Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (6)

1.

9 октомври, 04:55

Мали, Западна Африка

 

Стрелбата изтръгна Джейсън Горман от дълбокия сън. Нужен му бе още миг, за да си спомни къде се намира. Беше сънувал как плува в езерото до вилата на баща си в северната част на щата Ню Йорк. Но мрежата против комари над походното легло и пустинният студ преди зазоряване го захвърлиха обратно в настоящето.

Заедно с писъците.

С разтуптяно сърце изрита тънката завивка и се освободи от мрежата. В палатката на Червения кръст цареше непрогледна тъмнина, но проблясващите през импрегнираните стени огнени точки бележеха престрелката някъде на изток от бежанския лагер. Появиха се нови пламъчета, затанцуваха и по четирите страни на палатката.

„О, Господи…“

Джейсън знаеше какво става. Беше инструктиран, преди да замине за Африка. През изминалата година няколко бежански лагера бяха атакувани и хранителните им запаси бяха ограбени от въстаническите сили на туарегите. Цената на ориза и царевицата се бе утроила и столицата на Република Мали бе парализирана от бунтове. Храната се бе превърнала в новото злато в северните окръзи на страната. Три милиона души бяха изправени пред гладна смърт.

Именно затова беше дошъл тук.

Баща му спонсорираше експерименталната ферма, която заемаше двадесет и пет хектара северно от лагера, финансирана от „Виатус“ и ръководена от биоинженери и генетици от университета Корнел. Имаха опитни полета за генномодифицирани култури, пригодени към сухите почви на района. Първата реколта бе събрана едва миналата седмица и бе пораснала само с една трета от нормално необходимата за напояване вода. Явно вестта бе стигнала до неподходящи уши.

Излетя бос от палатката. Все още бе облечен в късите панталони и широката риза, с които се бе строполил в леглото снощи. В мрака преди зазоряване огънят от оръжията бе единствената светлина.

Генераторите явно бяха извадени от строя.

Автоматичната стрелба и писъците отекваха в мрака. Навсякъде се мятаха тъмни силуети, бежанците тичаха панически, но бягството им беше хаотично, непрекъснато менеше посоката си. Гърмежите на карабини и стакатото на автоматите се чуваха от всички страни и никой не знаеше в каква посока да се спасява.

Джейсън знаеше.

Криста все още беше в изследователската лаборатория. Преди три месеца се бе запознал с нея в Щатите по време на инструктажа. Беше започнала да дели с него мрежата против комари едва миналия месец. Снощи обаче беше останала на работа. Смяташе да привърши през нощта някои ДНК анализи на новата реколта.

Трябваше да стигне до нея.

Джейсън затича към северната част на лагера. Точно както се боеше, стрелбата и пламъците бяха най-силни именно тук. Въстаниците бяха твърдо решени да ограбят реколтата. Никой не биваше да умре в опит да ги спре. Нека да вземат зърното. След това щяха да изчезнат в нощта толкова бързо, колкото се бяха появили. Зърното така или иначе щеше да бъде унищожено. Не беше предназначено за употреба от хора, докато не се направят допълнителни изследвания.

На ъгъла се препъна и падна върху първия труп — момче, проснато на пътеката между паянтовите колиби, минаващи за домове тук. Беше застреляно и отъпкано. Джейсън изпълзя настрани от тялото му, изправи се и хукна.

След още стотина шеметни метра стигна северния край на лагера. Навсякъде се виждаха купчини тела на мъже, жени и деца. Беше същинска кланица. Някои от убитите бяха разкъсани на две от автоматичния огън. От другата страна на касапницата се издигаха сглобяемите бараки — приличаха на тъмни кораби, заседнали в западноафриканската савана. Нямаше никакви светлини — само пламъци.

„Криста…“

Остана закован намясто. Искаше да продължи напред, проклинаше собствената си страхливост. Но не можеше да помръдне. Сълзи на безсилие напълниха очите му.

И тогава чу зад себе си грохот на двигатели. Рязко се завъртя и видя два хеликоптера да летят ниско към лагера, следваха терена. Най-вероятно бяха правителствените сили от близката база. „Виатус“ бяха пръснали маса долари, за да осигурят допълнителна защита на обекта.

Въздъхна треперливо. Хеликоптерите със сигурност щяха да прогонят въстаниците. Изпълнен с малко повече увереност, Джейсън затича през откритото пространство. Въпреки изпълнилото го облекчение тичаше приведен. Насочи се към най-близката барака, на по-малко от стотина метра. Плътните сенки щяха да го скрият, а лабораторията на Криста се намираше в съседната. Молеше се да се е скрила някъде в нея.

Когато стигна стената, зад гърба му се появи ярка светлина. Ослепителният лъч на водещия хеликоптер плъзна по лагера.

„Това би трябвало да ги подплаши“.

В следващия миг от двете страни на хеликоптера зачаткаха картечници и куршумите издълбаха бразди в лагера. Кръвта на Джейсън се смрази. Това не бе хирургически прецизен удар срещу нападателите. А пълно избиване на лагера.

Вторият хеликоптер се отдели от първия и закръжи по периферията на лагера. От задния му люк се изсипаха варели, експлодираха при падането си. В небето се вдигнаха огнени стълбове. Писъците се разнесоха още по-силно. Джейсън видя някакъв човек да бяга в пустинята. Беше гол, но въпреки това кожата му гореше. Запалителната бомбардировка започна да приближава към Джейсън.

Той се обърна и побягна покрай бараката.

Полетата и елеваторите се простираха пред него, но там нямаше да намери убежище. Покрай отсрещния край на редовете царевица се движеха тъмни фигури. Трябваше да рискува и да спринтира през откритото, за да стигне лабораторията на Криста. Прозорците бяха тъмни, единствената врата гледаше към полето.

Спря, за да се овладее. Кратък спринт — и щеше да е в бараката. Но преди да помръдне, от отсрещния край на полето изригнаха нови пламъци. Редица мъже с огнемети тръгнаха през редовете царевица, изгаряха реколтата, която тепърва трябваше да се прибира.

„Какво става, по дяволите?“ Самотната кула на елеватора от дясната му страна избухна в огнена буря, която се понесе на спирала в небето. Шокираният Джейсън успя да се възползва от моментното объркване, втурна се към отворената врата на бараката и се метна вътре.

В заревото на пожарите помещението изглеждаше спокойно, почти спретнато. Задната част на бараката бе пълна с всякаква научна апаратура, използвана в биологичните и генетични проучвания — микроскопи, центрофуги, инкубатори, термоциклери, уреди за гел електрофореза. Вдясно бяха кабинките с лаптопи с безжичен интернет, оборудването за сателитна връзка, дори резервни акумулатори.

На екрана на единствения работещ на батерии лаптоп се въртеше скрийнсейвър. Машината се намираше в кабинката на Криста, но от приятелката му нямаше и следа.

Джейсън забърза към него и тикна палец в тъчпада. Скрийнсейвърът изчезна и се смени с отворена електронна поща. Отново беше на Криста.

Огледа се.

Несъмнено беше избягала, но къде?

Бързо отвори собствената си поща и избра служебния адрес на баща си в Капитолия. Затаи дъх и бързо описа нападението с няколко кратки изречения. Искаше да остави нещо в случай, че не се измъкне от ситуацията. Тъкмо се канеше да изпрати писмото, когато му хрумна нещо. Папката на Криста беше отворена на екрана. Извлачи я към имейла си и натисна бутона „Изпрати“. Криста не би искала да изгуби файловете си.

Имейлът не замина веднага. Прикрепеният файл беше огромен и щеше да му трябва цяла минута, за да се източи. Не можеше да чака. Надяваше се, че батерията ще издържи достатъчно, за да изпрати писмото.

Страхуваше се да се задържа тук и тръгна към вратата. Нямаше представа къде е отишла Криста. Молеше се да е избягала в пустинята. Той самият смяташе да направи точно това. Извън лагера имаше истински лабиринт от дерета и пресъхнали корита на потоци. Можеше да се крие дни наред, ако е необходимо.

На вратата се появи тъмна фигура. Джейсън ахна и се закова намясто. Фигурата пристъпи в бараката и прошепна изненадано:

— Джейс?

Заля го облекчение.

— Криста…

Забърза към нея, разперил ръце да я прегърне. Все пак имаха шанс да се спасят.

— Ох, Джейсън, слава Богу!

Облекчението му бе същото като нейното — докато тя не вдигна пистолета и не стреля три пъти в гърдите му. Куршумите го удариха като юмруци и го събориха на пода. Последва изпепеляваща болка, от която нощта сякаш стана още по-тъмна. Някъде отдалеч се чу още стрелба, експлозии и писъци.

Криста се наведе над него.

— Палатката ти беше празна. Помислихме, че си избягал.

Той се закашля, неспособен да отговори. Кръвта изпълни устата му.

Явно доволна от мълчанието му, тя се обърна и излезе навън, в кошмара от огън и смърт. Силуетът й се очерта за миг на фона на горящото поле, след което изчезна в нощта.

Джейсън се мъчеше да разбере какво става.

„Защо?“

Мракът го поглъщаше. Нямаше да получи отговор на въпроса си, но само той чу последния звук. Лаптопът в кабинката издаде мелодичен звън. Съобщението му беше изпратено.