Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (23)

18.

13 октомври, 08:43

Над Норвежко море

 

Слънцето беше ниско над хоризонта. Там, където отиваха, през късната есен имаше малко дневна светлина. Архипелаг Свалбард се намираше на половината път между северния бряг на Норвегия и Северния полюс. По-голямата част от сушата му беше погребана под ледници и архипелагът бе дом предимно за елени и бели мечки.

Дори свети Никола трудно би нарекъл подобно място свой дом.

Но за момента Пейнтър се наслаждаваше на салона в кожа и махагон на частния самолет — „Сайтейшън Соврин“, уреден от Кат. Освен това тя беше променила бордния лист и ги бе писала като директори на някакъв въглищен консорциум. Прилично прикритие. Въгледобивът бе основната индустрия на архипелага.

Салонът беше за седем души, така че за четиримата имаше предостатъчно място да се разположат удобно. Успяха да подремнат — имаха нужда след дългата нощ, — но след по-малко от час щяха да кацнат в Лонгир, най-голямото населено място на островите.

Пейнтър се облегна в коженото си кресло. Срещу него седеше сенатор Горман. Монк и Крийд деляха съседното канапе. Беше време да свалят картите на масата, да уточнят плана на несигурната игра, която им предстоеше.

Пейнтър знаеше, че трябва да действат бързо, още от мига, в който колелата на самолета докоснат пистата. Бяха напуснали Осло, знаейки две неща. Първо, че там вече е доста напечено — прикритието на Пейнтър бе разбито, а сенаторът беше преследван. И второ, че основният заподозрян вече е напуснал града и пътува към същите замръзнали острови, към които летяха в момента. Това бе най-добрият им шанс да притиснат Карлсен и да получат някои истински отговори.

Главният изпълнителен директор на „Виатус“ водеше група лидери от конференцията да видят прочутото Световно зърнохранилище в Свалбард. Това бе Ноев ковчег за семена, чиято цел бе да запази най-скъпоценното — семената на над триста хиляди растителни вида — от войни, епидемии, ядрена атака, земетресения, дори драстични промени на климата. Проектирано да издържи двадесет хиляди години, Хранилището на Страшния съд бе изградено на сто и петдесет метра под планината в най-затънтеното населено място на света.

Ако искаха да си поговорят насаме с Карлсен, далеч от любопитни очи, това място беше идеалното. Но подобна среща криеше значителен риск.

— Сенаторе — за кой ли път опита Пейнтър. — Все още смятам, че е по-добре да останете в Лонгир. Ако ни потрябвате, ще ви включим в разследването.

Пейнтър продължаваше да поддържа версията, че тримата са от кабинета на главния инспектор и работят за Криминалния следствен отдел на Министерството на отбраната. Дори имаха значки, за да го докажат.

— Идвам с вас — отсече сенатор Горман и отпи от кафето си.

Пейнтър бе забелязал, че е добавил към него и малко бренди от бара. Не че го обвиняваше. През последните няколко часа Горман бе получил серия тежки удари. И беше в близки, почти приятелски отношения с Карлсен.

Гласът на Горман стана по-твърд.

— Ако Ивар наистина има пръст в смъртта на сина ми…

— Все още не знаем до каква степен е замесен самият той — не особено убедително посочи Пейнтър.

Сенаторът не се върза.

— Стисна ми ръката, мамка му!

И стовари юмрук върху масата. Задрънчаха чаши и шишета сос. Сенаторът яростно погледна събеседника си. Явно нямаше шанс да бъде разубеден. Пейнтър можеше само да предполага каква болка изпитва от загубата, следвана от предателство. Но в този момент не му трябваше човек, който да направи нещо необмислено.

Все пак мъжът срещу него имаше един солиден аргумент и сега го изтъкна отново:

— Ще съм ви нужен, за да се доближите до Ивар.

Пейнтър отпусна ръце в скута си — Горман имаше право. Карлсен бе заминал час преди тях, за да изпревари идващата откъм полюса буря. Сигурно вече щеше да е в хранилището, когато кацнеха. А охраната там беше сериозна, особено при наличието на важните гости от конференцията.

— За да влезете, ще имате нужда от мен и от пропуска ми — продължи Горман. — Дори вашите значки няма да направят впечатление на охраната. А с моята покана ще мога да вкарам най-малко един от вас в хранилището.

Вече беше решено, че този „един“ ще е Пейнтър. Монк и Крийд трябваше да установят защитен периметър и да играят ролята на подкрепа.

Пейнтър се беше запознал и със системата на охраната на зърнохранилището. То се намираше зад врати от калена стомана и разполагаше с модерна система за наблюдение, без да се броят двете хиляди бели мечки, които бродеха из острова. А специално за това посещение охраната щеше да се подсили от контингент от норвежката армия.

Така че проникването им там без сенатора можеше да се окаже по-трудно и от проникването във Форт Нокс.

Пейнтър си даваше сметка за всичко това и накрая се предаде. Поизправи се в стола си и огледа останалите.

— В такъв случай нека преди кацането да видим какво знаем. И по-важното, какво не знаем. Щом се озовем на земята, трябва да действаме.

Монк кимна.

— Откъде започваме?

— От главната ни цел, Ивар Карлсен. — Пейнтър се обърна към Горман. — Работили сте с Карлсен години наред. Какво можете да ни кажете за него?

Сенаторът се облегна. Явно се мъчеше да сдържи гнева си, но физиономията му си остана мрачна.

— Ако ме бяхте попитали вчера, щях да ви кажа, че е суров як тип, който знае как да прави пари, но също така е наясно с отговорностите, вървящи с такова богатство. Нещо от сорта на кръстоска между Рокфелер и Франклин Делано Рузвелт.

— Как се запознахте?

— Чрез Римския клуб. Влязох в него колкото да създам политически и делови връзки. Няма нищо по-добро за една кариера от това да си другаруваш с международна група индустриалци, политици и знаменитости. — Сви рамене, без да се срамува от амбициите си. — Но после се запознах с Ивар. Страстта му бе наелектризираща, красноречието му завладяваше. Той твърдо и от все сърце вярва в запазването на света, в осигуряването на бъдещето на човечеството. Вярно, някои от предложенията му за ограничаването на ръста на населението може и да са крайни. Задължителен контрол на раждаемостта, стерилизация, да се плаща на семействата да нямат деца. Но някой трябва да направи тези трудни избори. Именно това ме привлече към него на първо място. Неговата сериозност и усет. Но не бях единственият от вътрешния му кръг.

Интересът на Пейнтър се изостри.

— Какво имате предвид?

— В рамките на Римския клуб Ивар събра съмишленици, които също смятат, че има нужда от вземането на тежки решения. Бяхме нещо като клуб в клуба. Всеки от нас работеше по определен проект. Моят, както вече ви казах, бе да използвам политическото си влияние и да съдействам за разширяването на разработките на биогорива. Има обаче и други проекти, за които се грижат различни, хора от кръга.

— В това число и свързани с пчели ли? — попита Монк, имаше предвид опитните кошери, които бе видял в подземната лаборатория. Потърка подутината от ужилването по бузата си.

Сенаторът сви рамене.

— Не зная. Всеки от нас работи по своя проект. — Тогава да поговорим за проекта, който даде началото на цялата тази каша — каза Пейнтър. — От който като че ли започват кръвопролитията. Всичко се свежда до генетично проучване на „Виатус“ и по-точно — до опити с издръжлива на суша царевица. Знаем, че „Виатус“ финансира изследвания в областта на екстремофилите и че са открили някаква гъба в мумиите, запазени в английското торфище. — Пейнтър кимна към Монк. — Знаем също, че изследването продължава и до днес и че телата, открити в лабораторията с гъбите, най-вероятно са от опитната ферма в Африка.

Пейнтър вече бе задействал процедурата за издаване на заповед за претърсване на подземните лаборатории. „Виатус“ обаче бе една от най-големите корпорации в Норвегия, със силни политически и финансови връзки, и Пейнтър подозираше, че докато съдията одобри заповедта, компанията ще разчисти лабораториите и от тях ще останат единствено стерилизирани празни помещения.

— Затова мисля, че спокойно можем да заключим — продължи Пейнтър, — че загадъчните гени, забелязани в царевичните зърна от професор Малой от Принстън, са именно от онези гъби. И че тези гени явно са нестабилни. Възможно е модифицираната с тях царевица да е опасна за консумиране.

Горман поклати глава.

— Но защо е било нужно да избиват толкова хора? Царевицата дори не е била предназначена за консумиране от хора.

Пейнтър имаше обяснение.

— Лагерът е бил бежански. Имало е недостиг на храна. Гладните хора се отчайват. Обзалагам се, че някои от местните са се промъкнали през нощта в полето и са откраднали един-два кочана царевица за семействата си. И че може би онези, които са ръководели фермата, са си затворили очите за подобни кражби. Те биха осигурили на корпорацията идеална възможност да проведат реални проучвания върху хора, без да е необходимо да признават ролята си.

— Само дето никой не е очаквал, че генът ще се промени — обади се Монк с намръщена физиономия. — След като са разбрали това, е трябвало да заличат всичко, но не и преди да вземат опитни образци. На кого ще му липсват един-двама бегълци, особено от бомбардиран лагер?

Пейнтър забеляза, че сенаторът е пребледнял и че погледът му се е зареял нанякъде. Мъката замъгляваше очите му. Но имаше и нещо повече.

— „Виатус“ вече доставя новата си издръжлива на суша царевица — каза Горман. — Започнаха от миналата седмица. Вече се засаждат много поля в южното полукълбо и екваториалните райони. Милиони хектари.

Пейнтър усети, че предстои нещо още по-лошо. Горман съвсем пребледня. Внезапно на Пейнтър му просветна. За да може да прави масови доставки на семената, „Виатус“ трябваше да ги е отгледал някъде и реколтата да е събрана.

Но къде?

— Полетата, на които е била отглеждана новата царевица — каза Пейнтър. — Къде са?

Горман избягваше погледа му.

— Аз помогнах на „Виатус“ като посредник. Производството на генномодифицирани семена е индустрия, носеща милиарди долари годишна печалба. То е като да наливаш пари в нуждаещ се от средства отрасъл. — Гласът му стана глух. — Пръснах парите. По целия Царевичен пояс на Щатите. Айова, Илинойс, Небраска, Индиана, Мичиган… хиляди и хиляди хектари, навсякъде из Средния запад.

— И това е същата царевица, която са тествали в Африка? — попита Монк.

— Не точно, но от същата генетична линия.

— И вероятно също толкова нестабилна — добави Пейнтър. — Нищо чудно, че са изгорили опитната си ферма в Африка. Котката вече е излязла от торбата.

— Не разбирам — каза Монк. — Как е възможно семената вече да са засети? Ами проучванията за безопасност?

Горман поклати глава.

— Проучванията за безопасност на генномодифицираните храни са виц. Дори хранителните добавки се тестват повече от тях. За генномодифицираните храни няма официално одобрени предписания за безопасност и там се разчита предимно на самоконтрола. Одобряването се основава на филтрирани или направо фалшифицирани доклади на производителите. Ще ви дам един пример, за да получите представа. От четиридесетте генномодифицирани култури, одобрени миналата година, само осем имат публикувани резултати от проучвания за безопасност. А конкретно за семената на „Виатус“ — те не са предназначени за консумация от хора, така че представляват още по-малък интерес за която и да било агенция. И освен това… аз помогнах за прокарването им.

Сенаторът затвори очи и поклати глава.

„Нищо чудно, че Карлсен е имал нужда от него“, помисли си Пейнтър.

— Все пак, ако царевицата не е за човешка консумация, може би има възможност за ограничаване на опасността — каза Монк.

Крийд най-сетне се включи в разговора и бързо попари надеждата му.

— Така или иначе ще попадне в храната на хората.

Всички се обърнаха към него.

Най-новият член на Сигма сякаш се сви под вниманието им, но запази присъствие на духа.

— След случилото се в Принстън се поинтересувах повече от генномодифицираните култури. През двехилядната година генномодифицирана царевица на име „Старлинк“, която не е била одобрена за човешка консумация, подобно на сорта на „Виатус“, е била открита в хранителни продукти в цялата страна. Повече от три хиляди марки. Имало подозрения че предизвиква алергични реакции, и се стигнало до изземане на продукцията. Компанията „Келог“ трябваше да спре производството си за две седмици, за да се освободи от замърсяването. Сенаторът кимна.

— Спомням си. Правителството трябваше да купи акции на „Келог“, за да спаси индустрията. Струваше ни милиарди.

— И това е само един от многото подобни доклади за чужди генномодифицирани продукти, озоваващи се в храната за хора. — Крийд погледна Пейнтър. — Освен това има нещо много по-тревожно.

— Какво?

— Разпространението на полените и генетичното замърсяване.

Пейнтър се намръщи и му даде знак да обясни по-подробно.

— Няма начин да се ограничи разпространението на полените на генномодифицирана култура. Вятърът я разнася в съседните поля. Открити са семена, покарали на петдесет километра от мястото, където са били засети. Така че не се заблуждавайте. Където и да е засята царевицата на „Виатус“, тя ще се разпространи и другаде.

— А генетичното замърсяване?

— То е още по-голям проблем. Има случаи на генетични промени, предавани от модифицирани видове на диви, при което замърсяването се разпространява на генно ниво в цялата биосфера. А при нестабилността, забелязана от доктор Малой в царевицата на „Виатус“, според мен тази вероятност е още по-голяма.

— Значи искаш да кажеш, че Средният запад може да бъде замърсен? — попита Монк.

— Още е много рано да се каже — намеси се Пейнтър. — Нуждаем се от още отговори.

Въпреки това Пейнтър си спомни какво е открил Грей в Англия. Мумиите в торфеното блато били пълни с гъби, точно като телата в лабораторията. Дали Карлсен неволно бе пуснал този организъм в света?

Даже още по-лошо — ами ако не е било неволно?

Ясно беше, че Карлсен е манипулирал сенатора, за да осъществи замисъла си. Но каква бе целта му с всичко това?

Само един човек можеше да отговори на този въпрос.

Пилотът прекъсна мислите му.

— Започваме да се спускаме към Лонгир. Моля, затегнете коланите и се пригответе за кацане.

Пейнтър надникна през прозореца. Слънцето най-сетне започна да се издига. Беше крайно време да си поговори с онзи човек. Погледна си часовника. Имаше и една друга грижа, докато самолетът се спускаше към замръзналия архипелаг. Грижа, която с всеки изминал час будеше все по-голяма тревога.

 

 

11:01

Шпицберген, Норвегия

 

— Още ли няма вести от Грей? — попита Монк на ледения паркинг. Беше със зимен екип, ботуши, ръкавици, очила и носеше шлем под мишница.

Пейнтър поклати глава, все още със сателитния телефон в ръка.

— Надявах се по изгрев-слънце да се обади. Или да се обадят патрулите. Хеликоптерите са във въздуха от зазоряване и претърсват възвишенията. Пожарните екипи докладват, че цялата долина се е превърнала в димящо пепелище. Обадих се и на Кат. Не се е свързвал и с щабквартирата на Сигма.

Монк видя болката в очите на директора.

— Трябвало е да се махне оттам. Може би има причина да мълчи.

Доколкото можеше да се съди по изражението на Пейнтър, думите на Монк не го успокоиха особено. Причината Грей да замълчи беше, че е попаднал в някаква беда.

Слънцето все още висеше ниско над хоризонта и лъчите му болезнено се отразяваха в леда и снега, покриващи остров Шпицберген. След още един месец архипелагът щеше да потъне в арктическата нощ, която щеше да продължи четири месеца. Дори по пладне температурата бе успяла да се покачи едва до минус седемнайсет градуса. Това бе пусто място, лишено от дървета и осеяно с остри върхове и дълбоки котловини. Името на този остров от архипелага Свалбард — Шпицберген — означаваше „остра планина“ на холандски.

Гледката определено не вдъхновяваше каквато и да било надежда.

Особено с причернялото небе на север.

— Нищо не можем да направим по този въпрос — рече най-сетне Пейнтър. Гласът му отново бе твърд. — Поръчах на Кат да следи докладите от пожарните екипи и спасителните групи. Тя ще направи всичко възможно да координира по-мащабно издирване. Междувременно ние също имаме работа.

Пейнтър стоеше до джипа „Волво“, с който бяха дошли от летището. Монк бе дошъл с втори автомобил с ремарке. В момента Крийд бе в него и освобождаваше двете моторни шейни „Линкс У–800“. Бяха ги наели от туристическа агенция, предлагаща зимни сафарита из архипелага. Емблемите на агенцията се мъдреха върху машините.

Горман беше в колата, на дясната седалка. Планът бе сенаторът и Пейнтър да продължат направо към зърнохранилището. Монк и Крийд щяха да тръгнат по обиколен път и трябваше да се промъкнат максимално близко до хранилището, без да събудят подозрения. Именно това бе причината да наемат моторните шейни.

Според туроператора компанията често организирала обиколки в планините за наблюдение на дивите животни, още повече че след съоръжаването на Хранилището на Страшния съд добилият известност обект бе станал популярна туристическа спирка. Присъствието им не би трябвало да събуди особен интерес. Монк и Крийд щяха да са готови в случай, че се появи нужда от въоръжена намеса или бързо изтегляне.

„Заден изход от банковия трезор“, както го беше описал Пейнтър.

Зад втората кола се разнесе рев на двигател.

— Да действаме — нареди Пейнтър и стисна здраво ръката на Монк. — Пази се.

— Вие също.

Двамата тръгнаха в противоположни посоки. Пейнтър се качи в джипа, а Монк отиде при партньора си до шейните. Крийд яхна единия линкс. Подобно на Монк, той също беше надянал зимен екип и шлем.

Монк отиде до своята машина и преметна крак през нея.

Докато Пейнтър обръщаше на паркинга, Монк провери закрепената до седалката карабина. Крийд бе въоръжен по същия начин. Не си, направиха труда да крият оръжието. На Шпицберген белите мечки бяха повече от хората и подобна огнева мощ бе нещо задължително. Дори в лъскавата туристическа брошура, която Монк бе отмъкнал от агенцията, се казваше „Винаги носете оръжие, когато излизате извън населените места“.

А Монк нямаше намерение да нарушава норвежките закони.

— Готов? — извика той и вдигна ръка към Крийд.

В отговор партньорът му форсира двигателя.

Монк надяна шлема и завъртя ключа на запалването. Звярът под него оживя с рев. Монк даде газ и насочи моторната шейна към снежната равнина зад паркинга. Задната верига на машината уверено зацепи леда. Двете ски се плъзгаха гладко. Монк прехвърли ниския ръб и набра скорост, като оставяше след себе си снежен прах.

Крийд го следваше по петите.

Отпред се издигаше планина Платабергет, домът на Хранилището на Страшния съд. Назъбеният й връх драскаше навъсеното небе. Светът зад планината представляваше единствено маса мрачни облаци.

Определено зловещо място.

Особено когато Монк си припомни последното предупреждение в туристическата брошура. То доста добре обобщаваше тази сурова земя.

„Стреляйте на месо“.

 

 

11:48

 

Пейнтър паркира колата на отреденото й място. По единствения път към планината минаха през два пропускателни пункта, на които пазеха норвежки военни. Други автомобили и един голям автобус вече бяха заели малкия паркинг — най-вероятно именно те бяха докарали гостите от Световната конференция по изхранването.

Пейнтър излезе от топлия джип на студа и веднага забеляза и един снегомобил с размерите на микробус и масивни като на танк вериги. Това беше „Хаглундс“, официалното превозно средство за изучаване на полярните земи, изрисуван с норвежкото знаме и военни гербове. До машината стояха двама войници и пушеха. Имаше и един по-малък двуместен „Сноу-Кат“ със същите знаци, който патрулираше по периметъра. В момента обаче, ако се съдеше по начина, по който се въртеше и обикаляше, някой по-скоро се забавляваше с машината.

Навлеченият с дебела канадка сенатор Горман също слезе и двамата тръгнаха към входа на зърнохранилището. Единствената част от съоръжението, която се намираше над земята, представляваше бетонен бункер. Подаваше се от снега под ъгъл, подобно на носа на скован в ледовете кораб. И може би в известен смисъл бе именно това. Дълбоко долу беше погребан Ноев ковчег за семена.

Входът се извисяваше на десет метра височина — равна бетонна повърхност, украсена в горната част с подобни на прозорци огледала и призми, осветявани от тюркоазна фиброоптика. Върхът сияеше в сумрачния ден. Буреносните облаци вече се носеха над планината и сякаш притискаха небето към нея. Порив на вятъра вдигна вихрушка ледени кристали и жилещ сняг.

Приведени, за да се скрият от студа и вятъра, двамата забързаха към входа.

Минаха по късия мост и стигнаха външните бронирани врати, които пазеха съоръжението. Двама въоръжени охранители провериха пропуска на сенатора и записаха данните му.

— Много закъсняхте — каза единият на развален английски.

— Проблеми с полета — отвърна Горман, ухили се добродушно на младия войник и потръпна от студа. — Дори и тук авиолиниите все намират начин да ти запилеят багажа. А студът… бррр… Чудя ви се как издържате тук. Явно сте замесени от по-яко тесто от мен.

Войникът се усмихна широко. Същото направи и партньорът му, които сигурно дори не разбираше английски. Сенаторът просто снимаше обаяние, трябваше да му се признае. Беше способен да го включва и изключва като фенерче. Нищо чудно, че се радваше на такъв успех във Вашингтон.

Отвориха им вратата. Пейнтър знаеше, че хранилището се пази от три масивни ключалки. Като допълнителна предохранителна мярка срещу евентуални атаки никой на планетата не разполагаше и с трите ключа.

Щом минаха през вратата, вятърът спря. Това беше добре, но въздухът си оставаше все така студен. Поддържаше се постоянна температура осемнадесет градуса под нулата и усещането бе като да влезеш във фризер.

След къса рампа започваше дълъг кръгъл тунел, по който спокойно можеше да мине метро. Краката им стъпваха по циментови плочи; над тях се точеха редици флуоресцентни лампи и всевъзможни тръби. Стените — железобетон и фибростъкло — бяха грубо огладени и създаваха чувството, че се намираш в пещера.

Пейнтър се беше запознал с плана на съоръжението. Беше прост. Тунелът се спускаше на сто и петдесет метра под земята и свършваше при три огромни зърнохранилища, всяко запечатано със свой въздушен шлюз. Единствената друга особеност бяха офисите преди зърнохранилищата.

До тях долетяха гласове. Далеч отпред засветиха по-ярки светлини.

Сенатор Горман махна с ръка към стените и заговори тихо:

— Ивар беше един от основните инвеститори в изграждането на това нещо. Твърдо вярва в запазването на естественото разнообразие на света и смята, че всички други подобни хранилища са неадекватни или занемарени.

— Оставам с впечатлението, че определено обича да контролира нещата.

— Но в този случай може би е прав. По целия свят има повече от хиляда зърнохранилища, но повечето са изложени на опасност. Националната зърнена банка на Ирак беше ограбена и унищожена. Същото стана и в Афганистан. Талибаните разбили хранилището не заради семената, а за да откраднат пластмасовите контейнери. Другите зърнени банки са също толкова уязвими. Лош мениджмънт, лоша икономическа атмосфера, повреждащо се оборудване — всичко това излага тези хранилища на опасност. Но най-лошото е липсата на далновидност.

— И Карлсен се е заел с това?

— Хранилището е замислено от Световния тръст за разнообразие на зърнените култури. Но щом чу за проекта, Ивар предложи пълната си подкрепа, както финансова, така и публична. — Сенаторът разтърка слепоочията си, без да си сваля ръкавиците. — Все още не мога да го видя като чудовището, което явно е. Изглежда безсмислено.

Продължиха да крачат в мълчание. Пейнтър бе доловил в гласа на Горман съмнение. След първоначалния шок от предателството то започваше да се връща. Никой не иска да повярва в най-лошите постъпки на най-добрите си приятели, нито пък да се изправи срещу собствената си наивност и слепота.

Групата пред тях се беше събрала в края на тунела. Атмосферата беше като на парти. Покрай едната стена имаше редица ледени скулптури, ярко осветени отдолу — бяла мечка, морж, макет на планината, дори емблемата на „Виатус“. От другата страна имаше студен бюфет и кафе-бар.

Горман взе чаша шампанско от една сервитьорка. Момичето беше с дебели ботуши и тежко палто. За това събитие канадката, изглежда, беше еквивалент на черната вратовръзка. Над двайсет гости изпълваха тунела, но ако можеше да се съди по броя на сервитьорите и купищата недокосната храна, посещението бе по-слабо от очакваното.

Пейнтър знаеше, че нападението в грандхотела (вината за което бе стоварена върху някакви терористи) бе изплашило някои от поканените.

Въпреки това за място, намиращо се на един хвърлей от Северния полюс, партито беше зашеметяващо. Позната фигура стоеше зад микрофона и изнасяше реч. Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб, говореше надълго и нашироко колко важно е да се запази биологичното разнообразие.

— Намираме се в разгара на генетичен Чернобил. Преди сто години броят на сортовете ябълки, отглеждани в Съединените щати, е бил повече от седем хиляди. Днес се е свил до триста. Бобовите са били почти седемстотин. Днес са тридесет. Седемдесет и пет процента от биологичното разнообразие на света са изчезнали само за едно столетие. И всеки ден умира по още някой вид. Трябва да действаме сега, за да запазим каквото можем, преди да сме го изгубили завинаги. Именно затова е толкова важно Световното зърнохранилище в Свалбард, именно затова трябва да продължим да събираме пари и да не забравяме…

И тъй нататък. Пейнтър забеляза Карлсен в тълпата. Беше в компанията на две жени. Едната беше стройна и висока, с дълга руса коса и лице, почти напълно скрито от качулката на канадката. Другата бе по-възрастна и говореше нещо на Карлсен.

— Коя е онази? — попита Пейнтър и посочи втората жена.

— Бившата председателка на Съвета за населението на Рокфелер, също член на вътрешния кръг на Ивар. Дългогодишни приятели са.

Пейнтър знаеше за Съвета за населението. Те бяха едни от основните застъпници на ограничаването на ръста на населението чрез семейно планиране и контрол над раждаемостта, а ако се вярваше на слуховете и приказките, някои от методите им бяха на крачка от евгениката.

Нищо чудно, че Карлсен бе такъв добър приятел с нея.

Горман посочи неколцина други, които също бяха членове на вътрешната клика.

— Онзи едрият с биреното шкембе е представител на голяма германска химическа и фармацевтична компания. „Виатус“ проучваше как да използва един от инсектицидите му при новото поколение генномодифицирани култури. Евентуален успех ще доведе до значително намаляване на количеството използвани пестициди и голямо увеличаване на реколтата.

Докато Горман изброяваше останалите, Пейнтър кимаше. Явно кръгът около Карлсен се състоеше от хора, които или търсеха решение на кризата със свръхнаселението, или разработваха начини за увеличаване на производството на храна. Сенаторът бе прав. Този човек като че ли наистина бе взел присърце добруването на света.

Но как това можеше да се съгласува с човек, наредил избиването на цяло село и допуснал отприщването на генетична заплаха, която би могла да замърси и порази биосферата?

Предишното твърдение на сенатора също бе правилно.

Изглеждаше безсмислено.

Пейнтър отново насочи вниманието си към Карлсен. Искаше да познава всичките му ключови партньори, преди да се изправи срещу него.

— А другата жена? — попита той. — Блондинката, която буквално му е увиснала на врата?

Горман присви очи.

— Не зная. Изглежда ми смътно позната, но не е от вътрешния кръг. Може би е просто приятелка.

Удовлетворен от отговора, Пейнтър побутна Горман и тръгна през тълпата. На събиране като това Карлсен едва ли щеше да си позволи да ги заплаши открито. Къде можеше да избяга?

Проби си път сред гостите и се озова пред Карлсен. Той за момент беше останал сам, след като бе завършил разговора с председателката на Съвета за населението. Дори лепналата се за него жена беше отишла до бюфета.

Карлсен не го позна. Погледът му се плъзна по него и се спря върху сенатор Горман. Лицето на норвежеца моментално светна от удоволствие и той протегна ръка.

Горман инстинктивно я стисна.

— Боже мой, Себастиан! — възкликна Карлсен. — Кога дойде? Как успя да стигнеш дотук? Опитах да се обадя в хотела ти, когато не се появи на летището. Не успях да те открия покрай цялата суматоха след снощното нападение. Помислих си, че може би си заминал за Щатите.

— Не. Охраната просто ме премести в друг хотел — спокойно отвърна Горман. — Не успях да стигна навреме до летището, а не ми се искаше да задържам всички. Затова си наех самолет.

— Не трябваше да го правиш. Настоявам „Виатус“ да поеме разноските.

Пейнтър ги наблюдаваше с интерес. Сенаторът направи добро представление, но определено не беше на себе си. Ясно личеше, че е на нокти и доста обезпокоен.

От друга страна, Карлсен изглеждаше истински радостен да види събеседника си. Изражението му бе искрено. Пейнтър не можеше да открие никаква улика, че човекът пред него е заповядал убийството на сенатора предишната нощ. Или Карлсен наистина не бе замесен, или беше плашещо хладнокръвен тип.

Горман — физиономията му излъчваше засилващо се съмнение — хвърли поглед към Пейнтър. Запъна се за момент, после каза:

— Мисля, че вече си се запознал със следователя от кабинета на главния инспектор.

Тежкият поглед на норвежеца се спря върху Пейнтър. След моментно объркване го разпозна.

— Разбира се. Извинете. Вчера разговаряхме за кратко. Ще трябва да ми простите. Последните двайсет и четири часа бяха истинска лудница.

„На мен ли ми го казваш?“, помисли Пейнтър.

Докато се ръкуваха, продължи да изучава лицето на Карлсен с надеждата да намери някаква пукнатина в поведението му. Но дори да знаеше, че Пейнтър е нещо повече от обикновен агент от Криминалния следствен отдел на Министерството на отбраната, Карлсен не го показа с нищо.

— Сенаторът бе така добър да се съгласи да ме вземе със себе си — каза Пейнтър. — Надявах се да успеем да проведем нашия разговор. Имам само няколко въпроса, за да изясня някои неща. Обещавам, че няма да ви отнема много време. Може би ще успеем да намерим място, където да поговорим насаме.

Карлсен изглеждаше леко раздразнен, но хвърли бърз поглед към Горман и Пейнтър забеляза как по лицето му за миг пробяга чувство за вина. Синът на сенатора беше убит при клането в Африка. Как можеше да откаже в присъствието на скърбящия баща?

Карлсен си погледна часовника и кимна към една врата вдясно.

— Там има офиси. От кетъринга са заели предната половина, но отзад има малка заседателна зала, която би трябвало да е свободна.

— Идеално.

Тръгнаха заедно към вратата.

Пейнтър забеляза блондинката да се взира в тях от тълпата. Лицето й беше безизразно, но същевременно и по-студено от арктическата температура в хранилището. Когато забеляза, че я гледа, тя побърза да се извърне.

Изобщо не изглеждаше щастлива, че я зарязват.

 

Криста гледаше как тримата влизат в офиса на администрацията на хранилището. Това не вещаеше нищо добро.

Малко преди това едва не се задави с маслинката във водката с тоник, когато видя чернокосия агент на Сигма да изниква сякаш от нищото. Със сенатор Горман по петите. Едва бе успяла да се измъкне навреме.

Взираше се във вратата на офиса, докато тя се затваряше. Как се бяха озовали тук? Мислеше си, че ги е оставила далеч зад себе си в Осло.

Изведнъж й се стори, че я наблюдават от всички страни. Нахлупи качулката на канадката си, така че поръбеният й с козина край да скрива лицето й по-добре. Беше благодарна, че е взела допълнителната предпазна мярка да си сложи руса перука за екскурзията. Не искаше да има още неприятности като онази с Антонио Гравел.

Тръгна надолу по тунела. Той свършваше с перпендикулярен коридор, от който започваха трите хранилища за зърно, всяко запечатано с въздушен шлюз. Останалите все още слушаха речите, така че за момента тя остана сама и имаше възможност да събере мислите си.

Облегна се на вратата на едно от хранилищата и стисна телефона в джоба си. Не се беше чувала с началника си. Какво трябваше да направи? Той й бе казал, че ще се погрижи за човека на Сигма, а ето че агентът бе тук, при това със сенатора. Трябваше ли да действа на своя глава? Или да чака заповеди? На нивото, на което се намираше в организацията, от нея се очакваше да мисли в движение и да импровизира при нужда.

Задиша дълбоко и остави плана да се оформи. Ако се наложеше да действа, щеше да го направи. Засега просто щеше да наблюдава как се развиват нещата. Но това не означаваше, че не бива да вземе предпазни мерки.

Извади телефона. На такава дълбочина нямаше никакъв шанс да получи сигнал от клетката, но след като бяха пристигнали, бе намерила повод да се отдели от Ивар и намери външна линия в компютърната зала на офиса. Беше прикачила усилвател, така че сега можеше да използва телефона си и в хранилището.

Набра номера с една ръка. Хората й чакаха в готовност в Лонгир. Време беше да ги задейства. Когато вдигнаха, кратко им заповяда да затворят всички пътища към планината. Не искаше изненади.

След като приключи, се почувства донякъде по-спокойна. Най-много от всичко я изнервяше чакането. Отметна един непокорен кичур на перуката си. Трябваше да отиде до тоалетната да си оправи грима.

Но преди да направи и една крачка, телефонът в ръката й завибрира. Цялото й тяло изстина и затрепери в синхрон с апарата. Тя го вдигна до ухото си.

— Да?

Познатият глас най-сетне й предаде заповедта. Беше проста и директна.

— Ако искаш да живееш, изчезвай веднага оттам.