Кордуайнър Смит
Планетата Шеол (2)

2

Спътникът бе гостоприемно място. Последваха след разговора с доктор Уомък още стотици часове и те бяха като дълъг и причудлив сън.

Два пъти младата сестра се промъкваше в стаята, поставяше на главата му калпака и сама се възползуваше от подобен заедно с него. И няколкото допълнителни вани закалиха тялото му. Със силна упойка му махнаха естествените зъби и поставиха резци от неръждаема стомана. А приложеното искрово облъчване, напълно премахна кожната болка. На специална обработка се подложиха ноктите на ръцете и краката. Постепенно се превърнаха в нещо ужасно: веднъж ги прекара по алуминиевото легло и така издълба широки черти в метала.

Съзнанието през това време не беше напълно ясно.

Понякога му се струваше, че се намира в къщи с майка си, че отново е малък и боледува. А в други случаи с шлема на главата се гърчеше от смях на леглото, като си мислеше, че го пращат за наказание, а в същност ужасът си е ужас, но е забавно. Нямаше нито разпити, нито следствие, нито съдии. Храната беше добра, но за това дори не се замисляше.

Калпакът за него беше нещо повече. Дори буден разумът си оставаше сънен. Накрая с устройството на главата го поставиха в адиабатически модул — едноместна ракета, която пускаха към повърхността на планетата. Той беше напълно закрит с изключение на лицето.

Доктор Уомък сякаш плаваше в помещението около нето.

— Вие сте силен човек, Мерсър — извика той, — много силен! Чувате ли ме?

Мерсър кимна.

— Мога ли да взема със себе си калпака?

Вместо отговор докторът свали калпака. Двамата му помощника поставиха капака на модула и Мерсър се оказа в пълен мрак. Съзнанието му се проясни и той се замята панически вътре в плътното обкръжение на новото си облекло.

Двигателите изреваха и към грохотът се прибави вкусът на кръв по устните.

Студът бе следващото, което усети. И бе много по-силен и вледеняващ, от онова, което бе в операционната на спътника.

Някой внимателно го повдигна.

Отвори очи. Огромно лице, почти четири пъти по-голямо и от най-голямото човешко лице, което бе виждал, го гледаше. Едни, трогателни с кравешката си безобидност, пъстри очи се движеха насам натам, докато гигантският им притежател проверяваше опаковката на Мерсър. Лицето принадлежеше на приятен мъж на средна възраст, избръснат гладко, с кестеняви коси, чувствени пълни устни и едри жълти зъби, които се показваха дори при тази слаба усмивка. Съществото видя, че лежащият отвори очи и му заговори с дълбок и звучен дружелюбен глас:

— Аз съм ваш най-верен приятел. Наричат ме Б’Дикей. Но няма нужда да употребявате това име. Наричайте ме просто Приятел и аз винаги при нужда ще ви окажа помощ.

— Боли ме — произнесе Мерсър.

— Така е. Боли ви всяка клетка на тялото. Причината е в дългото падане — обясни Б’Дикей.

— Може ли да си сложа калпак? — замоли се Мерсър, но в гласът му имаше по-скоро искане, отколкото молба. Струваше му се, че в бъдеще ще бъде така, както тръгне в началото.

Б’Дикей се разсмя:

— Нямам нито един. Иначе бих ви предложил. Поне така мислят онези… Затова пък имам нещо друго, къде по-хубаво. Не се страхувай, приятелю. Ще те изправя на крака.

Мерсър го изгледа със съмнение. Ако калпакът му доставяше щастие на спътника, то сега му бе нужна поне някаква минимална стимулация на мозъка, с която да превъзмогне очакващите го мъчения на повърхността на Шеол.

Смехът на Б’Дикей изпълни помещението:

— Вие да сте чували някога, какво е това кондамин?

— Не — призна Мерсър.

— Това е наркотик с такава сила, че фармаколозите забраняват дори да се споменава за него.

— И вие го имате? — с надежда се поинтересува Мерсър.

— Дори нещо по-добро. Суперкондамин! Наречен е така в чест на един френски град, където е синтезиран за първи път. Към молекулата на кондамина била добавена молекула водород и това довело до истински преврат. Ако го вземете в сегашното си състояние, след три минути ще умрете. То тези три минути ще ви се сторят като хиляди години пълно щастие. — Б’Дикей изразително повдигна волските си пъстри очи и млясна с пълните си устни, като при това показа език с необикновени размери.

— И какво е ползата от него?

— Вие ще можете да го употребявате — отвърна Б’Дикей. — Да, ще можете, но едва след като бъдете подложен на определено въздействие от страна на дромозе, вън от границите на това помещение. Така вие ще успеете да се запознаете с всички добри страни на препарата и няма да страдате от лошите. Искате ли да видите нещо?

„Освен готовност — помисли си мрачно Мерсър, — мога ли да проявя нещо друго. Той говори така, сякаш смята, че имам възможност веднага да напусна тази планета.“

— Погледнете през прозореца — предложи Б’Дикей — и ми кажете, какво виждате.

Атмосферата беше ясна и прозрачна. Повърхността на Шеол приличаше на пустиня с жълтеникавите оттенъци на зелените ивици от лишеи и дребни храсти, които, изглежда, едва устояваха на непрекъснатия силен и изсушаващ вятър.

Пейзажът беше еднообразен. На около стотина метра се забелязваха група розови предмети, приличаха на живи същества, но разстоянието не позволяваше на Мерсър да направи точно заключение. Още по-далече, в десния ъгъл на панорамата, се издигаше статуя — човешки крак с височина на шестетажна сграда. Но с какво завършваше това творение, Мерсър не можеше да види.

— Някакъв огромен крак — започна той, — но…

— Какво „но“? — прекъсна го Б’Дикей, като че бе огромно дете, което криеше правилния отговор на загадката. Колкото и огромен да беше, в сравнение с всеки пръст на чудовищния крак изглеждаше дребно джудже.

— Но това не може да бъде истински крак? — усъмни се Мерсър.

— Истински е — увери го Б’Дикей. — Това е капитан Алварец, първопроходец и откривател на тази планета. И след шестстотин години е все още в прекрасно състояние. Разбира се, почти напълно е заразен от дромозето, но ми се струва, че в него не е останало чак толкова много човешко съзнание. Знаете ли, какво правя за него аз, а? Давам му по шест кубика суперкондамин, а той в отговор сумти… Истинско щастливо сумтене. А тези, които не са виждали това, сигурно ще си помислят, че изригва вулкан. Ето, какво постига суперкондамина! И вие също ще го получавате. Много ви провървя, Мерсър, много. Вие имате такъв верен приятел като мене. Аз пък — спринцовка. Върша вместо вас цялата работа, а удоволствието остава за вас. Нима това не е приятна изненада, а?

„Ама че лъжец — помисли Мерсър. — Гаден лъжец! А защо са тези викове, които се чуват при предаванията? Напомнят за Деня на Наказанието. Защо лекарят ми предлагаше да ме лиши от памет, или поне от очите ми?“

Човекът-крава печално го гледаше с влажните си очи и на лицето му имаше мъка.

— Не ми ли вярвате? — печално запита той.

— Не напълно — смекчи отговора Мерсър. — Само смятам, че нещо изпускате.

— О, не чак толкова много — кимна Б’Дикей. — Когато дромозе ви нападне, това ще бъде истински шок за вас. И състоянието ви няма да се подобри, когато вие видите, как ще започнат да израстват нови части от тялото ви: глави, бъбреци, ръце… Имаше един момък, на който за един сезон израснаха тридесет и осем ръце. Взех всичките, замразих ги и изпратих горе. Старая се добре да се грижа за живеещите тук. Вие, сигурно известно време няма да бъдете на себе си, ще викате, ще преживявате, но трябва да знаете следното: повикате ли ме с „Приятелю!“ и за вас ще се грижа аз! А сега ще ви предложа нещо: искате ли да ви поднеса омлет? Аз не обичам яйцата, но повечето хора ги предпочитат.

— Яйца ли? — удиви се Мерсър. — И какво отношение имат те, към всичко това?

— Почти никакво. Просто храна за хората. В стомаха е добре да има нещо, преди да излезете навън. Това ще ви позволи по-добре да понесете първия ден.

Мерсър с недоверие гледаше, как огромният човек извади от хладилника две така скъпоценни яйца, умело ги счупи право в тигана, който постави на плочата в центъра на масата.

— Приятел съм, нали? — ухили се Б’Дикей. — Скоро ще се убедите в това. И когато излезете навън, помнете го добре.

Навън Мерсър се оказа след час.

С някакво необикновено спокойно състояние на душата застана на вратата. Б’Дикей по братски го побутна да върви. Това бе направено така доброжелателно и с единствената цел да го ободри.

— Не ме карай, приятелю, да си слагам оловния скафандър.

Мерсър забеляза това съоръжение с размер на каюта на обикновен кораб да виси на стената на съседната стая.

— Когато затворя тази врата — продължи Б’Дикей, — ще се отвори външната и ви остава да направите само няколко крачки напред.

— И какво ще стане тогава? — поинтересува се Мерсър и от страх стомаха му се сви на юмрук, а дишането му се затрудни.

— Пак ли да повтарям всичко отначало! — възкликна Б’Дикей.

Повече от час бе отбягвал да отговаря на въпросите на затворника за света извън купола. Карта ли? Б’Дикей се бе разсмял на висок глас при самата мисъл за такова нещо. Храна? Той каза, да не се безпокои. Други хора? Ще има. Оръжие? А за какво ще му трябва? — с въпрос му отговори. И непрекъснато твърдеше, че е най-добрия приятел на Мерсър. Какво ще стане там с него? Същото, което е станало с другите…

Човекът стъпи навън…

Нищо не стана. Денят беше прохладен. Вятърът нежно галеше закалената кожа.

Предпазливо и с известна доза страх започна да се оглежда.

Приличащото на планина тяло на капитан Алварец заемаше голяма част от пейзажа в дясно. И усети, че съвсем не му се ставаше част от този свят. Обърна се към купола на Б’Дикей. Човекът-крава стоеше на прозореца.

Мерсър бавно тръгна напред.

Внезапно, точно пред себе си, видя пламване. Не беше по-ярко от слънчево огледално зайче. А нещо остро, тънко като бръснач, го парна по бедрото. Хвана се за нараненото място.

И сякаш небесата се срутиха върху него!

Болката… не, това беше къде по-лошо от болка; като нещо живо и гърчещо се премина по дясната от бедрото към стъпалото. После пулсацията се върна обратно и започна да се изкачва нагоре. Когато стигна гърдите, дишането му се парализира. Падна и се удари в земята. Нищо подобно не бе се случвало с него на спътника. Лежеше на гръб и гледаше слънцето. Едва сега забеляза, че то е бяло с виолетов оттенък.

И нямаше никакъв смисъл да вика на помощ. Лиши се от гласа си. Невидими пипала стискаха всичките му вътрешности.

Необходим му беше въздух и затова се съсредоточи на всяко вдишване и издишване. Те му се удаваха с огромен труд. Малките и на пресекулки поемания му причиняваха по-слаби мъчения.

Местността наоколо беше пустинна. Не можеше да се обърне и да погледне към купола.

„Така би трябвало да е! — помисли Мерсър. — Вечна мъка ни очаква на Шеол!“

Край него се раздадоха гласове.

Гледаха го две странни лица. Възможно, някога да са били човешки. Мъжът би бил напълно нормален, ако на лицето му нямаше два носа, разположени един до друг. А жената бе невъобразима карикатура. На всяка буза потръпваше нежна гръд, а от челото висеше стръкче на нещо като детски пръсти.

— Красив е — оцени го жената. — Новакът си е новак…

— Хайде — произнесе мъжът.

Изправиха го на крака. Мерсър нямаше сили да се съпротивлява. Опита се да им каже нещо, но вместо думи издаде груби грачещи звуци, които приличаха на виковете на фантастична птица. Те го хванаха под ръка и го повлякоха към групата розови предмети.

Когато се приближиха, Мерсър разбра, че това са хора. Всъщност, ако искаше да бъде по-точен, те някога са били хора. Един човек с клюн на фламинго кълвеше тялото си. Някаква жена лежеше на земята. Притежаваше само една глава, но до нея, от шията и растеше голото тяло на момче. И това телце, новичко и чистичко, съвършено парализирано, дишаше на пресекулки и бавно.

Мерсър се огледа. Единственият облечен човек сред тази купчина беше мъж в изпокъсано и стърчащо на всички страни палто. Но като се вгледа в него разбра, че има два или три стомаха, които висяха навън от корема му и с дрехата ги държеше на място. А виждащата се вътрешност изглеждаше така нежна и прозрачна.

— Новак — проговори жената, която му бе помогнала. Заедно с двуносият мъж го оставиха на пясъка.

По земята се въргаляха разпръснати човешки същества. И Мерсър съвсем неподвижен лежеше сред тях.

— Страхувам се, че скоро ще ни хранят — раздаде се старчески глас.

— О, не! Рано е! Не ни е нужно! — Вълната на протест премина по цялата група.

— Погледнете към Големия връх — продължи старческия глас.

Глухият ропот свидетелствуваше, че те са видели същото както и стареца. Мерсър се опита да запита за ставащото, но отново издаде само грачене.

Някаква жена — жена ли? — запълзя към него на четири крака. До обикновените ръце по цялото и туловище и по бедрата се размахваха други ръце. Част от тях изглеждаха стари и изсъхнали, част — свежи и розови, по подобие на детските пръстчета на челото на първата му позната на този свят. Тя започна да вика, макар и да нямаше никаква нужда:

— Дромозе се приближава. Този път ще ви боли още повече. Но когато свикнете, може да се заровите… — Тя посочи с нормалната си ръка към околните дюни. — Те вече са се окопали.

Мерсър още веднъж кимна.

— Не се безпокойте — ободри го жената с многото ръце и широко разтвори уста, когато избухването на светлината я настигна.

Огънчетата се добраха и до Мерсър. болката бе като при първата среща, но много по-дълбока. Усети очите му така да се разширяват вследствие със странните усещания вътре, че неизбежно стигна до извода: Тези огънчета, тези странни същества, каквото и да представляваха, хранеха тялото му с енергия и го преобразуваха.

Разумът им, ако го имаха, не беше човешки, но подбудите им бяха ясни. В промеждутъците на два болезнени пристъпа Мерсър усети как те напълниха стомаха му, наситиха кръвта му, измъкнаха отпадъците от бъбреците и пикочния мехур, масажираха сърцето и започнаха да се насочват към белите дробове.

Като намерение всичко, което вършеха, бе добре обмислено и благоприятно за тялото, но се съпровождаше с непоносими болки.

Внезапно, като облаци летящи насекоми, те изчезнаха. До него стигна някакъв шум — безумен, какафония на ужасни звуци. Започна да се оглежда и шумът спря.

Оказа се, че той е викал. Такива кошмарни звуци би могъл да издава или луд, или обезумял алкохолик, или животно, което е изгубило чувството за ориентация и връзката си с околния свят.

Викът престана. Той разбра, че си е върнал способността да говори.

До него се приближи мъж, също така гол като останалите, но от челото му стърчеше рог, а кожата около него бе прашна.

— Здравей приятел! — поздрави човекът.

— Здравей — отвърна Мерсър.

Трудно бе да се измисли нещо по-банално и глупаво от въведение за разговор на подобно място.

— Тук е невъзможно да се самоубиеш — продължи човекът.

— Така е — потвърди жената с многото ръце.

Мерсър откри, че първият пристъп на болката бе преминал.

— Вие сте придобили някаква допълнителна частта към тялото си — обясни непознатия. — Те винаги залагат в плътта ни зачатъците на тези части. После идва Б’Дикей и изрязва по-голямата част от тях, с изключение на тези, които трябва още да растат. Ето ви пример — посочи той жената, която лежеше до тялото на момчето, растящо от нея.

— Това ли е всичко? — запита Мерсър. — Пристъпите на болката са само при залагане на новите органи и ухапванията за хранене, така ли?

— Не — отвърна мъжът. — Понякога смятат, че ни е прекалено студено и тогава изпълват вътрешностите ни с огън. А когато решат, че ни е прекалено горещо, ни замразяват с методично въздействие на всеки нерв.

Намеси се жената с тялото на момчето:

— А често предполагат, че не сме щастливи и се опитват да ни направят такива. Тогава е най-лошото.

— Всъщност, вие все пак… — произнесе запъвайки се Мерсър, — сте, имам пред вид, хора… или просто добитък?

Човекът с рога се разкашля вместо да се захили:

— Добичета! Та това е така забавно. Планетата е пълна с хора. Повечето са се закопали. Ние сме единствените, които не са загубили дар слово. Стараем се, да се държим заедно, в една група. Но така срещаме по-често Б’Дикей.

Мерсър поиска да зададе още един въпрос, но усети, че нещо го подхвана, когато падаше. След миг се усети проснат на земята. После дойде спокойствието и очарованието и той заспа.