Лий Чайлд
Смъртоносна жега (4)

4

След първите двайсет метра го обля пот. Вече съжаляваше за решението си. Беше насред пущинака, вървеше покрай магистралата, а най-бавните коли се движеха със сто километра в час. Никой не би си направил труда да спре заради него. А дори и да хрумнеше някому подобна мисъл, докато вземе решение, вече щеше да е отминал поне на километър. После щеше да свие рамене, пак да натисне газта и да си помисли: Ама че тъпо място за автостоп.

Не само тъпо, а направо самоубийствено. Слънцето печеше немилостиво, температурата вече надхвърляше четирийсет и пет градуса. Въздушният поток от преминаващите коли беше като гореща вихрушка, а палещият ураган подир камионите можеше да повали човек на земята. Ричър нямаше вода. Едва дишаше. Само на пет метра от него се носеше непрестанен човешки поток, ала въпреки това бе тъй сам, сякаш бродеше слепешком из пустинята. Ако случайно не минеше патрулна кола да го арестува за ходене по магистралата, можеше да умре тук.

Обърна се и видя кадилака все тъй неподвижен край платното. Упорито продължи да крачи напред. Измина около петдесет метра и спря. Завъртя се на изток и вдигна палец. Но от самото начало си знаеше, че е безнадеждно. След пет минути и стотина отминали коли нямаше никакъв признак, че са го забелязали. Само шофьорът на някакъв тежък камион натисна клаксона и прелетя покрай него с басов рев и свистене на претоварени гуми сред вихрушка от прах и боклуци. Ричър имаше чувството, че изгаря и същевременно се задушава.

Отново хвърли поглед през рамо. Видя как кадилакът се люшна и бавно потегли заднишком към него. Кармен не се справяше много добре. Караше на зигзаг и рискуваше да се вреже в някоя от връхлитащите коли. Ричър тръгна насреща й. Колата увеличи скорост и взе да се мята още по-хаотично. Ричър побегна. Изравниха се и Кармен натисна спирачката. Колата подскочи. Кармен свали страничното стъкло.

— Извинявай — каза тя.

Ревът на движението заглуши думата, но Ричър я разчете по устните й.

— Качвай се — каза Кармен.

Ризата му лепнеше по гърба. Очите му бяха пълни с пясък. Воят на колите по магистралата беше оглушителен.

— Качвай се — повтори Кармен. — Съжалявам.

Ричър влезе в колата. Усещането бе точно както първия път. Климатикът бучеше, седалката беше като ледена буца. А зад волана седеше дребна, уплашена жена.

— Извинявай — каза тя. — Съжалявам. Наговорих ти глупости.

Той затръшна вратата. Изведнъж настана тишина. Ричър протегна ръка към хладния полъх.

— Не го мислех сериозно — каза Кармен.

— Сигурно — промърмори той.

— Наистина не го мислех. Просто съм отчаяна. Вече не различавам доброто от злото. И много съжалявам, задето ти подметнах за секса. Гадно беше. — Гласът й изтъня. — Някои от онези, с които опитах… имах чувството, че само така ще се съгласят.

— Значи щеше да легнеш с тях, за да убият мъжа ти?

Тя кимна.

— Казах ти вече, в капан съм, умирам от страх и съм готова на всичко. Нямам какво друго да предложа.

Ричър мълчеше.

— Гледала съм филми, в които става точно така — добави тя.

Той кимна.

— И аз съм ги гледал. Накрая планът винаги се проваля.

Кармен дълго мълча.

— Значи няма да го направиш — каза тя, сякаш се бе примирила с факта.

— Няма — потвърди Ричър.

Сега Кармен мълча още по-дълго.

— Добре, ще те сваля в Пейкъс. Не бива да вървиш пеш. Може да умреш в тази жега.

Ричър също замълча. Накрая тръсна глава. Така или иначе, трябваше да отиде някъде. Когато живееш по пътищата, скоро научаваш, че всички места са еднакви.

— Не, ще дойда с теб — каза той. — Ще поостана ден-два. Защото ти съчувствам, Кармен. Наистина. Не желая да го убивам, но това не означава, че не бих ти помогнал по някакъв друг начин. Ако още искаш да дойда, разбира се.

Тя се поколеба.

— Да, още искам.

— А пък аз искам да се запозная с Ели. На снимката изглежда страхотно хлапе.

— Наистина е страхотна.

— Но няма да убивам баща й.

Кармен премълча.

— Ясно ли е? — попита Ричър.

Тя кимна.

— Разбрано. Извинявай, че те помолих.

— Не само аз, Кармен — каза Ричър. — Никой не би го направил. Самозалъгвала си се. Планът ти нищо не струва.

Кармен изглеждаше съвсем дребна и объркана.

— Мислех си, че никой не би ми отказал — промълви тя. — Ако знае каква е истината.

Изви глава и се загледа в потока от идващи автомобили. Изчакваше да се освободи пролука. След шест коли тя изкара кадилака на платното и натисна газта. След малко вече отново караше със сто и трийсет, задминавайки кола след кола. Камионът, който бе обсипал Ричър с прах, издържа цели седем минути, преди да остане зад тях.

 

 

За осемдесет минути фордът се добра до избраната от жената цел. На картата тя изглеждаше като неголямо кафяво петно, а в действителност се оказа пак кафяво петно, само че с ширина около шейсет километра. От север на юг през него лъкатушеше самотен път, следващ очертанията на далечните планини. Горещо, пусто и забравено от Бога място. Точно такова, каквото търсеше жената. Щеше да послужи за нейните цели. По лицето й плъзна лека усмивка. Имаше дарба инстинктивно да подбира терена.

— Добре — каза тя. — Рано утре сутрин. Точно тук.

Голямата кола направи завой и потегли обратно на юг. Прашният облак след нея остана да виси във въздуха няколко дълги минути, сетне бавно се слегна върху прегорялата земя.

 

 

Малко преди Пейкъс Кармен напусна магистралата и пое на юг по тесен селски път, който водеше към пущинака. След седем-осем километра Ричър имаше чувството, че са попаднали на луната.

— Разкажи ми за Ехо — помоли той.

Тя сви рамене.

— Какво да ти разкажа? Нищо и половина. Когато преди сто години съставяли първите карти на Тексас, Бюрото по преброяването смятало едно място за населено, ако имало поне трима души на квадратен километър, а ние и досега не покриваме норматива.

— Но е много красиво — каза Ричър.

Така си беше. Пътят криволичеше и лъкатушеше през безкрайни скални формации, обграден от червеникави каньони — високи и величави откъм източната страна, разпокъсани и неравни на запад, където в древни времена реките бяха търсили проходи към бреговете на Рио Гранде. По-нататък се извисяваха огромни сухи планини, а над всичко това като в широкоекранен филм се простираше необятно синьо небе и дори от летящата кола Ричър долавяше потресаващото безмълвие на хилядите квадратни километри абсолютна пустош.

— Ненавиждам го — каза Кармен.

— Къде ще отседна? — попита той.

— В имението. Вероятно в спалното помещение за работниците. Ще те наемат да работиш с конете. Вечно не ни достигат хора. Ти изглеждаш енергичен, ще ги заинтересуваш. Можеш да кажеш, че си каубой. Това е добра маскировка. Така ще си близо до мен.

— Нищо не разбирам от коне.

Кармен сви рамене.

— Може и да не забележат. Те не забелязват доста неща. Например, че Слуп ме пребива до смърт.

 

 

Един час по-късно все още не бяха стигнали. Кармен караше толкова бързо, че скърцането на гумите по завоите се сливаше в едно непрестанно свистене. Изкачиха се по дълъг полегат склон, завиха между две скални колони на върха и изведнъж пред тях се разстла равнина чак до хоризонта. Пътят се отдалечаваше надолу като лъкатушна кафява панделка, а на трийсетина километра напред го пресичаше друг, едва забележим в маранята като бледа линия върху карта. Около далечния кръстопът се мержелееха няколко дребни постройки. Освен тях и двата пътя нямаше никакъв друг признак, че на тази планета съществува човешки живот.

— Окръг Ехо — каза Кармен. — Всичко, което виждаш, и още много, което е скрито. Две хиляди и шестстотин квадратни километра, население сто и петдесет души. Или по-точно сто четирийсет и осем, защото в момента един седи в колата до теб, а друг все още не е излязъл от затвора.

Явно настроението й се бе подобрило, защото изрече това с лукава усмивка. Но се взираше напрегнато в малко прашно облаче на пътя далече под тях. Пухкаво и разтеглено като опашка на катеричка, то пълзеше бавно на юг. До кръстопътя му оставаха още двайсетина километра.

— Това сигурно е училищният автобус — каза Кармен. — Трябва да го настигнем преди града, иначе Ели ще се качи и ще я изпуснем.

— До града ли? — изненада се Ричър.

Тя отново се усмихна за миг.

— Пред очите ти е. Центърът на град Ехо.

Тя ускори по надолнището и зад кадилака също се провлачи опашка от прах. Пейзажът бе тъй необятен, че колата сякаш едва пълзеше. Ричър предположи, че автобусът е на половин час път от кръстовището. Кадилакът се движеше двойно по-бързо, значи щяха да го настигнат след петнайсет минути, макар височината и ясният пустинен въздух да създаваха илюзията, че е само на една ръка разстояние, като детска играчка, оставена върху пода на стаята.

— Много мило от твоя страна, че идваш с мен — каза Кармен. — Благодаря ти. Наистина.

— No hay de que, senorita^[1] — отвърна той.

— Значи все пак знаеш испански.

Ричър сви рамене.

— В армията имаше доста испаноговорещи. Дори бих казал по-голямата част от новото поколение. Мнозина са сред най-добрите.

— Както в бейзбола.

— Да — кимна той. — Както в бейзбола.

— Само че трябва да ме наричаш сеньора. За съжаление не съм сеньорита.

Когато излязоха на равното, тя ускори отново и около два километра преди да настигнат автобуса, мина в лявото платно, готова да го изпревари. Ричър не се разтревожи. Очевидно в тази част на Тексас човек имаше повече шансове да спечели от лотарията, отколкото да се сблъска с насрещно движение. Кадилакът догони автобуса, профуча през прашния облак и остана отляво още два километра. После се върнаха в дясното платно и след пет минути намалиха скоростта, защото вече наближаваха кръстопътя.

Отблизо градчето изглеждаше занемарено и унило както повечето малки пустинни градчета. Тук-там се мяркаха оградени парцели, обрасли с трънаци и плевели — строителни площи, върху които никога нямаше да се издигнат сгради. Вдясно от северозападния ъгъл имаше закусвалня, всъщност дълга ниска барака с дървени стени, отдавна загубили всякакъв цвят. Диагонално срещу нея беше училището — невзрачно здание с една-единствена стая, сякаш излязло от учебник по история. Първи наченки на образование в селскостопанските райони. Отсреща, на югозападния ъгъл, имаше бензиностанция с две колонки и заден двор, претъпкан със стари автомобили. На североизточния ъгъл, диагонално срещу бензиностанцията, се простираше запустял терен с разхвърляни напосоки бетонни блокове, сякаш преди много години, може би още по времето на Линдън Джонсън, властите бяха започнали там амбициозен строеж, така и нестигнал по-далеч от първоначалния стадий. Имаше още четири сгради, всичките едноетажни, с голи бетонни стени и тесни, неравни алеи, водещи от пътя към тях. Къщи, предположи Ричър. Изсъхналите, спечени от слънцето дворове бяха осеяни с вехтории, детски велосипеди, стари коли на трупчета и потрошена холна мебел. Наоколо им стърчаха ниски огради от гъста телена мрежа. Може би против змии.

На кръстопътя нямаше нито светофар, нито някакви знаци освен пешеходни пътеки върху асфалта, полуразмазани от жегата. Кармен профуча през кръстовището, отмина училищната сграда и направи широк обратен завой, при което успя да хлътне в плитките канавки и от двете страни. Върна се обратно и спря плътно до портата. Училищният двор беше ограден с висока телена мрежа като кучкарник, а портата представляваше разкривен правоъгълник от поцинковани тръби, покрит със същата мрежа.

Кармен наведе глава пред Ричър и се загледа към двора. Автобусът се зададе бавно и спря отсреща, успоредно на кадилака, но обърнат в другата посока. Училищната врата се отвори и отвътре излезе жена. Тя крачеше бавно и изглеждаше уморена. Учителката, предположи Ричър. Имала е тежък ден. Тя видя автобуса и махна с ръка към класната стая. Децата се изнизаха на дълга колона. Ричър преброи седемнайсет — девет момичета и осем момчета. Ели Гриър беше седма в колоната. Носеше синя рокличка. Разпозна я както по снимката, така и по трепването на Кармен. Чу я как ахна тихичко и плъзна ръка към дръжката на вратата.

Кармен изтича пред колата и посрещна дъщеря си на ивицата отъпкана пръст, минаваща за тротоар. Прегърна Ели с всичка сила и я завъртя във въздуха. Мъничките крачета се запремятаха на една страна, синята кутия за обяд — на друга и блъсна майка й по гърба. Ричър видя как детето се смее, а в очите на Кармен блестят сълзи. Хванати здраво ръка за ръка, двете се върнаха към колата. Кармен отвори лявата врата, Ели се изкатери зад волана и изведнъж застина, когато видя непознат човек. Смехът мигновено секна, очите й се разшириха.

— Това е мистър Ричър — обясни Кармен.

Ели се завъртя и я погледна.

— Той е мой приятел — добави Кармен. — Хайде, поздрави го.

Ели пак се обърна към него.

— Здравейте.

— Здрасти, Ели — каза Ричър. — Как беше училището?

Ели се позамисли.

— Добре беше.

— Научи ли нещо ново?

— Да, как се пишат някои думи. — Тя пак се замисли и леко вирна брадичка. — Не са много лесни. Вана и кана.

Ричър кимна сериозно.

— Четири букви. Трудна работа.

— Бас държа, че можеш да ги кажеш буква по буква.

— В-А-Н-А. К-А-Н-А. Така е, нали?

— Ти си голям — кимна одобрително Ели, сякаш току-що бе издържал някакво изпитание. — Само че знаеш ли какво? Учителката казва, че имало четири букви, но всъщност са само три, защото А се повтаря. На второто място и в края.

— Ти си умно хлапе — каза Ричър. — А сега бягай отзад, та майка ти да се прибере на хладно.

Тя се изкатери през облегалката покрай лявото му рамо и за миг го лъхна мирисът на начално училище. Ричър бе посещавал поне петнайсет начални училища в разни страни и на разни континенти, но всички имаха еднакъв мирис. Помнеше го съвсем ясно, макар че бяха минали повече от трийсет години.

— Мамо — обади се Ели.

Кармен се вмъкна зад волана и затвори вратата. Беше се изчервила. Горещина, внезапно физическо натоварване, внезапен изблик на мимолетна радост.

— Мамо, горещо е — каза Ели. — Да си купим кока-кола със сладолед. От закусвалнята.

Ричър видя как Кармен се усмихна, готова да одобри предложението, после се озърна към чантичката с една самотна банкнота в нея.

— От закусвалнята, мамо — повтори Ели. — Кока-кола със сладолед. В жегата е най-вкусна. Преди да се приберем у дома.

Лицето на Кармен посърна, сетне направо помръкна при последните думи. У дома. Ричър побърза да наруши мълчанието.

— Добра идея. Отиваме да си купим кока-кола със сладолед. Аз черпя.

Кармен се озърна. Личеше, че не й харесва да зависи от него. Но все пак тя включи на скорост, върна се през кръстовището и отби наляво към паркинга пред закусвалнята. Паркира на сянка плътно до северната стена, край единствения друг автомобил — чисто нов стоманеносин форд, модел „Краун Виктория“. Вероятно е полицейска кола, помисли си Ричър. Или пък взета под наем.

В закусвалнята цареше прохлада, създавана от огромен стар климатик с отдушник към покрива. Нямаше други клиенти, освен трима души на масата край прозореца, вероятно пътниците от форда. Двама мъже и една жена. Жената беше тъмноруса, симпатична на вид. Единият мъж беше дребен и тъмнокос, другият рус и висок. Значи колата не е полицейска, а взета под наем, помисли си Ричър, и тия тук вероятно са търговски пътници, обикалящи между Сан Антонио и Ел Пасо. Ако носят в багажника повечко стоки, няма как да пътуват със самолет. Той откъсна поглед от тримата и тръгна след Ели към сепарето в дъното.

— Това е най-добрата маса — обясни тя. — Всички други седалки са скъсани и закърпени, а пък конецът е груб и може да ти ожули крака.

— Май не идваш за пръв път — каза Ричър.

— Естествено — изкиска се Ели. Насреща му блеснаха два реда мънички здрави зъбчета. — Много пъти съм идвала. — Тя подскочи, седна и се измести навътре. — Мамо, ела до мен.

Кармен се усмихна.

— Първо ще отскоча до тоалетната. Веднага се връщам. Ти стой тук при мистър Ричър, разбрахме ли се?

Детето кимна сериозно. Мистър Ричър седна отсреща и двамата се спогледаха изпитателно. Ричър нямаше представа как изглежда в нейните очи. Лично той виждаше живия вариант на снимката от портмонето на майка й. Гъста руса коса, стегната на опашка, изненадващо черни очи, широко разтворени и втренчени в него вместо в обектива на фотоапарата, мъничко чипо носле и сериозно притворени устни. Кожата й беше изумително съвършена, като влажно розово кадифе.

— Ти къде си учил? — попита тя. — В нашето училище ли?

Той поклати глава.

— На всеки няколко месеца се местех в ново училище.

Ели се замисли напрегнато. Не попита защо. Само преценяваше плюсовете и минусите на подобно положение.

— Как си успявал да запомниш кое къде е? Например тоалетните. Или коя е учителката. Не им ли бъркаше имената?

Ричър пак поклати глава.

— Когато си малък, помниш всичко. Чак като остарееш, тогава почваш да забравяш.

— А пък аз забравям — каза Ели. — Забравих как изглежда татко. Той е в затвора. Но мисля, че скоро ще се прибере.

— Да, и аз така мисля.

— Къде учеше, когато беше на шест и половина като мен?

Училището, център на нейния свят. Ричър се замисли. Когато беше на шест и половина, войната във Виетнам все още не бушуваше с пълна сила, но вече придобиваше такива мащаби, че се налагаше баща му през цялото време да бъде там или някъде наоколо. Значи би трябвало да е разделил годината между Гуам и Манила. Предимно Манила, помисли си Ричър, преценявайки по спомена за сградите, растителността и местата, където се криеше да играе.

— На Филипините — каза той.

— И те ли са в Тексас? — попита Ели.

— Не, Филипините са групичка острови между Тихия океан и Южнокитайско море. Насред океана, много далеч оттук.

— Океанът — колебливо повтори тя. — Той в Америка ли е?

— Имате ли на стената в училище карта?

— Да, имаме. Карта на целия свят.

— Е, добре, сините части са океани.

— Има много синьо.

Ричър кимна.

— Така си е.

— А мама е учила в Калифорния.

— И това го има на картата. Намираш Тексас и търсиш наляво.

Видя я как сведе очи към ръцете си, опитвайки се да съобрази коя е лявата и коя дясната. После Ели рязко вдигна глава. Ричър се озърна и видя, че Кармен се връща, но е спряла да изчака търговските пътници, които напускаха сепарето си. Когато тримата освободиха прохода между масите, тя пристъпи напред, наведе се грациозно и седна. Прегърна Ели с една ръка, погъделичка я и бе възнаградена с радостен писък. Сервитьорката приключи с търговските пътници, после тръгна към тяхното сепаре с молив и бележник в ръка.

— Три плаващи кока-коли, моля — изрече Ели високо и ясно.

Сервитьорката си записа поръчката.

— Веднага, скъпа — каза тя и се отдалечи.

— Нали и ти искаш? — попита Кармен.

Ричър кимна. Вкусът на кока-кола със сладолед бе също тъй жив в паметта му, както и мирисът на начално училище. За пръв път я бе опитал във войнишка столова в Берлин — дълга, ниска барака, останала от времето на съюзническата окупация. Беше горещо европейско лято, нямаше климатик и той отлично си спомняше жаркото слънце и мехурчетата, от които пареше в ноздрите.

— Глупава работа — каза Ели. — Кока-колата изобщо не плава. Сладоледът плава вътре в нея. Защо не му викат просто плаващ сладолед?

Ричър се усмихна. Спомни си, че на нейната възраст също му хрумваха подобни мисли. Възмутено недоумение пред нелепостите на света, в който трябваше да прекрачи.

— Също като основното образование — каза той. — Веднъж узнах, че „основно“ означава „просто“, „лесно“. Значи основното образование би трябвало да е лесно. А на мен ми се струваше доста трудно. И си помислих, че трябва да го наричат „трудно образование“.

Ели го погледна сериозно.

— Според мен не е чак толкова трудно. Но в океана може и да е другояче.

— Или пък ти си по-умна от мен.

Тя се замисли дълбоко и накрая каза:

— По-умна съм от някои хора. Като Пеги например. Тя е още на думите с три букви. И си мисли, че „лъф“ се пише с „в“.

Ричър нямаше представа какво да отговори. Изчака Кармен да се включи в разговора, но в това време сервитьорката пристигна с три високи чаши върху поднос. Тържествено ги остави на масата, прошепна на Ели „да ти е сладко“ и се отдалечи. Но чашите бяха високи към трийсет сантиметра, сламките добавяха още петнайсет, а брадичката на Ели едва стърчеше над ръба на масата, тъй че устата й се намираше твърде далеч от желаната позиция.

— Искаш ли да ти я държа? — попита Кармен. — Или предпочиташ да коленичиш?

Ели се замисли. Ричър почваше да се чуди дали изобщо някога взима бързи и лесни решения. В нея виждаше частица от себе си. Някога и той приемаше нещата твърде сериозно. Във всяко ново училище децата му се подиграваха за това. Но само по веднъж.

— Ще коленича — заяви Ели.

Всъщност не коленичи, а приклекна върху седалката, опря здраво длани от двете страни на чашата и приведе глава към сламката. Е, методът сигурно си има предимства, реши Ричър. Ели засмука сламката и той погледна своята миша. Сладоледът плаваше като мазно кръгло петно. Когато опита, кока-колата му се стори прекалено сладка, сякаш никой бе сложил твърде много сироп. Мехурчетата бяха огромни и изкуствени. Ужасен вкус. Нямаше нищо общо с детския му спомен от онзи летен ден в Германия.

— Не ти ли харесва? — попита Ели.

Говореше с пълна уста и пръсна белезникава капка върху ръкава му.

— Нищо не съм казал.

— Да, но правиш физиономии.

— Много е сладко — каза той. — Ще ми развали зъбите. И твоите.

Тя се озъби страховито като пред зъболекар.

— Няма значение. Те и без това ще опадат. На Пеги вече й паднаха два.

После пак се приведе над чашата и на един дъх изсмука останалото. Разбърка със сламката полепналия по дъното сладолед, за да може да изсмуче и него.

— Ще довърша и твоя, ако не го искаш — каза тя.

— Не — намеси се майка й. — После ще повърнеш в колата.

— Няма да повърна. Обещавам.

— Не — повтори Кармен. — А сега бягай до тоалетната. Чака ни дълъг път.

— Вече ходих — каза Ели. — В училище винаги ходим до тоалетната след часовете. Чакаме на опашка. Налага се. Шофьорът на автобуса много мрази някой да се напишка върху седалката.

И тя се разсмя с пълен глас.

— Ели! — повиши глас Кармен.

— Извинявай, мамо. Но само на момчетата им се случва. Аз не бих го направила.

— Все пак иди още веднъж, чу ли?

Ели театрално извъртя очи към тавана, прекатери се през скута на майка си и изтича към дъното на салона. Ричър остави пет долара върху сметката.

— Страхотно хлапе — каза той.

— И аз така мисля — каза Кармен. — Е, с малки изключения.

— Много е умна.

Кармен кимна.

— Във всеки случай по-умна от мен.

Той предпочете да не коментира. Седеше мълчаливо и гледаше как очите й се навлажняват.

— Благодаря за почерпката — каза тя.

Ричър сви рамене.

— Беше ми приятно. И ново като преживяване. Не помня друг път да съм черпил дете.

— В такъв случай очевидно нямаш деца.

— Не съм имал дори и в проект.

— А племенници? Братовчеди?

Той поклати глава.

— Аз самият бях хлапе. Много, много отдавна. Каквото знам за децата, знам го от лични спомени.

— За ден-два ще научиш от Ели повече, отколкото би ти се искало. Сигурно вече си го разбрал.

Тя погледна през рамото му и той чу зад гърба си стъпките на Ели. Подът беше стар и под сбръчкания линолеум очевидно имаше въздух, защото изпод подметките й се чуваше глухо шляпане.

— Мамо, да тръгваме вече — каза Ели.

— И мистър Ричър ще дойде — каза Кармен. — Той ще работи с конете.

Ричър се измъкна от сепарето и видя, че Ели го гледа.

— Добре — съгласи се тя. — Но да тръгваме вече.

Тримата излязоха навън в жегата. Следобедът отминаваше, а беше още по-горещо. От форда нямаше и следа. Отидоха до кадилака и Ели се прекатери на задната седалка. Кармен дълго седя неподвижна, с ръка върху таблото. Затвори очи. После пак ги отвори и включи двигателя.

 

 

Върнаха се обратно през кръстопътя, покрай училището и продължиха сто километра право на юг. Кармен караше доста бавно. Може би с половината от предишната скорост. Ели не се оплакваше. Ричър предположи, че за нея това е нормално. Вероятно Кармен никога не бързаше да се прибере у дома.

Около пътя нямаше кой знае какво за гледане. Отляво се редяха високи електрически стълбове с провиснали между тях жици. Тук-там в далечината се мяркаха вятърни двигатели и нефтени помпи. Някои работеха, но повечето сгърчиха неподвижно. Откъм западната страна на пътя преобладаваха дизелови двигатели за напояване, разположени покрай стари ниви, но всички те не работеха и тънеха в ръжда, защото сухите ветрове отдавна бяха изпепелили земята. На места почвата изчезваше напълно, оставяйки само голи варовикови площадки. Просто нямаше нищо за напояване. Източната страна изглеждаше малко по-добре. Тук-там се мяркаха цели квадратни километри, обрасли с нисък пустинен храсталак, та дори и съвсем прилични пасища, разтеглени в дълги неправилни ивици, сякаш следваха подпочвените води.

На всеки двайсет-трийсет километра край пътя се мяркаше самотна порта на ранчо. Не представляваха нищо особено — прости дървени правоъгълници, широки и високи по четири-пет метра. Отъпкани отклонения минаваха под тях и чезнеха в далечината. На някои порти имаше изписани имена от летвички, грубо сковани във формата на букви. Другаде надписите бяха ръчна изработка от ковано желязо. Понякога по средата на горната греда висеше и биволски череп, разперил напред дългите си криви рога като криле на лешояд. На места имаше и огради от ръждясала бодлива тел, плъзнали безцелно към хоризонта по линията на някогашните синори. Напукани и изкривени от слънцето, старите дървени колове изглеждаха готови да се разпаднат на прах при първото докосване.

В зависимост от терена понякога можеха да се видят и самите имения. Там, където бе равно, Ричър зърваше в далечината групички сгради. Къщите бяха двуетажни, боядисани най-често в бяло и сгушени сред ниски обори и плевни. Зад тях имаше вятърни двигатели и сателитни антени. Изглеждаха смълчани и зашеметени от жегата. Слънцето клонеше на запад, но навън температурата все още не падаше под четирийсет и три градуса.

— Мисля, че е заради пътя — каза Кармен. — Цял ден поглъща слънчевата топлина и след това я излъчва.

Ели бе задрямала на задната седалка с глава върху куфарчето. Докосваше с буза документите, които съветваха майка й как точно да напусне баща й.

— Оттук започват имотите на Гриър — съобщи Кармен. — Отляво. Следващото отклонение е нашето. Още десет–дванайсет километра.

Наоколо се простираше равнина, само отдясно теренът се изкачваше плавно към невисоко скалисто плато на около два километра в западна посока. Отляво бодливата тел около терените на рода Гриър беше в сравнително добра форма. Изглеждаше сложена там преди не повече от петдесет години. Отдалечаваше се на изток по права линия и тук-там отвъд нея се мяркаха пасища — наполовина зелени, наполовина кафеникави. Няколко километра по-нататък на хоризонта се чернееше гора от нефтени кули, оградени от тенекиени бараки и изоставено оборудване.

— „Гриър–3“ — обясни Кармен. — Голямо находище. Някога дядото на Слуп изкарал от него цяла камара пари. Пресъхнало преди около четирийсет години. Но все още обичат да разправят как бликнал фонтанът. Най-вълнуващото събитие, което им се е случвало някога.

Кармен отново намали скоростта, явно не изгаряше от желание да измине последните километри. В далечната мараня пътят плавно се изкачваше нагоре и Ричър различи, че там бодливата тел отстъпва място на нелепа дъсчена ограда. Тя стърчеше плътно до пътя, както на някои места в Нова Англия, но беше боядисана в тъмночервено. След около километър стигаше до висока порта със същия цвят, сетне продължаваше, докато изчезне от поглед. Отвъд портата имаше сгради, много по-близо до пътя, отколкото в другите имения. Голяма стара къща с двуетажна централна част, висок комин и множество едноетажни пристройки. Ниски обори и бараки, пръснати безредно наоколо. Дървени огради за добитък с неправилна правоъгълна форма. И зданията, и оградите бяха боядисани в тъмночервено. Ниското оранжево слънце пламтеше зад тях и трепкащите им очертания се размазваха на хоризонтални ивици като мираж.

Когато стигнаха до червената ограда, Кармен подкара още по-бавно. На последните сто метра съвсем вдигна крак от педала, после зави по черния път под портата. Високо над главите им беше изписано име — червено дърво върху червения фон. Червената къща, провъзгласяваше надписът. Докато минаваха под него, Кармен за миг се озърна нагоре.

— Добре дошъл в ада — каза тя.

 

 

Червената къща заемаше централно място сред група от четири внушителни постройки. Имаше широка дъсчена веранда с дървени колони и люлка на вериги. Осемдесет метри по-нататък се издигаше голяма барака за автомобилите и селскостопанската техника, но Кармен нямаше как да стигне до нея, защото една полицейска кола беше паркирана косо край къщата и напълно преграждаше пътя. Стар шевролет, боядисан в черно и бяло. Отстрани върху вратата бе изписано Окръжен шериф, Ехо, но личеше, че отдолу е имало друг надпис. Общината я е купила на старо, помнени си Ричър. Само са я пребоядисали, и без това шерифът едва ли има кой знае колко работа из тия пущинаци. Колата стоеше празна, с отворена лява врата. Лампите върху покрива примигваха в червено и синьо, мятайки хоризонтални цветни ивици по верандата и цялата фасада на къщата.

— Какво става тук? — възкликна изненадано Кармен. После рязко вдигна ръка към устата си. — Божичко, не може вече да се е върнал. Моля те, Господи!

— Ченгетата не биха го докарали — каза Ричър. — Те не са таксиметрова служба.

Ели се размърда зад тях. Тишината я беше събудила. Тя се надигна и погледна напред с разширени очи.

— Какво е това?

— Шерифът — каза Кармен.

— А защо е тук? — попита Ели.

— Не знам.

— Защо мигат лампите?

— Не знам.

— Да не би някой да е повикал полиция? Може да е идвал крадец. С черна маска и пистолет.

Ели пролази напред и коленичи върху тапицирания подлакътник между двете седалки. Ричър отново усети мириса на начално училище и зърна по лицето й възторжено любопитство. Сетне детето внезапно се сепна.

— Може да е откраднал кон — предположи уплашено Ели. — Сигурно ми е взел понито, мамо.

Тя се покатери в скута на Кармен и задърпа дръжката на вратата. Скочи навън и с всичка сила хукна през двора, притиснала лакти към тялото си. Стегнатата руса коса се развяваше зад тила й.

— Не вярвам някой да е задигнал кон — каза Кармен. Мисля, че Слуп се е прибрал.

Ричър посочи към мигащите светлини.

— С такава илюминация?

Тя свали предпазния колан, извъртя се настрани и стъпи върху отъпканата пръст. Изправи се и загледа къщата, хванала с две ръце вратата на колата, сякаш искаше да се предпази от нещо. Ричър стори същото. Обгърна го непоносима горещина. Откъм полицейския автомобил долиташе прашенето на радиостанция, примесено с откъслечни думи.

— Може би търсят теб — каза той. — Нямало те е цяла нощ. Може да са съобщили на шерифа.

Кармен го погледна над покрива на кадилака и поклати глава.

— Ели беше тук. Знаят ли къде е тя, изобщо не ги е грижа за мен.

Тя постоя още малко, после заобиколи вратата и я затръшна зад себе си. Ричър също. Отсреща вратата на къщата се отвори и на верандата излезе мъж в униформа. Шерифът без съмнение. Беше над шейсет, възпълен, със загрубяла от слънцето мургава кожа и рядка прошарена коса, полепнала по темето. Пристъпваше почти заднишком и се сбогуваше с някого. Носеше черни панталони и бяла униформена риза с пагони. На кръста му висеше широк колан с кобур, от който стърчеше дървена дръжка на револвер, пристегната с ремъче. Вратата се затвори, шерифът направи крачка към колата си и изведнъж спря, когато видя Кармен. После лениво вдигна пръст към челото си в някакво подобие на поздрав.

— Мисис Гриър — изрече той с такъв глас, сякаш всичко бе по нейна вина.

— Какво е станало? — попита тя.

— Вътре ще ви кажат — отвърна шерифът. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

После погледът му прескочи покрива на кадилака и се вторачи в Ричър.

— Ами вие кой сте?

Ричър не отговори.

— Кой сте вие? — повтори шерифът.

— Вътре ще обясня — каза Ричър. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.

Шерифът го изгледа спокойно и изпитателно, после бавно кимна, сякаш знаеше точно с кого си има работа. Вмъкни се в очукания шевролет, форсира двигателя и подкара заднишком към шосето. Докато прахта се слягаше по обувките на Ричър, Кармен подкара кадилака към бараката. Тя беше дълга и ниска, без предна стена и боядисана в червено както всички други постройки. Вътре имаше два пикапа и джип чероки. Единият пикап беше нов, другият вероятно не бе помръдвал от десетина години. Зад бараката, криволичеше тесен черен път, чезнещ някъде в безкрая на пустинята. Кармен остави кадилака до джипа и отново излезе на слънце. Сред този двор изглеждаше дребничка и някак не наместо, като орхидея върху бунище.

— Къде е спалното? — попита Ричър.

— Ела с мен — каза Кармен. — Така или иначе, ще се срещнеш с тях. Трябва да те наемат. Не може току-така да се настаниш в спалното.

— Добре — кимна той.

Кармен го поведе към стъпалата на верандата. Изкачи ги внимателно, едно по едно. Спря пред вратата и почука.

— Всеки път ли чукаш? — изненада се Ричър.

Тя кимна.

— Така и не ми дадоха ключ.

Изчакаха. Ричър стоеше една крачка зад нея, както подобава на наемен работник. Отвътре долетяха стъпки. После вратата се отвори. На прага изникна млад мъж, хванал дръжката на вратата. Изглеждаше около двайсет и пет годишен. Имаше широко, ъгловато лице на червени и бели петна. По масивната му снага се издуваха груби селски мускули, вече започващи да се покриват с тлъстина. Беше облечен с джинси и мръсна бяла тениска, чиито ръкави се пийваха в бицепсите. Миришеше на пот и бира. Върху главата му стърчеше червено бейзболно каскетче, извъртяно с козирката назад. Над пластмасовата закопчалка се виждаше полукръгче от челото. Отзад изпод козирката се подаваха кичури коса, на цвят точно същата като тази на Ели.

— А, ти ли си — промърмори той, като погледна Кармен и веднага извърна очи.

— Боби — каза тя.

В този момент той забеляза Ричър.

— Кой е приятелят ти?

— Името му е Ричър. Търси работа.

Младежът се поколеба.

— Е, щом е тъй, влизайте. И двамата. Не забравяйте да затворите. Горещо е.

Той отстъпи навътре в сянката и Ричър зърна върху каскетчето буквата Т. Тексаските рейнджъри, помисли си той. Добър футболен клуб, но не чак толкова. Кармен последва младежа на три крачки дистанция. Почти седем години живееше в този дом и все още влизаше като гостенка. Ричър вървеше плътно до рамото й.

— Братът на Слуп — прошепна тя.

Той кимна. Вестибюлът бе сумрачен. Забеляза навсякъде същата червена боя — по дървените стени, подовете и таваните. На места бе изтъняла или съвсем олющена, оставяйки само неясни петна. Някъде в къщата стар климатик успяваше криво-ляво да смъкне температурата с два-три градуса. Работеше бавно, с търпеливо бучене и тракане. Звукът действаше успокояващо, като тиктакането на стенен часовник. Вестибюлът беше колкото мотелска стая, обзаведен със скъпи мебели, но всичко изглеждаше старо, сякаш принадлежеше на семейство, обедняло преди десетилетия. Или пък толкова богато, че отдавна е загубило способността да се радва на придобивките. На едната стена висеше грамадно огледало в изящна рамка, боядисана в червено. Отсреща се издигаше стойка с шест ловни карабини. Огледалото я отразяваше и целият вестибюл заприличваше на арсенал.

— За какво беше дошъл шерифът? — подвикна Кармен.

— Влезте вътре — отвърна Боби.

Та ние сме вътре, помисли си Ричър. Но после разбра, че Боби е искал да каже: Влезте във всекидневната. Тя се оказа просторна червена стая в дъното на къщата. Личеше, че е оформена допълнително, вероятно на мястото на някогашната кухня. Сега от нея се отваряше врата към пристроена кухня, която едва ли имаше повече от петдесет години. Все същата протрита червена боя покриваше цялата всекидневна, включително и мебелите. Насред помещението имаше голяма селска маса и осем стола с извити облегалки, всичките изработени от чамово дърво, всичките боядисани в червено и протрити до блясък там, където са ги докосвали човешки тела.

На единия стол седеше жена. Изглеждаше около четирийсет и пет годишна. Беше от ония жени, който дори в напреднала възраст не си променят начина на обличане. Носеше стегнати джинси с широк колан и блуза с ресни в стил „Уестърн“. И прическата беше младежка — ярко оранжева, изпъната високо над костеливото й лице. Приличаше на двайсетгодишно момиче, преждевременно състарено от някаква рядка болест. Или от душевен стрес. Може би шерифът я бе помолил да седне, за да й съобщи някаква неприятна новина. Изглеждаше разтревожена и малко объркана. Но същевременно излъчваше жизненост. И властност. В нея все още имаше доста енергия. Напомняше тази част от Тексас, която владееше — могъща и величава, ала временно изоставена, след като са отминали най-добрите й дни.

— За какво беше дошъл шерифът? — повтори Кармен.

— Случило се е нещо — отговори жената и по гласа й личеше, че нещото не е добро.

Ричър зърна как в очите на Кармен припламна надежда. После стаята стихна и жената отправи поглед към него.

— Името му е Ричър — каза Кармен. — Търси работа.

— Откъде е?

Гласът на жената плющеше като камшик. Тук аз командвам, говореше той.

— Срещнах го по пътя — отговори Кармен.

— Какво може да прави?

— Работил е с коне. Разбира и от ковашкия занаят.

Докато тя лъжеше, Ричър се загледа през прозореца. Никога не бе припарвал до кон, ако не се брои минаването покрай конюшните в някои стари военни бази, където все още държаха коне за парадите. За ковачниците знаеше, че там изработват подкови — железни дъги, които се прикрепват върху краката на конете. Или май беше върху копитата. Знаеше още, че вътре има огнище, ковашки мех и пада голямо блъскане с чука. Освен това трябваше наковалня и съд с вода. Но през живота си не беше докосвал подкова. От време на време бе виждал някоя, закована над нечия врата за късмет. Знаеше, че в едни страни ги коват с дъгата нагоре, в други — обратно, все за подмамване на късмета. Но с това познанията му се изчерпваха.

— По-късно ще говорим за него — отсече жената. — Сега си имаме по-важна тема.

После тя си спомни за добрите обноски и небрежни махна с ръка.

— Аз съм Ръсти Гриър.

— Като футболния играч ли? — попита Ричър.

— Била съм Ръсти Гриър много преди той да се роди заяви жената, след това посочи Боби. — Вече познавате сина ми Боби Гриър. Добре дошъл в ранчо „Червената къща“, мистър Ричър. Може и да намерим работа за вас. Ако сте усърден и честен.

— За какво беше дошъл шерифът? — попита Кармен за трети път.

Ръсти Гриър се завъртя и я погледна втренчено.

— Адвокатът на Слуп е изчезнал.

— Какво?

— Пътувал към федералния затвор, за да се срещне със Слуп. Така и не пристигнал. Щатската полиция открила колата му изоставена на пътя южно от Абилин. Празна, зарязана насред пущинака с ключове на таблото. Положението не изглежда добро.

— За Ал Юджин ли говориш?

— Според теб колко адвокати имаше Слуп?

Идиотка такава, добавяше тонът. Настана пълна тишина. Кармен пребледня, рязко вдигна ръка и закри устата си с вцепенени пръсти.

— Може колата да се е повредила — каза тя.

— Ченгетата я изпробвали — каза Ръсти. — Работела като часовник.

— Къде е тогава?

— Вече ти казах. Изчезнал.

— Потърсили ли са го?

— Естествено. Но не могат да го намерят.

Кармен въздъхна дълбоко. После още веднъж.

— Това променя ли нещо? — попита тя.

— Питаш дали Слуп ще се прибере?

Кармен кимна едва-едва, сякаш ужасно се боеше от отговора.

— Не бой се — каза Ръсти с широка усмивка. — Слуп ще се прибере в понеделник, както е уговорката. Изчезването на Ал не променя нищо. Шерифът беше категоричен. Сделката вече е сключена.

Кармен дълго мълча със затворени очи и длан пред устата. После с усилие свали ръка и застави треперещите си устни да се усмихнат.

— Много добре — каза тя.

— Да, добре е — отвърна свекърва й.

Кармен кимна неопределено. Ричър имаше чувството, че е готова да припадне.

— Как мислиш, какво може да му се е случило? — попита тя.

— Откъде да знам? Сигурно някаква неприятност.

— Че кой би създавал неприятности на Ал?

Усмивката на Ръсти изтъня презрително.

— Размърдай си малко ума, скъпа.

Кармен отвори очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто се питам кой би създавал неприятности на адвоката си.

— Не знам.

— Аз пък знам — заяви Ръсти. — Човек, който купува на адвоката си скъп мерцедес, и все пак попада в затвора. Това е.

— И кой е този човек?

— Би могъл да е всеки. Ал Юджин не си подбира клиентите. Няма критерии. Той е наполовина мошеник. А може и да е стопроцентов мошеник, знам ли. Три четвърти от клиентите му са съмнителни личности.

Кармен пребледня още повече.

— Съмнителни личности?

— Знаеш какво имам предвид.

— Имаш предвид мексиканци, нали? Защо не си го кажеш направо?

Ръсти продължаваше да се усмихва.

— Добре де, кажи ми, че не е така. Ако вкарат някой мексиканец в затвора, той не приема наказанието си като нас. Не, обвинява за цялата работа адвоката. Вдига на крак всичките си братя и братовчеди, а те, естествено, хукват насам на тумби — все незаконни емигранти, cholos^[2], същински бандити, и виждаш какво се получава накрая. Тук става досущ като в Мексико. А тъкмо ти би трябвало да знаеш как е там.

— Защо тъкмо аз? Никога не съм стъпвала в Мексико.

Никой не отговори. Ричър я гледаше как стои горда, разтреперана и сама като пленница във вражески лагер. Всекидневната бе притихнала. Само отнякъде долиташе пъхтенето и потракването на стария климатик.

— Имате ли мнение по въпроса, мистър Ричър? — попита Ръсти Гриър.

Коварен въпрос към човек, който си търси работа. Искаше му се да измисли някакъв умен отговор. Нещо засукано. Но не си струваше да влиза в спор и да бъде изхвърлен от имението още в първите десет минути.

— Аз съм дошъл тук да работя, госпожо — каза той.

— Все пак бих желала да чуя мнението ви.

Да, истински въпрос към кандидат за работа. Проверка на характера. Очевидно Ръсти не допускаше всекиго да рине тор от конюшните й.

— Мистър Ричър е бил полицай — намеси се Кармен. — В армията.

Ръсти кимна.

— Е, какво мисли едно бивше военно ченге?

Ричър сви рамене.

— Може да има съвсем невинно обяснение. Може би се е залутал в пристъп на временна невменяемост.

— Не ми се вярва. Сега разбирам защо сте бивше ченге.

Настана дълго мълчание.

— Дори да е имало насилие, може да са го предизвикали както цветнокожи, така и бели — каза Ричър.

— По нашия край това мнение няма да ти спечели симпатии, синко.

— Въпросът не е до симпатии, а до истина или заблуда. Три четвърти от жителите на Тексас са бели, следователно има три четвърти вероятност именно бял да е предизвикал насилието, ако предположим, че хората са еднакви.

— Твърде смело предположение.

— Личният ми опит го потвърждава.

Ръсти рязко вдигна глава и погледна Кармен.

— Е, ти сигурно споделяш възгледите на новия си приятел.

Кармен въздъхна.

— Никога не твърдя, че съм по-горе от другите. Не виждам защо да приема, че стоя по-долу.

Отново настана тишина.

— Какво пък, времето ще покаже — заяви Ръсти. — Рано или късно някой от нас ще признае, че не е бил прав.

Последната сричка прозвуча протяжно и бавно заглъхна.

— А къде е дъщеричката на Слуп? — попита след малко Ръсти с фалшива бодрост, сякаш бе забравила целия разговор. — Доведе ли я от училище?

Кармен преглътна мъчително и се обърна към нея.

— Мисля, че е в обора. Видя шерифа и се уплаши, че може да са й откраднали понито.

— Ама че глупост. На кого му е притрябвало проклетото пони?

— Тя е още дете — каза Кармен.

— Добре, прислужницата е готова да сервира на детето вечеря, тъй че го доведи в кухнята, а попътно покажи на мистър Ричър къде е спалното.

Кармен кимна безмълвно като слугиня, приемаща нова заповед. Ричър я последва към вестибюла. Двамата излязоха навън в жегата и спряха за малко на сенчестата веранда.

— В кухнята ли се храни Ели? — попита Ричър.

Кармен кимна.

— Ръсти я ненавижда.

— Защо? Нали й е внучка.

Кармен извърна лице.

— Да, но има нечиста кръв. Не ме карай да ти го обяснявам. Няма разумни причини. Просто я мрази, и толкоз.

— Тогава защо се тревожат толкова, че можеш да я отведеш?

— Защото Слуп иска Ели да бъде тук. Тя е неговото оръжие срещу мен. Негов инструмент за мъчения. А каквото иска той, иска го и майка му.

— Значи и теб пращат да се храниш в кухнята?

— Не, тя ме кара да сядам на масата с нея. Защото знае, че не ми е приятно.

Ричър прекрачи напред и спря на ръба на сянката.

— Би трябвало да се махнеш оттук — каза той. — Вече можехме да сме във Вегас.

— За момент се обнадеждих — каза Кармен. — Заради Ал Юджин. Мислех си, че може да има отсрочка.

Ричър кимна.

— Аз също. Нямаше да е зле.

В очите й бликнаха сълзи.

— Знам. Само че беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Помисли си още веднъж дали да не избягаш.

Тя избърса очи с опакото на китката си. Тръсна глава.

— Няма да бягам. Не искам да съм извън закона.

Ричър мълчеше.

— А ти трябваше да се съгласиш с нея — добави тя. — За мексиканците. Щях да разбера, че блъфираш. Най-важното е да останеш тук.

— Не можех да се съглася.

— Беше рисковано.

Слязоха по стъпалата и прекосиха нажежения двор. Зад бараката за колите имаше обор. Беше червен както всичко останало и огромен като самолетен хангар, с капандури на покрива. Голямата врата бе леко открехната. Отвътре долиташе силна миризма.

— Не ме бива много в селския труд — каза Ричър.

— Ще свикнеш — отвърна Кармен.

Зад обора имаше четири терена, обкръжени с масивни червени огради. Два бяха обрасли с оскъдна повехнала трева, а другите два — покрити с дебел слой пустинен пясък. На песъчливите площи стърчаха препятствия от греди, закрепени върху празни варели. По-нататък се виждаше още една червена постройка — дълга и ниска, с малки прозорчета високо под стряхата.

— Спалното — поясни Кармен.

Тя спря за момент, унесена в някакви мисли. После потръпна от жегата и отново стана делова.

— Вратата е от другата страна. Вътре ще завариш двама души, Джошуа и Били. Изобщо не им вярвай. Работят тук открай време и са предани на семейството. По някое време прислужницата ще ви донесе вечерята — след като Ели приключи и преди ние да седнем на масата.

— Добре — кимна Ричър.

— А Боби рано или късно ще дойде да те провери. Пази се от него, Ричър. Той е същинска усойница.

— Добре — повтори Ричър.

— Ще се видим по-късно — каза Кармен.

— Можеш ли да се справиш сама?

Тя отривисто кимна и се отдалечи. Ричър я изпроводи с поглед, докато изчезна зад обора. После заобиколи спалното и намери вратата.