Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Echo Burning, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 109гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Смъртоносна жега
Обсидиан, София, 2001
Редактор: Матуша Бенатова
Коректор: Петя Калевска
Художник: Кръстьо Кръстев
Техн. редактор: Людмил Томов
ISBN 954–769–004–3
История
- —Добавяне
13
Тя пристигна в седем и двайсет. Ричър се събуди от неспокойната дрямка и чу колебливо почукване на вратата. Скочи от леглото, препаса се с влажна кърпа, мина бос по мръсния килим и отвори. На прага стоеше Алис. Той я изгледа въпросително. Тя само поклати глава. Ричър се озърна навън в сумрака. Жълтият фолксваген беше оставен на паркинга. Ричър се завъртя и прекрачи назад. Алис го последва.
— Всичко опитах — каза тя.
Отново бе с адвокатската си униформа — черни панталони и сако. Панталоните бяха с много висока талия, почти до бюста. Показваше се само тясна ивица загоряла кожа. Иначе изглеждаше съвсем делово. А Ричър просто не можеше да си представи, че ивица гола кожа ще има кой знае какво значение за жена в положението на Кармен.
— Попитах я дали не е заради мен — продължи Алис. — Дали не иска друг адвокат. Например по-възрастен. Или мъж, или мексиканец.
— А тя какво отговори?
— Че не иска никого.
— Това е лудост.
— Да, така е — каза Алис. — Обясних й в какво тежко положение се намира. Нали разбираш, в случай, че още не е наясно. Никакъв резултат.
— Разкажи ми всичко.
— Вече ти го разказах.
Ричър се чувстваше неудобно с кърпата. Беше твърде малка.
— Чакай да си обуя панталона — каза той.
Грабна панталона от стола и хлътна в банята. Платът беше мокър и лепкав. Ричър се обу и дръпна ципа. Върна се в стаята. Алис си бе свалила сакото и го бе сложила на стола, до мократа риза. Седеше на леглото с лакти върху коленете.
— Всичко опитах — повтори тя. — Казах й: Покажи си ръцете. Тя попита защо. Защото искам да видя как са ти вените, казах аз. Нали там ще ти бият смъртоносната инжекция. Казах й как ще я вържат върху количката, точно какво ще й инжектират. Описах как хората зад стъклото ще гледат и ще я чакат да умре.
— И какво?
— Никаква полза. Все едно говорех на стената.
— Притисна ли я?
— По едно време дори се развиках. Но тя изчака да млъкна и отново повтори същото. Не иска адвокат, Ричър. Трябва да се примирим.
— Законно ли е?
— Естествено, че е законно. Никъде не пише, че обвиняемият трябва да има адвокат. Казва се само, че трябва да му предложат защита.
— Това не е ли признак за невменяемост или нещо такова?
Алис поклати глава.
— Не. Иначе всеки убиец може да откаже защита и автоматично да отърве кожата като невменяем.
— Тя не е убийца.
— Не забелязах особено желание да го докаже.
— Чу ли я някой?
— Още не. Но почвам да се тревожа. Логично погледнато, следващата й стъпка е да го изложи в писмена форма. И тогава не мога дори да припаря до нея. Нито пък някой друг.
— И какво ще правим сега?
— Трябва да я придумаме. Само това можем да направим. Изобщо да не слушаме какво казва и да преговаряме с Уокър зад гърба й. От нейно име. Ако го убедим да свали обвиненията, тогава ще я освободим, независимо дали иска, или не.
Ричър сви рамене.
— Значи така ще действаме. Но е много странно, нали?
— И още как — съгласи се Алис. — Никога не бях чувала за такъв случай.
На сто и петдесет километра от тях двамата мъже приключиха вечерята и се прибраха в мотела. Те също си бяха поръчали пица, само че с халби студена бира вместо вода и кафе. В стаята си завариха жената. Тя беше напрегната и крачеше напред-назад — признак, че има новини.
— Какво? — попита високият.
— Допълнителна работа — каза тя.
— Къде?
— В Пейкъс.
— Разумно ли е?
Жената кимна.
— В Пейкъс все още е сравнително безопасно.
— Смяташ ли? — попита тъмнокосият.
— Чакай само да чуеш колко ще ни платят.
— Кога?
— Зависи от предишната задача.
— Добре — каза високият. — Кой е обектът?
— Някакъв тип — отговори жената. — Ще ви дам подробности, като приключим с другата работа. — Тя прекрачи към вратата. — А сега стойте тук, разбрахме ли се? Легнете да поспите. Чака ни много напрегнат ден.
— Скапана стая — заяви Алис.
Ричър се огледа.
— Мислиш ли?
— Ужасна е.
— Виждал съм и по-лоши.
— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита тя след кратко мълчание.
След пицата и сладоледа Ричър изобщо нямаше апетит, но ивицата гола кожа отпред му се струваше привлекателна. Както и ивицата отзад — дълбока вдлъбнатина, над която коланът на панталона минаваше като мъничък мост.
— Разбира се — каза той. — Къде?
Тя отново се поколеба.
— Вкъщи съгласен ли си? С тукашните заведения имам проблеми. Вегетарианка съм. Затова обикновено си готвя сама.
— Вегетарианка в Тексас. Направо не е за вярване.
— Понякога и аз си мисля така. Е, какво ще кажеш? Климатикът ми е по-добър от този тук.
Ричър се усмихна.
— Значи не само домашна вечеря, а и по-хладен въздух? Добре ми звучи.
— Ядеш ли вегетарианска храна?
— Всичко ям.
— Тогава да тръгваме.
Той навлече влажната риза. Алис взе сакото. Ричър се обу, заключи и я последва към фолксвагена.
Потеглиха на запад и след два-три километра стигнаха до жилищен квартал, изграден върху ивица пустееща земя между две широки магистрали. Сградите бяха двуетажни, с мазилка в пясъчен цвят и тъмни греди за контраст. Бяха около четирийсет и всички изглеждаха някак потиснати и изнемощели от жегата. Къщата на Алис се намираше точно в центъра, заклещена между две други. Тя спря колата върху напукана бетонна площадка пред входа. От пукнатините стърчаха изсъхнали бурени.
Но вътре цареше разкошна прохлада. Климатичната инсталация работеше с всичка сила. Ричър усети напора на въздуха. Озоваха се в тесен хол с кухненски бокс отзад. Отляво имаше стълбище. Евтини мебели под наем и много книги. Телевизор не се виждаше.
— Ще си пусна един душ — каза Алис. — Настанявай се както ти е удобно.
Тя изчезна нагоре по стъпалата. Ричър се огледа. Повечето книги бяха на юридически теми. Гражданско и наказателно право на Тексас. Коментари на Конституцията. Върху малката масичка в ъгъла имаше телефон с четири бутона за автоматично набиране. До най-горния бе записано Кантора. Следваше Дж. домашен. После Дж. служебен и накрая М. и Т. На един от рафтовете на библиотеката бе поставена сребърна рамка със снимка на красива семейна двойка над петдесетте. Снимката беше любителска, зад мъжа и жената се виждаше градска улица, навярно в Ню Йорк. Мъжът бе с прошарена коса и дълго патрицианско лице. Жената приличаше малко на Алис. Същата коса, само че вече побеляла и не толкова буйна. Очевидно родителите от Парк Авеню. М. и Т. — мама и татко. Изглеждаха свестни хора. Колкото до Дж. — най-вероятно беше приятел. Ричър се огледа, но не видя друга снимка. Може би беше горе, на нощното шкафче.
Седна и зачака. Алис слезе след десетина минути. Косата й беше мокра и сресана. Беше по шорти и избеляла от пране тениска с надпис Харвардски футболен отбор. Шортите бяха къси, а тениската тънка и стегната. Личеше, че отдолу не носи нищо. Беше боса и изглеждаше страхотно.
— Футбол ли си играла? — попита Ричър.
— Не аз, Джу играеше.
Той се усмихна на завоалираното предупреждение.
— Още ли е футболист?
— Футболистка — поправи го Алис. — Казва се Джудит. Аз съм лесбийка. Да, още играе футбол.
— Бива ли я?
— В какво отношение?
— Във футбола.
— Доста. Това смущава ли те?
— Че е добра във футбола ли?
— Не, че си падам по жените.
— От къде на къде?
— Някои хора се дразнят.
— Не и аз.
— Освен това съм еврейка.
Ричър се усмихна.
— Вашите ли ти купиха пистолета?
Тя рязко се озърна към него.
— Откри ли го?
— Естествено. Много добро оръжие.
Алис кимна.
— Нали съм обратна вегетарианка от Ню Йорк и отгоре на всичко еврейка. Решиха, че ще ми трябва нещо такова.
Ричър пак се усмихна.
— Изненадан съм, че не са ти избрали картечница или гранатомет.
Тя отвърна на усмивката.
— Сто на сто са си го помислили.
— Ти явно приемаш изкуплението си много сериозно. Сигурно се чувстваш както аз едно време в Ливан.
Алис се разсмя.
— Всъщност тук съвсем не е зле. Като цяло Тексас е чудесно място. Срещат се невероятни хора.
— Какво работи Джудит?
— Адвокатка като мен. Сега е в Мисисипи.
— По същата причина?
Алис кимна.
— За пет години.
— Все още има надежди за американското право.
— Значи не те смущава? — отново попита Алис. — Нали разбираш, че ще е само приятелска вечеря и после те връщам в мотела.
— Друго не съм и очаквал — излъга той.
Ричър не беше гладен, но за щастие вечерята се оказа чудесна — тъмна смес от настъргани ядки, сирене и лук. Изобилие от белтъчини. Може би имаше и добавени витамини. Изпиха по малко вино и много вода. Ричър помогна на Алис да вдигне масата, после разговаряха до единайсет.
— Ще те откарам — предложи тя.
Но беше боса и се бе настанила толкова удобно, че Ричър поклати глава.
— По-добре да си ида пеш. Два-три километра ще ми дойдат добре.
— Още е горещо — предупреди го тя.
— Не се тревожи. Ще се справя.
Алис не възрази. Уговориха си среща за другата сутрин в кантората, след това се сбогуваха. Въздухът навън бе гъст като крем супа. Ричър се добра до мотела чак след четирийсет минути и когато влезе в стаята, ризата му пак беше мокра.
На сутринта се събуди рано, изпра си дрехите и ги облече мокри. По пътя към кантората те отново изсъхнаха. Вчерашната влажност бе изчезнала, нажеженият пустинен въздух изсмукваше всяка капка вода и оставяше плата твърд и изпънат като нов брезент. По синьото небе нямаше и следа от облаци.
Алис вече седеше зад бюрото с широка черна рокля без ръкави. Млад мексиканец тихичко й говореше нещо. Тя си записваше в бележника. Зад мексиканеца търпеливо чакаше секретарят от приемната на Хак Уокър. Държеше тънък оранжево-син пакет на куриерската служба „Федеръл Експрес“. Ричър се нареди на опашка след него. Изведнъж Алис усети натрупването на хора и вдигна глава. Изненадано махна на двамата да изчакат и пак се обърна към клиента. След малко остави молива и тихо заговори на испански. Младежът стоически я изслуша с безизразна физиономия, после стана и бавно се отдалечи. Секретарят прекрачи напред и остави пакета върху бюрото.
— Медицинските сведения за Кармен Гриър — каза той. — Това са оригиналите. Мистър Уокър си направи копия. Иска да се срещнете в девет и половина.
— Ще дойдем — обеща Алис.
Тя бавно дръпна пакета към себе си. Секретарят излезе подир младия мексиканец. Ричър седна на мястото за клиенти. Алис го погледна озадачено, опипвайки с пръсти пакета. Ричър сви рамене. И той бе очаквал пратката да бъде много по-дебела.
Алис вдигна капачето на плика и го притисна от двата края, за да се разтвори. Вдигна го и изсипа съдържанието върху бюрото. Имаше четири отделни комплекта документи, подредени в зелени папки. Върху всяка корица бе изписано името на Кармен, номерът на социалната й осигуровка, думата „пациент“ и дата. Най-старата беше отпреди шест години. Възрастта на папките можеше да се познае и по различното избледняване на кориците. Ричър дръпна стола си покрай бюрото и се настани до Алис. Тя подреди четирите комплекта по хронологичен ред, започвайки от най-стария. Разгърна папката и я избута наляво, между себе си и Ричър. После леко измести стола си, така че раменете им се докоснаха.
— Добре — каза тя. — Хайде да видим.
Първите документи бяха за раждането на Ели. Всичко се описваше по часове и минути. Имаше цял куп гинекологични термини — разкритие, контракции и тъй нататък. Прикрепване на монитори за отчитане на жизнените показатели на плода. В четири и тринайсет минути сутринта й сложили упойка. Започнала да действа около четири и двайсет. В шест часа дошла дневната смяна. До обяд раждането не било приключило. Били й инжекция за ускоряване. В един часа била извършена епизиотомия. Ели се родила в един и двайсет и пет. Нямало усложнения. Плацентата се отделила нормално. Последвало зашиване на разреза. Бебето било напълно здраво и нормално.
Нито дума за синини по лицето, разцепена устна или разклатени зъби.
Във втората папка се говореше за две пукнати ребра. Беше от пролетта, петнайсет месеца след раждането. Имаше приложена рентгенова снимка. Виждаше се цялата лява страна на торса. Ребрата бяха снежнобели. Върху две от тях имаше тънички сиви пукнатини. Лявата гръд се очертаваше като тъмна сянка. Лекарят бе отбелязал, че според собствените й думи пациентката паднала от кон и се блъснала в хоризонталната част на масивна ограда. Както при повечето подобни случаи нямало какво друго да се направи, освен ребрата да бъдат стегнати с плътна превръзка и да се препоръча пълен покой.
— Как ти се струва? — попита Алис.
— Може и да излезе нещо — каза Ричър.
Третата папка бе датирана шест месеца по-късно, в края на лятото. Ставаше дума за сериозна контузия на десния пищял. Същият лекар отбелязваше твърдението на Кармен, че паднала от кон при прескачане на препятствие и се ударила в опорния стълб. Имаше дълго и сложно описание на контузията с посочени точни размери по хоризонтала и вертикала. Засегнатата част представляваше леко наклонен овал, дълъг тринайсет сантиметра и широк десет. Рентгеновите снимки установили, че няма счупване на костта. Лекарят предписал обезболяващи, като първата доза била осигурена от запасите на спешното отделение.
Четвъртата папка бе датирана две години и половина по-късно, вероятно около девет месеца преди Слуп да влезе в затвора. Този път се говореше за счупена дясна ключица. Всички имена на лекари бяха нови. Изглежда, целият персонал на спешното отделение бе сменен. Новият лекар цитираше без коментар твърденията на Кармен, че паднала от коня върху скалите на платото. Следваше дълго описание на контузията. Бележките бяха много подробни. Приложената рентгенова снимка показваше рамото и извивката на шията. Ясно личеше, че ключицата е счупена по средата.
Алис струпа папките една върху друга и ги преобърна върху бюрото.
— Е? — попита тя.
Ричър не отговори. Само поклати глава.
— Е? — повтори Алис.
— Може да е посещавала и други болници.
— Не, щяхме да го открием. Нали ти казах, проверяваме навсякъде. Такава е практиката.
— Може да са ходили някъде извън щата.
— Проверихме — каза Алис. — При домашно насилие правим запитване до всички съседни щати. И това ти казах. Рутинна процедура.
— Може да е използвала друго име.
— Пациентите се записват по номера на социалната осигуровка.
Ричър кимна.
— Това не е достатъчно, Алис. Тя ми разказа много повече. Тук имаме ребрата и ключицата, но тя твърдеше, че Слуп й счупил ръката. И челюстта. Каза, че се наложило да й реимплантират три зъба.
Алис мълчеше. Ричър затвори очи. Помъчи се да разсъждава както някога — опитен следовател с хладен ум и тринайсетгодишен стаж.
— Имаме две възможности — каза той. — Първо, нещо се е объркало в болничните архиви.
Алис поклати глава.
— Изключено.
Ричър пак кимна.
— Не споря. Остава второто: тя наистина е лъгала.
Алис дълго мълча. Накрая каза:
— Е, може малко да е преувеличила. Нали разбираш, за да те привлече. За да си осигури твоята помощ.
Ричър кимна разсеяно. Погледна часовника. Беше девет и двайсет. Приведе се настрани и върна папките в пакета от „Федеръл Експрес“.
— Да идем да видим какво мисли Хак по въпроса — каза той.
Две трети от екипа пътуваха на юг от Пейкъс. Бяха необичайно мълчаливи. Третият чакаше в мотела, дълбоко замислен. Сега поемаха рискове. Вече дванайсет години се занимаваха с този занаят и никога не бяха оставали на едно място толкова дълго. Всяко забавяне им се струваше твърде опасно. Пристигане, изпълнение, оттегляне. Това беше техният метод. Сега го нарушаваха. Затова тази сутрин не разговаряха. Нямаше шеги и закачки. Нямаше вълнение от предстоящата мисия. Бяха нервни, напрегнати и унесени в мрачни мисли.
Но въпреки тревогата те подготвиха колата навреме и събраха всичко, което щеше да им потрябва. После закусиха без апетит и останаха да седят мълчаливо, поглеждайки от време на време часовниците.
— Девет и двайсет — каза накрая жената. — Време е.
В кабинета на Уокър вече имаше посетител. Мъж на около седемдесет години — възпълен, червендалест и изтормозен от жегата. Климатиците работеха с такава сила, че свистенето на въздуха се чуваше през боботенето на моторите им и хартиите по бюрото подскачаха. Но въпреки всичко температурата в кабинета не падаше под трийсет и пет градуса. Посетителят бършеше челото си с голяма бяла кърпа. Уокър бе само по риза и седеше съвършено неподвижно, притиснал длани към слепоочията си. Копията от медицинските документи лежаха едно до друго върху бюрото и той се взираше в тях така, сякаш бяха на чужд език. Разсеяно погледна посетителите, после махна с ръка към непознатия.
— Това е Кауан Блек. Виден професор по съдебна медицина и експерт в много други области. Прославеният експерт на защитата. Вероятно за пръв път го канеха в прокурорски кабинет.
Алис пристъпи напред и стисна ръката на възрастния мъж.
— Много ми е приятно, сър — каза тя. — Толкова съм слушала за вас.
Кауан Блек не отговори. Алис представи Ричър, после придърпаха още два стола пред бюрото.
— Медицинските справки пристигнаха рано тази сутрин — каза Уокър. — Цялата налична документация в Тексас, която всъщност се оказа само от една болница. Не получихме нищо от Ню Мексико, Оклахома, Арканзас и Луизиана. Лично фотокопирах всички материали и незабавно ви пратих оригиналите. Доктор Блек пристигна преди половин час и прегледа копията. Иска да види рентгеновите снимки. Нямаше как да копирам и тях.
Ричър подаде пакета на Блек, който изсипа съдържанието точно както бе направила Алис и извади трите рентгенови снимки. Ребрата, кракът, ключицата. Вдигна ги срещу прозореца и дълго време не откъсна поглед от тях. После грижливо ги прибра в папките — явно ценеше точността и реда.
Уокър се приведе напред.
— И тъй, доктор Блек, можете ли да ни дадете предварително мнение?
Говореше напрегнато и официално, сякаш вече стоеше пред съдията. Блек взе първата папка, най-старата и най-избелялата. Документите за раждането на Ели.
— Тук няма абсолютно нищо — каза той. Гласът му беше плътен, дълбок и звучен като на любимия чичо от старите филми. Идеален глас за съдебната зала. — Най-обикновена акушерска процедура. Интерес предизвиква единствено фактът, че една селска болница в Тексас е работила на ниво, което преди десетина години би могло да се смята за връх на лекарското изкуство.
— Не забелязахте ли нещо нередно?
— Категорично не. Допускам, че бременността е предизвикана от съпруга, но ако изключим това, няма признаци да й е сторил каквото и да било.
— А другите?
Блек пое папката за спуканите ребра. Отново извади рентгеновата снимка и леко я повдигна.
— Ребрата имат определено предназначение — каза той. — Те оформят здрава клетка от кости, която да предпазва от увреждане уязвимите вътрешни органи. Но тази клетка не е плътна. Това би било глупаво, а еволюцията не търпи глупости. Не, гръдният кош е сложна структура. Ако бяха свързани плътно, костите щяха да се чупят при всеки по-силен удар. Но всяка кост завършва със сложни стави, тъй че първата реакция на гръдния кош е да хлътне и да се извие, за да разпредели силата на удара. — Блек вдигна снимката срещу светлината и посочи няколко места върху нея. — И точно това е станало тук. Ясно се вижда скъсване и разтегляне на множество стави. Имало е тежък, масивен удар с широк, тъп предмет. Податливият гръден кош е поел част от удара, но и останалото е било достатъчно, за да спука две ребра.
— Какво е представлявал този тъп предмет? — попита Уокър.
— Нещо дълго, твърдо и заоблено, може би с диаметър десет-петнайсет сантиметра. Точно като греда от ограда за добитък, бих казал.
— Не може ли да е пострадала от ритник?
Блек поклати глава.
— Твърдо не. Ритникът пренася голяма енергия върху съвсем ограничена площ. Какви размери има върхът на обувка? Да речем, сантиметър на четири. Това си е остър предмет, а не тъп. Ударът ще е прекалено рязък и концентриран, за да може гръдният кош да реагира. Без съмнение пак щяхме да видим спукани ребра, но не и разтегнати стави.
— А удар с коляно?
— Удар с коляно в ребрата? Това е почти като удар с юмрук. Тъп предмет, почти кръгла контактна зона. Ставите щяха да бъдат разтеглени по съвсем друг начин.
Уокър потропа с пръсти по бюрото. Почваше да се поти.
— Има ли начин да го направи човек? — попита той.
Блек сви рамене.
— Ако е акробат, може би. Трябва само да изпъне крак съвсем неподвижно, да подскочи и да я удари странично в ребрата. Като с греда. Според мен е невъзможно.
— А нараняването на пищяла? — попита Уокър след кратко мълчание.
Блек взе третата папка. Разгърна я и отново изчете описанието на контузията. После поклати глава.
— Формата на удареното място решава всичко. Отново виждаме дълъг, твърд, заоблен предмет. Като греда от ограда или водопроводна тръба, нанасяща удар отпред под ъгъл.
— Може ли да я е ударил с парче тръба?
Блек отново сви рамене.
— Теоретично не го отхвърлям. Ако е можел да застане плътно зад нея, някак да се пресегне отгоре и да нанесе удара с всичка сила успоредно на крака, но не съвсем. Би трябвало да замахне с две ръце, защото никой не може да обхване с пръсти петнайсетсантиметрова тръба. Освен това вероятно да застане на стол и много внимателно да я разположи пред себе си. Не звучи убедително, нали?
— Но все пак е възможно?
— Не — каза Блек. — Не е възможно. Казвам го сега и непременно ще го повторя в съда.
Уокър отново се умълча.
— Ами ключицата? — попита след малко той.
Блек взе последната папка.
— Бележките са много подробни. Личи си, че ги е писал отличен лекар.
— Какво ви говорят?
— Класическо нараняване — каза Блек. — Ключицата е като предпазител. Когато пада, човек се опитва да се подпре и изхвърля ръце напред. Тежестта на цялото тяло се превръща в жесток тласък, който като ударна вълна минава нагоре по стегнатата ръка, по стегнатата раменна става и продължава през тялото. Ако я нямаше ключицата, ударът би могъл да порази врата и вероятно да го строши, предизвиквайки парализа. Или черепа, което би предизвикало загуба на съзнанието и евентуални хронични припадъци. Но еволюцията е умна и избира по-малкото зло. Ключицата се чупи и така отнема от силата на удара. Вярно, твърде болезнено и неудобно, но поне не застрашава живота. Ключицата е механичен предпазител и много поколения велосипедисти, кънкьори и колоездачи имат основания да са й благодарни.
— Падането не може да е единствената причина — каза Уокър.
— То е основната причина — отвърна Блек. — И почти винаги единствената. Но понякога съм виждал да става и другояче. Удар в главата с бейзболна бухалка може да не улучи и да строши ключицата. Случва се и при падане на греди в горящи сгради. Срещал съм го при пожарникари.
— Кармен Гриър няма нищо общо с пожарникарите — каза Уокър. — И не разполагаме със сведения за употреба на бухалка.
Всички замълчаха. В тишината нахлу бученето на климатиците.
— Добре — каза Уокър. — Ще говоря направо. Трябват ми доказателства, че тази жена е била жестоко малтретирана. Забелязахте ли нещо подобно?
Блек дълго мълча. После поклати глава.
— Не. Поне в рамките на реално допустимото.
— Няма ли поне капка съмнение?
— Не, за жалост.
— А ако поразтеглим рамките на допустимото?
— Пак няма.
— Нека ги разтеглим до скъсване.
— Все същото. Имала е нормална бременност и лош късмет в ездата. Само това виждам.
— Няма ли основания за съмнение? — настоя Уокър. — Само това искам. Просто да се хвана за нещо.
— Няма.
Уокър помълча.
— Докторе, предварително ви уверявам, че говоря с най-дълбоко уважение. Вече не помня колко пъти сте тровили и моя живот, и живота на колегите прокурори от целия щат. Понякога сме се чудили дали пушите само тютюн или и още нещо. Вечно успявахте да измъкнете най-невероятни обяснения за всяка злополука. Затова ви моля от все сърце. Изобщо ли няма начин да изтълкувате сведенията другояче?
Блек не отговори.
— Извинявайте — каза Уокър. — Обидих ви.
— Не е това, което си мислите — възрази Блек. — Истината е, че никога не съм предлагал странни обяснения за каквото и да било. Вярно, видя ли някакво оправдание за обвиняемия, излагам го пред съда. Но вие явно не разбирате, че ако не видя възможни оправдания, тогава изобщо не си отварям устата. Онова, за което съм се препирал с колегите ви, представлява само върха на айсберга. Безнадеждните случаи просто не попадат в съда, защото съветвам обвиняемия да направи пълни самопризнания и да се надява на снизхождение. А аз твърде често се сблъсквам с подобни случаи.
— Като този ли?
Блек кимна.
— Да, за съжаление. Ако мис Арон се беше обърнала пряко към мен, щях да й кажа, че думите на нейната клиентка не заслужават доверие. А вие сте прав. Казвам го крайно неохотно от висотата на своята дълга и достойна кариера като съюзник на защитата. Винаги съм се борил срещу несправедливите обвинения въпреки риска да раздразня нашите окръжни прокурори. И смятам да продължа по този път, докато съм жив. Което едва ли ще трае дълго, ако тая проклета жега се задържи. — Блек млъкна за миг и се огледа. — Именно по тази причина смятам да ви лиша от компанията си. Много съжалявам, че не можах да помогна, мистър Уокър. Наистина. Бих го сторил с искрено удоволствие.
Той събра папките и ги върна в пакета от „Федеръл Експрес“. После го подаде на Ричър, който седеше най-близо. Стана и тръгна към вратата.
— Но все пак трябва да има нещо — каза Уокър. — Направо не е за вярване. За пръв път в живота си искам Кауан Блек да ме обори, а той не може.
Блек поклати глава.
— Много отдавна разбрах, че понякога хората са виновни, и толкоз.
Той безсилно махна с ръка за сбогом и бавно излезе от кабинета. Течението от климатиците подхвана вратата и я затръшна зад него. Алис и Ричър мълчаливо гледаха Уокър. Прокурорът отпусна глава върху дланите си и затвори очи.
— Вървете си — каза той. — Просто се махайте и ме оставете на мира.
Въздухът в коридора бе застоял и горещ, но навън се оказа още по-зле. Ричър прехвърли пакета в лявата си ръка и хвана Алис за лакътя с дясната. Спря я, преди да слезе от тротоара.
— Има ли добър бижутер в този град? — попита той.
— Мисля, че има — отвърна Алис. — Защо?
— Искам да прибереш личните вещи на Кармен. Все още те смятат за нейна адвокатка. Ще отнесем пръстена за оценка. Така ще узнаем дали поне веднъж е казала истината.
— Още ли се съмняваш?
— Аз съм от армията. Там първо проверяваме, после повтаряме.
— Добре — кимна тя. — Щом искаш.
Върнаха се, минаха зад съда и Алис взе колана и пръстена, като подписа формуляр, в който двата предмета се описваха като веществени доказателства. После тръгнаха да търсят бижутер. Подминаха евтините улици и след десетина минути попаднаха на дълга поредица от бутици, завършваща със златарски магазин. Витрината беше претрупана и не впечатляваше с елегантност, но етикетчетата с цените подсказваха, че собственикът предлага само най-качествени бижута. Или пък е непоправим оптимист.
— Е, как ще го направим? — попита Алис.
— Кажи му, че пръстенът е семейно наследство — посъветва я Ричър. — Може би от баба ти.
Човекът в магазина беше стар и прегърбен. Личеше си, че преди четирийсет години е бил хитър и енергичен. И все още не бе загубил съвсем тези качества. Ричър зърна проблясъка в очите му. Ченгета? Сетне видя как човекът отхвърли това предположение. Алис не приличаше на ченге. Нито Ричър — тази погрешна представа му бе помагала дълги години. След това старецът се захвана да прецени доколко са умни тия нови клиенти. Всичко бе съвсем ясно, поне за Ричър. Той видя как човекът реши да действа предпазливо. Алис извади пръстена и обясни, че е семейно наследство. Смятала да го продаде, ако й предложат добра цена.
Старецът взе златарската лупа и поднесе пръстена към лъча на лампата върху бюрото.
— Цвят, чистота, шлифовка и карати — каза той. — Четирите достойнства на камъка. По тях го оценяваме.
Завъртя пръстена насам-натам. Камъкът проблесна под светлината. Бижутерът взе картонче с множество кръгли отвори, подредени по големина. Започна да намества камъка в тях, докато откри подходящия размер.
— Два карата и четвърт — каза той. — Шлифовката е прелестна. Цветът е почти превъзходен, само дето мъничко бие на жълто. Чистотата не е безупречна, но и няма сериозни дефекти. Камъкът си го бива. Дори много го бива. Колко ще искате?
— Колкото струва — отвърна Алис.
— Мога да ви дам двайсет.
— Двайсет какво?
— Хилядарки.
— Двайсет хиляди долара?
Човекът примирително вдигна длани.
— Знам, знам. Някой сигурно ви е казал, че струва повече. Може и да струва — в луксозните магазини в Далас или другаде. Но това тук е Пейкъс и вие не купувате, а продавате. Нали и аз трябва да припечеля.
— Ще си помисля — каза Алис.
— Двайсет и пет? — подхвърли старецът.
— Двайсет и пет хиляди долара?
Бижутерът кимна.
— Дотолкова мога да вдигна, без да изляза на загуба. В края на краищата и аз трябва да ям.
— Нека да си помисля — каза Алис.
— Не прекалявайте с мисленето — отвърна старецът. — Цените може да паднат. А и няма да намерите друг като мен в този град. Останалите ще се уплашат още щом видят камъка.
Двамата спряха на тротоара пред магазина. Алис държеше пръстена плахо, сякаш стискаше нажежен въглен. После отвори чантата си и го прибра в едно вътрешно джобче с цип. С върха на пръстите избута ципа докрай.
— Щом такъв тип дава двайсет и пет хиляди, значи струва някъде към шейсет — каза Ричър. — Или дори повече. Много повече. Предполагам, че онзи приятел едва ли е кандидат за титлата „почтен бизнесмен на годината“.
— Във всеки случай не са трийсет долара — допълни Алис. — Фалшив бил, а? С цирконий? Тая жена ни е правила на глупаци.
Ричър кимна разсеяно. Знаеше, че всъщност Алис си мисли: правила те е на глупак, само че възпитанието не й позволяваше да го изрече.
— Да вървим — каза той.
Тръгнаха по нажежения тротоар на запад, към евтините квартали около железопътната линия отвъд съда. Пътят дотам беше около километър и половина и го изминаха за половин час. Нямаха сили да бързат в такава горещина. Ричър мълча през цялото време. Водеше обичайната си душевна борба кога точно да признае битката за изгубена.
Пред вратата на кантората той отново спря Алис.
— Искам да опитам още нещо. За последно.
— Защо?
— Защото съм от армията. След двойната проверка започваме тройна.
Алис въздъхна. Беше леко раздразнена.
— Какво искаш да правиш?
— Ще трябва да ме откараш.
— Къде?
— Има един очевидец, с когото можем да поговорим.
— Очевидец ли? Къде е?
— На училище в Ехо.
— Хлапето?
Ричър кимна.
— Да, Ели. Тя е голяма умница.
— Детето е само на шест години.
— Ако е ставало нещо, бас държа, че ще знае.
За секунда Алис застина. После надникна в кантората през прозореца. Залата беше препълнена с клиенти. Всички изглеждаха изнервени от жегата и смазани от живота.
— Не е честно към тях — каза тя. — Трябва да продължавам.
— Моля те, само това. За последно.
— Можеш да идеш сам. Ще ти услужа с колата.
Ричър поклати глава.
— Трябва ми твоето мнение. Ти си адвокат. Пък и без теб няма да ме пуснат в училището. Ти имаш обществено положение. Аз нямам.
— Не мога. Ще ми отнеме цял ден.
— Колко време щеше да ти трябва, за да изкопчиш парите от онзи фермер? Колко хонорари щеше да загубиш?
— Тук не взимаме хонорари.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя помълча, после каза:
— Добре. Уговорката си е уговорка.
— За последно, обещавам.
— Обясни ми защо — каза Алис.
Двамата пътуваха с жълтия фолксваген по пустия път южно от Пейкъс. Ричър не разпознаваше нищо от пейзажа. На идване бе дошъл с полицейска кола, и то през нощта.
— Защото някога бях следовател — отговори той.
— Добре — съгласи се Алис. — Следователите разследват. Това го разбирам. Но никога ли не прекратяват следствието? Все някога трябва да знаят.
— Следователите не знаят — отсече Ричър. — Само се досещат и предполагат.
— Мислех, че работят с конкретни факти.
— Не е съвсем така. Е, понякога в крайна сметка опират до фактите, но в деветдесет и девет процента от случаите разчитат на деветдесет и девет процента усет. За хората. Добрият следовател има силно развит усет за хората.
— Усетът не превръща черното в бяло.
Ричър кимна.
— Така е.
— Никога ли не си грешил?
— Грешил съм, разбира се. Много пъти.
— Но?
— Но не вярвам сега да греша.
— Е, добре, обясни ми защо — повтори тя.
— Защото знам разни неща за хората, Алис.
— Аз също. Знам например, че Кармен Гриър те е водила за носа.
Ричър не каза нищо повече. Само гледаше мълчаливо ту Алис, ту пътя отпред. В далечината се виждаха планините, където Кармен бе гонила училищния автобус. Пакетът от „Федеръл Експрес“ лежеше върху коленете му. Вдигна го и започна да си вее. После го хвана за ръба с два пръста. Безцелно го завъртя насам-натам. Внимателно огледа плика отпред и отзад, взря се в оранжево-сините шарки, в етикета, в безсмислените отпечатани думи: подател, получател, спешна пратка, описание на пакета, размери — трийсет на двайсет и два сантиметра, тегло — килограм и двеста грама, изчислена такса, допълнителни сведения за получателя, доставено на следващия ден, проверено от превозвача: пратката не съдържа опасни предмети. Ричър поклати глава и метна пакета на задната седалка.
— Тя нямаше пари в себе си — каза той.
Алис не отговори. Управляваше малкия автомобил бързо и умело. Ричър усети, че го съжалява. Чувството просто лъхаше на вълни от нея.
— Какво? — попита той.
— По-добре да се върнем — каза Алис. — Само си губим времето.
— Защо?
— Какво толкова може да ни каже Ели? Разбирам идеята ти. Ако Кармен наистина си е чупила ръката, би трябвало да носи гипс около шест седмици. А Ели е умно дете и ще си го спомни. Същото се отнася и до челюстта. При счупена челюст за известно време те стягат като в кофраж. Едно дете непременно би запомнило такова нещо. Ако всичко това наистина се е случило и ако не е било прекалено отдавна.
— Но?
— Но ние знаем, че тя никога не е носила гипс. Знаем, че никога не е имала счупена челюст. Получихме медицинските сведения за нея, нали? Те са при нас, в колата. Всичко, за което някога е влизала в болница. Или смяташ, че счупени кости могат да се оправят по метода „направи си сам“? Да не мислиш, че са търсили помощ от ковача или бръснаря? Значи в най-добрия случай Ели ще ни потвърди само това, което вече знаем. А най-вероятно нищо няма да помни, защото е още дете. Излиза, че с това пътуване си губим времето двойно.
— Нека го направим все пак — настоя Ричър. — Така и така сме минали половината път. Ели може да си припомни нещо полезно. А и много искам пак да я видя. Тя е страхотно хлапе.
— Не се и съмнявам — каза Алис. — Само недей да се привързваш. Какво можеш да направиш за нея? Да я осиновиш? От цялата работа ще пострада най-много тя. Примири се с това и забрави.
Мълчаливо изминаха останалия път до кръстовището със закусвалнята, училището и бензиностанцията. Алис спря точно там, където преди бе спряла Кармен, и двамата излязоха навън в жегата.
— По-добре да дойда с теб — каза Ричър. — Тя ме познава. Можем да я изведем и да поговорим в колата.
Бутнаха телената врата и прекосиха двора. Сетне влязоха в сградата, изпълнена с училищна миризма. След минута отново бяха навън. Ели Гриър не бе идвала нито този ден, нито предишния.
— Напълно разбираемо — каза Алис. — Детето преживява тежък момент.
Ричър кимна.
— Да тръгваме. Само още един час път на юг.
— Страхотно! — възкликна Алис.
Качиха се във фолксвагена и изминаха останалите сто километра прегоряла пустош, без да разговарят. Отне им по-малко от час, защото Алис караше по-бързо от Кармен. Сега Ричър разпознаваше местността. Видя старото петролно находище далече на хоризонта отляво. „Гриър–3“.
— Наближаваме — каза той.
Алис намали скоростта. Отстрани се появи бодлива тел, после дървена ограда и накрая високата порта изплува от маранята. Алис натисна спирачките и зави. Малката кола заподскача по двора. Алис спря до познатите стъпала на верандата и изключи двигателя. Цялото ранчо тънеше в тишина. Нищо не помръдваше. Но в къщата явно имаше хора, защото всички коли бяха под навеса. Белият кадилак, джипът, новият и старият пикап. И четирите автомобила се спотайваха в сенките.
Слязоха от колата и постояха неподвижно зад отворените врати, сякаш искаха да се предпазят от нещо. Въздухът бе съвсем неподвижен и по-горещ от всякога. Температурата сигурно наближаваше четирийсет и пет градуса. Ричър пръв се изкачи в сянката на верандата и почука. Вратата се отвори почти незабавно. На прага изникна Ръсти Гриър. В едната си ръка стискаше карабина .22 калибър. Тя дълго оглежда Ричър от глава до пети. Накрая проговори:
— Ти си бил. А аз помислих, че е Боби.
— Изчезнал ли е? — попита Ричър.
Ръсти сви рамене.
— Излезе. Още го няма.
Ричър се озърна към навеса.
— Всички коли са тук.
— Някой дойде да го вземе. Аз бях горе. Не видях нищо. Само ги чух.
Ричър мълчеше.
— Все едно — промърмори Ръсти. — Не очаквах пак да те видя.
— Това е адвокатката на Кармен — каза Ричър.
Ръсти се завъртя и впи презрителен поглед в Алис.
— Не можа ли да си намери нещо по-свястно?
— Трябва да поговорим с Ели.
— Защо?
— Разпитваме свидетелите.
— Дете не може да бъде свидетел.
— Това ще го реша аз — каза Алис.
Ръсти се усмихна предизвикателно.
— Ели не е тук.
— Къде е тогава? — попита Ричър. — Не беше на училище.
Ръсти не отговори.
— Мисис Гриър, трябва да знаем къде е Ели — намеси се Алис.
Ръсти пак се усмихна.
— Не знам къде е, адвокатке.
— Защо?
— Защото я взеха от социалните служби.
— Кога?
— Тая сутрин. Дойдоха и я прибраха.
— И вие им позволихте? — изненада се Ричър.
— Защо да не им позволя? Не я искам. Търпях я само заради Слуп, но него вече го няма.
Ричър я изгледа смаяно.
— Но тя ви е внучка.
Ръсти презрително сви рамене. Карабината в ръката й трепна.
— Никога не съм се радвала на този факт.
— Къде я отведоха?
— В някое сиропиталище, предполагам — каза Ръсти. — А след това сигурно ще я дадат за осиновяване, ако има кой да я вземе. Само че не ми се вярва. Доколкото знам, трудно се намират кандидати за мелезчета. Приличните хора не искат да се мешат с цветнокожи.
Настана тишина. Чуваше се само тънкият пукот на спечената, напукана пръст.
— Дано да ви покоси рак — каза Ричър.
Той се завъртя и тръгна към колата, без да изчака Алис. Влезе, затръшна вратата и се загледа напред с пламнало лице. Огромните му юмруци се свиваха и отпускаха. Алис седна до него и включи двигателя.
— Да се махаме час по-скоро — каза Ричър.
Фолксвагенът потегли сред облак прах. Не си размениха нито дума чак до Пейкъс.
Когато пристигнаха, минаваше три следобед и кантората беше полупразна заради жегата. Както винаги завариха бюрото на Алис облепено с бележки. Пет бяха от Хак Уокър — всяка по-настоятелна от предишната.
— Да идем ли? — попита Алис.
— Не му казвай за диаманта — предупреди я Ричър.
— Вече всичко свърши, не го ли разбираш?
И наистина беше така. Ричър разбра още щом зърна лицето на Уокър. Напрежението бе изчезнало. Оставаше само примирение с неизбежното. И покой. Окръжният прокурор седеше зад бюрото си. Пред него имаше две купчини документи. Едната беше по-висока от другата.
— Какво? — попита Ричър.
Без да му обръща внимание, Уокър подаде на Алис някакъв лист.
— Официално отказване от правото на защита — каза той. — Прочетете го много внимателно. Кармен не желае да ползва адвокатски услуги и заявява, че не й е оказван натиск. Освен това добавя, че ви е казала същото още в самото начало.
— Не бях сигурна дали е в състояние да разсъждава логично — каза Алис.
Уокър кимна.
— Добре, всеки има право да се съмнява. Но вече няма съмнение. Тъй че в момента сте тук само благодарение на добрата ми воля, разбирате ли? И двамата.
После той подаде на Алис по-малката купчинка документи. Алис разгърна листовете и Ричър се наведе надясно, за да ги разгледа. Бяха компютърни разпечатки, покрити с цифри и дати. Банкови извлечения. Баланс и прехвърляне на суми. Дебит и кредит. Доколкото успя да разбере, ставаше дума за пет отделни сметки. Две от тях бяха съвсем обикновени банкови влогове. Другите три принадлежаха на Съвместен фонд „Гриър“, номерирани от 1 до 3. Балансът бе положителен. Дори повече от положителен. Общо в сметките имаше почти два милиона долара.
— Хората на Ал Юджин ми ги пратиха по куриер — поясни Уокър. — А сега вижте най-долните листове.
Алис прелисти. Най-долните листове бяха прикрепени с кламери. Ричър се зачете през рамото й. Дългият юридически текст представляваше нотариално заверено споразумение. В него бе казано на сравнително ясен език, че за момента всички права над финансовите активи на Слуп Гриър се прехвърлят на неговата законна съпруга Кармен Гриър.
— Имала е два милиона в банката — каза Уокър. — Изцяло на нейно разположение.
Ричър се озърна към Алис. Тя кимна.
— Прав е.
— А сега погледнете последната клауза от споразумението — каза Уокър.
Алис отново прелисти. Последната клауза засягаше въпроса за прекратяване на пълномощията. Слуп Гриър си запазваше правото по всяко време да промени договора и да стане единствен титуляр на сметките. Освен ако бъде обявен за невменяем. Или умре. При което цялото съдържание на сметките автоматично ставаше нейна собственост — както по предварително споразумение, така и като наследство.
— Ясно ли е? — попита Уокър.
Ричър не отговори, но Алис кимна.
Уокър й подаде по-голямата купчина.
— Сега прочетете това.
— Какво е? — попита тя.
— Препис. От нейните самопризнания.
Настана тишина.
— Признала ли е? — попита Алис.
— Заснехме всичко с видеокамера — каза Уокър.
— Кога?
— Днес по обяд. Моята заместничка отиде при нея веднага, след като получихме финансовите справки. Потърсихме и вас, но ви нямаше. А после Кармен ни каза, че и без това не искала адвокат. Подписа декларацията. И си призна всичко. Доведохме я тук и направихме видеозапис. Не беше приятна гледка.
Ричър слушаше с половин ухо и в същото време четеше. Наистина не беше приятно. Започваше с обичайните уверения, че самопризнанията се правят доброволно и без принуда. След това Кармен се връщаше към своето минало в Лос Анджелис. Била незаконно дете. Станала уличница. Пешеходна, както се изразяваше тя самата. По-късно напуснала улицата, заела се със стриптийз и променила титлата си на сексуална работничка. Точно както твърдеше Уокър, Слуп бил нейният голям шанс. Моят печеливш билет от лотарията, наричаше го тя. После търпението й се изчерпало. Тексас я отегчавал до смърт. Искала да се измъкне, но с пари в джоба. Колкото повече, толкова по-добре. Неприятностите на Слуп с данъчните власти били за нея като дар от небето. Сметките във фонда я изкушавали. Опитала се да уреди убийство на Слуп в затвора — от предишните си познати знаела, че това е възможно. Но се оказало, че федералният затвор с минимална охрана не е подходящо място. Тогава решила да чака. Щом чула за предстоящото му освобождаване, купила пистолет и тръгнала да си търси съучастник. Смятала да го привлече с измислени истории за домашно насилие. Накрая избрала Ричър. Той отказал и се наложило да действа сама. След като вече била измислила версията с побоищата, смятала да я използва, за да представи убийството като самозащита или поне да си осигури по-лека присъда. Но после проумяла, че болниците няма да подкрепят твърденията й, затова решила да си признае всичко и да разчита на снизхождение. Подписът й беше надраскан в долния край на всяка страница.
Алис четеше бавно. Стигна до края цяла минута след Ричър.
— Съжалявам, Ричър — каза тя.
За момент настана мълчание.
— Ами изборите? — попита Ричър. Това бе последната му надежда.
Уокър сви рамене.
— Според тексаския наказателен кодекс подобно престъпление се наказва със смърт. Убийство с цел лична изгода. Доказателства — с лопата да ги ринеш. А и не мога да си затворя очите пред доброволни самопризнания, нали? Преди два часа съвсем се бях оклюмал. Но после почнах да разсъждавам. Фактът е, че доброволните самопризнания ми отварят вратичка. Те пестят на данъкоплатеца разходите за съдебен процес. Дават ми право да заменя смъртното наказание с доживотен затвор. Ако питате мен, след тази история никой няма да я пожали, бил той бял или мексиканец. Значи щом оттегля смъртното наказание, проявявам снизхождение. Дори великодушие. Белите може малко да помърморят, но мексиканците ще ликуват. Нали ме разбирате? Всичко се преобръща. Тя беше доброто момиче, а аз — тежката ръка на закона. Но сега съм добрият прокурор, а тя — тежката ръка на престъплението. Тъй че няма от какво да се плаша.
Мълчаха около минута. Чуваше се само непрестанният рев на климатиците.
— Вещите й са у мен — каза Алис. — Колан и пръстен.
— Предайте ги в склада — каза Уокър. — По-късно ще я прехвърлим.
— Къде?
— Във федералния затвор. Повече не можем да я държим тук.
— Не, питах къде е складът.
— В същата сграда, където е моргата. Не забравяйте да поискате разписка.
Ричър придружи Алис до моргата. Не усещаше, че върви. Не усещаше жегата, праха, шума, уличното движение и миризмите. Имаше чувството, че се носи на два пръста над тротоара, обгърнат в някакъв непроницаем костюм. От време на време Алис казваше нещо, но той не чу нито дума. Чуваше само едно тънко гласче, което повтаряше в главата му: Сбъркал си. Ужасно си сбъркал. Беше го чувал и преди, но от това не му ставаше по-леко, защото бе изградил цялата си кариера върху стремежа да се сблъсква с него по-рядко от другите. Това напомняше въображаема спортна таблица, в която личните му показатели изведнъж спадаха главоломно. И този факт го тревожеше. Не от суета. Тревожеше го, защото като професионалист би трябвало да прозре истината отдавна.
— Ричър — каза Алис. — Не ме слушаш, нали?
— Какво?
— Попитах дали искаш да хапнеш нещо.
— Не. Мисля да тръгвам.
Алис рязко спря.
— Сега какво? Четворна проверка ли?
— Не, заминавам. Някъде надалеч. Чувал съм, че в Антарктида било приятно през този сезон.
— На връщане ще минем край автогарата.
— Добре. Значи си тръгвам с автобус. Край на автостопа. Никога не знаеш на кого може да налетиш.
Моргата се намираше в ниска индустриална сграда сред павиран двор встрани от улицата. Приличаше на бивш автосервиз или склад за гуми. Имаше метални стени и портал за автомобили. Служебният вход беше в края на сградата. Към него водеха две стъпала с парапет от стоманени тръби. Вътре беше много студено. Грамадни климатици бълваха леден въздух. Обстановката напомняше склад за месо. И в известен смисъл бе точно така. Вляво от фоайето имаше двойна врата, водеща право към моргата. Тя беше отворена и Ричър зърна масите за аутопсия. Блясък на стомана, бели плочки и луминесцентни лампи.
Алис сложи колана върху бюрото на дежурния и бръкна в джоба си за пръстена. Обясни, че вещите са по делото Тексас срещу Кармен Гриър. Човекът стана, излезе и след малко се върна с кутия за веществени доказателства.
— Не, това са лични вещи — каза Алис. — Извинявайте.
Онзи се намръщи недоволно и понечи пак да излезе.
— Чакайте — спря го Ричър. — Дайте да погледна това.
Дежурният спря, обърна се и сложи кутията на бюрото. Тя нямаше капак, тъй че всъщност представляваше нещо като картонен поднос, дълбок седем-осем сантиметра. Някой бе изписал от предната страна с флумастер името Гриър. Пистолетът беше обвит в найлонова торбичка с етикетче. До него лежаха два малки куршума .22 калибър, всеки в отделно пликче. Бяха сиви и почти без деформации. На едното пликче пишеше Вътрешночерепен №1, на другото Вътрешночерепен №2. Следваха подписи и инвентарни номера.
— Тук ли е патологът? — попита Ричър.
— Естествено — отвърна дежурният. — Винаги е тук.
— Трябва да разговарям с него — каза Ричър. — Веднага.
Очакваше възражения, но дежурният само посочи към двойната врата.
— Там е.
Алис се задържа до бюрото и Ричър влезе сам. Отначало му се стори, че залата е празна, но после видя в отсрещния ъгъл остъклена врата. В кабинета зад нея някакъв мъж със зелена престилка разглеждаше документи на бюрото си. Ричър почука. Човекът вдигна глава. Беззвучно произнесе: Влезте. Ричър влезе.
— С какво мога да ви помогна? — попита човекът.
— Само два куршума ли извадихте от Слуп Гриър?
— Кой сте вие?
— Дойдох с адвокатката на обвиняемата — каза Ричър. — Тя е отвън.
— Обвиняемата ли?
— Не, адвокатката.
— Добре — кимна патологът. — Какво ви интересува?
— Колко бяха куршумите?
— Два. Голяма мъка беше, докато ги извадим.
— Може ли да видя трупа?
— Защо?
— Боя се от евентуална съдебна грешка.
Подобна реплика почти винаги впечатлява патолозите. Те очакват да има процес, на който ще бъдат призовани, и никак не им се иска защитата да ги направи за смях при разпита. Отразява се зле на репутацията в научните кръгове. И на самочувствието. Затова предпочитат всички съмнения да се проверят предварително.
— Добре — каза патологът. — Трупът е във фризера.
Нова врата извеждаше от кабинета към сумрачен коридор. Коридорът завършваше с плътно затворена метална преграда.
— Вътре е много студено — предупреди патологът.
Ричър кимна.
— Радвам се да го чуя.
Водачът му завъртя масивната ръчка и двамата влязоха. Залата бе ярко осветена. По целия таван висяха луминесцентни лампи. В отсрещната стена бяха вградени двайсет и седем стоманени шкафа — по три на височина и девет на ширина. Върху вратите на осем от тях висяха етикетчета — знак, че са заети. Въздухът в залата бе мразовит. От устата на Ричър излитаха облачета пара. Патологът провери етикетите и дръпна едно от големите стоманени чекмеджета. То се плъзна навън с лекота върху добре смазани релси.
— Наложи се да изрежем задната стена на черепа — обясни патологът. Всъщност трябваше да изгребем целия мозък, додето открием куршумите.
Голото тяло на Слуп Гриър лежеше по гръб. В смъртта изглеждаше смалено и съсухрено. Кожата беше сива като неизпечена глина. Изцъклените очи гледаха право нагоре. В челото му имаше две малки дупки на около осем сантиметра една от друга. Бяха кръгли, синкави, с ясно очертани ръбове, сякаш издълбани от умел майстор.
— Класически рани от куршум двайсет и втори калибър — каза патологът. — Куршумите влизат без проблем, но не излизат. Твърде са бавни. Не им достига енергия и остават вътре. Но вече са си свършили работата.
Ричър затвори очи. След това се усмихна широко, доволно.
— Не ще и дума — каза той. — Свършили са си работата.
Откъм отворената врата долетя тих звук. Плахо почукване по стомана. Ричър отново отвори очи. Алис стоеше на прага и потръпваше.
— Какво правиш? — попита тя.
— Какво идва след четворната проверка? — подвикна към нея Ричър.
Парата от дъха му бе увиснала неподвижно във въздуха.
— Петорна проверка — отвърна Алис. — Защо?
— А после?
— Шесторна. Защо?
— Защото сега ще има цял куп проверки.
— Защо?
— Защото тук има нещо много нередно, Алис. Ела да погледнеш.