П. Г. Удхаус
Време за коктейли (17)

17.

Старият господин Саксби стоеше на полянката пред Хамър Лодж подобно на съоръжение насред царевично поле, издигнато с цел да обезкуражава гаргите, и оглеждаше местността през своя бинокъл. В мига, в който господин Саксби отново влиза в настоящето повествование, бинокълът бе фокусиран върху острова в средата на езерото.

Обяснението за неговото присъствие в Давтейл Хамър, тъй силно озадачило лорд Икнъм, бе много просто. Той бе тук по повелята на една жена. При завръщането му в офиса след онази енергична разходка Барбара Кроу му бе натрила сол на главата заради недодяланото му поведение спрямо Козмо Уиздъм и строго му бе заръчала незабавно да се отправи към Хамър Хол, за да му се извини.

— Не, едно писмо няма да свърши работа — бе рекла сурово тя. — Особено след като със сигурност ще забравите да го пуснете в кутията. Ще отидете лично и ще пълзите в краката му. Ближете му обувките. Целувайте пеша на дрехата му. Подмажете му се всячески и го умилостивете. Козмо Уиздъм е много важна личност.

— Той е келеш.

— Може и да е келеш, но е написал „Време за коктейли“, а със своите десет процента от оборота на тази книга добрата стара агенция очаква да може това лято да си позволи една допълнителна седмица край морето. Ето защо никакви синигери и щуротии. Искам, когато се върнете, да науча, че той ви е притиснал до гръдта си.

Нямаше нищо, което старият господин Саксби, запазил твърде смътен спомен за Козмовата гръд, да желаеше по-слабо от това да бъде притиснат до нея, но той винаги изпълняваше нарежданията на Барбара Кроу, дори ако те включваха подстригване на косата му, тъй че и сега покорно се отправи към Давтейл Хамър, утешавайки се с мисълта, че в крайна сметка няколко дни в провинцията с много птици за гледане наоколо няма да бъдат чак такова бреме. А и хубаво бе, че ще има за съсед Реймънд Бастабъл. Винаги бе обичал да си бъбри с него.

Сър Реймънд обаче, който не гледаше със същия ентусиазъм на техните беседи, посрещна въведения от Албърт Пийсмарч възрастен джентълмен с ясно осезаемо свиване под лъжичката. Но научавайки, че старият му клубен партньор не възнамерява да направи от Хамър Лодж свое седалище, а ще отседне в замъка, видимо се оживи, изведе го отвън на полянката да му демонстрира гледката, но откри, че си е забравил лулата и се върна в къщата да си я вземе. Когато се върна, откри госта си, както вече споменахме, да наблюдава острова през своя бинокъл.

— Гледаме птици, а? — попита съдията със сърдечността на мъж, който знае, че няма да му се наложи да подслони у дома си Хауард Саксби старши за неопределен период от време.

— Не толкова птиците — отвърна господин Саксби, — колкото онова момче Скривънторп.

— Кое момче?

— Скривънторп. Приятелят на Фланъри. Виждал съм ви заедно в клуба. Мисля, че ми каза, че бил син на брат ти или нещо такова.

Сър Реймънд посъбра мислите си, които, както често се случваше по време на разговор с Хауард Саксби старши, мигом се оказаха разпръснати.

— Да не би случайно да говориш за Икнъм?

— Че не казах ли Икнъм?

— Каза Скривънторп.

— Е, имал съм предвид Икнъм. Голям симпатяга. Не се учудвам, че Фланъри толкова го харесва. Сега е ей там на острова.

— О! — рече без въодушевление сър Реймънд. Единствената новина за неговия полузет, способна да извика искрица в очите му, би била, че е паднал от лодката и главата му се скрива под водата за трети път.

— Върти се нещо насам-натам — продължаваше господин Саксби. — А сега се навежда. Изглежда търси нещо. Не, сега вече видях какво прави. Не търси, а крие нещо. Държи в ръка някаква хартия и сякаш се кани да я зарови.

— Какво!

— Странно — продължи господин Саксби. — Сега пък скочи и хукна нанякъде. Сигурно към лодката. Да, ето го, появи се. Вижда се как гребе насам.

Сър Реймънд никога не бе предполагал, че ще му се случи да — бъде потресен до мозъка на костите от някое наблюдение на своя клубен познат, но тъкмо това се бе случило. Чувстваше се така, сякаш се е отпуснал да си почине в електрически стол и точно в този момент някой зъл шегаджия е пуснал тока.

Загадката за това какво неговият роднина е сторил с фаталното писмо вече повече от две седмици не му даваше мира ни денем, ни нощем. Той размишляваше върху нея, докато се бръснеше, докато вземаше душ, докато закусваше, докато обядваше, докато правеше следобедната си разходка, докато вечеряше, докато обличаше пижамата си за сън и накрая докато заспиваше. Най-близкото до ума предположение, че я е скрил някъде в стаята си, трябваше да се отхвърли. С решени на всичко претърсвачи на стаи като Козмо Уиздъм и семейство Карлайл под същия покрив подобна политика би била лудост. Той трябва да бе измислил някое наистина хитроумно скривалище — хралупа на дърво например или процеп в някоя стена. Но че ще хукне да заравя документа на остров, подобно на пират от Карибско море, укриващ съкровището си — тази мисъл никога не бе хрумвала на сър Реймънд. И все пак за всеки, запознат с непрехвърлилите юношеството възгледи на Фредерик Икнъм върху живота, подобна идея изглеждаше повече от допустима.

Разтреперан, сър Реймънд сграбчи лакътя на своя събеседник и господин Саксби също потрепери, защото хватката на тия трескави пръсти му се бе отразила като ухапване от кон. Също така каза и едно „Ох!“

Сър Реймънд нямаше за кога да слуша как тоя или оня му охка. Бе видял лорд Икнъм да докарва лодката до брега, да излиза от нея и да се скрива по посока на къщата, та чувстваше, както навремето сполучливо се е изразил Брут, че в плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава^[1].

— Бързо! — извика той.

— Като казваш „Бързо“… — започна господин Саксби, но не можа да се доизкаже, защото бе повлечен към лодката със скорост, която правеше словоизлиянията трудни за един човек на възраст. Не помнеше да се е носил така, докосвайки само тук-таме земята, от оня паметен следобед преди шейсет и три години, когато като дванайсетгодишно хлапе се бе състезавал на сто ярда в надпреварата на момчетата от църковния хор, отворена за всички, чиито гласове не бяха мутирали до втората неделя на Богоявление.

Ето защо бе напълно естествено, че когато сър Реймънд наблегна на веслата, опъвайки гръб като галерен роб от старата школа, в лодката се възцари мълчание. Господин Саксби се мъчеше да си поеме дъх, а сър Реймънд размишляваше.

Беше изправен пред проблема, с който тъй често се сблъскват всички убийци, а именно къде да дява трупа, разбирай този на господин Саксби. Беше взел стария джентълмен със себе си, защото като очевидец на действията на лорд Икнъм, той можеше да му посочи мястото на заровеното съкровище, но сега се питаше дали не бе допуснал грешка. Има мъже — и те са солта на земята, — които, ако те видят да тършуваш из острови насред езера, запазват тактично мълчание и не искат обяснение, но той бе някак си убеден, че господин Саксби не е от тях. Той принадлежеше по-скоро към по-многобройната категория на ония, които искат да знаят какво става тук, а в това начинание сър Реймънд не се нуждаеше от подобни помощници. Обясненията щяха да бъдат чужди на неговата политика. И докато се доберат до крайната цел на своето плаване, вече бе стигнал до извода, че колкото по-малко дъртият Саксби е в течение на нещата, толкова по-добре.

— Ти оставаш в лодката — каза му той и Саксби прие нареждането като целесъобразно. Старият джентълмен все още бе в процес на възстановяване на дихателните си функции и нямаше нищо против да му бъде спестена по-нататъшната физкултура. Вече я нямаше оная енергия, както навремето в църковния хор.

— Уф! — рече той, изразявайки безрезервното си съгласие и сър Реймънд продължи към вътрешността на острова сам.

Или по-точно сам, ако не се брои лебедът, който в този момент се наслаждаваше на живота, скрит в шубраците до кокетната резиденция, в която мътеше неговата другарка в живота. Именно неплануваната среща с този подозрителен представител на островната фауна бе пришпорила лорд Икнъм да преразгледа намеренията си да зарови писмото на острова и да се оттегли към лодката с цялата скоропостижност, на която бе способен. Икнъмови може и да бяха дръзновени, но много добре разбираха кога присъствието им може да се окаже нездравословно.

Няколко минути след потеглянето на сър Реймънд господин Саксби, чиито дихателни функции се бяха върнали към природосъобразното си състояние, се отдаде на размисъл. И макар че нищо не би могло да представлява по-голям интерес за моите читатели от подробния списък на нещата и проблемите, предмет на въпросния размисъл, може би все пак е препоръчително да ги прескочим и да преминем направо на момента, в който той прецени, че се е съвзел достатъчно, за да вдигне отново бинокъла. Докато изучаваше с него бреговата линия, зърна Козмо Уиздъм да пуши цигара на чакълестата алея пред главния вход на Хамър Хол и гледката му напомни, че е мъж, натоварен с мисия. Още отдавна, помисли си виновно той, трябваше да е издирил младия келеш и да му е нацелувал пеша в съответствие с изричната заръка на Барбара Кроу.

Макар че за какъв дявол трябва да целува хорските пешове — мина му през ума, докато, напълно забравил за съществуването на сър Реймънд Бастабъл, започна да гребе към брега, — и сам не можеше да си отговори. Младото леке ти се изтърсва на главата тъкмо когато мирно и тихо си плетеш чорап и се нуждаеш от всеки грам съсредоточие за успешното обръщане на петата.

Ти го посрещаш с безупречна сърдечност и внимание, при все че повечето мъже, прекъснати в такъв критичен момент, биха му отхапали главата, и хабиш сума ти време любезно да си бъбриш с него за туй-онуй. Накрая, когато сте изчерпали издъно всички теми за разговор, пожелаваш на келеша едно вежливо довиждане и отиваш да си направиш енергичната разходка. Какво лошо, питам ви? Ала Барбара Кроу явно не споделяше това мнение, а на жените трябва да се угажда на акъла. Докато гребеше, той си набеляза няколко изящни фрази на извинение, които намери уместни за случая.

И няколко минути по-късно ги поднесе с цялата галантност на старото време. Те бяха приети, както някой театрален критик би се изразил, благосклонно. Козмо не го притисна до гръдта си, но раните върху честолюбието му явно повече или по-малко се затвориха, защото му предложи цигара и известно време двамата пушиха в топло разбирателство, докато господин Саксби, винаги словоохотлив по своя любим предмет, надълго и нашироко не сподели някои лични впечатления за наблюдаваните от него пернати. Тъкмо се намираше по средата на описанието на специфичното поведение на една пясъчна лястовица, срещната навремето в графство Норфък (невъзможно да се вмести тук поради недостиг на място), когато внезапно замлъкна и възкликна:

— Да пукна дано!

— Сега пък какво? — доста рязко попита Козмо. Разказът на господин Саксби за пясъчните лястовици вече му беше опънал нервите.

— Там е работата, я — отвърна господин Саксби. — Какво? Имате пълно право да питате. Барбара Кроу ми заръча нещо да ви предам, но аз го забравих. Какво ли би могло да бъде? Вие случайно да имате представа?

При споменаването на името на Барбара Кроу Козмо се сепна. За пръв път от началото на разговора започваше да подозира, че може би тази средновековна реликва е на ръба да изплюе нещо, което би си заслужавало да чуе.

— Да не е нещо от кинаджиите? — попита жадно той.

— Кои?

— Имало ли е ново предложение за филмовите права над книгата ми?

Господин Саксби поклати глава.

— Не, друго беше. Да не би да сте написали книга?

— Аз съм авторът на „Време за коктейли“.

— Не съм я чувал — рече сърдечно господин Саксби. — Ще ви кажа какво ще направя. Ще ида да й се обадя по телефона. Тя със сигурност помни какво е било. Паметта й е като вълчи капан.

Когато се върна, носеше листче хартия в ръка и целият сияеше.

— Бяхте напълно прав — каза той. — Наистина е свързано с ония, дето им викате кинаджии. Записах си го ей тук, за да не го забравя отново. Тя каза… Познавате ли госпожа Кроу?

— Срещали сме се.

— Очарователна жена, макар че ме тормози безмилостно. Кара ме да си стрижа косата. Дали не знаете какво точно се е СЛУЧИЛО между нея и вуйчо ви?

— Не.

— Щели да се женят.

— Знам.

— Но тя развалила годежа.

— Да.

— Е, кой би могъл да я вини? Аз самият за нищо на света не бих взел младия Бастабъл.

Козмо нетърпеливо разрови чакъла с крак.

— Какво е казала, все пак?

— Виж, това никога няма да узнаем. Какво казват жените в такъв случай? Може би „На си ти пръстена и писмата и си ми върни моите“.

— За кинаджиите…

— А, кинаджиите. Да, както споменах, записал съм тук всяка думичка. — Той се взря в листчето. — Тя каза: „Извини ли му се?“, а аз казах: „Да, извиних се“, и тогава тя каза: „Той притисна ли те до гърдите си?“ и аз казах: „Не, младият келеш, слава Богу, не ме притисна до гърдите си, но ме черпи една цигара“, и тя каза: „Добре тогава, кажи му, че от «Медула-Облонгата-Глуц» дават сто и петдесет хиляди и нашият човек в Холивуд се връща отново при «Супърба-Луелин», за да ги помпа.“ Говори ли ви нещо всичко това?

Козмо пое дълбоко дъх.

— Да — рече той. — Говори ми.

И внезапно старият господин Саксби, при все рибешкия си поглед и смачкана от валяк външност, му се видя почти красив.

 

 

Сър Реймънд Бастабъл междувременно, тършувайки като охранена хрътка тук и там, започваше да изпитва съжаление, че не се възползва от съдействието на своя спътник. Без да разполага с никакъв начин да разбере къде на тоя проклет остров господин Саксби бе видял лорд Икнъм да се върти насам-натам и да се навежда, той се намираше в положението на човек, тръгнал да търси пиратско злато без помощта на пожълтялата карта, гласяща „2 румба NE“, „16 разкрача S“ и други ценни указания, а всеки, който някога е търсил пиратско злато, ще ви каже каква спънка е това. Пожълтялата карта е от първа необходимост.

Островът бе доста гъсто залесен — или може би храстясал би била по-точната дума — и богат на бодливи шубраци, които се вкопчваха с костеливи ръце в дрехите му, както и на насекоми, които явно гледаха на врата му като на идеално място за тазгодишната си юбилейна сбирка. „Хайде всички да навестим врата на Бастабъл“, изглежда, бе модният зов в света на ципокрилите. Освен това му беше много горещо, усещаше силна жажда, а в ушите му се бе появил съскащ звук, който не му се нравеше. Той със сигурност означаваше, че кръвното му налягане се разиграва, а сър Реймънд винаги гледаше накриво своето кръвно налягане.

Тъкмо изправяше снага след поредния половинминутен опит да открие едно от онези места, тъй чести в литературата, където при старателно вглеждане човек може да забележи, че земята скоро е била разравяна, когато осъзна, че е бил несправедлив към своето кръвно. Съскащият звук произхождаше не от него, а от устните на един великолепен лебед, появил се от храсталака зад гърба му и съзерцаващ го с неприкрита и недвусмислена заплаха. Има мигове, когато, срещайки лебед, ние си казваме, че сме срещнали приятел и другар. Този не бе от тях. От пръв поглед можеше да се види, че шансовете за духовно единение между него и птицата котки ги драли и кучета ги яли.

В подобни нелеки минути винаги е важно да вникнеш в гледната точка на другия, а що се отнася до лебеда, той с лекота можеше да защити своята. Когато малката ти женичка мъти наблизо и иска да бъде оставена насаме със свидните си яйца, естествено е да намираш натрапниците за нежелани. Вече му се бе наложило да приеме твърд курс спрямо лорд Икнъм и сега, тъкмо когато бе решил, че злото е изскубнато из корен, ето ти тебе още един човековредител. Това бе достатъчно, за да изкара от търпение всеки свестен лебед и историята, този безпристрастен съдник, би се произнесла, че като издаваше шипящи звуци, гледаше накриво, разперваше докрай криле и ровеше с крака, предупреждавайки за предстоящата фронтална атака, този специално имаше пълно основание. Лебедите, както всеки орнитолог знае, не могат да бъдат предизвиквани до безкрайност.

Сър Реймънд, както и лорд Икнъм, не бе плах мъж. Ако в Хамър Лодж проникнеха крадци, той без колебание бити заблъскал по чутурите със стика си за голф, а и често се бе случвало така да изгледа пътен полицай в очите, че онзи да се спаружи. Но и най-храбрият може лесно да загуби и ума, и дума при вида на разлютен лебед. Възможно бе, започвайки своето отстъпление, сър Реймънд да смяташе, че го прави с достойнство, но на практика препускаше като момченце от църковния хор, решено да спечели спринта на сто ярда. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се добере до лодката, в която го очакваше господин Саксби.

Достигайки до бреговата линия с чувства, сродни с онези на Десетте хиляди на Ксенофонт^[2], зърнали най-сетне морето, той с недоумение откри, че господин Саксби никак дори не го очаква. И докъдето взорът му стигаше, нямаше пукната лодка. Пред него се простираше онова, което поетът Тенисън красиво бе нарекъл сияйни езерни води, ала погледът му не регистрираше нищо, което да му позволи да плава по тях. А междувременно шипящият звук, който погрешно бе приписал на кръвното си налягане, се приближаваше все по-плътно. Лебедът не бе от онези лебеди, които зарязват битката бита-недобита. Хванеше ли се веднъж на хорото, той го играеше, докато свитки му засвяткаха от очите. И като хвърли припрян поглед през рамо, сър Реймънд го видя да пристига не по-малко победоносно от американската морска пехота.

Мигът изискваше вземане на светкавично решение и той го взе. Част от секундата по-късно вече беше във водата и плуваше с енергични махове към брега.

Тъкмо по времето, когато той устремно се хвърли към своето спасение, неговата сестра Фийби се намираше в спатията си и пробваше нова прическа.

Тъй често досега тъжно задължение на пишещия тези редове бе да я представя в състояние на тревога и ронеща сълзи, че сега е удоволствие да има възможността да я покаже весела и лъчезарна. Дори самият Шерлок Холмс да я видеше застанала тъй пред огледалото, не би могъл да открие чрез дедуктивния си метод, че не е мигнала цяла нощ, бдейки над преял и повръщащ кокер шпаньол. В очите й имаше блясък, настроението й бе приповдигнато и тя си тананикаше палава мелодийка.

И нищо чудно. Дори само сензационното разкритие на лорд Икнъм за огъня, бушуващ в гърдите на Албърт Пийсмарч, би било достатъчно, за да я издигне до висините, а към него трябваше да се прибави и утешителното уверение, че противно на опасенията й нейният брат Реймънд не е кандидат за лекарската опека на сър Родерик Глосъп. Вероятно нищо освен откритието, че земята под краката й е боготворена от един иконом, към когото тя от дълго време хранеше чувства, по-дълбоки и по-топли от обикновеното приятелство, не може да укрепи духа на една жена така, както съзнанието, че нейният брат, зеницата на окото й, въпреки всички свои неизброими недостатъци, няма разхлопани дъски. Ето защо разбираемо бе, че Фийби Уиздъм си тананикаше игриви мелодийки. Една по-слаба жена би запяла.

Огледалото се намираше до прозореца, гледащ към езерото, и хвърляйки едно око навън, докато се обръщаше, за да види новата си прическа в профил, взорът й бе привлечен от нещо необичайно, което се случваше във водата. Там имаше тюлен, плуващ енергично към брега, и това я учуди, тъй като никога не бе подозирала, че в едно затворено езеро може да се въдят тюлени.

Обаче не се въдеха. Когато тюленът взе, че излезе от водата в края на своето плаване, тя видя, че си е създала погрешно впечатление относно биологичния му вид. Това беше, както господин Саксби би казал, не толкова тюлен, колкото нейният брат Реймънд. Той бе облечен, както обикновено в провинцията, със спортно сако, сив панталон от каша и цветна риза.

Тя го гледаше втрещена. Старите й страхове я връхлетяха отново. Нима мъжете, чийто дъски не хлопат, плуват в езера с все дрехите си? Много рядко, каза си Фийби, опасявайки се от най-лошото.