Джек Слейд
Ласитър спира Похитителя на жени (11)

11.

Сивата предутринна светлина проникваше през малките прозорци. Ричард О’Лийри беше задрямал. Седеше на пода с подвити колене и глава, отпусната върху скръстените му ръце.

Внезапно чу конски тропот и се събуди. Скочи на крака като ухапан от тарантула и се втурна към прозореца.

Мозъкът му заби тревога. Скоро с пронизваща яснота разбра какво е станало. Нямаше нужда да размисля дълго, за да проумее, че е направил огромна грешка.

Бандитът тихо изруга. Какво да прави сега?

Неговият най-верен човек го беше измамил! По-нататъшните му стъпки също бяха извън всякакво съмнение.

Зарът беше хвърлен. Сега трябваше да се извлече колкото се може по-голяма полза от тази проклета ситуация.

О’Лийри се обърна към русата си пленница. Погледна я и с два скока се озова до нея. С треперещи ръце я освободи от веригите й. Младата жена беше напълно изтощена и едва не се строполи в безсъзнание на пода. Нямаше сили да се държи на краката си и политна в обятията на О’Лийри, сякаш търсеше спасение точно в ръцете на мъчителя си.

Няколко секунди бандитът здраво стискаше голото женско тяло. Веднага у него се събуди похотта. Вдигна Джоузефин, за да я отнесе на леглото, но в същия миг го прониза страшната мисъл, че собственият му заместник е избягал с хората си.

Точно човекът, на когото сляпо се доверяваше!

— Бъди проклет! — изсъска той. После отново сграбчи русото момиче, което лежеше в безсъзнание на земята. Ръцете му се увиха около голото й тяло.

В главата му цареше пълен хаос. Светът се срутваше пред очите му. Нима с един удар всичко беше свършило?

Имаше ли все още някакъв шанс?

Беше сигурен, че враговете му продължават да дебнат някъде отвън. Бяха пропуснали Блек Сам и пленницата му, защото първо искаха да се разправят с него — с шефа на бандата.

Някаква фиксидея се беше загнездила в размътения мозък на бандита и не го напускаше.

— Ти, само ти си виновна! — изръмжа той и се наведе над русото момиче. — Само заради теб попаднах в тоя капан. Но ще си платиш за това! Горчиво ще се разкайваш!

Тя се опита да се освободи от желязната му хватка. Поиска да се изправи, да се хвърли настрани, но нямаше шанс срещу силния мъж.

Внезапно бандитът вдигна глава и се вслуша. Навън се чуха стъпки. Първата утринна светлина проникна през прозореца.

О’Лийри беше обхванат от паника. Вече си представяше как Ласитър и другарите му нахлуват в къщата и се нахвърлят върху него.

Той измъкна револвера си и сложи пръст на спусъка.

Някой блъсна вратата.

— Шефе, ние…

Мъжът, който се появи на прага, не можа да завърши изречението си.

Беше един от бандитите, които бяха оставени от Сам О’Мейли за охрана на главатаря. Мъжът се казваше Флин, но не успя да изрече дори името си. Пък и нямаше да има голяма полза от това, тъй като О’Лийри отдавна не знаеше имената на всичките си хора. Също така не ги познаваше по лице.

Флин беше закъснял твърде много. Револверът на О’Лийри изгърмя, бандитът политна назад и падна на колене.

— Шефе! — изкрещя отвън Пако, вторият бандит. В гласа му звучеше ужас. — Не стреляйте, шефе! Ние сме от вашите хора. Сам ни изпрати да ви охраняваме, шефе.

Ричард О’Лийри стоеше леко приведен. Очите му диво блестяха. В краката му лежеше Джоси и не смееше да се помръдне, тъй като беше разбрала, че от този разярен мъж може да се очаква всичко.

— Аз съм Пако Фернандес! — прокънтя отново гласът на бандита. — А мъжът, когото уби, се казва Флин. Той ми е приятел. По-скоро, беше. Защото май наистина е мъртъв…

Пако Фернандес говореше така, както и мислеше. За него нямаше голямо значение, че Флин е мъртъв. Занимаваше го единствено тревогата, че той ще бъде следващият.

О’Лийри хвърли поглед към револвера си като пробудил се от дълбок сън. Едва сега в съзнанието му проникнаха думите на Пако Фернандес. Той поклати глава и от устните му се изтръгнаха няколко несвързани думи. Не можеше да проумее, че е убил един от хората си.

Навън отново се чу гласът на Пако. Този път обаче това беше страшен, пронизителен крясък.

— Ласитър!…

Веднага след това изгърмяха два изстрела.

* * *

Ласитър изчака Блек Сам и другарите му да излязат от долината. Обаче не успя да види, че двама от негодниците останаха да охраняват шефа си.

Мислите му бяха заети единствено с Джоси и главатаря на бандитите. В блокхауса бяха останали само те двамата. Ако му се удаде да ги нападне светкавично и напълно изненадващо, с О’Лийри ще бъде свършено.

Веднага щом заглъхна конският тропот, Ласитър се отправи към блокхауса. Когато между него и къщата оставаха не повече от двадесет стъпки, стана нещо неочаквано.

Първо голямото куче изръмжа предупредително. След секунда вляво от къщата се появиха двамата бандити, които бързаха да отидат при шефа си.

Ласитър видя как Флин блъсна вратата. Чу, че негодникът изкрещя нещо и в същия миг от вътрешността на къщата прокънтя изстрел. Мъжът се строполи на прага, претърколи се встрани и остана да лежи неподвижен. Вторият бандит уплашено изпищя и извика на шефа си, че е сбъркал, че той е Пако. Когато се приближи до отворената врата, мъжът видя насреща си Ласитър.

Само за секунда Ласитър беше намислил дързък план. Трябваше да се промъкне до Пако и безшумно да го обезвреди, за да може спокойно да се заеме с главатаря. Той сигурно щеше скоро да разбере, че мъжът отвън е един от неговите хора — и тогава Ласитър щеше направо да влезе вътре.

Но за нещастие Пако го забеляза в последния момент. Той изкрещя името му, като едновременно с това измъкна револвера си и стреля.

Двата изстрела се кръстосаха. Нещо тежко улучи главата на Ласитър. Пред очите му сякаш експлодира огнена топка. Той се олюля, но успя да се задържи на крака. Като в мъгла забеляза как Пако се строполи на земята и се запита дали самият той ще успее да запази равновесие.

От слепоочието по дясната половина на лицето му се стичаше кръв. Продължаваше да стиска револвера в дясната си ръка, но знаеше, че в това си състояние не може да стреля точно. Всичко се въртеше пред очите му, а мъглата просто не искаше да се разсее.

Като в мъгла Ласитър забеляза Ричард О’Лийри, който се появи на вратата, сложил пред себе си Джоузефин като предпазен щит. Явно в паниката си босът не проумяваше, че има работа с един-единствен човек, и то ранен.

— Освободи пътя, Ласитър! — изръмжа той. — Остави ме да мина или ще те застрелям като бясно куче!

Ласитър се олюля. Писъците на момичето идваха някъде много отдалеч.

— Пусни я, О’Лийри! — изпъшка той. — Пусни я, копеле! Поне веднъж в живота си се бий като истински мъж. Пусни жената!

Бандитът нямаше намерение да стори подобно нещо. Подигравателният му смях отекна болезнено в ушите на Ласитър.

— Ела да си я вземеш! Ела де!

И той стреля. Ласитър видя пред себе си черното дуло на пистолета, но бандитът беше прибързал. Освен това ръката му се отклони поради бързото движение на Джоси.

Големият мъж се втурна напред. Трябваше да рискува. Трябваше да победи в юмручен бой Похитителя на жени, защото иначе излагаше Джоси на опасност.

Момичето отчаяно се извиваше в железните ръце на престъпника, опитвайки се да му попречи да се прицели. И този път то успя. Ласитър отново видя как от дулото на револвера изскочи пламък, но куршумът профуча далеч от него.

В следващия миг той се удари в бандитския бос. Той все още беше като замаян от раната в слепоочието си, но сблъсъкът с О’Лийри беше толкова силен, че двамата мъже и момичето се строполиха на земята.

Джоси се претърколи встрани толкова бързо, колкото беше възможно. О’Лийри се надигна все още с револвер в ръка. Понечи да стреля и този изстрел щеше да реши всичко, да сложи край на цялата драма.

В същия миг, когато натисна спусъка, срещу него се спусна тъмна сянка. Кратък лай, подобен на ръмжене, после — пронизителен писък. Като в мъгла Ласитър забеляза как ноктите на Вотан се впиха в ръката на О’Лийри. Олюлявайки се, той се надигна.

Погледна свития на земята мъж и бдящото куче до него, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по лицето му.

— Край на играта, О’Лийри — промълви той. — Или смяташ, че имаш още шансове?

Похитителя на жени поклати глава. Револверът лежеше на земята до него.

— Ти спечели, Ласитър — изпъшка той. — Предавам се.

Големият мъж вдигна револвера си от земята и го прибра обратно в кобура. Ясно беше, че О’Лийри вече не представлява опасност за него. Отиде при голямото куче, погали го по врата и после коленичи край Джоузефин Кейн, която тъкмо отваряше очи.

— Къде са другите? — изохка тя и седна на земята. — Какво стана с Корина, Ласитър?

— Изглежда, Блек Сам е станал водач на бандата — отговори той. — Видях го как потегли с Корина и другите негодници. Но се надявам, че няма да има повече усложнения. Всъщност страшното вече мина.

Двамата се погледнаха в очите и у Ласитър се надигна желанието да остане с това момиче колкото се може по-дълго време.

Той се опита да потисне мисълта за това, което може би се беше случило междувременно. Вече нищо нямаше значение за него. Виждаше само Джоси и в тези минути тя му се струваше толкова красива, колкото никога досега.

Младата жена бавно протегна ръце към него.

— О, Ласитър! Ти просто не знаеш колко много те…

Той не я остави да се доизкаже, наведе се и я целуна. Ръцете му се плъзнаха по нежната й кожа, отбелязвайки многото следи от мъчения, които щеше да запише в сметката на Ричард О’Лийри.

Джоси беше изтърпяла много през тези дни и той трябваше да й помогне да забрави стореното зло.

Ласитър хвърли кратък поглед през рамо, колкото да се увери, че голямото куче стои на стража и не изпуска от очи заловения бандит.

— Искам да ме отървеш от този звяр! — извика плачливо Похитителя на жени. — Не ме оставяй сам с него. Той ще ме разкъса на парчета.

Ласитър презрително се изплю на земята.

— А ти какво щеше да направиш с мен, О’Лийри?

После той повдигна русото момиче и го поведе към къщата. Джоси се държеше за него като удавник за сламка.

— Какво щастие, че се появи навреме — прошепна тя. — Още от самото начало знаех, че ще се справиш. Трудно ли беше, мили?

Ласитър само се усмихна. Джоси беше поставила въпрос, на който не можеше да отговори. Мислеше си за кучето, което в този момент стоеше на стража пред къщата.

Тор Ериксън наистина не беше преувеличил, когато твърдеше, че кучетата му са най-добрите приятели, които един мъж може да си пожелае.

Един последен поглед през прозореца го убеди, че Вотан наистина стои на стража. Ласитър беше сигурен, че през следващите часове и двамата ще могат да се насладят на спокойствието, от което имаха толкова голяма нужда той и Джоси Кейн…