Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (19)

14.

12 октомври, 16:16

Лейк Дистрикт, Англия

 

Грей погледна със съмнение превозното си средство.

Превозното средство също го погледна с не по-малко съмнение и тропна с копито, за да подчертае неувереността си.

— Планинско пони — каза д-р Уолас, докато вървеше сред животните. — Няма по-здраво конче на Божията земя. Идеално е за такива преходи. Има сигурна стъпка и е силно като вол.

— Наричате тия зверове понита! — попита Ковалски.

Грей разбираше смаяния тон на партньора си. Сиво-черният жребец, който оседлаваха за Грей, беше поне метър и половина в раменете. Животното изпръхтя в студения въздух и тропна с копито по замръзналата земя.

— Кротко, Пип — каза конярят и стегна ремъка на седлото още малко.

Бяха напуснали Хоксхед с кола преди час и Уолас ги бе довел до фермата в планините. Явно единственият начин да се стигне до обекта бе или пеша, или на гърба на кон. Уолас се бе обадил предварително и бе уредил четирикраките транспортни средства.

— Планинското пони има дълга традиция в този район — продължи той, докато приготвяха животните.

— Дивите пикти ги използвали срещу римляните. Викингите ги впрягали да орат с тях. А норманите, които дошли по-късно, ги използвали като товарни животни: прекарвали с тях олово и въглища.

Уолас потупа кафявия си кон по врата и се качи в седлото. Териерът му Руфъс изтича между групата и вдигна крак при един от стълбовете на оградата. Първоначалното недоверие на кучето към Сейчан като че ли се бе сменило с предпазливо примирие — Руфъс я заобиколи отдалеч, когато тя пъхна крак в стремето и плавно скочи на гърба на яката си кобила.

— Боя се, че трябва да извините стария Руфъс — бе обяснил Уолас в кръчмата. — Малко е опак. И с известно смущение трябва да призная, че май си пада расист. Миналата пролет ухапа един пакистански студент.

Рейчъл го беше изгледала ужасено.

Сейчан изобщо не бе реагирала. Просто закова поглед в кучето, докато то не подви опашка и не се оттегли в сянката на господаря си. После Сейчан седна при тях на масата.

След като бе разпозната, Рейчъл разкри защо всъщност са потърсили Уолас, макар че спести някои подробности. Не спомена за мумифицирания пръст.

Професорът я изслуша сериозно, след което сви рамене.

— Не се безпокой, девойче. Тайната ти ще си остане тайна, поне доколкото зависи от мен. Ако успея да ви помогна да пипнете гадините, които са убили Марко и са пратили вуйчо ти в болницата, толкова по-добре, нали?

И потеглиха.

Но дори сега им оставаше още много път.

Грей яхна Пип и след кратка препирня излязоха от фермата и тръгнаха към планините. Д-р Бойл водеше. Яздеха в колона по един по тясната пътека.

Грей не бе яздил от цяла вечност. Трябваха му близо два километра да свикне, да влезе в ритъма на коня. Възвишенията се издигаха все по-нависоко и се приближаваха. В далечината снежната корона на най-високия връх на Англия Скафел Пайк хвърляте огнени отблясъци на последните лъчи на залязващото слънце.

Около тях се възцари зимна тишина. Чуваше се единствено скърцането на снега под копитата на понитата. Грей трябваше да признае, че мнението на Уолас за конете не е празно фукане. Въпреки снега Пип сякаш знаеше къде точно да постави копито. Дори когато се спускаха, жребецът нито за миг не изгуби опора и стъпваше спокойно и сигурно.

След още три километра пътят стана достатъчно широк и Грей се изравни с Рейчъл и Сейчан. Двете си говореха нещо.

Рейчъл посегна за манерката си, но Сейчан я спря, пусна поводите и като управляваше кобилата си само с крака, извади термос и наля в капачката му.

— Горещ чай. — И я подаде на Рейчъл.

— Благодаря. — Рейчъл отпи глътка и парата докосна лицето й. — Ах, чудесен е! Стопля ме цялата.

— Билков е, по моя лична рецепта.

Рейчъл благодари, допи чая и й върна чашата.

Отпред Ковалски клюмаше в седлото. Почти беше заспал и бе оставил понито си само да върви след Уолас.

Пътуваха през рядка гора от елша и дъб, през гъсти папрати, покрит от снега торф и ледени поточета. Грей беше доволен, че има възможност да язди и не се налага да вървят пеша. За разлика от Руфъс, който като че ли нямаше нищо против да подтичва край тях и да прескача от купчина на купчина на по-мокрите участъци. След като слънцето се скри зад хребетите, въздухът стана по-студен.

— Как мислиш, още колко остава? — попита Рейчъл. Почти шепнеше. Студената тишина на планината й въздействаше.

Грей поклати глава. Уолас бе отказал да даде повече подробности освен „високо горе в пущинаците“. Въпреки това Грей не се безпокоеше дали ще намерят обратния път. Преди да потеглят, бе включил малкия джипиес в джоба си. Устройството следеше пътя им и оставяше малки дигитални трошици, по които да се ориентират.

Рейчъл се сгуши в дебелото си яке. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух.

— Може би трябваше да изчакаме до утре.

— Не — глухо каза Сейчан. — Ако там има някакви отговори, колкото по-бързо ги научим и продължим нататък, толкова по-добре.

Грей беше съгласен, но точно в момента един пращящ огън щеше да му дойде страшно добре. Забеляза напрежението в устните на Сейчан. Погледът й бе прикован право напред.

Грей поизостана и използва момента да разгледа по-добре двете жени. Бяха пълни противоположности. Рейчъл яздеше с лекота, олюляваше се отпуснато, но готова за действие, адаптираше се към новата обстановка. Непрекъснато се оглеждаше и попиваше всичко. Сейчан пък сякаш бе тръгнала на битка. Личеше си, че е умела ездачка, но Грей я забеляза как коригира и най-малката крива стъпка на понито си. Сякаш всичко трябваше да бъде подчинено на волята й. Подобно на Рейчъл, тя също се оглеждаше, но погледът й се стрелкаше насам-натам и като че ли преценяваше всичко.

Въпреки тези разлики у двете имаше страшно много сходни неща. И двете бяха със силна воля, самоуверени, предизвикателни. И на моменти можеха да го накарат да затаи дъх само с един поглед.

Грей се застави да мисли за нещо друго, когато осъзна, че има още нещо, по което си приличат. Той нямаше бъдеще с нито една от тях. Отдавна беше затворил тази глава с Рейчъл и никога нямаше да я отвори със Сейчан.

Унесени в своите си мисли, ездачите продължаваха да пътуват през планините. През следващия час пътеката почти се изгуби сред насипи, покрити със сняг скали и черна гора. Накрая изкачиха един рид и пред тях се разкри дълбока долина. Пътят надолу бе зашеметяващо стръмен.

Уолас дръпна поводите и спря.

— Почти стигнахме.

Небето бе чисто и обсипано със звезди, така че не им бе трудно да яздят в тъмното, но сега под тях беше истинска нощ. Тъмна гора изпълваше долината.

Но това не бе всичко.

На черния фон на гората се виждаха няколко червени точки, подобни на малки лагерни огньове. Лесно можеха да не ги забележат, ако беше светло.

— Какви са тези светлини? — попита Грей.

— Горящ торф — отвърна Уолас, като духаше в шепи, за да разтопи ледените висулки по брадата си. — Голяма част от района е покрита с торф. Предимно наносни торфища.

— Това пък какво ще рече на нормален език? — попита Ковалски.

Уолас обясни, но Грей бе достатъчно запознат с темата. Торфът представляваше натрупване на гниещи растения — дървета, листа, мъх, гъби. Образуваше се на купчини във влажните места. Отлаганията често се срещаха там, където ледниците са се оттеглили и са издълбали планинските склонове, както беше в Лейк Дистрикт.

Уолас посочи към долината.

— Гората долу расте върху едно от най-дълбоките торфени блата в района. Заема хиляди хектари. Повечето от отлаганията са до три метра. Но в тази долина на някои места са измерени десет пъти по-големи дълбочини. Торфището е много старо.

— А огньовете? — попита Рейчъл.

— А, това му единственото хубаво на торфа — каза Уолас. — Гори. Използвали са го за гориво, откакто човекът се е появил тук. За готвене и отопление. Предполагам, че именно подобни естествени огньове като тези долу са дали идеята на древните хора да го използват за гориво.

— Откога горят тези огньове? — попита Грей.

— Не знам — сви рамене Уолас. — Димят си, откакто дойдох тук преди три години. Пълзят бавно под повърхността и е невъзможно да бъдат изгасени. Все си горят, подхранвани от безкрайните си запаси. Известно е, че някои подобни огньове не са угасвали векове наред.

— Опасни ли са? — попита Рейчъл.

— Да, девойко. Трябва да внимаваш къде стъпваш. Земята може да изглежда твърда, дори да е покрита със сняг, но няколко стъпки отдолу да се спотайва огнен ад. Горящи джобове торф и огнени реки.

Уолас смуши коня си с пети и започна да се спуска надолу.

— Но не се безпокойте. Знам най-безопасните пътеки. Не се отклонявайте. Дръжте се плътно зад мен.

Никой не възрази. Дори Руфъс се присламчи по-близо до господаря си. Грей извади джипиеса, за да се увери, че все още следи пътя им. На малкия екран светеше топографска карта. Линия от малки червени точки показваше как да се върнат от планините. Удовлетворен, Грей прибра устройството.

Забеляза, че Сейчан се взира в него. Щом видя, че я гледа, извърна поглед — малко по-бързо от обичайното.

Уолас ги поведе надолу на зигзаг. Сипеите и торфът правеха спускането опасно, но професорът се оказа верен на думата си. Стигнаха благополучно долината.

— Не се отклонявайте от пътеката — предупреди ги Уолас.

— Каква пътека? — промърмори Ковалски.

Грей разбираше объркването на партньора си. Пред тях се простираше покрита със сняг равна земя. Единственото разнообразие бяха няколко купчини ниски храсти и покрити с лишеи канари, приличащи на сгушили се великани. Далеч отляво се виждаше червеникавото сияние от петно черен торф, заобиколен от зелен мъх. Димът се носеше нагоре на снежния фон. Студеният въздух миришеше на пушена шунка.

Уолас пое дълбоко дъх.

— Напомня ми за дома — каза високо и издиша. Акцентът му се беше засилил. — Няма нищо по-хубаво от аромата на горящ торф към чаша хубаво шотландско уиски.

— Сериозно? — оживи се Ковалски и вдигна нос. Уолас ги поведе по лъкатушещ път между високите канари. Въпреки предупрежденията не изглеждаше особено обезпокоен. Повечето огньове се намираха по краищата на долината. Имаше дори няколко нагоре по хълмовете. Грей знаеше, че подобни места обикновено са резултат от горски пожари, които достигат по-ниските пластове и продължават да тлеят с години. Краищата на торфените отлагания бяха най-уязвими.

Тъмната гора отвъд откритата местност се издигаше като стена. Покритите със сняг клони отразяваха звездната светлина, но под тях цареше непрогледен мрак. Уолас се беше подготвил за това. Наведе се и включи фенера на седлото си. Лъчът му проникваше надалеч, сякаш се намираха в пещера.

Продължаваха да се движат в колона. Миризмата на пушек намаля. Гората бе смесена — мирта, бреза и бор, както и огромни дъбове на по стотици години. Стволовете им бяха чворести, по клоните все още имаше сухи листа. Земята бе покрита с жълъди, което и бе причината за многото катерици, които цвърчаха и бягаха от пътеката.

Грей забеляза и нещо по-голямо — бягаше тромаво.

Руфъс се хвърли към него, но Уолас му викна:

— Остави го на мира! Този язовец ще ти одере носа като едното нищо.

Ковалски погледна подозрително тъмната гора.

— Ами мечки? Има ли мечки в Англия?

— Разбира се — отвърна Уолас.

Ковалски подкара понито си по-близо до мъжа с пушката.

— Имаме сума ти мечки в зоологическите градини — продължи Уолас с иронична усмивка. — Но дивите са изчезнали още през Средните векове.

Ковалски му се намръщи, че го е уплашил, но не се отдалечи.

Още половин час яздиха през старата гора. Грей напълно изгуби ориентация в тъмното. Гъсто растящите дървета скриваха всички ориентири.

Накрая дърветата останаха зад тях и отново излязоха на открито. Звездите осветяваха широка плитка падина с площ около половин хектар. Треви и папрати стърчаха от снега, виждаха се дънерите на няколко повалени дървета.

Но падината не бе празна.

В единия й край се издигаха две големи тъмни палатки. Тежкото платно се държеше на стоманени рамки. До тях на малки пирамиди бяха подредени правоъгълници торф, използвани за отопление. Нямаше никого. През зимните месеци обектът се напускаше, тъй като имаше вероятност от силни снеговалежи.

Но не тъмният лагер привлече вниманието им. Грей се взираше в центъра на падината. Разкопките бяха отбелязани с жълта корда, опъната като голяма квадратна мрежа. Като уловени в тази паяжина, от земята се издигаха огромни камъни, подредени в груб кръг. Бяха два пъти по-високи от Грей. Върху два лежеше масивна каменна греда — своеобразен вход в кръга.

Грей си спомни думите на Уолас за многобройните неолитни обекти в този район. Явно беше попаднал на нов, изгубен векове наред в тази затънтена гора и торфищата.

— Прилича на малък Стоунхендж — отбеляза Ковалски.

Уил скочи от седлото и хвана повода на понито си.

— Само дето този обект е по-стар от Стоунхендж. Много по-стар.

Всички се спешиха. До палатките имаше груб навес, където завързаха понитата и се заеха да ги разседлаят и да ги изтъркат. Ковалски донесе вода от близкия поток.

Уолас им разказа за откритието си: как следите в Книгата на Страшния съд ги довели тук, на мястото, отбелязано на латински като „опустошено“.

— Не открих никаква следа от самото селище. Сигурно е било изравнено със земята. Но докато ловувах, попаднах на този каменен кръг. Беше наполовина погребан в торфището. Неопитното око лесно би решило, че камъните са най-обикновени, особено както бяха покрити с лишеи и мъх. Но те са пясъчник, който не е характерен за тези места.

Говореше развълнувано. След като приключиха с конете, ги поведе към каменния пръстен. Носеше фенера си. Грей също взе фенерчето от дисагите си. Прескочиха опънатата корда и нагазиха в дълбокия до глезените сняг. Каменният кръг се намираше в средата на разкопания участък. През годините археологическите екипи постепенно бяха освобождавали камъните от пластовете торф.

— Камъните бяха наполовина погребани, когато попаднах на тях. Заради чудовищната си тежест бяха потънали дълбоко през изминалите хилядолетия.

— Хилядолетия? — повтори Рейчъл. — Колко старо е това място?

— Според датировката ни е с две хиляди години по-старо от Стоунхендж. Това съответства на времето, когато на Британските острови са се появили първите земеделци. За да добиете известна представа, това е хиляда години преди построяването на Голямата пирамида.

Щом стигнаха тъмния кръг, Грей освети с фенерчето си най-близкия камък. Беше изчистен от мъха и лишеите и нямаше съмнение, че е обработен от човешка ръка. По страната му имаше груби петроглифи. Изображенията покриваха цялата повърхност, но мотивът бе един и същ.

— Спирали — промълви Грей.

Рейчъл застана до него. Уолас също се приближи.

— Много често срещан езически символ — каза професорът. — Представя пътуването на душата. Този например е почти точно копие на изображенията от Ню грейндж, гробищен комплекс в Ирландия отпреди келтите. Нюгрейндж е датиран към три хиляди и двеста години преди Христа, горе-долу колкото и този кръг. Това дава основания да се предположи, че двата паметника най-вероятно са дело на едно и също племе или народ.

— На друидите ли? — попита Ковалски.

Уолас се намръщи.

— Ох, кой ти е преподавал история, млади момко? Друидите са били племенните жреци на келтите. Те ще се появят чак три хиляди години по-късно. — Обхвана с жест неолитния каменен кръг. — Това е дело на първото племе, установило се на Британските острови. Тези хора са били тук много преди келтите и друидите.

Ковалски просто сви рамене, без да се обижда от забележката относно познанията си. Уолас въздъхна.

— Все пак разбирам защо повечето хора правят тази грешка. Келтите са уважавали дълбоко тези изчезнали хора, смятали са ги за богове, дори са включили културата им в своята собствена. Почитали са тези стари места, вплитали са ги в митовете си, вярвали са, че древните камъни са домове на техните богове. Всъщност онова, което днес се смята за връх на келтското изкуство, се основава именно на тези стари езически изображения. И в крайна сметка всичко се свежда до това място. — Уолас посочи извисяващите се камъни. — Но най-големият въпрос си остава — кои са били създателите му?

Грей усещаше, че възбудата на Уолас става още по-силна. Сякаш имаше да каже още нещо, нещо, което все още спестяваше като опитен шоумен. Но Рейчъл го прекъсна, преди да продължи.

— По-добре вижте това.

Беше отишла от другата страна на камъка и се намираше вътре в кръга. Ръката й сочеше нещо.

Останалите прекрачиха кордата и застанаха до нея. Грей вдигна фенерчето си. От тази страна на камъка имаше един-единствен символ. Грей се обърна и освети останалите изправени камъни — общо дванайсет на брой, както забеляза. Всички бяха белязани по един и същи начин.

— Разделеният на четири кръг — каза Грей.

Уолас кимна.

— Сега знаете защо бях толкова сигурен, че дневникът на онзи средновековен учен Мартин Бор е сочел тъкмо към това място. Знакът беше изписан на него.

Грей бавно се завъртя в кръг.

„Но какво означава всичко това?“

Отново застана с лице към първия камък и се замисли. Спирали от едната страна, езически кръст от другата. Даде си сметка, че същия мотив го има и върху кожената чантичка — спирала от едната страна и кръст от другата.

Обърна се към Рейчъл и прочете същото разбиране в очите й. Знаеше какво си мисли тя. Ако искаха отговори, беше време да споделят всичко с д-р Уолас Бойл.

 

 

20:42

 

Уолас разглеждаше внимателно артефакта. Седеше на сгъваемата маса в една от палатките. Фенерът бе до лакътя му. Рейчъл седеше до него, обгърнала с длани чашата чай — последния от термоса на Сейчан. Отпи глътка и се наслади на топлината, ако не и на леката му горчивина. Не би отказала малко сметана, но чаят все пак успя да стопли цялото й тяло.

Бяха прекарали два часа на студа, за да правят снимки, да мерят, да записват всичко. Но с каква цел?

Погледна седящия срещу нея Грей. Докато работеха, той бе станал по-вглъбен. Познаваше го достатъчно, за да разбере кога е разтревожен, кога усеща, че нещо му убягва. Почти разчиташе пресмятанията в главата му, знаеше основния въпрос, който не му даваше мира.

„Какво му е важното на този обект?“

Сейчан седеше до Грей. Почти не беше участвала в работата, сякаш оставяше на тях да решат главоблъсканицата. Сега всички чакаха мнението на професора. В дъното на палатката имаше две походни легла. Ковалски се бе проснал на едното с ръка на очите, за да не му пречи светлината на фенера. Хъркането му не разцепваше платнището, така че явно беше все още буден.

— Не зная какво да мисля за това — каза накрая Уолас и поклати глава. Държеше кожената чантичка. Вече беше разгледал мумифицирания пръст. — Не зная къде го е намерил Марко, нито защо някой ще иска да убива заради него.

— Тогава да се върнем към самото начало — каза Грей. — Причината, поради която отец Джовани изобщо е дошъл тук. Какво се е надявал да научи от посещаването на обекта.

— Заради телата — отвърна Уолас, без да спира да опипва чантичката.

Рейчъл се оживи.

— Тела? Какви тела?

Уолас най-сетне остави чантичката и се облегна в стола си.

— Трябва да разберете, че векове наред торфените блата са били почитани от древните келти и техните друиди. Те хвърляли в тях различни дарове. Подобни места са истински съкровищници за археолозите. Намират се мечове, корони, накити, керамика, дори цели колесници. Но понякога може да се попадне и на човешки останки.

Професорът направи пауза, за да могат да попият думите му, стана и отиде до малката лагерна печка, за да си стопли ръцете над горящия торф. Посочи печката с брадичка.

— Торфът е бил източникът на живота, така че е трябвало да бъде почитан. А почитането често ставало под формата на човешки жертвоприношения. Келтите убивали жертвите и хвърляли телата им в по-дълбоките места, за да умилостивят боговете. — Отново се обърна към масата. — А онова, което попада в торфа, се запазва векове.

— Не разбирам — каза Рейчъл.

— Киселинната среда и липсата на кислород в торфа спират процеса на гниене — обясни Грей.

— Точно. В торфените блата са намирани гърнета с масло на стотици години. И маслото е все още прясно и годно за ядене.

Ковалски изстена отвратено:

— Напомни ми да не ям препечени филийки у вас.

Уолас не му обърна внимание.

— По същия начин се запазвали и телата на принесените в жертва. Известни са като „блатни мумии“. Най-прочутата е човекът от Толунд, намерен в Дания. Толкова добре е запазен, че има вид, сякаш е паднал в блатото вчера. Абсолютно невредима кожа, органи, коса, мигли. Дори отпечатъците от пръстите му могат да се различат. Изследванията показали, че е бил ритуално удушен. Въжето все още било около шията му. И ние знаем, че е бил убит от друидите, тъй като в корема му имало имел, а това растение било свещено за келтските жреци.

— Значи сте попаднали на блатна мумия и тук? — попита Грей.

— Всъщност на две. Жена и дете. Открихме ги, докато разкопавахме каменния пръстен. Намираха се в центъра, свити една до друга.

Сейчан зададе първия си въпрос. Очите й се стрелнаха за момент към Рейчъл, след което се отместиха.

— И те ли са били принесени в жертва?

— Точно това се питахме и ние. Сега е прието, че каменните кръгове са били слънчеви календари, но същевременно са служили и като гробни съоръжения. А това място трябва да е било особено свято. Каменен кръг насред свещено блато. Трябваше да разберем дали става дума за нормално погребение, или за ритуално убийство.

Последните думи бяха изречени с известна вина.

— Имахме инструкции да запазим телата непокътнати, да ги пратим в университета, както сме ги намерили, но трябваше да разберем. Около шиите нямаше въжета, но имаше и друг начин да разберем дали става дума за ритуално жертвоприношение.

Рейчъл разбра.

— Имел в корема.

Уолас кимна.

— Направихме малък експеримент. Много добре документиран, ако мога да добавя. — Отиде до раницата си, отвори я и извади една папка. Върна се при масата и сви рамене. — И без това не смятах да пазя разпечатка.

Отвори папката и извади няколко фотографии. На едната се виждаха жената и детето, свити в черната почва. Жената бе прегърнала детето. Бяха се сгушили, сякаш спяха. Телата им бяха измършавели и съсухрен, но черната коса на жената все още покриваше лицето й. Следващата снимка показваше жената, положена върху маса. Виждаше се и нечия ръка със скалпел.

— Преди да изпратим тялото в университета, искахме да видим дали има полени на имел в стомаха й. Интервенцията беше съвсем малка.

— И намерихте ли? — попита Рейчъл. Изведнъж й призля.

— Не. Но попаднахме на нещо друго, доста обезпокоително. Ако имаш слаб стомах, по-добре не гледай.

Рейчъл се насили да не се извърне.

Следващата фотография показваше Y-образния разрез на корема. Кухината беше отворена и се виждаха вътрешните органи. Нещо обаче определено не беше наред. Уолас извади друга снимка — близък план на жълтеникав черен дроб. От повърхността му растеше нещо и го покриваше като някаква зловеща нива.

— Намерихме ги да растат из цялата коремна кухина — обясни Уолас.

Рейчъл закри устата си с ръка.

— Това ли е, за което си мисля?

Уолас кимна.

— Да. Гъби.

 

Отвратен, Грей се облегна назад. Мъчеше се да разбере какво става, какво са открили тук. Трябваше да намери някаква твърда почва, на която да гради мислите си, затова започна от самото начало.

— Да се върнем към отец Джовани. Казахте, че телата са го накарали да дойде тук.

— Да. — Уолас се върна на мястото си и възседна стола си. — Марко чу за откритието ни. Направено на място, където християнството и езическите култове са били все още в конфликт помежду си.

— Но всъщност не конфликтът го е привлякъл тук — каза Грей и се загледа в първата снимка на жената с детето. В позата им нямаше грешка. Досущ като мадона с младенец. И не която и да е мадона. Танинът в торфа бе боядисал кожата на жената и я бе направил тъмнокафява, почти черна.

— Изпратих му снимка на мумиите. Пристигна на следващия ден. Интересуваше се от всякакви прояви или връзки с неговата Черна мадона. Беше намерена двойка тела на свещено езическо място в страна, където християнството и древната вяра все още са били смесени, и той трябваше лично да провери дали находката няма някаква връзка с митологията за неговата черна богиня.

— И съществува ли такава връзка? — попита Рейчъл.

— Точно това проучваше Марко през последните години. Темата го беше накарала да прерови целите Британски острови. Трябва да призная обаче, че през последния месец нещо го беше развълнувало особено много. Така и не каза какво точно.

— А вашето мнение за мумиите какво е? — попита Грей.

— Както вече казах, не намерихме имел. Мисля, че жената и детето са били мъртви, когато са ги погребали в блатото. Но кой ги е погребал и защо? И защо Мартин Бор е белязал книгата си с този езически символ? Това исках да разбера.

— И? — настойчиво попита Грей. Професорът беше дразнещо уклончив в отговорите си, дразнеше ги за по-голям ефект.

— Имам една хипотеза — призна Уолас. — Свързана е с онова, което даде началото на изследванията ми. Книгата на Страшния съд. Нещо е опустошило близкото село или градче. Нещо толкова ужасно, че селището да бъде изравнено със земята и заличено напълно от всички списъци и карти. Тоест от всички с изключение на загадъчното споменаване в голямата книга и в дневника на Мартин Бор. И тъй, какво се е случило, за да се стигне до подобна реакция? Аз бих заложил на чума или някакъв мор. Унищожили са селището, защото не са искали да се разчува и за да попречат на болестта да се разпространи.

— Ами тези тела? — Рейчъл кимна към снимките.

— Затворете очи и си представете, че сте в онова село. Изолирано място, поразено от някаква страшна болест. Село, в което живеят християни и хора, които тайно се придържат към старите си обичаи, хора, които със сигурност са знаели за този каменен кръг недалеч от домовете им и вероятно са продължавали да изпълняват ритуалите си тук. Когато бедата се стоварила върху долината, и двете страни се обърнали към боговете си за спасение. А някои може би са се презастраховани и са смесили двете вери. Взели са лайка и малко момченце, символизиращи Мадоната с Младенеца, и са ги погребали на това древно езическо място. Смятам, че това са единствените тела, избегнали пречистването с огън. Единствените, останали от онзи стар мор.

Уолас докосна снимката, на която се виждаше дисекцията.

— Каквото и да е сполетяло селището, било е наистина необичайно. Не зная подобни неща да са били споменавани в медицинските анали. Телата все още се проучват и резултатите се пазят в дълбока тайна. Дори на мен не ми казват какво са открили.

— Но не трябва ли да ви държат в течение? — попита Грей. — Нали сте редовен професор в Единбургския университет?

Уолас се намръщи объркано, после челото му се изглади.

— О, не, не сте ме разбрали. Когато казах, че университетът е взел телата, нямах предвид Единбург. Финансирането е от чужбина. Често срещана практика. За теренни проучвания вземаш пари от всеки, който ти предложи.

— Тогава кой е взел телата?

— Бяха изпратени за първоначално проучване в университета в Осло.

Грей се почувства, сякаш са го изритали в корема. Трябваше му известно време, за да дойде на себе си. Осло. Ето я и първата сигурна връзка между ставащото тук и онова, което разследваше Пейнтър Кроу в Норвегия.

Докато Грей се мъчеше да осмисли всичко това, Уолас продължи:

— Предполагам, че в крайна сметка всичко това е свързано с екстремофилите.

Странно нелогичният му извод отново привлече вниманието на Грей.

— Какво имате предвид?

— Финансирането ми — каза Уолас с такъв тон, сякаш ставаше дума за очевидни неща. — Нали ви казах. В моята професия търсиш пари навсякъде, където можеш да ги намериш.

— И какво общо имат екстремофилите с всичко това? Грей знаеше какво означава този термин. „Екстремофили“ са организми, живеещи при екстремни условия, смятани за твърде сурови, за да са годни за живот, тоест предимно бактерии, откривани в токсични условия като кипящите разломи по океанското дъно или във вулканични кратери. Тези уникални организми предлагаха на света потенциално нови химически съединения.

И световните индустрии определено се бяха усетили и бяха създали нов бизнес, наречен „биотърсачество“. Вместо да търсят злато, компаниите се насочваха към нещо също толкова ценно — нови патенти. Това се бе оказало процъфтяващ бизнес. Екстремофилите вече се използваха за патентоване на нови почистващи препарати, лекарства, дори на един ензим, широко използван в следствените лаборатории за снемане на ДНК отпечатъци.

Но какво общо имаше всичко това с блатните мумии в Англия?

Уолас се опита да обясни:

— Свързано е с моята първоначална хипотеза, която споделих пред потенциалните си спонсори. Хипотеза относно Книгата на Страшния съд.

Грей забеляза, че вече я нарича Книга на Страшния съд, а не Книга на сметките. Предположи, че с обичайния си вкус към драмата професорът е използвал това цветисто име, за да си осигури финансирането.

— Както вече казах, малкото споменати в книгата места, означени на латински като „опустошени“, са били изтрити от картата — и в прекия, и в преносния смисъл. Какво друго би могло да накара преброяващите да постъпят по този начин освен някаква страшна опасност?

— Като болест или мор — каза Грей. Уолас кимна.

— При това най-вероятно нещо невиждано дотогава. Тези места били изолирани. Кой знае какво може да излезе от блатата? Торфищата са идеален развъдник на странни организми. Бактерии, гъби, слуз, какво ли не.

— И затова са ви наели не само като археолог, но и като биотърсач.

Уолас сви рамене.

— Не съм единственият. Доста големи фирми ползват услугите на археолози. Ровим се в древни, отдавна погребани места. Миналата година например една голяма американска химическа компания откри екстремофил в запечатана египетска гробница. Всички са полудели, нали разбирате.

— И за тези разкопки спонсор ви е бил университетът в Осло.

— Не. Университетът в Осло е беден като всеки друг университет. В наши дни финансирането идва от корпоративни спонсори.

— И коя корпорация ви е наела?

— Една компания, занимаваща се с биотехнологии. Работи върху генномодифицирани организми. Зърнени култури и тъй нататък.

Пръстите на Грей се вкопчиха в ръба на масата. „Разбира се!“ Биотехнологичните компании бяха основните играчи в лова на екстремофили. Биотърсачеството бе самата им същност. Пускаха агентите си навсякъде, във всеки клон на науката. Явно в това число и в археологията.

Грей нямаше никакво съмнение кой е спонсорирал проучванията на Уолас.

— „Виатус“ — каза той високо.

Уолас се ококори.

— Откъде знаете?

 

 

23:44

 

Сейчан стоеше пред палатката. Забравената цигара стърчеше незапалена от пръстите й. Звездите бяха ярки като стъкълца в нощното небе. Между дърветата се промъкваха ледените пипалца на мъглата. Тя вдиша дълбоко. Усещаше миризмата на торф както от лагерните печки, така и от тлеещите огньове под земята.

Покритите с лед камъни на пръстена приличаха на парчета сребро.

Представи си двете тела в центъра. Неизвестно защо се сети за музейния уредник, когото бе убила във Венеция — или по-точно за жена му и детето му. Представи си ги погребани тук. Мисълта бе родена от чувството за вина и тя го знаеше. Поклати глава на глупавата си сантименталност. Онова беше мисия, която трябваше да изпълни.

Но тази вечер чувството за вина се бе изострило особено силно.

Погледна другата си ръка. Държеше термоса, който пазеше чая топъл. Топлината поддържаше и биотоксина. Групата бе провела дълъг разговор за екстремофилите, след като стана ясно кой е финансирал проучванията на д-р Бойл. Източникът на отровата, която й бе осигурена, бе една бактерия, открита във вулканична шахта в Чили. Беше чувствителна на студ и трябваше да се държи на топло.

Никой не бе забелязал, че само Рейчъл пи от чая.

Сейчан само се беше престорила, че отпива.

Прибра цигарата, отиде до една навята от вятъра пряспа и започна да тъпче термоса със сняг. Той щеше да унищожи останалите бактерии. Напълни го и започна да завърта капачката. Пръстите й трепереха. Искаше й се да обвини студа за това. Завъртя капачката накриво и тя се заклещи. Безуспешно се опита да я развърти и се ядоса. В гнева си замахна и запрати термоса в гората.

Задиша тежко.

Не заплака — и поради някаква причина това й помогна да се стегне.

Вратата на другата палатка се отвори. Сейчан спеше в едната с Рейчъл, втората си деляха мъжете. Тя се обърна да види кой още не е заспал.

Едрата фигура и клатушкащата се походка трудно можеше да се сбъркат. Ковалски я забеляза и вдигна ръка за поздрав. Посочи с палец към навеса.

— Ще ида да видя един приятел при конете — каза и изчезна зад ъгъла.

Трябваха й няколко секунди да се сети, че няма да се среща с никого при понитата. Ставаше въпрос за оная работа. Чу го да си подсвирква, докато се облекчава.

Погледна си часовника. До полунощ оставаха няколко минути. Графикът бе установен. Връщане нямаше. Бяха имали достатъчно време да огледат обекта. Гилдията щеше да позволи на екипа на Грей да измине пътя на отец Джовани и да открие ключа преди всички други. Сейчан беше поискала още време, но я бяха поставили на мястото й. Тъй да бъде. Трябваше да продължат.

Погледна към навеса. В интерес на Ковалски беше да не се бави прекалено много. След минута той се появи отново, все още си подсвиркваше тихо.

— Не можеш да заспиш ли? — попита я, когато стигна до нея.

Сейчан напипа цигарата и я вдигна като оправдание.

— Тютюнът убива. — Ковалски бръкна в джоба си, извади недопушена пура и имитира жеста й. — Така че по-добре да приключим по по-бързия начин.

Захапа пурата, извади старомоден кибрит с дървени клечки и драсна сръчно две в платното на палатката. Те се запалиха. Подаде й едната. Явно беше правил този номер и преди.

Заговори, без да вади пурата от устата си:

— Грей току-що откърти. Цели два часа се мъчи да изкопчи още нещо от дъртия професор. Разкарах се да подишам малко чист въздух. Онова куче овонява всичко. И нищо чудно. Видя ли с какво го храни? С наденици и лук. Що за кучешка кльопачка е това, а?

Сейчан запали цигарата и остави Ковалски да мърмори. Нямаше нищо против глупостите му. За съжаление бърборенето му явно клонеше нанякъде — при това не особено гладко.

— Е — рече той, — какво има между теб и Грей?

Сейчан вдиша и се задави от дима.

— Имам предвид, все те поглежда. А ти се взираш право през него, сякаш е призрак. Приличате на ученици, които си падат един по друг.

Сейчан се сепна и понечи да отрече. Смущаваше се, че Ковалски е толкова близко до истината. За щастие обясненията й бяха спестени.

Точно в полунощ долината избухна.

Из цялата гора един след друг лумнаха огнени гейзери. Бяха съпроводени с тихи тътени, които лесно можеха да не се забележат, ако не се вслушваш специално. Запалителните заряди с рубидий, който превръщаше водата в катализатор, бяха разположени дълбоко в мокрия торф и настроени да се задействат в полунощ. Цялата долина трябваше да се подпали.

Други три експлозии избухнаха от центъра на каменния кръг. Огнените спирали се извиха високо в небето.

Дори от това разстояние горещината опари лицето й.

Хората се изсипаха от палатките. Ковалски изруга сочно.

Сейчан не се обърна. Беше хипнотизирана от пламъците. Сърцето й биеше лудо. Пожарът започна да се разраства — бързо, прекалено бързо — както тук, така и из цялата гора. Зарядите трябваше само да прогонят екипа на Грей — да подпалят огън под тях в буквалния и в преносния смисъл, като същевременно унищожат всякакви следи.

Пламъците обаче се усилваха.

Някой бе направил грешка, не си беше дал сметка колко леснозапалим е торфът. За миг я обзе съмнение. Да не би да я бяха предали? Да не би целта да беше да умрат тук?

Студената логика й помогна да отхвърли съмненията си. От смъртта им нямаше полза. Поне засега. Явно ставаше въпрос за грешка в изпълнението. Старите огньове, тлеещи години наред, сигурно бяха отслабили стабилността на наносите и бяха превърнали цялата долина в подпалка за подходящата факла.

Въпреки това крайният резултат бе един и същ. Огънят се затвори в кръг около тях. Никога нямаше да се измъкнат живи оттук.