Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (8)

3.

10 октомври, 19:28

Рим, Италия

 

Лейтенант Рейчъл Верона излезе от болницата в потъващия в здрач център на Рим и вдиша дълбоко хладния есенен въздух. Безпокойството й мъничко намаля. Острите дезинфектанти едва прикриваха миризмата на лежащите в креватите тела. Болниците винаги миришеха на ужас.

За първи път от години й се прииска да запали цигара, да прогони по някакъв начин мрачното предчувствие, което се нагнетяваше в нея с всеки час. Вуйчо й продължаваше да е в кома. Бяха го сложили на системи, жици пълзяха до машините, които следяха жизнените му показатели, респираторът движеше гръдния му кош. Изглеждаше остарял с десет години, очите му бяха отекли и с черни кръгове около тях, главата му бе обръсната и бинтована. Докторите й бяха обяснили — субдурален кръвоизлив и малка фрактура на черепа. Следяха внимателно вътрешночерепното му налягане. Магнитният резонанс не показваше поражения на мозъка, но вуйчо й оставаше в безсъзнание, което тревожеше лекарите. Според медицинския и полицейския доклад Вигор бил приет в болницата почти в делириум. Преди да изпадне в кома, трескаво повтарял една и съща дума.

Morte.

Смърт.

Но какво означаваше това? Дали Вигор знаеше какво се е случило с другия свещеник? Или просто бълнуваше?

Никой не можеше да го попита. Оставаше си неконтактен.

Въпреки това тя не можеше да намери покой. Беше държала ръката му през по-голямата част от деня, беше я стискала от време на време, молеше се за някакъв знак, че вуйчо й се възстановява. Но пръстите му си оставаха отпуснати, кожата му беше студена, сякаш жизнената сила беше напуснала тялото му и бе оставила след себе си празна черупка.

Най-много я измъчваше, че не може да му помогне. Вигор на практика я бе отгледал и беше единственият й близък роднина. Тя остана при него целия ден, като напусна поста си само колкото да се обади до Съединените щати.

Грей щеше да пристигне сутринта.

Това бе единствената добра новина за последните двайсет и четири часа. Макар да не можеше да подобри състоянието на Вигор, тя щеше да използва всичките си способности, за да открие истината за това нападение.

Разследването на експлозията в „Св. Петър“ вече се бе превърнало в тресавище, включващо всевъзможни агенции — както италиански, така и службите на Интерпол и Европол. Като че ли всички споделяха мнението, че става въпрос за терористична атака. Това заключение се основаваше най-вече на обезобразяването на свещеника след смъртта му. На челото му бе жигосан странен знак.

Някой определено беше оставил послание. Но какво беше то и кой бе подателят? Засега нито една групировка не беше поела отговорност.

Рейчъл знаеше, че най-бързият начин да открие истината е да започне свое разследване, което да е по-съсредоточено, по-целенасочено от хаоса, породен от различните служби.

Затова се обади на Грей. Макар че на персонално ниво молбата за помощ звучеше неловко, Рейчъл разбираше, че ще има нужда от ресурсите на Сигма, ако иска да открие истината. Разбираше също, че не може да се справи сама. Нуждаеше се от човек, на когото да може да се довери напълно. Нуждаеше се от Грей.

„Но дали това позвъняване не беше повече от делово?“

Пресече паркинга на болницата, качи се в малкия си син мини купър и потегли. Свали гюрука и освежаващият ветрец започна да прояснява главата й, докато не се озова зад препълнен автобус, бълващ зловонни газове.

Отби от магистралата и продължи по по-малките улички, осеяни с магазини, кафенета и ресторанти. Беше решила да се прибере направо в апартамента си, за да си почине и да си събере мислите преди утрешната среща, но вместо това откри, че кара към Тибър. След няколко завоя на отсрещния бряг на реката засия куполът на „Св. Петър“.

Тя остави уличното движение да я понесе към целта й. След експлозията целият Ватикан беше затворен за посетители. Дори папата беше евакуиран от съображения за сигурност в лятната резиденция в Кастел Гандолфо. Това обаче така и не спря потока туристи и любопитни зяпачи. Ако не друго, тълпите бяха станали още по-гъсти.

Заради задръстването й трябваше половин час, за да намери къде да паркира. Когато стигна полицейския кордон, който отцепваше прочутия площад, вече бе тъмно. Площадът „Св. Петър“ обикновено бе пълен с благочестиви богомолци и шумни туристи, но в момента бе почти пуст. Само неколцина униформени патрулираха между колоните и на откритото пространство. Един стоеше в основата на египетския обелиск, който се издигаше в центъра. Всички носеха карабини на рамо.

На заграждението Рейчъл се легитимира.

Полицаят се намръщи. Беше на средна възраст, с шкембе и леко кривокрак. Градската полиция и военизираните карабинери обикновено не бяха в особено радушни отношения.

— Защо сте дошли? — грубо попита той. — С какво атаката може да предизвика интереса на Службата за опазване на културното наследство?

Основателен въпрос. Нейната служба се занимаваше с кражбите на произведения на изкуството и търговията на антики на черния пазар. Нямаше нищо общо с тероризма. Рейчъл нямаше причина да е тук. Всъщност поради връзката си с една от жертвите беше изрично предупредена да не се мярка в района.

Но трябваше лично да види местопрестъплението.

Прочисти гърлото си и посочи напред.

— Дойдох да опиша последствията от експлозията и да потвърдя, че няма изчезнали произведения на изкуството.

— Аха, канцеларска работа. — Гласът му бе пропит с презрение. — Нищо чудно, че пращат жена — добави под нос.

Рейчъл отказа да лапне въдицата и прибра документите си.

— Ако нямате друго за казване, чака ме много работа, а вече е късно.

Полицаят сви рамене и се отмести, но едва-едва. Наложи й се да се промъкне покрай него. Той се наведе към нея и тя трябваше буквално да се отърка в едрото му туловище. Рейчъл познаваше тази игра. В организация, която беше предимно мъжка общност, я третираха или като заплаха, или като сексуален обект, който трябва да бъде завоюван.

Гневът и пламна и за миг прогори безпокойството и тревогите й. Тя се промуши покрай гадината, но не и преди да се увери, че токчето й ще попадна върху пръстите му. Натисна с цялата си тежест, докато минаваше.

Мъжът изненадано изпъшка и отскочи.

— Scusi — студено се извини тя и продължи, без да се обръща.

— Zoccola! — изруга той след нея.

Без да му обръща внимание, Рейчъл прекоси пустия площад. От двете страни я обгръщаха колонадите на Бернини. Откри, че ускорява ход, докато минава покрай обелиска и фонтаните и продължава към главния вход на базиликата. Над нея грамадният купол на Микеланджело блестеше на фона на нощното небе.

Докато минаваше между гигантските статуи на св. Петър и св. Павел, които стояха на стража пред базиликата, Рейчъл хвърли поглед към надписа под въоръжения с меч апостол Павел. Беше на староеврейски и гласеше „Всичко мога чрез Него, Който ме укрепява“. Не разбираше езика, но Вигор й го беше прочел още когато бе малка. Почерпи сила от посланието и от мисълта за вуйчо си.

С нова решимост изкачи стъпалата. Вратата не беше заключена. Мина през портика и се озова в огромния централен кораб на базиликата — простираше се на почти двеста метра пред нея. Църквата тънеше в мрак, ако не се брояха трепкащите пламъчета на свещите. В отсрещния край папският олтар блестеше, осветен от натриеви лампи. Дори от това разстояние Рейчъл различи лентата, ограждаща местопрестъплението.

Експлозията бе станала в апсидата, зад главния олтар. Рейчъл тръгна към центъра, без да обръща внимание на изобилието произведения на изкуството и архитектурата около себе си. Цялото й внимание бе насочено към целта.

Стигна до основния олтар и спря край оградената зона. В този час нямаше жива душа. През изминалите два дни следователите и специалистите бяха претърсили всичко със своите торбички за улики, четки, тампони, епруветки и химикали. Вече се знаеше, че експлозивът е бил уплътнена форма на хептанитрокубан, мощно взривно вещество от нов клас.

Докато се взираше в обгорения мрамор, я побиха тръпки. Това бе единствената останала следа от атаката. Дори кръвта беше изчистена. Но подът все още беше покрит с лепенки, отбелязващи отделните пръски и показващи силата и траекторията на ударната вълна. В отсрещния край на апсидата с тебешир бе очертано мястото, където бе спряло тялото на отец Марко Джовани. Бяха го намерили в основата на Олтара на св. Петър, под алабастровия прозорец, в който се виждаше гълъбът на Светия Дух.

Рейчъл беше чела доклада за младия свещеник. Студент на вуйчо й и негов колега археолог във Ватикана. Според досието беше прекарал последните десет години в Ирландия, където проучвал корените на келтското християнство и сливането на езическите ритуали с католическата вяра. Особено внимание отделял на митовете около Черната мадона, която често се сочеше като съчетание между езическата Майка Земя и Дева Мария.

Защо един археолог се бе превърнал в мишена? Или беше случайност? Може би вуйчо й и неговият студент просто се бяха оказали на неподходящото място в неподходящия момент?

Не виждаше никакъв смисъл.

Преглътна и се обърна. Бяха намерили вуйчо й рухнал до папския олтар, пометен от ударната вълна, почти в несвяст.

Не искаше да замърси местопрестъплението и затова заобиколи оградения участък. Изкачи двете стъпала от лявата страна на апсидата. Там имаше малко помещение. Рейчъл мина покрай мемориала на Павел III с неговите статуи на добродетелите Справедливост и Благоразумие, изваяни по подобие на сестрата и майката на покойния папа.

Забави стъпки.

„Какво правя тук?“

Изведнъж много ясно усети гробищната тишина на базиликата, тежестта на вековете и смъртта, многобройните гробници около и под нея. Чувството се подсилваше още повече от гроба на Урбан VIII, който се намираше в отсрещния край на апсидата, оттатък оградения участък. Над него се издигаше бронзовата статуя на папата с вдигната за благослов ръка. Беше стъпила върху гроба, а от него се издигаше бронзов скелет с вдигната ръка, която изписваше името на покойника в отворен свитък.

Рейчъл потръпна.

По принцип не беше суеверна, но вуйчо й бе така близко до смъртта… Ами ако го изгубеше?

Искаше й се да избяга, но погледът й се задържа върху ужасната статуя, символизираща смъртта. И изведнъж си спомни. Заля я ледена вълна и по гърба й полазиха тръпки.

Смърт.

Промълви на глас думата, която беше повтарял Вигор в делириума си.

— Morte.

Заразглежда бронзовата статуя над гроба. Ами ако Вигор се беше опитвал да им каже нещо? Нещо, което е знаел?

Забързано заобиколи оградения участък и отиде в другия край на апсидата. Повдигна се на пръсти, за да разгледа статуята по-добре, но въпреки внимателното си взиране едва не го пропусна. Кафявата каишка беше с цвета на стария бронз.

Рейчъл си сложи латексови ръкавици и се качи на ръба на гроба. Хвана каишката, откачи малката чантичка, скрита зад кокалестата длан на Мрачния жътвар, и слезе с плячката си. Имаше ли някакво значение находката й? Или беше някакъв дар, оставен от богомолец или турист?

Забеляза гравирания върху кожата знак. Не й говореше нищо. Груба спирала, подобна на някакъв магически амулет.

Разочаровано обърна малката чантичка и дъхът й замря, когато видя какво е изобразено от другата й страна.

Кръг, пресечен от кръст.

И преди беше виждала този знак.

В съдебномедицинския доклад за отец Марко Джовани.

Същият символ бе жигосан на челото на мъртвия свещеник. Несъмнено бе важен, но какво означаваше?

Знаеше къде може да потърси отговор. Отвори чантичката и изсипа съдържанието й в шепата си. Погледна единствения предмет и се намръщи неразбиращо. Приличаше на малка почерняла вейка. Приближи я към очите си… и веднага откри грешката си.

Вейката си имаше нокът.

От ужас едва не я изпусна.

Това в шепата й не беше вейка.

А човешки пръст.

 

 

14:55

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Пейнтър седеше зад бюрото в кабинета без прозорци и въртеше аспирина между дланите си. Тъпата болка се беше загнездила зад очите му и предвещаваше нов пристъп на мигрена. Той раздруса шишенцето и му се прииска да имаше нещо по-силно, за предпочитане преглътнато със солидна доза малцово уиски.

Беше готов да размени всичко това и за един хубав масаж от приятелката си. За съжаление Лиза беше заминала за Западния бряг на гости на брат си, който катереше скали в Йосемит. Щеше да се върне чак след седмица. Оставен на самотек, Пейнтър трябваше да се задоволи с „Байер Екстра“.

През последния час се занимаваше с анализ на данни и доклади, повечето от които все още стояха отворени на огромните течнокристални монитори по стените. Погледна един екран и за хиляден път му се прииска кабинетът му да имаше истински прозорец. Може би се дължеше на факта, че бе наполовина индианец Машантукет, но имаше нужда от поне малка връзка със синьото небе, дърветата и простите ритми на обикновения живот.

Но на това не му беше писано да се случи.

Кабинетът му, заедно с останалата част от щабквартирата на Сигма, беше погребан под замъка Смитсониън в Националния мол. Тайната централа заемаше старите бомбоубежища от времето на Втората световна война. Мястото беше подбрано заради удобния достъп до коридорите на властта, както и поради близостта си с множеството изследователски лаборатории на едноименния институт.

В момента Пейнтър бе готов да даде всичко за един-единствен прозорец. Въпреки това щабквартирата бе негов дом през последните няколко години и той бдеше много ревностно над нея. Сигма все още се възстановяваше от миналогодишното нападение. Пораженията бяха много по-сериозни от обгорените стени и съсипаното оборудване. Вашингтонската политика представляваше сложна плетеница от влияние, амбиции и заклети вражди. Слабите биваха разкъсвани от силните. И честно или не, нападението бе накърнило авторитета на Сигма пред различните служби.

Като капак на всичко, Пейнтър подозираше, че истинският мозък зад атаката все още е на свобода. Човекът, който водеше нападението — шеф на отдел от Агенцията за военно разузнаване — беше сметнат за кривнал от правия път агент, но Пейнтър не беше толкова сигурен. За да извърши подобна атака, зад гърба му несъмнено трябваше да стои някой — някой, заровен още по-дълбоко в мрежата на политиците.

Но кой?

Поклати глава и погледна часовника. Подобни въпроси трябваше да почакат. След няколко минути му предстоеше да влезе в поредния ад. Хич не му се искаше, но нямаше избор. Вече беше имал разгорещена дискусия с Грей Пиърс преди два часа. Грей искаше да вземе Монк Кокалис в Италия, но Пейнтър не беше убеден, че Монк е готов за истинска операция. Лекарите и психиатрите все още не бяха решили, че е напълно здрав. Пък и подробностите около случилото се в Рим все още бяха оскъдни. Пейнтър не беше сигурен кой от агентите на Сигма е най-подходящ за мисията, коя научна дисциплина може да допълни експертизата на Грей по биофизика. Специалността на Монк Кокалис беше съдебната медицина, а за момента тези умения не изглеждаха необходими. Грей проумя това и в крайна сметка се укроти, но Пейнтър не го пусна самичък. До научаването на повече подробности единственото, от което се нуждаеше Грей, бе малко груба сила.

И я получи.

Тъкмо се чудеше дали да не вземе още един аспирин, когато Интеркомът на бюрото му издаде тих звън, последван от гласа на Брант.

— Господин директор, генерал Меткаф иска да говори с вас.

Пейнтър очакваше телеконференцията. Беше чел засекретения имейл от шефа на АИОП. Въздъхна тежко, чукна бутона и завъртя стола си, за да се обърне към стенния монитор зад гърба си.

Тъмният екран примигна и оживя. Генерал Грегъри Меткаф седеше зад бюрото си. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, и макар да бе на петдесет и пет, си оставаше толкова як и жизнен, колкото беше и когато играеше централен защитник във футболния отбор на академията. Единствените признаци за възрастта му бяха прошарената му коса и очилата за четене в лявата му ръка. След като Меткаф бе назначен за шеф на АИОП, Пейнтър бързо се научи да не подценява интелигентността му.

Но предпазливостта между двамата си оставаше.

Генералът се наведе малко напред и започна без предисловия:

— Прочетохте ли доклада, който ви пратих относно конфликта в Африка?

„Къде остана доброто възпитание?“

Пейнтър махна към един от стенните монитори.

— Прочетох го. Наред с доклада на НАТО за нападението срещу лагера на Червения кръст. Направих също така проверка на корпорацията, чиято собственост е била опитната ферма.

— Добре. Значи не е нужно да ви разяснявам подробности.

Пейнтър настръхна от снизходителното отношение.

— Все още не разбирам какво общо има всичко това със Сигма.

— Не разбирате, защото още не съм ви казал. Болката зад очите се изостри.

Генералът чукна клавиатурата пред себе си, екранът се раздели на две и до Меткаф се появи снимка. На нея се виждаше млад бял мъж, само по боксерки и завързан на дървен кръст насред овъглено димящо поле. Приличаше не толкова на разпятие, колкото на някакво отвратително плашило. На заден план можеше да се види сухата африканска савана.

— Името на младежа е Джейсън Горман — хладно каза Меткаф.

Веждите на Пейнтър се сключиха още повече.

— Горман? Като сенатор Горман ли?

Името на сенатора се бе появило, докато проучваше корпорация „Виатус“. Себастиан Горман бе шеф на Сенатската комисия по земеделието, храните и горите. Беше силен привърженик на разработването на генномодифицирани храни като средство за изхранване на гладуващия свят и източник на нови биогорива.

Генералът прочисти гърлото си, за да изтръгне Пейнтър от унеса му.

— Именно. Това е двайсет и три годишният син на сенатор Горман. Младежът е имал магистърска степен по молекулярна биология и е работел върху доктората си, но е заминал за Мали най-вече за да бъде очи и уши на сенатора за разработвания проект.

Пейнтър започна да разбира защо тази криза бе достигнала такива високи нива във Вашингтон. Влиятелният сенатор, несъмнено обезумял и настояващ за отговори за смъртта на сина си, сигурно разтърсваше целия Капитолий. Но продължаваше да не разбира каква е ролята на Сигма в този случай. Според доклада на НАТО атаката бе дело на въстаниците туареги — брутална сила, която непрекъснато тормозеше западноафриканската република.

— Сенатор Горман получил от сина си имейл, изпратен в сутринта на атаката — продължи Меткаф. — Нападението е описано с няколко кратки изречения. От описанието на хеликоптери и напалмови бомби може да се съди, че атаката е мащабно дело на военни.

Пейнтър се поизправи в стола си.

— Към имейла имало прикрепени файлове. Сенаторът не можел да проумее защо са били пратени, нито пък да разбере научното им съдържание. И понеже не знаел какво да направи, ги препратил на научния ръководител на сина си от Принстън доктор Хенри Малой.

— Аз също бих искал да ги видя — каза Пейнтър. Вече разбираше защо са се обърнали към Сигма. Странната атака, загадъчните изследвания — всичко това беше по тяхната част. Умът му автоматично започна да мисли за логистика и планове за действие. — Мога да изпратя хора в Мали в рамките на двайсет и четири часа.

— Не. Ролята ви в този случай ще бъде ограничена. — В гласа на Меткаф се прокрадваше заплаха. — Тази каша вече ескалира в политическа лайняна буря. Сенатор Горман е тръгнал на лов за вещици и е готов да стовари вината върху всеки, който му се изпречи.

— Господин генерал… — започна Пейнтър.

— А положението на Сигма вече е доста разклатено. Една погрешна стъпка — и никой няма да е в състояние да й помогне.

Пейнтър спести резкия отговор и остави намека за липса на доверие в групата му да мине покрай него. Трябваше внимателно да избира кои битки да води с този човек. Тази не беше от тях.

— И как виждате ролята на Сигма в този случай?

— Да събере информация от файловете и да определи дали има нужда от още проучвания. Започнете с доктор Малой. Искам да го разпитате и да прегледате файловете.

— Мога да пратя екип при него още днес следобед.

— Добре. Има и още нещо. Нещо, с което бих желал да се заемете лично.

— Какво по-точно?

— Засега една част от информацията се държи потулена. Искам вие да се заемете с нея. — Генералът чукна няколко клавиша и лицето на Джейсън Горман се появи в едър план. — Онези, които са разпънали момчето, са обезобразил тялото му.

Пейнтър стана и се приближи до монитора. На челото на младежа беше жигосан символ, сякаш някой бе допрял нажежено желязо до кожата. Кръг и кръст.

— Искам да знам защо са го направили — каза Меткаф. — И какво означава.

Пейнтър бавно кимна. Той също искаше да знае.

 

 

21:35

Рим, Италия

 

Рейчъл паркира на определеното й място пред жилищния блок. Остана седнала зад волана, за да помисли върху това, което бе направила. На седалката до нея лежеше малка найлонова торбичка със старата кожена чантичка и страховитото й съдържание.

Беше излязла от „Св. Петър“, без да казва на никого за откритието си.

„Вече е късно — оправда се тя. — Утре ще я предам на следователите. И ще докладвам за всичко“.

Но в същото време разпознаваше по-дълбоката истина зад тази кражба. Думите на вуйчо й я бяха насочили към скритата чантичка. Самата Рейчъл пък имаше чувството, че находката й принадлежи. Ако предадеше чантичката на властите, не само щяха да я накажат, че се намесва в разследване, което не е в юрисдикцията й, но и можеха напълно да я изолират от случая. А така никога нямаше да разбере значението на находката. Пък и не можеше да игнорира известната гордост от постижението си. Никой не беше успял да намери чантичката. Имаше по-голямо доверие на собствената си интуиция, отколкото на мътилката и хаоса, в който се бе превърнало това международно и междуведомствено разследване.

А интуицията й казваше, че е извън отбора си. Нуждаеше се от помощ. По-добре беше да изчака пристигането на Грей, да се посъветва с него и да реши какво да прави по-нататък.

Взе найлоновата торбичка и я прибра в якето си. Слезе от колата и тръгна към стълбите. Апартаментът й се намираше на третия етаж. Макар да бе малък, от балкона се откриваше чудесен изглед към Колизея.

Стигна площадката на третия етаж и бутна вратата на стълбището. Докато вървеше по коридора, забеляза две неща. Г-жа Росели отново готвеше нещо с много чесън. А изпод вратата на собственото й жилище струеше светлина.

Спря. Винаги изключваше осветлението, преди да излезе. Но пък тази сутрин бе доста разтревожена. Може да беше забравила.

Не искаше да рискува, така че се прокрадна на пръсти по коридора. Градът беше пълен с крадци и джебчии, а в този район обирите на домове не бяха нещо необичайно. Не сваляше поглед от светлата ивицата под вратата. Докато приближаваше, през светлината премина сянка.

Рейчъл настръхна.

В апартамента й имаше някой.

Изруга под нос и заотстъпва. Нямаше оръжие. Замисли се дали да не почука на вратата на г-жа Росели и да се махне от коридора, но чесънът вече пареше в носа й. В малкия апартамент на старицата изпаренията сигурно щяха да я разплачат. Вместо това бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон.

Върна се до стълбището и се промъкна през вратата, без да сваля поглед от апартамента си. Щом се озова на площадката, нещо студено и твърдо се опря в тила й.

Дулото на пистолет.

Суров глас потвърди заплахата.

— Не мърдай.