обърна и видя Слуп да крачи през двора, хванал за ръце Ели и Кармен. Очите му бяха присвити като цепки заради яркото слънце. Кармен мълчеше, но Ели запълваше този пропуск. Тримата минаха покрай него в редица и се изкачиха по стъпалата. На входа спряха и Слуп извъртя рамо, за да пусне Ели пред себе си. Прекрачи прага след нея, сетне извъртя другото рамо, за да стори път и на Кармен. Вратата се затръшна толкова силно, че вдигна облаче прах от дъските на верандата.

 

 

През следващите три часа Ричър не видя никого освен прислужницата. Тя му донесе обяд в спалното, а един час по-късно се върна да вземе чинията. От време на време Ричър отиваше да погледне къщата през високото прозорче на банята, но така и не видя нищо. Вратата оставаше плътно затворена. Най-сетне, късно следобед, чу гласове зад конюшнята. Отиде натам и откри, че Слуп, Кармен и Ели са излезли да подишат чист въздух. Все още беше много горещо. Може би по-горещо от всеки друг път. Слуп изглеждаше неспокоен. Потеше се. Ровеше прашната земя с върха на обувката си. Кармен изглеждаше много нервна. Беше се изчервила. Може би от вълнение или от напрежение. А може и да се дължеше на ужасната жега. Но и не беше изключено да е изяла две-три плесници.

— Ели, хайде да видим как е понито — каза тя.

— Сутринта го видях, мамо — възрази детето.

Кармен протегна ръка.

— Но аз не съм. Хайде, ела пак да го видим.

Ели сякаш се озадачи за момент, после хвана ръката на майка си. Двете заобиколиха Слуп и тръгнаха към предната страна на конюшнята. В движение Кармен изви глава и произнесе беззвучно: Поговори с него. Слуп се обърна и хвърли поглед след тях. После се завъртя към Ричър, сякаш го виждаше за пръв път.

— Слуп Гриър — каза той и протегна ръка.

Отблизо изглеждаше досущ като Боби, само че състарен и помъдрял. Малко по-стар и може би много по-мъдър. В очите му се усещаше интелигентност. Не от най-приятната. Човек можеше без усилия да предположи, че в тия очи се таи и жестокост. Ричър стисна ръката му. Беше с едри кости, но мека. Ръка на бияч, не на боец.

— Джак Ричър — представи се той. — Как беше в затвора?

За част от секундата в очите проблесна изненада. Сетне мигновено я замени спокойствие. Добро самообладание, помисли си Ричър.

— Беше ужасно — отвърна Слуп. — Бил ли си вътре?

И бърза реакция.

— Да, само че от другата страна на решетките — каза Ричър.

Слуп кимна.

— Боби ми каза, че си бил ченге. А сега бродиш да търсиш работа.

— Налага ми се. Нямах богато татенце.

Слуп се поколеба за момент.

— Бил си военен, нали? В армията.

— Да, в армията.

— Никога не съм си падал по военните.

— И аз така предположих.

— Тъй ли? И защо?

— Ами чух, че си предпочел да платиш, за да не служиш.

Нов проблясък в очите, който изчезна също тъй бързо. Не е лесно да го раздразниш, помисли си Ричър. Но един престой зад решетките учи всекиго да крие чувствата по-надълбоко.

— А и сега се изложи — добави той. — Измъкна се по втория начин.

— Така ли смяташ?

Ричър кимна.

— Нали си чувал поговорката: щом не ти стиска, не се захващай.

— А пък ти си напуснал армията. Май и на теб не ти е стискало.

Ричър се усмихна. Благодаря за дебюта, помисли си той.

— Нямах избор. Между нас казано, изхвърлиха ме.

— Хайде бе! Защо?

— И аз наруших закона.

— Как?

— Един скапан полковник биеше жена си. Приятна млада жена. Онзи беше много потаен, вършеше всичко незабелязано. Нямаше как да го докажа. Но и не исках да му се размине. Нямаше да е редно. Защото не обичам мъже, които бият жените си. Една нощ го спипах насаме. Без свидетели. Сега е в инвалидна количка. Пие през сламка. И носи лигавник, за да не се цапа.

Слуп не отговори. Мълчеше тъй напрегнато, че вътрешните ъгълчета на очите му станаха тъмночервени. Обърнеш ли ми гръб сега, помисли си Ричър, значи признаваш всичко. Но Слуп стоеше, без да помръдва, и изцъклено гледаше в пустошта. После се опомни. Очите му отново се фокусираха. Не веднага, но и не твърде бавно. Умен тип.

— Е, сега съвестта ме мъчи по-малко — каза той. — Задето криех данъци. Защото можеха да попаднат и в твоя джоб.

— Не одобряваш ли?

— Да, не одобрявам.

— Кого точно?

— И двама ви — заяви Слуп. — И теб, и онзи полковник.

После му обърна гръб и се отдалечи.

 

 

Ричър се върна в спалното. Прислужницата му донесе вечеря и после се върна за чинията. Навън падна пълен мрак и нощните насекоми подхванаха налудничавите си песни. Ричър лежеше на леглото и се обливаше в пот. Температурата не мърдаше от трийсет и осем градуса. Отново се чуваха редки крясъци на койоти и пуми, от време на време край прозорците пляскаха прилепи.

После дочу леки стъпки по стълбището на спалното. Надигна се тъкмо навреме, за да види как Кармен влиза в помещението. Държеше ръка на гърдите си, сякаш беше задъхана, уплашена или и двете заедно.

— Слуп и Боби разговаряха — каза тя. — Цяла вечност.

— Той удари ли те? — попита Ричър.

Тя неволно вдигна ръка към бузата си.

— Не.

— Удари ли те?

Кармен извърна глава.

— Само веднъж. Не много силно.

— Трябваше да му строша ръцете.

— Той позвъни на шерифа.

— Кой?

— Слуп.

— Кога?

— Преди малко. Поговори с Боби, после се обади по телефона.

— За мен ли?

Кармен кимна.

— Иска да се махнеш.

— Не се тревожи — каза Ричър. — Шерифът няма да предприеме нищо.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— С него си изяснихме отношенията.

Кармен се поколеба.

— Сега трябва да се връщам. Той си мисли, че съм при Ели.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Още не. Нека първо да поговоря с него.

— Не му позволявай да те удря, Кармен. Потрябвам ли ти, ела веднага. Или вдигни шум, разбрахме ли се? Крещи колкото сила имаш.

Тя започна да слиза надолу.

— Добре. Обещавам. Сигурен ли си за шерифа?

— Не бой се — каза Ричър. — Шерифът няма да си мръдне и пръста.

 

 

Но шерифът все пак си мръдна пръста. По-точно прехвърли проблема на щатската полиция. Ричър узна това деветдесет минути по-късно, когато патрулна кола на Тексаските рейнджъри зави под портата и дойде да го търси. Някой насочи полицаите към спалното. Ричър чу зад сградата шум на двигател и хрущене на гуми по прашния път. Стана от леглото, слезе долу и на последното стъпало попадна в лъча на прожектора, монтиран върху предния капак. Лъчът минаваше покрай неподвижните трактори и го обгръщаше в ослепително ярък конус. Вратите на колата се отвориха и отвътре излязоха двама рейнджъри.

Те не приличаха на шерифа. В нито едно отношение. Бяха от съвсем друга категория. Млади, стройни и опитни. И двамата бяха не много високи. Мускулести, но не прекалено. Къси военни прически. Безупречно чисти униформи. Единият беше сержант, другият — обикновен полицай. Вторият имаше латиноамерикански черти. Държеше пушка.

— Какво? — подвикна Ричър.

— Приближи се отпред до колата — отвърна сержантът.

Ричър леко разпери ръце и се приближи.

— Знаеш как да застанеш — каза сержантът.

Ричър опря длани в предния капак и се наведе. Ламарината бе нагрята от двигателя. Сержантът го претърси, докато колегата му стоеше отстрани, готов за стрелба.

— Добре, качвай се в колата — нареди сержантът.

— Каква е тази история? — попита Ричър, без да помръдне.

— Получихме молба да прекратим незаконно нахлуване в частна собственост.

— Не съм нахлул незаконно. Тук работя.

— Е, сигурно преди малко са те уволнили. Сега нарушаваш закона. И ние ще те отведем.

— С това ли се занимава щатската полиция?

— Според правилника трябва да помагаме на местните органи през почивните им дни или при тежки престъпления.

— Откога незаконното нахлуване стана тежко престъпление?

— Не е станало. Само че тукашният шериф почива в неделя.

Пеперудите бяха открили прожектора. Пърхаха около него, кацаха върху стъклото и отново излитаха, когато топлината на крушката ги прогонваше. Блъскаха се в дясната ръка на Ричър. Бяха сухи, крехки като хартия и учудващо тежки.

— Добре, напускам — каза той. — Ще тръгна по пътя.

— Това се нарича скитничество на общинска територия. Забранено е по тия места, особено нощем.

— Къде ще отидем тогава?

— Трябва да напуснеш областта. Ще те свалим в Пейкъс.

— Те ми дължат пари. Не съм взел заплата.

— Качвай се. Ще спрем до къщата.

Ричър се озърна наляво към рейнджъра. И човекът, и пушката изглеждаха готови за действие. Погледна надясно, към сержанта. Той бе сложил ръка върху дръжката на пистолета. В ума му изплуваха двамата братя Гриър, два варианта на едно и също лице — и двамата ухилени лукаво и победоносно. Но сетне видя не тях, а Ръсти да произнася: Шах и мат.

— Тук има проблем — каза той. — Единият син бие жена си. И положението ще се влошава. Той излезе от затвора едва тази сутрин.

— Подала ли е оплакване?

— Страхува се. Шерифът е свой човек, а тя — мексиканка от Калифорния.

— Без оплакване нищо не можем да направим.

Ричър се озърна към рейнджъра, който сви рамене и добави:

— Това е положението. Не ни ли кажат, нищо не можем да сторим.

— Добре, ето че ви казвам.

Рейнджърът поклати глава.

— Оплакването трябва да идва от жертвата.

— Качвай се в колата — нареди сержантът.

— Не сте длъжни да го правите.

— Напротив, длъжни сме.

— Трябва да бъда тук. Заради жената.

— Слушай, приятел, съобщиха ни, че си нахлул незаконно в чужда собственост. Значи за нас въпросът е само един: дали те искат тук, или не. А по всички личи, че не те искат.

— Жената иска да остана. Като неин телохранител.

— Неин ли е имотът?

— Не.

— Нает ли си от нея? Официално?

Ричър сви рамене.

— Може и така да се каже.

— Плаща ли ти? Можеш ли да покажеш договор?

Ричър не отговори.

— Хайде, качвай се.

— Тя е в опасност.

— Получим ли повикване, ще пристигнем веднага.

— Тя не може да се обади. А и да го стори, шерифът няма да ви предаде.

— В такъв случай нищо не можем да сторим. Качвай се.

Ричър мълчеше. Сержантът отвори задната врата. После се поколеба.

— Утре можеш да дойдеш пак — тихо каза той. — Законът не забранява човек да търси повторно работа на същото място.

Ричър пак се озърна към пушката. Беше модел „Итака“, с тежка, масивна цев, по-дебела от палеца му. Отново погледна пистолета на сержанта. Беше марка „Глок“, в стар кожен кобур. Ремъчето над дръжката можеше да се свали за около половин секунда.

— Сега обаче трябва да се качиш в колата.

Шах и мат.

— Добре — каза Ричър. — Но не съм доволен.

— Много рядко се случва да имаме доволни клиенти — отвърна сержантът.

Той положи длан върху темето на Ричър и го натисна към задната седалка. Вътре беше студено. Отпред имаше дебела телена мрежа. Вътрешните дръжки на двете врати бяха махнати. Но тяхно място имаше малки алуминиеви квадратчета. Седалката беше от изкуствена кожа. Из купето се носеше мирис на течност за дезинфекция и тежка сладникава воня, идваща от освежител за въздух с формата на борче, закачен за предното огледало. Над таблото беше монтиран радар, а от радиостанцията отдолу долитаха тихи, неясни гласове.

Сержантът и рейнджърът се настаниха отпред и подкараха към къщата. На верандата бе излязла цялата фамилия, с изключение на Ели. Стояха в редица край парапета — най-отпред Ръсти, след нея Боби, после Слуп и Кармен. Усмихваха се. Всички освен Кармен. Сержантът спря до стъпалата и свали страничното стъкло.

— Този човек казва, че му дължите пари — подвикна той.

За секунда настана мълчание. Чуваше се само песента на насекомите.

— Кажете му да ни съди — отвърна Боби.

Ричър се приведе напред към телената мрежа.

— Carmen! — извика той. — Si hay un problema, llama directamente a estos hombres!

Сержантът завъртя глава.

— Какво?

— Нищо.

— Е, какво ще правиш сега? — попита сержантът. — За парите, имам предвид.

— Няма значение — каза Ричър.

Сержантът отново вдигна стъклото и потегли към портата. Ричър изпъна шия и видя как всички се обръщат да го изпратят с погледи. Всички освен Кармен, която стоеше съвършено неподвижно и гледаше право напред, към мястото, където бе спряла преди малко колата. Сержантът зави надясно по пътя, а Ричър завъртя глава в другата посока и ги видя как един по един се прибират в къщата. После сержантът рязко увеличи скоростта и ранчото изчезна от поглед.

— Какво им извика? — попита той.

Ричър мълчеше. Вместо него отговори рейнджърът.

— Беше на испански. За жената. Означава: Кармен, ако имаш неприятности, повикай направо тези хора. Ужасен акцент.

Ричър продължаваше да мълчи.

 

 

Изминаха същите сто километра, по които бе пристигнал с белия кадилак — обратно към селцето около кръстопътя с училището на Кармен, бензиностанцията и старата закусвалня. През цялото време сержантът караше с около деветдесет километра и пътят отне час и пет минути. Когато пристигнаха, всичко беше затворено. Светеше само в две от къщите. После продължиха по отсечката, където Кармен бе гонила училищния автобус. И тримата мълчаха. Ричър се беше излегнал по дължината на седалката и гледаше в тъмното. След още двайсет минути път на север той видя завоя, където Кармен бе слязла от хълмовете. Сега не завиха по него. Просто продължиха напред, към магистралата и Пейкъс.

Но не стигнаха дотам. Получиха съобщението, когато до границата на областта оставаха около два километра. Час и трийсет и пет минути след началото на пътуването. Известието прозвуча лаконично и отегчено сред пращенето на силни смущения.

— Синя петица, Синя петица — изрече гласът на диспечерката.

Рейнджърът откачи микрофона, издърпа шнура и щракна бутона за включване.

— Синя петица слуша — каза той.

— Явете се незабавно в ранчо „Червената къща“, сто километра в южна посока от кръстопътя на Ехо-север. Получено съобщение за домашно насилие.

— Прието. Има ли повече данни за инцидента?

— Все още не, но вероятно е тежък.

— Ах, мамка му — изруга сержантът.

— Разбрано, потегляме. Край. — Рейнджърът остави микрофона и се обърна. — Значи те е разбрала. Май все пак акцентът ти не е чак толкова лош.

Ричър мълчеше. Сержантът извърна глава към него.

— Погледни откъм добрата страна, приятел. Сега можем да сторим нещо за нея.

— Аз те предупредих — каза Ричър. — И трябваше да ме изслушаш, по дяволите. Тъй че ако е пострадала зле, това си остава за твоя сметка, приятел.

Сержантът нямаше какво да отговори. Само удари спирачки и направи широк завой през цялото платно. Насочи колата обратно на юг и натисна газта. На правите отсечки вдигаше до сто и шейсет километра в час, на завоите намаляваше до сто и четирийсет. Не включи нито светлините, нито сирената. Не забавяше на кръстовищата. Нямаше смисъл. Шансовете да срещне някого по този път бяха по-малки, отколкото да спечели от лотарията.

 

 

Върнаха се точно два часа и трийсет минути след като бяха потеглили. Деветдесет и пет минути на север, петдесет и пет минути на юг. Първото, което видяха, беше старата кола на шерифа, зарязана насред двора с отворена врата и мигащи лампи. Сержантът закова спирачки плътно зад нея.

— Тоя пък какво търси тук? — промърмори той. — Нали му е почивният ден.

Не се виждаше жива душа. Рейнджърът отвори вратата. Сержантът изключи двигателя и направи същото.

— Пуснете ме — каза Ричър.

— Няма да стане, приятел — отвърна сержантът. — Седи си там.

Двамата излязоха и тръгнаха заедно към стъпалата на верандата. Изкачиха се. Минаха по дъските. Бутнаха вратата. Беше отворена. Влязоха вътре. Вратата се затвори зад тях. Ричър зачака. Пет минути. Седем. Десет. В колата стана топло. После горещо. Наоколо цареше тишина. Не се чуваше друг звук, освен пращенето на радиостанцията и жуженето на насекомите.

След около дванайсет минути рейнджърът излезе сам. Бавно се върна до колата, отвори дясната врата и се наведе да вземе микрофона.

— Тя добре ли е? — попита Ричър.

Онзи мрачно кимна.

— Добре е. Физически, искам да кажа. Но е загазила здравата.

— Защо?

— Защото излезе, че не той е нападнал нея. Точно обратното. Тя го застреляла. Мъртъв е. Току-що я арестувахме.