Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (11)

6.

11 октомври, 06:28

Фиумичино, Италия

 

„Къде се е дянала?“

Грей излезе от терминала на главното летище на Рим и тръгна към стоянката на такситата. Свиреха клаксони, ръмжаха туристически автобуси. Дори в този ранен час летището беше претоварено от сновящи автомобили и пристигащи и заминаващи пътници.

Докато си пробиваше път през тълпата, държеше телефона до ухото си. Вървенето му се улесняваше от извисяващия се гигант, който разчистваше пътя пред него подобно на бивол, прегазващ придошла река. Грей вървеше непосредствено след бодигарда си. Джо Ковалски не беше от ентусиазираните пътници: като бивш моряк определено предпочиташе откритото море пред пътническите самолети. Непрекъснато се оплакваше, докато вървяха към такситата.

— И защо са ги направили толкова тесни тия седалки? — Великанът разкърши врат и го погледна кисело. — Коленете ми направо ми търкаха ушите. Сякаш от проклетата авиолиния искаха да ми правят преглед на простатата. Щях да го преживея, ако имаха поне една стюардеса. Онова момиче с мустака не се брои.

— Не беше нужно да се пишеш доброволец — отговори Грей, докато чакаше някой да вдигне телефона.

— Доброволец ли? — намръщи се Ковалски. — При надница и половина? Това си беше чисто изнудване. Имам да издържам приятелка.

Грей така и не можеше да разбере връзката между бившия моряк и университетската преподавателка, но тя поне го караше да се къпе по-често. Дори черната четина на главата му беше подстригана по-грижливо.

Махна му с ръка да продължат. Продължаваше да чака свързване със Службата за опазване на културното наследство, където работеше Рейчъл. Преди да тръгне от Вашингтон, планът беше да се срещнат пред международния терминал, но я нямаше никаква. Опита се да я намери в дома й и на мобилния телефон, но никой не отговаряше. Реши, че е попаднала в задръстване, и останаха да висят на терминала още половин час.

Докато чакаха, се обади в Сигма. По това време у дома беше малко след полунощ. Директорът го запозна с подробностите около провалената операция в Ню Джързи. Монк попаднал в престрелка. Всичко май бяло свързано с някаква екотерористична група, но засега информацията беше оскъдна.

Щом чу това, на Грей му се прииска да скочи в първия самолет и да се върне, но Пейнтър настоятелно го увери, че засега нещата са овладени. Интересуващият ги човек бил на сигурно място и в момента го разпитвали. На Грей бе наредено да продължи със задачата си.

Накрая в ухото му зазвуча строг женски глас, който говореше бързо на италиански. Грей беше излизал с Рейчъл повече от година и можеше да се оправя горе-долу с езика.

— Лейтенант Верона не е в Службата за опазване на културното наследство. Според списъка в момента е в отпуск. Може би някой друг служител може да ви помогне…

— Не, благодаря. Grazie.

Затвори и прибра телефона в джоба си. Знаеше, че Рейчъл смята да излиза в отпуск, но се беше надявал по една или друга причина да е в службата си. Започна да се тревожи. Къде ли се беше дянала?

Качиха се в едно такси и партньорът му го погледна.

— А болницата? Онази, в която са приели вуйчо й?

— Да бе — кимна Грей. Трябваше да се сети. Може пък състоянието на вуйчо й да се беше влошило. Подобно нещо със сигурност би я ангажирало и в тревогата си лесно би могла да забрави за срещата.

Обади се на телефонни услуги и го прехвърлиха на оператора на болницата. Опитът да се свърже със стаята на Вигор не беше успешен. Вместо това се обади дежурната сестра.

— Монсеньор Верона е в интензивното — каза жената. — Повече информация можете да получите единствено от близките му или от полицията.

— Просто исках да разбера дали племенницата му не е там. Лейтенант Рейчъл Верона.

Тонът на сестрата се смекчи.

— А, неговата nipote. Bellissima ragazza. Прекара часове тук. Но снощи си тръгна и тази сутрин не е идвала.

— Ако се появи, бихте ли й предали, че съм я търсил? — Грей остави телефонния си номер.

Прибра телефона, отпусна се в седалката и се загледа през прозореца. Таксито се носеше по магистралата към центъра на Рим. Рейчъл им бе запазила стая в малък хотел. Грей беше отсядал там и преди. По времето, когато ходеха.

Помъчи се да намери друго обяснение за отсъствието й. Къде ли беше отишла? Тревогата заплашваше да се превърне в паника. Искаше му се таксито да се движи по-бързо.

Реши да провери дали няма съобщения на рецепцията, след което да отиде направо в апартамента й. Намираше се само на няколко пресечки от хотела.

Но все пак това щеше да отнеме време.

Твърде много време.

С всеки изминат километър сърцето му биеше все по-силно, ръката му се вкопчи в коляното му. Когато най-сетне минаха през старите градски порти и се насочиха към центъра, таксито буквално запълзя. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Пешеходците се дърпаха настрани; между колите се провираха велосипедисти.

Накрая таксито отби по пресечката и спря пред малкия хотел. Грей бързо изскочи навън, грабна сака си и остави Ковалски да се занимава с плащането.

От улицата хотелът бе почти незабележим. На малка месингова плоча на стената, не по-голяма от дланта на Грей, пишеше „Casa di Cartina“. Заемаше три долепени една до друга сгради, строени през 18 век. До малката рецепция се стигаше по късо стълбище, водещо надолу.

Причината за името на хотела стана очевидна, когато звънчето на вратата оповести пристигането на Грей. И четирите стени на помещението бяха покрити със стари карти и планове. Собствениците на хотела бяха потомци на много поколения пътешественици и моряци, които можеха да се проследят до времето на Христофор Колумб.

Зад малкото дървено бюро седеше съсухрен старец със закопчана жилетка. При вида на Грей на лицето му се появи топла усмивка.

— Отдавна не сме се виждали, сеньор Пиърс — приветливо го поздрави собственикът на английски.

— Наистина, Франко.

Размениха няколко любезности, докато не се появи Ковалски. Погледът на едрия мъж се плъзна по стените. Като бивш моряк той кимна одобрително на избраната украса.

— Франко, Рейчъл случайно да се е обаждала? — попита Грей, като се мъчеше напрежението му да не му проличи. — Да е оставяла някакво съобщение?

Собственикът го погледна объркано.

— Съобщение ли?

Сърцето на Грей се сви. Явно съобщение нямаше. Може би тя беше в опасност…

— Сеньор Пиърс, защо й е на сеньорина Верона да оставя съобщение? Тя вече ви чака горе в стаята ви.

Облекчението го заля като студена вълна.

— Горе ли?

Франко се пресегна към таблото зад бюрото, свали един ключ и го подаде на Грей.

— На четвъртия етаж. Избрах ви хубава стая с балкон. Гледката към Колизея определено си заслужава.

Грей кимна и взе ключа.

— Gracie.

— Да повикам ли някой за багажа ви? Ковалски вдигна сака на Грей от пода и каза:

— Аз ще се погрижа. — И побутна шефа си с багажа по задника, за да се размърда.

Грей благодари отново на Франко и тръгна към стълбището. Беше тясно и вито, приличаше повече на стълба, отколкото на стълбище. Налагаше се да вървят един зад друг. Ковалски го погледна съмнително.

— Къде е асансьорът?

— Няма асансьор — отвърна Грей.

— Майтапиш се. — Гигантът се мъчеше да се побере в теснотията с багажа. След две площадки лицето му бе станало тъмночервено и устата му бълваха проклятие след проклятие.

Стигнаха четвъртия етаж и Грей тръгна по табелите към стаята им. Етажът представляваше заплетен лабиринт от резки завои и неочаквани слепи стени.

Накрая намери нужната му врата. Макар стаята да бе негова, все пак почука, преди да бутне вратата. Изгаряше от нетърпение да види Рейчъл. Силата на желанието му чак го изненадваше. Много време бе минало… може би прекалено много.

— Рейчъл? Аз съм.

Тя седеше на леглото, окъпана от лъчите на утринното слънце. Прозорецът зад нея обрамчваше силуета й като картина. Изправи се, когато Грей влезе.

— Защо не се обади? — попита той.

Преди тя да успее да отвори уста, се разнесе друг женски глас:

— Защото я помолих да не го прави.

Едва сега Грей забеляза белезниците, които закопчаваха дясната ръка на Рейчъл за леглото. Обърна се.

От банята излезе стройна жена по халат. Черната й права коса беше мокра, току-що сресана и падаше до раменете. Бадемови очи с цвета на студен нефрит се взираха в него. Жената се облегна на касата на вратата и небрежно кръстоса голите си до бедрата крака.

Държеше насочен към него пистолет.

— Сейчан…

 

 

01:15

Вашингтон, окръг Колумбия

 

— Нищо повече няма да научим от нея — каза Монк на Пейнтър, докато се отпускаше на стола пред бюрото. — Изтощена е и все още е в шок.

Пейнтър го погледна внимателно. Монк изглеждаше не по-малко изтощен.

— Крийд приключи ли с обработката на генетичните данни?

— Преди часове. За по-голяма сигурност иска да ги даде на някой статистик, но засега потвърждава казаното от Андреа Солдерич. Поне дотолкова, доколкото можем да преценим.

Пейнтър беше в течение с развитието на нещата. Асистентката на д-р Малой бе описала разговора с него час преди да бъде убит. Професорът компилирал генетичните данни, които Джейсън Горман изпратил на баща си. Представлявали генетична карта на царевицата, отглеждана в Африка. Радиоактивните маркери показвали кои гени са чужди за растението.

Две хромозоми.

— А какво става с оригиналния файл? — попита Пейнтър. — Онзи, който Джейсън Горман изпратил преди два месеца и който съдържа данните за семената, засети първоначално?

Монк прокара длан по голото си теме.

— В Принстън още се опитват да го намерят. Проверили са всички сървъри. Сигурно професорът го е държал изолиран на собствения си компютър, а той е унищожен от убийците. Ще рече — изчезнал е безследно.

Пейнтър въздъхна. Продължаваха да се натъкват на задънени улици. Дори стрелците бяха изчезнали. Не бяха открити тела. Убийците явно бяха избегнали взрива и бяха успели да се измъкнат през кордона около лабораторията.

— Макар да не разполагаме с твърдо доказателство, лично аз вярвам на разказа на Андреа — продължи Монк. — Според нея в оригиналните семена професорът намерил една хромозома чужда ДНК. Смятал, че двата файла показвали, че генното модифициране е нестабилно.

— Но без първия файл не можем да го докажем — рече Пейнтър.

— И все пак професорът е измъчван и убит сигурно именно затова. Нападателите явно са имали заповед да унищожат всички данни за първия файл… както и всеки, който е знаел за съществуването му. И почти успяха.

Пейнтър се намръщи.

— И все пак единственото, с което разполагаме, са думите на госпожица Солдерич. А според нея дори професорът не бил напълно сигурен дали става въпрос за нестабилност. Образците може да са от два различни хибрида. Може помежду им да няма нищо общо.

— И какъв е следващият ни ход?

— Мисля, че е време да идем до източника на всичко това.

Монк погледна логото във форма на зърно, отпечатано върху папката на бюрото на Пейнтър.

— „Виатус“.

— Да. Всичко води към въпросната норвежка корпорация. Нали прочете доклада за символа, жигосан върху момчето и професора.

Монк се намръщи с отвращение.

— Разделеният на четири кръг. Някакъв езически кръст.

— Първоначалната хипотеза е, че е възможно да е емблема на екотерористи. И е възможно да е точно това. Може би някакви ненормални водят лична вендета срещу „Виатус“. И може би първият файл е съдържал някаква следа за всичко това. — Пейнтър въздъхна и се протегна. — Както и да е, крайно време е да поговорим с главния изпълнителен директор на „Виатус Интернешънъл“ Ивар Карлсен.

— Ами ако не желае да говори?

— При две убийства на два континента е по-добре да си развърже езика. Лошите отзиви в пресата съсипват цената на акциите по-бързо и от най-мрачните отчети и баланси.

— Кога да…

Прекъсна го настоятелно почукване на вратата. Двамата се обърнаха едновременно. Кат влезе забързано и тръгна към бюрото. Монк протегна ръка към нея, но тя не му обърна внимание.

Пейнтър се поизправи в стола си. Това не вещаеше нищо добро…

Кат беше присвила загрижено очи. Бузите й бяха зачервени, сякаш бе тичала насам.

— Имаме проблем.

— Какъв? — попита Пейнтър.

— Трябваше да се сетя по-рано — горчиво рече тя. — Явно нашето запитване и това на Интерпол са се оплели някъде над Атлантика. Нито едната, нито другата страна не си е дала сметка, че говорим за два отделни инцидента. Ама че глупост. Като кучета, които си гонят опашките.

— Какво има? — отново попита Пейнтър.

Монк хвана ръката на жена си.

— По-полека, скъпа. Дишай дълбоко.

Предложението му само я ядоса още повече, но тя все пак стисна ръката му.

— Още едно убийство. Друг мъртвец, белязан с кръста и кръга.

— Къде?

— В Рим — рече Кат. — Във Ватикана.

Не беше нужно да обяснява повече.

 

 

07:30

Рим, Италия

 

— Хайде всички да запазим спокойствие — каза Сейчан. Пистолетът в ръката й беше неподвижен като скала.

Стоящият зад Грей Ковалски пусна багажа, вдигна ръце и каза кисело:

— Мразя да пътувам с теб, Грей. Честна дума.

Грей не му обърна внимание и се обърна към бившата убийца на Гилдията… тоест ако наистина беше бивша.

— Сейчан, какво правиш?

В думите му имаше куп въпроси. Какво прави тя в Рим? Защо държи Рейчъл за заложница? Защо е насочила пистолет към него? Как изобщо може да е тук?

Сателитният сигнал от импланта й твърдеше, че се намира във Венеция. Пейнтър щеше да му се обади веднага, ако забележат, че е тръгнала към Рим.

Тя подмина въпроса му и на свой ред попита:

— Оръжие?

И кимна към Ковалски, отправяйки въпроса и към него.

— Не.

Сейчан изгледа Грей, сякаш претегляше истинността на отговора, после сви рамене, прибра пистолета и влезе в стаята. Движеше се с грацията на лъвица, цялата крака и скрита сила. Грей не се съмняваше, че може да извади пистолета, преди той да успее да мигне.

— В такъв случай можем да поговорим като приятели — рече тя насмешливо и подхвърли на Грей малко ключе. Явно беше за белезниците на Рейчъл.

Той го улови, отиде до леглото и се наведе да я освободи.

— Добре ли си? — прошепна в ухото й, докато пъхаше ключето в ключалката. Бузите им бяха една до друга. Тилът й миришеше познато, събуждаше стари чувства и разпалваше жарава, която бе смятал за отдавна изстинала. Когато се изправи, забеляза, че е пуснала косата си по-дълга, до под раменете. Освен това беше отслабнала и скулите й изпъкваха повече, с което приликата й с Одри Хепбърн ставаше още по-голяма.

Рейчъл разтърка освободената си китка. Трепереше от ярост и смущение.

— Добре съм. Всъщност няма да е зле да чуеш какво има да казва. — Сниши глас. — Само внимавай. Напрегната е като тетива.

Грей се обърна към Сейчан. Тя отиде до прозореца и се загледа над покривите на Рим. Кривата на Колизея се очертаваше на фона на небето.

— Откъде искаш да започна, Пиърс? — Не си направи труда да го погледне. — Не ме очакваше в Рим, нали?

Лявата й ръка докосна хълбока й. Жестът беше обвинителен. Датчикът бе имплантиран миналата година по време на коремна операция. Точно на това място.

Сейчан потвърди опасенията на Грей.

— Беше достатъчно подозрително, че се измъкнах така лесно в Банкок. А след като нямаше сериозно преследване, бях сигурна, че нещо не е наред. — Обърна се и повдигна вежда към Грей. — Агент на Гилдията бяга от плен без никакви последствия, само с повърхностно издирване?

— Намерила си импланта.

— Определено си ви бива, признавам. Трудно беше да го намеря. Дори цялостен магнитен резонанс в Санкт Петербург не успя да го разкрие. Преди пет месеца наех един доктор да ме отвори. Точно там, където ме оперирахте.

Това бе недостатъкът на плана на Пейнтър. Бяха подценили параноята на Сейчан.

— Операцията продължи три часа — продължи тя със заплашителни нотки в гласа. — Гледах всичко на монитора. Намериха импланта в заздравялата рана. Раната, която получих, докато спасявах твоя живот, Пиърс.

Гневът бе сковал лицето й, но Грей успя да забележи леката болка в очите й.

— Значи си махнала датчика. — Грей си представи лъкатушещия път по картата. — Но си го задържала.

— Оказа се, че е полезен. Позволяваше ми да се крия. Можех да го оставя някъде за известно време и да отида където си поискам.

— Както си направила във Венеция.

Тя сви рамене.

— Градът, в който живееше уредникът, когото уби. И в който продължава да живее семейството му.

Остави обвинението да увисне във въздуха. Сейчан поклати едва-едва глава и извърна поглед. На Грей му бе трудно да разчете танца на емоциите, прелетели по лицето й.

— Момичето имаше котка — рече тя малко по-тихо. — На оранжеви ивици и с кожена каишка.

Грей знаеше, че „момичето“ е дъщерята на уредника. Значи Сейчан наистина бе отишла да провери семейството. Доближила ги бе достатъчно, за да наблюдава простата рутина на живота на едно семейство, разбито от смъртта на съпруг и баща. Сигурно беше поставила датчика в каишката на котката. Умен ход. Котката скита по улиците и покривите и така датчикът изглежда активен. Нищо чудно, че агентите на място не бяха открили следа от нея в квартала. А докато копоите бяха душили лъжливата следа, истинската котка беше успяла да се измъкне.

Искаше повече отговори от тази жена. Един въпрос го глождеше особено силно. Така и не бяха завършили този разговор.

— Ами твърдението ти, че си двоен…

Сейчан го погледна остро. Физиономията й не се промени, но очите й бяха станали като кремък и го предупреждаваха да замълчи. Грей се канеше да я пита за твърдението й, че е къртица в Гилдията, двоен агент, внедрен от западните сили, но тя явно не искаше да говори на тази тема пред други хора. Или пък може би разчиташе изражението и неправилно? Може би горчивината в очите й бе просто подигравка за наивността му? Спомни си последните й думи в Банкок.

„Довери ми се, Грей. Ей тоничко поне“.

Вперил поглед в нея, той изостави въпроса.

Засега.

— Тогава защо си в Рим? Защо да се срещаме по такъв начин? — Грей посочи Рейчъл.

— Защото се нуждая от разменна монета.

— Нещо, което да използваш срещу мен ли? — Грей хвърли бърз поглед към Рейчъл.

— Не. Нещо, което да предложа на Гилдията. След станалото в Камбоджа започнаха да се съмняват в лоялността ми. А и доколкото знам, Гилдията е започнала да души около атентата в „Свети Петър“. Нещо е събудило интереса им. После чух, че монсеньор Верона е замесен в този инцидент…

— Инцидент? — избухна Рейчъл. — Та той е в кома!

Сейчан не й обърна внимание.

— Затова дойдох тук. Предположих, че мога да се възползвам от ситуацията. Ако успея да науча нещо жизненоважно за атаката, бих могла да си спечеля отново пълното доверие на Гилдията.

Грей я погледна внимателно. Въпреки коравосърдечните й думи доводите й бяха същите като онези преди две години. Твърдеше, че била внедрена в Гилдията, за да разбере кои са лидерите й. Единственият начин да се издига по кървавата стълба на сенчестата йерархия бе да дава резултати.

— Мислех да разпитам Рейчъл — обясни тя. — Но когато отидох там, открих, че някой претърсва апартамента й.

Грей се обърна към Рейчъл, която кимна утвърдително, но гневните пламъчета продължаваха да играят в очите й.

— Гилдията реши, че убийците са търсили нещо от убития свещеник. Нещо, от което отчаяно са се нуждаели. Вероятно са претърсили тялото му, но експлозията не им е оставила много време за действие. Не са успели да претърсят монсеньора.

— Значи някой е решил, че въпросното нещо е у Вигор — сети се Грей и се обърна към Рейчъл. — И че то може да се е озовало у племенницата му, след като е прибрала вещите му от болницата.

Сейчан кимна и каза:

— И са отишли да го потърсят.

Ужасът сви стомаха му на топка. Ако бяха намерили Рейчъл, щяха да я подложат на жесток разпит и да я убият. А след като не бяха успели да я намерят в апартамента, сигурно я търсеха точно в този момент и държаха под наблюдение местата, където имаше най-голяма вероятност да я открият — апартамента, работното място, дори болницата.

Имаше само един начин да защити Рейчъл.

— Трябва да разберем какво търсят.

Рейчъл и Сейчан се спогледаха и Рейчъл каза:

— То е у мен.

Грей не успя да скрие изненадата си.

— Но нямаме представа какво означава — допълни Сейчан. — Покажи му го.

Рейчъл бръкна в джоба на якето си и извади малка кожена чантичка, приличаше на кесия. Разказа набързо как я е открила окачена на бронзовия пръст на скелета в базиликата „Св. Петър“.

— Вуйчо Вигор ме упъти — завърши тя и му подаде чантичката. — Но със Сейчан не успяхме да разберем нищо повече. Особено за онова, което е вътре.

„Със Сейчан“?!

Каза го толкова небрежно, че човек можеше да си помисли, че са партньори, а не похитител и жертва. Грей хвърли поглед към банята — докато Рейчъл говореше, Сейчан беше влязла там. Сигурен беше, че ги слуша. И при най-малкия опит да избягат щеше да се намеси.

— Наистина ли си добре? — прошепна Грей на Рейчъл.

Тя кимна.

— Сложи ми белезниците, докато вземаше душ. Не е от доверчивите.

За момент Грей оцени предпазливостта на убийцата. Рейчъл беше твърдоглава като него. При най-малката възможност щеше да хукне да бяга. А това можеше да свърши зле. Ако я хванеха другите ловци, едва ли щяха да са толкова мили с нея.

Ковалски използва отсъствието на Сейчан, пристъпи напред и посочи чантичката.

— Какво има вътре?

Грей изсипа съдържанието в ръката си. Усети погледа на Рейчъл. Тя чакаше да чуе преценката му.

— Това да не е… — Ковалски надничаше над рамото на Грей, но се дръпна назад. — Ох, ама че гадост!

Грей определено споделяше мнението му. Намръщи се с отвращение.

— Човешки пръст.

— Мумифициран пръст — добави Рейчъл.

Физиономията на Ковалски стана още по-кисела.

— И като знам какви сме, сигурно е прокълнат.

— Откъде се е появил? — попита Грей.

— Не зная, но отец Джовани работеше в планините на Северна Англия. Провеждал е някакви разкопки. В полицейския доклад няма повече подробности.

Грей пусна изсушения пръст в чантичката. Докато го правеше, забеляза грубата спирала върху кожата. Обърна чантичката и видя друг знак на обратната страна. Кръг и кръст. Моментално го разпозна от описанието на Пейнтър във Вашингтон. Имаше две убийства на два континента, при които върху труповете беше намерен същият знак.

Обърна се към Рейчъл.

— Този символ. Ти каза, че си знаела, че чантичката трябва да има нещо общо с атаката. Защо си толкова сигурна?

Получи отговора, който очакваше.

— Нападателите са дамгосали отец Джовани — тя докосна челото си — със същия знак. Тази подробност беше спестена на пресата. Интерпол проучва значението й.

Грей впери поглед в кесията в дланта си. Така ставаха три убийства на три континента. Но каква беше връзката, между тях? Рейчъл явно прочете нещо на лицето му.

— Какво има, Грей?

Преди да успее да отговори, телефонът на нощното шкафче иззвъня. За миг всички замръзнаха. Сейчан се върна в стаята, облечена в черни панталони и тъмночервена блуза. Отгоре навлече окъсано черно кожено яке.

— Някой няма ли да отговори? — обади се Ковалски, когато телефонът звънна за втори път.

Грей отиде до шкафчето и вдигна слушалката.

— Ало?

Беше Франко, съдържателят на хотела.

— А, сеньор Пиърс. Просто исках да ви уведомя, че имате гости. Тръгнаха към стаята ви.

За момент Грей не успя да разбере какво му казва. В Европа бе обичайно посетителите да се обявяват предварително в случай, че моментът не е удобен. А Франко знаеше, че Рейчъл и Грей са бивши любовници. И не би искал да бъдат заварени със свалени гащи, така да се каже.

Но Грей не очакваше никого. Сети се какво означава това. Промърмори едно забързано „Grazie“ и се обърна към останалите.

— Имаме си компания.

— Компания ли? — не разбра Ковалски.

Сейчан разбра моментално.

— Да не са ви следили?

Грей се замисли. Беше толкова разтревожен от отсъствието на Рейчъл, че не беше обърнал внимание на колите около тях. Спомни си и предишните си тревоги относно ловците, как може би държат под наблюдение всичко и всеки, свързан по някакъв начин с Рейчъл. А той бе звънял на няколко места.

И тревогата му сигурно бе стигнала до неподходящи уши.

Сейчан разчете растящата увереност на лицето му и тръгна към вратата. Извади пистолета си и каза:

— Напускаме преждевременно, момчета.