Жакмар — Сенекал
Престъплението в къщата на Грюн (3)

1

Следващият ден беше неделя. Дюлак го прекара у дома си на улица Пол-Жане, тръшнат на едно кресло, без да хапне почти нищичко; палеше цигара от цигара, съсредоточил цялото си съзнание върху аферата, с която се занимаваше.

В понеделник сутринта той срещна Холц на улица Нюе Бльо.

— Е — попита Холц, — какво правихте в неделя?

— О! Изпуших няколко плочи, докато слушах цигарите си — отвърна Люсиен Дюлак, предизвиквайки познатата реакция.

След това двамата заедно се впуснаха в „обиколка на кръжеца“, според ироничното определение на Дюлак.

Както казахме, художествената галерия Флоран Вецел се намираше на улица Мезанж, на две крачки от полицейското управление. Затова започнаха с нея.

Господин Вецел ги посрещна лично и с видимо удоволствие им показа красивите, с вкус подредени платна и предмети на старото изкуство, които бяха едновременно стока за продан и декор.

— Значи, тя наистина е била убита — отбеляза достойният човек, след като Дюлак му изложи мотивите на посещението си. — Какъв ужас! Как е възможно подобно нещо? Вероятно някой скитник. Била ли е… упражнено ли е някакво насилие върху нея?

— Очевидно, да — рече Дюлак, — след като е била убита.

— Да, но исках да кажа…

— Разбирам. Не, не е имало насилие в този смисъл.

— Следователно тя е попречила на крадците в работата им.

— Действително, това е едно възможно обяснение, но защо, след като са извършили обира, бандитите са си направили труда да извадят трупа от реката и да го хвърлят в ателието?

— Наистина, наистина — промърмори татко Вецел. — Всичко това е доста объркващо. И каква тъга за приятелите ми Грюнови! През тая прословута вечер, когато виковете на госпожа Дикбаух ме извадиха от леглото, още щом зърнах тялото, ми се стори, че разпознавам Диана. Бях предварително ужасен и исках да отблъсна тази мисъл. Как ли ще живее Дьони занапред?

— Мислите, че я е обичал толкова много!?

— Шегувате ли се, инспекторе?

— Не знам. Толкова се караха.

— И какво от това! — рече Вецел, като вдигна ръце към небето. — Ние със скъпата ми жена се карахме двадесет и пет години. Още не мога да я прежаля. Ако нямах Флоранс…

— Дъщеря ви беше много близка с Диана!

— Много близка е силно казано. Те дружеха. Но Флоранс е по-срамежлива, по-резервирана, повече „девойче“ от Диана, която афишираше крайно независими идеи и поведение. Тя шокираше, но същевременно излъчваше такава жизнерадост, такава топлота! Освен това беше много красива и надарена с чуден хумор. Искаше Дьони Грюн да стане единственият притежател на тези съкровища и не се съмнявам, че накрая той щеше да отстъпи.

— Значи, той се противопоставяше на сватбените кроежи на Диана?

— Само временно и от напълно почтени подбуди…

— Как според вас гледаше Вотан на тези намерения?

— Мисля — но това да си остане между нас, — мисля, че Вотан не одобряваше много Диана, нито впрочем сина си. Разбира се, той ги приемаше като част от своята къща и семейство, но политическите идеи на Дьони и общественото поведение на Диана го дразнеха в най-висша степен. Мисля, че би предпочел друга снаха.

— Някоя като дъщеря ви? — намекна Холц, комуто Дюлак хвърли кратък поглед. Вецел се засмя малко притеснено.

— Бога ми… Минавало е през ума на Флоранс… А и на мен… не бих имал нищо против да се сродя с Грюн и да се сдружим, търговиите ни са толкова близки. Отдавна мечтая за сдружение, за малко щях да откупя магазина на Вотан.

— Наистина ли? — рече Дюлак с интерес. — Кога беше това?

— Преди около година. Вотан беше в затруднение и ми се довери. Ние изработихме проект: аз щях да купя магазина и ателието, но Вотан оставаше собственик на стените и на цялата къща. Запазвах го като книговезец и управител на магазина, което ще рече, че животът му нямаше много да се промени. Естествено, тази идея му харесваше само наполовина и аз го разбирах много добре. Затова не го карах да бърза. Тогава той продаде едно много красиво инфолио, вероятно още от времето на братята Етиен и навярно излязло от собствените им ателиета. Това го изправи на крака и аз искрено се радвам за него въпреки неуспеха на собствените ми кроежи.

— С други думи, вие храните към него истинско приятелство?

— Но… да. Вотан си има своите недостатъци: той е много егоцентричен, твърде е властен. Но тези недостатъци се компенсират от една безкрайна щедрост и една изключително привлекателна личност.

— А какво мислите за недоразуменията с пастора Мишлон?

— О, вие сте в течение и на това? — каза смутено Вецел. — Да, наистина имаше — как да кажа? — едно сътресение в нашия кръжок преди няколко месеца.

— Какво стана точно?

— Е, добре… някои от нас се изплашиха от моралното влияние и властта на Вотан. Всичко започна една вечер, в момента, когато се разделяхме: „До следващия четвъртък“. А Вотан си позволи да се пошегува: „Същият час, същото място“. Той не знаеше, че с тези думи предлага повод на своите опоненти. „А защо на същото място? — попита Агат дьо Пощаузенд. — Защо да не обновим декора. Имам просторна библиотека, където ще ни бъде удобно.“ Можете лесно да си представите израза на Вотан при тези оскърбяващи величието му думи. Но той беше още по-силно изненадан, когато пасторът и младият Шварц подкрепиха предложението на поетесата. Внезапно разбра, че „са говорили зад гърба му“.

— Какъв беше отговорът му?

— Императорски, разбира се! „Въобще не ви преча да приемате приятелите си — каза той сухо на госпожа Рен-Камион. — Колкото до мен, аз ще приема своите тук следващия четвъртък.“ След това се разделихме по-скоро хладно. През седмицата той има едно посещение — петиция от страна на жената на пастора и Агат. Но беше непреклонен. Следващия четвъртък липсваха няколко души, бяха се извинили по телефона с измислени причини, някои дори не си направиха труда за тази учтивост — или за това двуличие, както искате. Никога кръжокът не е бил толкова застрашен. Накрая, след две-три седмици, тъй като Вотан не отстъпи, заблудените овце се завърнаха с изключение на двамата Мишлон.

— В какво настроение беше Вотан Грюн през цялото това време?

— Силно разгневен и много презрителен. Той не опита никакъв ход спрямо отцепниците. Но се зарадва, когато капитулираха.

— А от другата страна какво казваха?

— Че е било необходимо да се даде урок на Вотан и че инцидентът ще му бъде от полза. Поне така беше съобщила Диана на дъщеря ми.

— Но какво общо има Диана с тази работа? Мисля, че тя въобще не е посещавала кръжока.

— Появи се в него три пъти за четири години, ала получаваше сведенията си от младия художник.

— Шварц!

— Да, по това време той рисуваше портрета й. Може би сте го видели?

— Наистина.

— Много хубав портрет. Той е истински талант, господине, аз разбирам от тези неща.

— Може би знаете кои са участвували в заговора?

— Да, ако ви интересува: поетесата, семейство Мишлон и младият Шварц. Но поведението им не беше еднакво. Например двамата Мишлон не влагаха никаква заядливост в защита на позицията си, затова запазих добри отношения с тях, нищо че съм католик. Трябва да добавя, че сме съседи и едно спречкване, което впрочем и не желаехме, не беше удобно. Освен заговорниците и други бяха повече или по-малко засегнати: Андрос и дъщеря му, въпреки че тя като героиня на Корней беше разкъсвана между неутралитета на баща си и ангажимента на младия художник, комуто правеше мили очи; Терез Грюн — нейните непокорни идеи симпатизираха на съзаклятниците, но като истинска Грюн тя се чувствуваше солидарна с баща си. Ролята на двамата психиатри беше най-неясната. Дадоха вид, че недвусмислено застават на страната на бунтарите: на едно събиране у Пощаузенд не се поколебаха да нарекат отсъствуващия Вотан мегаломан. Но на следващия четвъртък те единствени от групата се явиха у Вотан и го отрупаха с ласкателства.

— Както се вижда, не страдат от прекалена искреност!

— Ако искате да узнаете интимната ми мисъл, никак не обичам психиатрите и особено пък тези двамата: струват ми се нечистоплътни.

— Така казват за всички психиатри…

— Какво тласка един мъж, една жена към избора на тази професия, ако не личните им интереси?

— Има нещо вярно в това — призна Дюлак. — Но искам да се запазя от всякакви предразсъдъци.

— Това ви прави чест, господине, и отговаря на отличната ви репутация.

Дюлак благодари и двамата се сбогуваха.

2

„Господин Дюлак! — възкликна Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд, когато отвори пред полицаите вратата на великолепния си дом на улица Сен Морис. — Влезте, влезте! — предвзето ги покани тя. — Готвех се да излизам, но за приятел като вас…“

И наистина, последната издънка на Пощаузенд се появи пред двамата мъже в бойни доспехи: костюм от сиво-зелен туид, кожени ръкавици с цвят на прясно мляко, съчетани подходящо с обувките, голяма мускетарска шапка с изумруденозелено перо. Беше висока и масивна жена с широки рамене, четвъртита брадичка с мъжествен и решителен израз. Тя признаваше петдесет от годините си, имаше десет отгоре и тъй като русото на косите й не дължеше много нещо на природата, можеше да мине за първа братовчедка на Вотан Грюн. Полицаите прекосиха по петите й застланото с плочки преддверие, изкачиха старинно стълбище и се озоваха в библиотеката, спомената от Вецел. Прозорците на тази просторна стая гледаха към възхитително поддържан английски парк. Стените бяха покрити с лавици, които криеха хиляди ценни книги в скъпи подвързии, някои от които излезли от ателието на Грюн. В средата на стаята няколко ниски маси и широки кожени кресла — стари, протрити, но удобни — подканяха към четене или просто към мързелуване. По знак на домакинята двамата мъже се настаниха в тях.

— Тук — заповяда властно хубавицата Агат. И тъй като изненаданият Холц не разбираше нищо и не се помръдваше, тя добави: — Срещу светлината сте и не виждам чертите ви. Винаги съм гледала мъжете в лицето и вие, малкият, надявам се, нямате намерение да ме променяте на моята възраст, нали?

Изумен, Холц смени мястото си, а Рен-Камион дьо Пощаузенд се разположи в креслото, което току-що беше освободил.

— Знам, знам. Сега вие не ме виждате. Толкова по-зле за вас. Когато стигнем до последния разпит и когато ме затворите в един от зловещите ви кабинети на улица Нюе бльо, ще можете да насочите към очите ми колкото си искате прожектори.

— Не сме стигнали дотам! — рече Дюлак шеговито.

— Точно това казвам и аз! — подсили възрастната дама. — И какво, пречукали са я? Бедничката! Толкова млада! Толкова красива! И толкова чаровна. Тя обожаваше стихотворенията ми. Четохте ли „Цветята на моята градина“?

Дюлак отговори предпазливо, че не е имал това удоволствие, но е чул свой колега да хвали произведението. Безсрамна лъжа, която беше възнаградена с хищна усмивка от страна на дамата.

— Не знаех, че полицаите толкова се увличат по изкуството! Напомнете ми след малко да ви дам един екземпляр с посвещение. Издадох стихосбирката за своя сметка и са ми останали още няколкостотин на тавана. Представете си, този претенциозен Грюн отказа да направи подвързията, която му бях поръчала, само защото изразих надеждата, че може да ми отстъпи в цената като на приятел! Бедничката! — продължи тя без никаква видима връзка. — Да умре така, покосена в най-хубавата си възраст. Но ако беше живяла, сигурно щеше да стане госпожа Грюн. Коя от тези две участи е по-малко за завиждане?

Дюлак отвърна:

— Както казваше Молиер, по-добре да си женен, отколкото мъртъв.

— Несъмнено, несъмнено! Само не и когато годеникът се нарича Грюн. Когато умря първата съпруга на Вотан, почувствувах, че трябва да кажа само една дума, за да се пъхна в още топлото легло на нещастницата. Обаче не произнесох тази дума. Вотан го изстрада, но понеже е горд, никога не е намеквал за това. Единствено очите ни се бяха разбрали. Не след дълго той срещна тази малка Едвиж. Много млада. Прекалено млада! Накратко… това доказва, че всеки мъж, дори един артист като Вотан, винаги се остава да бъде победен от своите нагони и апетити за удоволствие. Наистина, добре сторих, момчето ми, като ви преместих, имате съвсем романтично лице. Как се казвате?

— Инспектор Холц, госпожо графиньо — отби Холц, като натърти на думата „инспектор“, което видимо не развълнува събеседницата му.

— Очарователно! Страшно очарователно! Само че не съм графиня, а баронеса. Никакво значение — добави тя, пресичайки с ръка протестите и извиненията, които Холц начеваше.

Точно в този момент се чу яростно драскане по една от вратите на библиотеката.

— Май-жонг, съкровището ми, сладурчето ми! Познай кой е тук! — провикна се поетесата, докато крачеше към вратата, която отвори със замах.

На прага стоеше миниатюрен пекинез, тя го взе на ръце и го понесе към двамата мъже, без да спре да приказва:

— Твоят голям приятел инспектор Дюлак, спомняш ли си, който положи толкова усилия, за да те намери. Хайде, инспекторе, кажете добър ден на своя голям приятел!

И тя повелително разположи кучето върху коленете на инспектора, който, сдържайки гримасата си, се зае да чеше животното по ушите.

— Позна ви! — постанови Агат Рен-Камион, напълно забравяйки, че инспекторът и нейното съкровище никога не се бяха приближавали един до друг.

— Този детайл ни доказва интелигентността, паметта и чувството за вярност, което тези малки гадини притежават — изрече колкото се може по-любезно Дюлак.

Въпреки че думата „гадини“ я накара да трепне, госпожа дьо Пощаузенд благоволи да се съгласи с инспектора и изказа следната дълбока мисъл:

— Има хора, които не струват колкото някои животни. Точно това впрочем исках да изразя в своя прочут сонет — сигурно го знаете, инспекторе, онзи, дето започва със стиха: „Ела! Дай си лапата и вземи захарче!“

Дюлак побърза да увери опасното създание, че този александрин върви от уста на уста не само в Страсбург, но и в целия Долен Рейн.

— Той се носи и в Париж — отбеляза кисело дамата. — Собственоръчно бях поверила доста екземпляри от стихосбирката си на един приятел — книжар в Латинския квартал, и до ден-днешен те още се намират в обилни количества при всички букинисти на Левия бряг.

Дюлак и Холц се чувствуваха безкрайно потиснати, но намериха сили да се изкривят в гримаса на възхищение. След това, напълно отчаял се, Дюлак реши да атакува открито:

— Що се отнася до нещастната Диана Паские…

— Не съм я убила! — отсече Рен-Камион с толкова надменен жест на отрицание, че огромната й шапка се килна на ухото. С досада тя я свали и постави на съседния стол.

— Никой не се съмнява във вашата невинност — побърза да каже инспекторът. — Но всички свидетелства могат да ни бъдат полезни, особено когато излизат от личности, надарени със способност да наблюдават и с изключителна чувствителност за духовните неща.

Ако се беше страхувал дали не е прекалил с ласкателството си, той веднага се почувствува успокоен. Прелъстителната усмивка, която отговори на неговия мадригал, не криеше никакво съмнение.

— Наистина, трябва да призная, че ми е известно нещичко. Най-вече що се отнася до фамилията Грюн. Ако кажех всичко, което знам… но няма да го кажа.

Дюлак я увери, че точно това го интересува най-много.

— Сплетни? — отрони поетесата с тона на върховно отвращение и на обидено величие, с който Мария Антоанета е могла да каже: „Нека ядат пасти!“

Като събра последните остатъци от търпение, Дюлак настоя:

— Благородството и законността на нашата цел превъзхождат неелегантността на средствата. Правосъдието, преследващо Престъплението, нима тази алегория не ви привлича? — добави той, като се страхуваше, че баронесата може да е композирала някой сонет и по този сюжет. Но остана със страха си: видимо кучетата, котките и цветята подхранваха вдъхновението на госпожа Пощаузенд повече, отколкото великите алегории.

— Добре, добре — рече накрая тя сякаш насила. — Това е кръстоносен поход в известен смисъл. Хайде напред и да отблъснем порока от Страсбург! Можете да разчитате на мен, момчето ми — добави тя прозаично, като стовари ръката си върху коляното на инспектора, който не можа да сдържи едно изохкване. — Знаех, че това ще свърши зле. Виждаше се. Малката беше очарователна, но съвсем не беше от техния свят. Помислете, та тя дори не беше елзаска! Една южнячка. Все едно, чужденка. В крайна сметка не се знаеше точно откъде произхожда. Може би все пак от Севера. Накратко, не беше тукашно момиче. Ако бях Вотан Грюн, щях да сложа нещата на място. Това… нередовно положение имаше с какво да шокира и най-свободомислещите — сред които се лаская, че се нареждам. И ако искате моето мнение, Дьони не е толкова луд, колкото изглежда. Доказателството: той се противеше на женитбата. Тя от своя страна правеше всичко възможно, за да го обвърже. Защо да я упрекваме? Това беше ролята й и тя защищаваше интересите си. Кой ще ни каже докъде може да отиде един влюбен мъж? С една дума, Дьони накрая сякаш отстъпи и позорът на фамилията Грюн щеше да стане факт. Вотан разбра това, беше много късно да прибягва до бащиния авторитет и затова реши да действува, и имаше право. Аз го одобрявам. По-добре кръв по ръцете, отколкото петно на името, не мислите ли и вие така?

Пообъркан, Дюлак попита:

— Ако добре ви разбирам, госпожо, вие обвинявате Вотан Грюн в това убийство?

— В този акт на справедливост, господин инспектор! Главата на семейството — трябва ли да ви припомням това — има право да разполага с живота и смъртта на заблудените овце от своето стадо. И после — добави тя без никаква връзка — Вотан изобщо не уважава човешкия живот с изключение на собствения си, разбира се.

— Простете, госпожо — каза Дюлак учтиво, но с известна строгост, — ако не се лъжа, преди няколко месеца сте имали спор с Вотан Грюн?

За няколко секунди и въпреки стратегическото място, което заемаше, двамата мъже прочетоха по лицето на възрастната дама нещо като сянка на раздразнение.

— А, и това ли знаете? — не можа да се сдържи тя. — Вярно е. Грюн сериозно ни обиди, мен и няколко приятели. Този човек е прекалено самоуверен. Изпитваш желание да му кажеш: „Но престанете да си гледате пъпа!“ Затова пасторът и аз се чувствувахме напълно в правото си да предложим сбирките да се провеждат поред в домовете ни. В този случай Вотан се обрисува целият и със своя отказ ни доказа, че целта му не е била познанието и красотата, а задоволяване на собственото му честолюбие. Това беше тежко разочарование за мен — продължи тя отново с тона на застаряла романтична любовница. — Вече свикнах. Животът ми беше само дълъг низ от изпитания. Един ден ще ви го разкажа.

За да избегне тази опасна перспектива и изпълни професионалния си дълг, Люсиен Дюлак насочи разговора към разпределението на времето на поетесата в четвъртък вечер. Уви, тя не каза нищо ново, само потвърди онова, което полицаят вече знаеше; разпрата между Терез и баща й, темите на разговора, после към двадесет и два и тридесет поели за Механата на тъкачите, където тя, младият Вилфрид-Хамлет Бьорсен и двойката Грюо придружили Вотан Грюн. Малко след това се появила Едвиж, последвана от Терез. Тя потвърди също факта, че никой не е напускал масата до два и половина сутринта, когато механата се затваряла и трябвало да си тръгват.

Накрая, дарени със сборник стихотворения и посвещението „На големия приятел на моя верен четириног другар“, двамата мъже се сбогуваха и с наслада се озоваха на чист въздух.

3

„Щастлив съм да се запозная с вас, инспектор Дюлак!“ — рече пасторът, влизайки в малкия хол, където вече се намираше жена му.

Както вече казахме, жилището на пастора и на съпругата му се намираше в съседство с храма и беше разположено на брега на Ил на ъгъла на моста Сен Мартен — моят светец, обичаше да казва достопочтеният господин Мишлон, с което подчертаваше онова, което смяташе повече за знак на съдбата, отколкото за забавно съвпадение. На две крачки оттам гордо се издигаше къщата на Грюн и още по-близо, отделена от храма само с дължината на моста, Механата на тъкачите.

Пасторът веднага стана симпатичен на инспектор Дюлак. Двамата не се познаваха и инспекторът, без да може да обясни защо, беше очаквал да види един старец. Нищо подобно. Мартен Мишлон сигурно нямаше повече от четиридесет и пет години. Той беше слаб, дори елегантен, с гъсти прошарени коси и мустаци по последната мода, тъй че приличаше повече на денди, отколкото на духовник. Насред подвижното лице две светли очи, изрязани като бадеми, сякаш бяха присвити във вечна усмивка. Това впечатление се подсилваше от звучния смях и от блясъка на здравите зъби, които сигурно не отказваха да си похапват вкусно.

Подобно на своя мъж госпожа Мартен Мишлон с нищо не напомняше конвенционалния образ на пасторска съпруга. Изглеждаше добре на своите четиридесет години — дискретно, но умело гримирана и сресана, облечена в ненатрапваща се, но хубаво ушита рокля в свежи тонове, с грижливо поддържани нокти, тя по нищо не се отличаваше от буржоазките от страсбургските салони.

— Тези господа са дошли да ни видят по повод на малката Паские — обясни тя на съпруга си, докато той сядаше срещу посетителите.

— Наистина, много тъжна работа. Има слух, че било убийство.

Инспекторът отговори, че поне веднъж слухът не лъже.

— Наистина, много печално. Предполагам, че младият Дьони трудно ще дойде на себе си. Но не виждам с какво жена ми и аз можем да ви бъдем полезни.

— Действително — рече невинно инспекторът — от известно време вие вече не посещавате къщата на Грюн?

Пасторът избухна в искрен смях.

— Не се преструвайте, драги ми инспекторе. Очевидно около това убийство езиците са се развързали и сигурно двадесет пъти са ви разказали какво ни е изправило един срещу друг с Вотан.

Спечелен от тази откровеност, инспекторът също се засмя:

— Признавам. Но версиите варират от човек на човек.

— Това не трябва да ви учудва — отбеляза Мартен Мишлон. — Не е ли така при всички разследвания? Не е ли така в живота? Всеки си има своя истина! Ето моята: като всеки човек на тази земя Вотан Грюн притежава качества и недостатъци. Съпругата ми и аз го ценяхме заради качествата му; а го напуснахме заради недостатъците му. Идеята да се преместят нашите сбирки от ателието на Грюн другаде идваше първоначално от госпожа Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд, нашата местна поетеса.

— Идваме от нея — рече инспекторът с гримаса, която отново възбуди заразителния смях на пастора.

— В такъв случай мога ли да ви предложа нещо за пиене? Сигурно се нуждаете от по чашка?

Госпожа Мишлон незабавно се зае с изпълнението на тази програма, докато мъжът й продължи:

— Подозирам, че подбудите на скъпата Агат не са били съвсем невинни. Ако трябва да кажем истината, навремето тя е изпитвала слабост към привлекателния Вотан. Нахалост, както можете да си представите!

И пасторът отново избухна в смях.

— Приятелят ми Вотан предпочита младите момичета. Агат е била обладана от яростна ревност и това непочтено чувство я е накарало да търси коя от всички злини може да го нарани най-много. И трябва да признаем, че ударът й беше точен.

— Но при положение, че сте знаели всичко това, защо я подкрепихте — изненада се Дюлак.

— Ние осъждахме мотивите й, но бяхме съгласни с целта. И други ни последваха. Така се стигна до отделянето, смея ли да го нарека схизма? Колкото до мен, забавното в тази история беше, че ако аз се намирах в лагера на бунтарите, моят католически колега преподобният отец Допелебен беше в лагера на консерваторите. Религиозните войни започваха отново.

— Какво мислите за преподобния отец? — попита Дюлак.

— Бога ми, за един католик той е поносим! — И отново звучният смях отекна.

— Той е много добър човек, много кротък — намеси се госпожа Мишлон. — Обожава децата.

— Той обожава също така да дружи с влиятелни люде — добави пасторът. — За нищо на света не би се скарал с Грюнови. Нещата се развиха много бързо. Когато видях, че малко по малко онези, които бяха приказвали най-гръмко, най-остро, слагаха оръжие пред Вотан, признавам, че се почувствувах леко отвратен. В знак на протест ние с жена ми решихме да напуснем кръжока.

— Как посрещна Вотан Грюн вашето решение?

— О, като господ, когато открива, че Адам и Ева са изяли ябълката. За него ние не сме напуснали, той ни е изгонил.

— И какви са отношенията ви с Грюнови след разрива?

Отговори госпожа Мишлон:

— Останаха любезни. Когато се срещаме на улицата, винаги се поздравяваме. Но вече не си ходим на гости.

— И не сте запазили никаква връзка с никой от членовете на кръжока?

— Напротив! Останахме много близки с Флоран Вецел. Знаете, че ни е съсед. Живее точно отсреща. Къщата му се вижда оттук — добави пасторът, като посочи прозореца.

— Едно нещо ме учудва — започна Дюлак, сякаш тази мисъл внезапно му беше хрумнала, докато всъщност тя го занимаваше от известно време. — През нощта, когато беше открито тялото, Вецел не е придружил Грюн до механата. Веднага след края на сбирката той се прибрал с дъщеря си. Малко преди разсъмване един свидетел забелязал тялото в реката между вашите прозорци и тези на къщата на Грюн.

— Знам, госпожа Дикбаух — рече пасторът. — Тя е от моето паство и ми разказа вълнението си.

— Точно така! — потвърди Дюлак. — Тя започнала да надава пронизителни писъци и вдигнала на крак целия квартал. Когато малко след това аз пристигнах в кръчмата на Гребер, където всички се бяха скрили от студа, заварих около госпожа Дикбаух фактически цялото население на квартала. И Вецел беше там. А вие не. Нищо ли не бяхте чули?

— Разбира се, че чух. Спя леко и можете да си представите, че тези писъци под прозореца ми ме разбудиха. И аз като всички станах и отидох до прозореца. Видях някакво струпване, но не разбрах точно за какво става дума. Сцената се разиграваше прекалено далеч от мен, за да мога да разпозная госпожа Дикбаух. Помислих, че се карат скитници, и тъй като всички се бяха стекли на местопроизшествието, прецених, че моето присъствие не е необходимо. Не ми е присъща ролята на зяпач. Всъщност, какво точно е станало?

С няколко думи Дюлак осведоми пастора. Последният размисли няколко секунди и каза:

— Това изчезване на трупа, последвано от повторното му откриване, наистина е странно. Какво може да означава? Имате ли някаква представа, инспекторе?

— Бога ми, да, господин пасторе. Имам си теория, която смятам за правилна. Но разбирате, нали…

— Как не, как не! Ако един пастор не знае какво е професионална тайна…

И разговорът приключи, както беше започнал — в изблик на смях.

4

— Младият Шварц?

— Призован е в кабинета ви. Утре в десет часа.

Дюлак изръмжа одобрително. Двамата полицаи обядваха в Механата на тъкачите. Бяха си избрали място до прозореца, откъдето можеха да съзерцават на воля лъчезарния пейзаж на Ил и моста Сен Мартен, както и, което по-малко ги радваше, къщата Грюн и сляпата уличка Дантел.

Една красива сервитьорка им донесе местния специалитет — хрупкава и топла лозарска пита, която те поляха с черно бургундско вино — „лудост“, отбеляза Дюлак, чиято заплата обикновено го държеше далеч от подобен лукс. Но сега и двамата имаха нужда от него.

Метр д’отелът, който ги беше забелязал отдалеч и като добър професионалист беше способен да разпознае от пръв поглед един полицай, дотича с думите:

— На вашите услуги, господин… инспектор?

Това беше пряк въпрос. Като честен играч Дюлак отговори:

— Главен инспектор Дюлак. А това е инспектор Холц.

— Каква чест! — възкликна добрият човек с гримаса, която недвусмислено означаваше: вървете по дяволите!

— Може би сте в състояние да ни помогнете, ако все пак сте били на работа в четвъртък вечер.

— Аз съм на работа непрекъснато — каза метр д’отелът с известна горчивина.

— Тогава може би си спомняте дали семейство Грюн бяха тук онази вечер?

— Разбира се, че си спомням — бе моменталният отговор.

— Можете ли да уточните към колко часа дойдоха?

— Както обикновено, малко след десет и половина. Пристигнаха на малки групи: най-напред господин Вотан с госпожа Пощаузенд, младият Бьорсен и двамата психиатри. Хич не ги обичам тези двамата. Един ден те ми казаха, че съм бил комплексиран.

— Вие комплексиран? Но как е възможно?

— Не знам. Като си приказвахме, аз отбелязах, че работата в тази странноприемница е много, защото с трите си етажа ние сме едновременно бар, дискотека и ресторант. „Да, да, казаха ми те, имате хубав комплекс.“

Дюлак и Холи, едва сдържаха смеха си.

— Не се безпокойте, благородни гостилничарю. Психиатрите са като детективите: навсякъде виждат професията си.

— Сигурно е така — рече поуспокоен добрият човек. — Накратко, в четвъртък госпожа Едвиж дойде двайсет минути след другите. Пет минути по-късно се появи и Терез.

— А Дьони?

— О, господин Дьони на практика не идва в Механата на тъкачите. Тя не е подходящо място за него, той е прекалено сериозен и прекалено благоприличен. Единствения път, когато дойде, почти направи скандал, нарече клиентите „декадентски свини“, да, господине, извинявайте, господине, но това са думите, които използва: декадентски свини. По мое мнение той е много честен, много благочестив младеж, не като сегашните, които мислят само за революция.

Двамата полицаи размениха иронични погледи, които останаха напълно незабелязани от събеседника им.

— И всички тези хора — искам да кажа семейство Грюн и техните приятели — ви се сториха както обновено? — попита Дюлак.

— Да, господине, напълно. Само дето госпожица Терез изглеждаше малко развълнувана при влизането си.

— Виж ти!

— Да. Тя дори изглеждаше, как да кажа, потисната. Първо си помислих: имала е неприятност. Но бързо й мина. После говореше и се смееше съвсем естествено.

— Кажете ми, някой от тях напускал ли е масата?

— Мисля, че не. На тяхната маса имаше хора, които не бяха от компанията им и които те трябваше да обезпокоят, за да излязат. Щеше да има движение и аз непременно щях да го забележа.

— Към колко часа си тръгнаха?

— Ние затваряме точно в два и изпразваме салона за десет минути. Но за семейство Грюн е по-различно. Винаги ги оставяме да си приказват, а ние започваме да подреждаме. Общо взето, те си тръгват сами към два и половина. Така беше и тази нощ.

— Ако разбирам добре, те са останали сами в залата. Значи, ако някой от тях липсваше, щяхте да забележите?

— О, да, господине. Без никакво съмнение.

— Добре, добре. Наистина не виждам какво друго мога да ви питам — рече Дюлак в заключение. И докато достопочтеният метр д’отел се оттегляше с хиляди поклони, полицаят добави с горчивина: — Впрочем, не виждам изобщо нищо. И ако някой от тези хора е убиецът на Диана Паские, нека ме изпратят в джендема, архипелага Сен Пиер и Микелон!

5

Следобедът се очертаваше студен, но светъл; слънцето блестеше вече пети ден, като отказваше да се настрои на вълната на тази история.

— Да повторим — каза Дюлак. — Разделяме се тук, за да печелим време. Поверявам ви двамата Андрос и младия Вьорсен. Вижте също приятеля на Дьони Грюн, този Шарл Фелдман. Намерете в телефонния указател номера на приятеля на Жак Шефер в Колмар, у когото той е бил през нощта на престъплението; сверете всички показания и алибита с всички тези хора. Колкото до мен, аз си запазвам Допелебен, двамата Грюо и девойката Рьоне, приятелка и довереница на мъртвата.

— Да ви докладвам ли тази вечер?

— Няма нужда. Разполагайте с вечерта си. Но сега ми идва наум, че най-сигурният начин да се свържете с Жермен Андрос е, като отидете довечера в Комеди дю Рен. Защо не се възползвате от свободната си вечер, за да обогатите театралната си култура?

Без да обръща внимание на гримасата на своя подчинен, Дюлак добави:

— Среща утре в участъка за разпита на Жан-Мари Шварц. След това ще обобщим. Приятна вечер, Холц! Забавлявайте се добре и внимавайте да не заспите; искам да ми разкажете пиесата.

И като пусна тази стрела, инспекторът се отдалечи.

6

Русо момче със сини очи, едва дванадесетгодишно, отвори пред инспектор Дюлак вратата на дома на отец Доминик Допелебен. „Отецът идва веднага“ — каза то, като въведе Люсиен в просторен хол, чиято строгост не изключваше нито удобството, нито доброто качество.

Отчето се появи скоро. Още веднъж Дюлак се беше излъгал в своите предвиждания: беше очаквал да види дребен, пълничък, дори тлъст човек, а му се представи слаб дългун с аскетично лице. Но това аскетично лице се усмихваше с всеопрощаваща благост.

— Господин главен инспектор! — прошушна един почти женски глас, докато с дългата си ръка с добре поддържани нокти духовникът посочи на полицая едно кресло „Чипъндейл“, което сигурно струваше цяло състояние. — Хайде, мой малки Марк — добави отецът, като се обръщаше към детето. — Урокът ти свърши, можеш да се прибираш у вас. И предай моите поздрави на майка си.

Той изчака детето да излезе, после поясни пред инспектора:

— Такъв е животът ми, господине, всецяло посветен на възпитанието на душите. Следобед у дома преподавам вероучение на малките, а сутрин в университета — теология на големите. Нямам друга амбиция, освен по този начин да печеля души за божието дело. В един свят, където моралните добродетели са на изчезване, смятам, че трябва да се започва отрано, когато душите още не са корумпирани от обществото. По този начин ще се реализира светото слово: „Оставете малките деца да дойдат при мен.“ Но аз злоупотребявам с времето ви и се самообвинявам за това, защото вашата мисия тук, долу на земята, действува успоредно с моята: аз подканям към добродетел, вие възпирате порока.

— Много е идилична представата ви за полицейския занаят, отче. Но ви благодаря за доброто мнение, което имате за него. Колкото до предмета на моето посещение… мисля, че го отгатвате?

— Четох във вестниците, уви. И така, това е убийство? Бедното дете! Веднага изпратих няколко думи, за да изразя приятелството си на семейство Грюн, казвам „приятелство“, а не „съболезнования“, защото в края на краищата двамата не бяха истински свързани. Не ме смятайте за сектант или ретроград, и аз вървя с времето си. Но все пак тази връзка продължаваше от четири години, а през последните три тя се подслоняваше под семейния покрив. Много често съм доказвал на приятеля си Вотан колко желателен ми изглежда един съюз, който да уреди това нестабилно положение, но той само се смееше: „Дьони е млад! — казваше той. — Нека почака, преди да си наниже примката на шията.“

— Да, разпознавам стила на Вотан Грюн!

— И днес, ето! Това дете умря грешно. Имате ли някаква представа какво може да се е случило?

— Идвам да ви задам точно същия въпрос! — рече не без хумор Дюлак.

— Извинете ме! Но как бих могъл аз да знам? Въпросната вечер напуснах къщата на Грюн, както всеки четвъртък, към десет и половина и се прибрах направо у дома.

— Така да е. Но си мислех, че навярно бихте могли да ми дадете някаква информация, идея… някоя дума, която сте чули, жест или поглед, който ви е изненадал… Съзнавам, че засягам по този начин деликатността ви, но…

— Не, не, разбирам много добре. Вие търсите някаква подбуда, и то сред членовете на къщата и на кръжока. Греша ли?

— Ако убийството не е случайно, виновникът трябва да се търси сред близките на жертвата.

— Това изглежда логично. За нещастие, членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана, като се изключи младият Шварц, който дружеше с нея и нарисува портрета й. Диана не се интересуваше от нашите сбирки, сигурно се страхуваше, че ще се отегчава на тях! Вотан Грюн очевидно никак не я обичаше. Но да я убие! Затова пък Терез и младият Жак Шефер, изглежда, я харесваха много.

Отецът млъкна. Дюлак също, в очакване на едно последно име, което духовникът не беше произнесъл. Тъй като то очевидно се бавеше и мълчанието се проточи, Дюлак се реши да рискува.

— А… Едвиж!?

Дали беше внушение? Отец Допелебен потисна гримаса на раздразнение, преди да попита:

— Едвиж?

— Да, Едвиж? Какви бяха отношенията й с мъртвата?

— Те бяха учтиви — каза свещеникът след ново мълчание.

— Можех да предположа. Но бяха ли сърдечни?

Отец Допелебен сякаш съзря начин да се измъкне:

— Още никой ли не ви е казал нищо по този въпрос?

— Казаха ми противоречиви неща. Според някои отношенията им били сърдечни…

— Казах ви: учтиви.

— Според други, Едвиж ревнувала Диана.

Свещеникът въздъхна с облекчение.

— Щастлив съм, че са ви намекнали! Няма да се чувствувам така виновен, че мамя нечие доверие.

— Доверие?

— Едвиж Грюн ми се довери.

— Тя ви е говорила за ревността си спрямо Диана?

— Да. Но не мислете, че, наистина я мразеше. Напротив, Едвиж харесваше много Диана, тона и поведението на абсолютна свобода, които се излъчваха от нея. Диана олицетворяваше това, което Едвиж не беше успяла да постигне: независимостта.

— Едвиж съжалява, че се е омъжила за Вотан?

— Не е толкова просто. Първо, не трябва да забравяте, че Едвиж произлиза от скромно семейство. Нейното следване е струвало на родителите й огромни жертви.

— Познавам това положение — рече Дюлак със симпатия.

— Съюзът й с Грюн за нея бе краят на мизерията и началото на охолното съществуване.

— Значи, брак по сметка?

— Не, не! Казвам ви, че нещата не са толкова прости. Едвиж обича Вотан. Тя го обича истински.

— Тя ли ви го каза?

— Тя ми го каза и това е очевидно за всеки, който е близък на семейството. Всеизвестно е, че Вотан се харесва на жените. Неговата фигура, неговият авторитет, богатството му, добавете и възрастта му — все козове, за да привлече Едвиж, защото у него тя намери опора, закрила, сигурност. Известно време всичко вървя като по ноти: Едвиж се беше отпуснала като в дрямка, задоволена и спокойна.

— Докато?

— Не се появи… един младеж — каза отчето.

— Аха. Това било.

— Да. Един младеж, ни повече, ни по-малко.

— Кой беше той?

— О… едно момче от Колмар, студент.

— Как го е срещнала?

— Той беше… приятел на младия Шефер.

— Как се казваше?

— Забравих — рече свещеникът.

— Кога беше това?

— Преди една година. Виждате ли, вярвам, че Елена е обичала искрено Менелай. Но Парис е бил толкова млад и красив!

— Станала ли е негова любовница?

— Не, Повтарям ви, нещата са много по-деликатни! Тя е… как да кажа? Тя се е събудила. И е открила, че е младо, съвсем младо момиче. Но това младо момиче е жената на Вотан Грюн. Тогава, край.

— Оттук и раздразнението й срещу Диана?

— Да, и срещу Дьони, който непрекъснато отлагаше женитбата си. Ако младата двойка уредеше положението си, тя моментално щеше да се сближи с Диана, защото вече нищо нямаше да ги разделя: Диана също щеше да стане Грюн.

Мислено Дюлак отдаде заслуженото на проницателността на Терез. Това, което току-що беше научил, потвърждаваше всички хипотези на младото момиче.

— Вотан узна ли за случая? — попита полицаят.

— Това би предизвикало хубав скандал! Не, Едвиж се довери само на двама души.

— На вас.

— Да.

— И на?

— Диана.

— Диана!

— Но, да, разсъдете сам. Едвиж се е харесала на един младеж и тя също е била развълнувана от него. Много й се е искало да докаже на Диана, че и тя не е… как казваха? Отписана.

— И така, Диана е знаела тази тайна. Запазила ли я е за себе си?

— Сигурно, защото никога нищо не излезе наяве. Нито Вотан, нито Дьони дадоха вид, че подозират каквото и да било.

— Накратко — каза полицаят — Едвиж не е извършила никакво прегрешение. Всичко това не е надхвърлило границите на едно моментно смущение.

Това беше въпрос. Но свещеникът издържа погледа на полицая, без да трепне.

Дюлак се сбогува. Още на първите стъпала срещна кестеняво чернооко момче на не повече от дванадесет години, което се изкачваше нагоре и се усмихваше на свещеника. Последният не беше затворил вратата си. Дюлак го чу да посреща детето с усмивка: „Добър ден, мой малки Люк, как е скъпата ти майчица?“

7

Жилбер и Жанин Грюо обитаваха един партер на авеню Марсейез на две крачки от Комеди дю Рен. За щастие, нито единият, нито другият имаха работа навън този ден и Дюлак ги завари в дома им. В своя определено ултрамодерен хол, който напомняше малко чакалня на клиника с голите си стени и успоредните си линии, откъдето всеки остър или тъп ъгъл, всяка крива бяха прогонени, те настаниха полицая на стол от стоманени тръби и найлонови нишки, който изпразни статичното си електричество в ръцете на Люсиен Дюлак. След този прием инспекторът грижливо избягваше да докосва стола с голи ръце, като се крепеше на крайчеца с прибрани крака и изправен торс. Тъй като пепелта от цигарата му заплашваше да падне на голия под, домакинята подложи пепелник в кубична форма, който после грижливо постави на масата, като внимаваше краищата му да бъдат успоредни с нейните ръбове. Сащисан, Дюлак похвали Жанин Грюо за чувството й за ред.

— Това е задължително — отвърна му тя с леко укоризнен тон. — Редът на вещите командува реда в съзнанието. Нали така, Жилбер?

— Да, скъпа — отвърна последният с гримаса. Отначало Дюлак помисли, че психиатърът иска да му се подиграе, но тъй като гримасата се повтори и потрети, той заключи, че това е нервен тик, и тази мисъл го утеши.

Той разгледа домакините. Сториха му се млади. На не повече от двадесет и пет години. И двамата руси, с еднакво сериозни лица, но с един нюанс: у жената сериозността се силеше да се покаже строга, докато у мъжа приемаше израз на досада. През петнадесетте минути, колкото продължи посещението му, Дюлак не ги видя да се усмихнат нито веднъж.

— Дойдох да ви видя — започна той — по повод смъртта на Диана Паские.

— Това трябваше да стане — отсече жената.

— Кое? Да дойда у вас ли?

— Предполагам. Но исках да кажа: това самоубийство.

— Не става въпрос за самоубийство — опита се да обясни Дюлак.

— Хайде де! Това момиче не можеше да понася повече съществуването си, не се понасяше и сама себе си. Впрочем, ние бяхме предупредили Вотан, нали, Жилбер?

— Да, скъпа — отговори лекарят, като се прегърби.

— Изправи се де!

Жилбер Грюо се изправи.

— Диана Паские беше неуравновесена. Неуравновесена нещастница и нимфоманка. Неизлечима, страхувам се, още повече, че самата тя се смяташе за напълно здрава.

— Наистина, описаха ми я като много здрава млада жена — забеляза Дюлак.

— Глупости! Тя беше невротичка, търсеше у Дьони здравото семейно ядро и наказващия баща — две неща, които трагично са й липсвали.

— Но, както изглежда, тя е била много весела и очарователна, пълна с хумор, сигурна в себе си, обичала е живота и хората…

— Именно. Всичко това не е нормално. Този вкус към удоволствията, тази любов към живота, това са все сигурни признаци за нейната невроза. Животът, господин главен инспектор, е изтъкан от принуда и дълг. Това, което сме, е отвратително, ето защо ние трябва да се потискаме и да се изграждаме наново. Нали, Жилбер?

— Да, скъпа — отговори Жилбер с нова гримаса.

— И все пак — настоя Дюлак — тя изпълняваше добре своя дълг и дори повече от дълга си, като работеше.

— Тук засягате чувствителна точка. Това желание за работа и за независимост очевидно криеше остро чувство на неудовлетвореност. Или пък комплекс за малоценност спрямо ерудицията на Дьони, когото се опитваше по този начин да унизи и подчини. Но не така се реализира хармонията на една двойка, нали, Жилбер?

„Да, скъпа“ — помисли Дюлак, преди психиатърът да отговори.

— Откривате неподозирани простори пред мен — добави той, като се отказваше да спори. — Всъщност, ако съм разбрал добре мисълта ви, хората, които привидно се чувствуват най-добре в кожата си, в действителност са най-дълбоко засегнати?

— Точно така! — потвърди Жанин Грюо. — А и това е необходимо.

— За кого?

— За нас! Проблемът не се поставя, „трябват психиатри, защото има неврози“, а „трябват неврози, за да има психиатри“.

— Това е ослепително ясно — каза Дюлак.

— Да, скъпа — рече за всеки случай Жилбер Грюо.

— С други думи, забраните и табутата са нашата благодат. Представете си един свят от свободно развити личности: не би ни оставало нищо друго, освен да си сменим работата.

„Може би тогава би имало и по-малко отвратителни престъпления“ — си каза Дюлак, който отново виждаше с вълнение безжизнения труп и подпухналото лице на Диана Паские. Но той се въздържа да изрече гласно тази забележка и предпочете да попита домакинята какво мисли за Вотан Грюн.

— Един мегаломан! — отвърна тя без колебание. — Жажда и желание за власт. Тиранична авторитарност. И превъзходен приятел — добави тя. — Нали Жилбери?

— Абсолютно, скъпа! — каза Жилбер.

„Виж ти, варианта!“ — помисли Дюлак, като продължи:

— Каква беше тази история със скарването и отцепването, разтърсила кръжока ви?

— Точно мегаломания. Старата Пощаузенд — между другото, шизофреничка — искаше да ни привлече у тях. И го правеше срещу Вотан, разбира се. Все пак ние я подкрепихме, мъжът ми и аз, от приятелство спрямо Вотан Грюн.

— Моля, не ви разбирам добре. От приятелство спрямо Вотан Грюн вие сте застанали срещу него?

— Терапия — каза психиатърката. — Шоково лечение. Да го лишим от кръжока му, за да го накараме да осъзнае собственото си тщеславие.

— И получихте ли резултати?

— Не. Другите ни изоставиха: върнаха се у Вотан — каза тя, забравяйки, че двамата с мъжа си дори не бяха си тръгвали оттам. — Естествено, получихме обратния ефект: в цялата история той видя допълнително доказателство за своята власт.

— Естествено. Благодаря ви, госпожо, за всички тези ценни указания.

— Изпълних само дълга си.

— Затова ще си позволя да ви задам един последен въпрос: какво правихте през нощта на престъплението?

— Защо? — попита внезапно Жилбер Грюо, изправяйки се със скок. — Нима сме заподозрени?

— Жилбер! Самоконтролът ти! — изрева жена му, изправяйки се на свой ред.

— Прости ми, скъпа — рече Жилбер и отново седна.

— Мога ли да ви задам, но по-спокойно въпроса на съпруга ми? — процеди Жанин и тъй като тя оставаше права, Дюлак се почувствува задължен да се изправи на крака и той.

— Не става въпрос за това, госпожо. Трябва да се сверят алибита и часове.

— Добре тогава, но моля ви накратко: двадесет и тридесет — пристигане в кръжока; двадесет и два и тридесет — тръгване за Механата на тъкачите; два и половина сутринта — тръгване от механата и връщане тук. Това достатъчно ли е?

— Напълно, госпожо! Но кажете ми, забелязахте ли, било по време на кръжока, било в механата, някой да си е тръгвал или да се е отлъчил за момент?

— Що се отнася до механата, отговорът е: не. Нито тримата Грюн, нито Бьорсен, нито Агат, нито съпругът ми, нито аз сме напускали дори за секунда масата. Колкото до кръжока, ще спомена много очебийното излизане на Терез, но предполагам, че и други вече са ви говорили за него?

Слисан, Дюлак беше принуден да признае, че наистина е така. Победоносно психиатърката му показа пътя към изхода.

Навън Дюлак мина под полуотворения прозорец на хола, което му позволи да чуе Жанин, завърнала се в стаята, да заповядва на своя съпруг с неотложен тон:

— Жилбер! Лекарството ти!

— Да, скъпа — беше отговорът.

8

— Госпожица Рьоне Блиц?

— Аз съм.

„Приятно лице — помисли Дюлак. — Нрави ми се типът «дръзка брюнетка». А и стаята й е подредена с вкус. Точно момиче за приятелка на Диана Паские.“

„Дръзката брюнетка“ понасяше този оглед без смущение, без престореност.

— Идвате за Диана? — попита тя.

Чисто формален въпрос, за какво друго би могъл да дойде? Той отвърна „да“ с глава и стоически зачака продължението. Но продължение не последва.

— Е, добре? — попита той изненадано.

— Какво?

— Очаквах някаква реакция. „Колко ужасно!“ или „Какво страшно нещастие!“ Само това чувам от три дни.

— Разбирам — каза тя. — Искате ли кафе?

— Бъдете благословена!

Рьоне премина в лилипутската си кухня. През отворената врата той можеше да следи движенията й. И инспектор Дюлак си помисли, че действително си струва труда да познаваш някои момичета: Рьоне, Диана, Терез. Последното име му причини присвиване в стомаха.

„Казват: сърцето ме присви — помисли си той. — Но не е вярно. Усещаш свиване в стомаха. Поезийо! Поезийо, колко неточности се допускат в твое име. Но стомах или сърце, знам ли какво става с мен? Аз, чиято професия е да разнищвам загадките, ще успея ли да разплета тайната на своя живот? Тридесет и пет години, момчето ми! Започваш да губиш косите си и да пускаш коремче. Ако имаш намерение да се жениш, може би вече е време да помислиш за това.“

Кафето на Рьоне прогони тези мрачни мисли. То можеше да разбуди и мъртвец.

— Превъзходно! — каза Дюлак.

— С какво мога да ви помогна? — каза Рьоне, като запали цигара. А Дюлак си мислеше: „Тази, да. Тази изпитва истинска тъга. Защото именно това е тъгата — празнота… «Най-добрата приятелка на Диана». Питам се…“

— Къде бяхте през нощта на престъплението? — чу се да казва той, сякаш движен от навика.

— В „Лорелай“ до единадесет и половина. Колегите ми и шефът ми могат да го потвърдят. После се прибрах, изпържих си яйца и спах непробудно до сутринта. На обяд Жак дойде да ми съобщи новината.

— Жак Шефер?

— Да.

— Какво правихте между полунощ и два часа?

— Казах ви, бях си у дома. Тогава… тогава ли е станало?

— Да.

— В такъв случай нямам алиби.

— Това тревожи ли ви?

— Не.

— Защо?

— По какви причини бих… бих направила подобна нещо? Губя най-добрата си приятелка.

— Искам да ви вярвам.

— Но нямате право?

— Трябва всичко да проверим.

— Разбира се.

— Знаете ли, семейството й е смятало, че тя е у вас тази нощ?

— Често й се е случвало да остане при мен за част от нощта. Но никога не е спала тук. Не можех да й предложа удобно легло, а и тя не искаше да прави номера на Дьони.

— Него мразите ли го?

— Не, защо?

— Тя не е била кой знае колко щастлива с него.

— Можеше да си отиде. Впрочем, често говореше за това.

— Но все оставаше?

— Точно така.

— Защо?

— Защото го обичаше, по дяволите!

— Сигурна ли сте?

— Въобще не се съмнявам.

— Значи никога не е ставало сериозно въпрос за скъсване?

— Веднъж. Но тогава Дьони беше този, който искаше да си отиде.

— Я гледай! Кога беше това?

— В началото на тяхната връзка. Още живееха в студентската квартира. Беше им много трудно. Диана финансираше сама домакинството, Дьони още не беше стипендиант, и не искаше да получава нищо от Вотан. Един ден се скараха. Вечерта, когато Диана се прибра от работа, Дьони беше изчезнал, оставяйки прощално писмо. Тогава тя се втурна у Грюн, където знаеше, че ще го открие, и всичко свърши със сълзи, прегръдки и сдобряване. Диана често говореше за този инцидент и за щастието, което в крайна сметка беше извлякла от него. Тя винаги носеше това писмо в чантата си и когато имаше опасност от скандал между Дьони и нея, достатъчно беше да му го покаже и той се успокояваше.

— Изглежда, напоследък талисманът не е действувал!

— Наистина. Положението между тях отново беше напрегнато.

— Защо? Тя искаше той да се ожени за нея ли?

— О, в началото говореше за това, но не държеше кой знае колко. Накрая дори мисля, че се отказа от тази идея.

— Казвала ли ви е подобно нещо?

— Не, не буквално. Виждате ли, тя не споделяше всичко с мен.

— Гледай ти, пък аз си мислех…

— И сте грешили. Диана беше много горда. Не обичаше да приказва за грижите си, дори и с мен. Казваше винаги: „Приятелите не са, за да им дотягаш с проблемите си.“ Затова, когато не вървеше, тя ме навестяваше по-рядко.

Пауза, после Рьоне добави:

— Последните седмици тя фактически престана да идва.

— Интересно. Което ще рече, че през последните седмици си е имала неприятности?

— Може би. Преди всичко изглеждаше много възбудена. Веднъж ми каза: „Скоро ще ти разкажа нещо.“

— И не ви каза какво?

— Не. Аз нямах навика да питам.

— Но все пак сте подозирали нещо, нали?

— Мислех си… може би е идиотско… че тя е узнала нещо… някаква тайна.

— Семейна тайна? Относно Грюн?

— Може би. Или пък тайната на Грюн за получаването на злато.

— За какво?

Дюлак падаше от небето. Най-малко беше очаквал такова нещо.

— За получаването на злато?

— Да. Не знаехте ли, че Вотан проучва въпроса?

— Бога ми, не. Наистина казаха ми, че се интересувал от алхимия, но мислех като исторически куриоз, а не като възможна практика, още по-малко лично за самия него.

— Изглежда, че открил нещо в стара книга. Нещо за философския камък.

— Диана ли ви го каза?

— Намекна ми. Терез също.

— Каква работа! Ако съм предполагал… Но това е невъзможно — добави той. — Никой не е успял да преобразува оловото, поне по рентабилен начин. Много странно. И Терез ли ви е говорила за това?

— Струва ми се, да. Веднъж, немного отдавна.

— Много ли сте близки с Терез?

— Да, доста. Тя често придружаваше Диана у нас. Както и малкият Жак.

— Красивият Жак?

— Да, красивият Жак.

— А Едвиж?

— Едвиж?

— Да. Идвала ли е и тя тук?

— Веднъж, и също с Жак.

— Какви бяха отношенията й с всички вас?

— Любезни…

— Нищо повече?

— Нищо повече, Жак й се възхищаваше, но ние, трите момичета…

— Страхувахте се от нея?

— Страхувахме се от Вотан в нейно лице. Тя е негова жена, а той нямаше защо да се меси в лудориите ни.

— Правехте лудории? Какви?

— О, нищо сериозно: пиехме, събирахме приятели. Веднъж отидохме да играем на тото във Фрибург. Ако Едвиж беше в течение, тя можеше да разкаже на Вотан и той би правил истории на Терез и Диана.

— Бедната Едвиж! Но все пак тя е на ваша възраст!

— Според гражданския акт да. Но в морално отношение тя е съпруга на Грюн.

— Бедната Едвиж! — повтори Дюлак.

— Тя си го е избрала — заключи Рьоне.

9

Десет часът вечерта същия този понеделник. Дюлак е сам у дома си и вечеря пред телевизора. Пържолата е твърда: не е успял да я изпече. Впрочем не е и гладен. Нито пък му се спи. Тази история го е обсебила. Тази история… и едно лице. Дали да излезе отново? Лунната светлина е красива, но студът сигурно щипе. Ако не беше толкова сам…

Внезапно телефонът прозвъня. Някакво предчувствие… Той бързо вдигна слушалката.

„Инспектор Дюлак.“

Този глас… този глас, който би разпознал сред хиляди.

„Терез, мила. Какво има?“

Не можа да сдържи нежната дума. Защото никога не би помислил, че силната и непоколебима девойка може да се превърне в това полудяло, ужасено същество.

„О! Елате! Елате бързо! Опитаха се да убият баща ми!“

10

Отново страх, отново кошмар. В широкия хол на Грюнови Вотан лежеше на дивана, лекуван и подпомаган от сръчните ръце на Едвиж и семейния лекар доктор Сорже. За щастие, куршумът само беше одраскал рамото, а и великанът беше як, но беше загубил доста кръв. Веднага след като пристигна у Грюн, Дюлак уведоми по телефона полицията и сега разпитваха редките минувачи в квартала, търсеха куршума с надеждата, че се е забил някъде, а не е паднал в реката.

Дьони се беше отпуснал пребит до един прозорец. Блед, разстроен, остарял с десет години отминалата събота, когато Дюлак го беше разпитвал.

„Това е прекалено — стенеше той. — Нещастието е над нас!“

Терез стоеше права със стиснати пестници. Тя беше дошла на себе си, но Дюлак никога нямаше да забрави накъсания й глас по телефона и израза й на благодарност, когато му беше отворила преди малко. „О, благодаря — беше казала тя. — Благодаря ви, че дойдохте.“

Вецел също беше тук. Той беше помогнал на Дьони да приберат Вотан у дома. С няколко кратки изречения Терез разказа на Дюлак какво се беше случило.

След смъртта на Диана фактически Вотан и Едвиж не били излизали навън. Тази вечер Вотан предложил да заведе жена си в механата, за да видят малко свят и да се разтушат. Едвиж приела с удоволствие: тя наистина имала нужда да се отпусне. Терез и Дьони останали сами пред телевизора. Трябва да е било двадесет и един часът и тридесет. Внезапно, двамата Грюн току-що били излезли, изстрел разцепил въздуха на Птит Франс. След по-малко от пет минути се появил забързаният Флоран Вецел и позвънил на вратата откъм площад Бениямин-Цикс. Когато Терез и Дьони му отворили, той им казал, че Вотан го ранили на моста Сен Мартен; помолил ги да му помогнат да го пренесе. Терез и Дьони се втурнали след него към местопроизшествието, където Едвиж, Флоранс Вецел и няколко зяпачи заобикаляли книговезеца, полуседнал в локва кръв и опрян на уличен фенер, на същото място, където, бил паднал. Тогава Вецел показал приятелството си. Той разпръснал зяпачите, проводил дъщеря си да си легне, изпратил напред Терез и Едвиж да приготвят превръзки и да се обадят по телефона на лекаря и на инспектора, след което, подпомогнат от Дьони, завел Вотан у дома. Великанът едва дочакал този момент, за да припадне, но сега беше по-добре и вече псуваше като хамалин.

По това заключиха, че не е мъртъв, и Дюлак си позволи да поиска на часа разговор с него на четири очи.

Лекарят направи гримаса, но Дюлак срещна съюзник в лицето на самия Вотан:

— Дюлак има право! Ние трябва да разговаряме, той и аз. Но хайде де! Чувствувам се отлично!

Тогава се чуха викове. Един глас ругаеше, гласът на Дьони Грюн:

— Отлично! Той се чувствува отлично! Осмелява се да каже, че е добре! А Диана! Диана! Тя как се чувствува? Кой ще ми върне Диана? Не виждате ли, че сме изгубени? Че фаталността е надвиснала над тази къща? Не! Той не вижда нищо! Той иска да разговаря — той се чувствува „отлично“!

После, сякаш изчерпал силите си, той се строполи на стола, зарови глава в ръцете си и тежките му ридания разтърсиха стреснатото мълчание в хола.

— Отведете го — каза Вотан. — Дайте му приспивателно, качете го в апартамента му и нека тази нощ Терез остане край него.

След това шефът на фамилията Грюн благодари с прочувствени думи на своя приятел Вецел и на лекаря, които обещаха да наминат още на другата сутрин. Те се оттеглиха, докато с почти майчинска нежност двете жени изведоха Дьони, сега мълчалив и засрамен.

— Това момче не ми е син — рече горчиво великанът.

— Разберете го — отвърна Дюлак. — След жестоката смърт на Диана тазвечерният инцидент. Това е много. Какво бихте направили, ако вместо Диана бяха убили Едвиж?

— Щях да се боря — каза диво книговезецът. — Щях да открия убиеца и да го удуша със собствените си ръце.

— Е, добре! Трябва да приемете, че синът ви е различен от вас. С една дума, Грюн, ако ми разрешите, приемайте хората такива, каквито са и независимо от вас самия!

За миг Грюн впери мълчалив поглед в полицая.

— Вие сте честен човек, Дюлак. Но ми досаждате. Мислите ли, че не знам какво се приказва за мен? Все ми е едно!

Дюлак не отговори веднага. Когато отвори уста, то беше, за да попита:

— Грюн, кой стреля по вас тази вечер?

— Ако го знаех!

— Но именно. Вие го знаете.

— Какво!

— Вие го знаете! — повтори Дюлак натъртено. — Кого прикривате? И защо?

— Вие сте луд, Дюлак — прогърмя великанът и във възмущението си стори движение, което изтръгна гримаса от болка.

— Стойте спокойно или ще отворите раната си. Някой ви има зъб и иска да ви убие. Не може да не знаете кой е той.

— Толкова хора ми имат зъб!

— Но не дотам, че да стрелят по вас.

— Според вас тазвечерното покушение е свързано с убийството на Диана?

— Във всички случаи с обира; а тъй като обирът, изглежда, е свързан с убийството… Признайте, че заключението е приемливо.

— Да, но грешите. Сигурен съм. Знам го.

— Сам виждате, че криете нещо от мен! — каза тържествуващо Дюлак. — И ще ви кажа какво.

— Наистина ли? — попита Грюн и инспекторът долови осезаема нотка на безпокойство в гласа му. Затова реши да нанесе големия си удар.

— Кажете ми, Вотан, как фабрикувате златото си?

— Какво?!

Този път книговезецът направо се надигна. Сварен съвсем неподготвен, той нямаше време да овладее израза на лицето си и Дюлак успя да прочете по него объркване и гняв. После Грюн се отпусна отново назад и попита грубо:

— Кой? Кой ви е разказал това?

— Не мислехте, че ще го чуете от мен, нали?

— Сплетни. Глупави сплетни. Не е възможно да се преобразува оловото. Нито веднъж не съм успял.

— Но, значи, сте опитвали?

— Признавам. Забавно ми беше да се вдъхновявам от онова, което бях прочел в някои стари книги. Но, разбира се, претърпях провал.

— А листовете злато?

— Та аз ги купувам, приятелю! Купувам ги! Искате ли да видите фактурите? Как сте могли да повярвате в тази история!

— Не съм повярвал, че произвеждате злато. Но съм убеден, че сте опитвали…

— Нали ви казах, само за да се забавлявам.

— Не! Не за да се забавлявате! Вие сте повярвали в тази възможност! Вие и сега вярвате! Забава? Хайде де! Това е големият проект на живота ви. Хайде, Грюн. Кажете ми всичко. Открили сте нещо напоследък, нали? Някакъв текст, който ви доставя нови елементи?

Книговезецът не отговаряше. По лицето му се стичаха струйки пот, Дюлак разбра, че е на прав път… И внезапното осени озарението:

— Господи! — възкликна той. — Инкунабулата!

— Вървете по дяволите! — изръмжа Вотан.

— Ето обяснението за обира! В четвъртък вечер в кръжока разговорът се върти около златото и вие говорите за своите стари текстове, за превръщане на оловото в злато и за философския камък. Представям си, че инкунабулата е там, на разположение на гостите, защото вие се гордеете с нея и искате да я покажете. Всеки един от присъствуващите може да я разлисти и тъй като това са все образовани хора, да я прочете. И виждате ли, Вотан… Мисля, че наистина някой я е разчел!

Грюн все така не отговаряше. Дюлак продължи:

— Въпросната личност е прочела достатъчно, за да отсъди, че книгата заслужава да бъде открадната. И същата нощ я открадва! Заедно с другите стари текстове и листове злато, за заблуждение, разбира се, но и защото тези текстове може би съдържат допълнителни сведения. Откъдето претупаният и аматьорски характер на кражбата, който ме изненада: лицето е действувало веднага, почти импровизирано. Кажете ми… Кой се е приближавал до книгата по време на сбирката?

— Толкова много хора! — изруга книговезецът, без да отрича повече. — Мислите ли, че от петък сутринта не съм преровил паметта си?

— Поне запазили ли сте точен спомен за някой, който в един или друг момент да е разлиствал книгата?

— Това, да.

— Кой беше? — И тъй като Грюн не отговаряше, Дюлак настоя: — Кой, Грюн?

Мълчание. И изведнъж Дюлак се разсърди:

— Наивник! Колко сте наивен! Защото са ви приятели, нали? Добри и лоялни приятели? Знаете ли какво ми казаха за вас вашите приятели? С какви думи ви обрисуваха?

— Не всички!

— Всички!

— Не и Вецел! — извика Грюн, но бързо прехапа устната си.

— Вецел! — рече осведоменият по този начин Дюлак. — Добрият, честният, верният Вецел! Значи, той е прелиствал книгата?

— Поне него видях — каза Грюн. — Но това не доказва нищо. И други са могли да го сторят. Ако въобще съм сигурен в някой от кръжока, това е Вецел.

Дюлак отговори:

— Трябва да призная, че той единствен от всички ми говори за вас с топлота. Но какво от това? Когато интересът влиза в играта, колко тежи приятелството? Освен това ми идва наум, че той вече неведнъж е искал да купи магазина ви.

— А! Разказа ли ви? Истина е, но той ми го предложи с намерението да ми помогне. И когато една щастлива продажба ме изправи на крака, най-чистосърдечно сподели облекчението ми.

— Констатирам обаче, че той не беше с вас в четвъртък вечер в механата. А всъщност алиби за кражбата имат само онези, които са ви правили там компания до два и половина: двамата психиатри, младият Бьорсен и госпожа дьо Пощаузенд.

— Трудно мога да си представя Агат да прескача през прозорци — каза Грюн, когото тази мисъл накара да се усмихне.

— Още едно доказателство в нейна полза. А другите, всички останали, къде са били след кръжока? Казват, у дома си. Но няма никакви доказателства. Трябва отново да проверявам всички алибита както за нощта на четвъртък срещу петък, така и за тази вечер — добави Дюлак, когото тази перспектива гнетеше.

— Все пак не мислите, че Вецел е стрелял по мен, нали?

— Не мисля нищо. Само констатирам фактите.

— Фактите! — подхвърли Вотан презрително.

— Да, и ето още един: преди малко приятелят ви Вецел се притича на изстрела…

— Естествено. Той живее на две крачки.

— Разбира се. Но по-малко естествено е, че той беше обут и облечен от главата до петите. Ако си е бил в къщи, както твърди, щеше да е по домашни дрехи.

— Но часът беше само десет!

— Допускам, че можеше да дойде по панталон и жилетка. Но сакото и обувките ме шокират страшно.

— Това са безсмислици — възропта Вотан. — Не съм идиот. Ако някой ми разиграва комедията на приятелството, не мога да не го почувствувам. А и неговата малка Флоранс ми е напълно предана.

— Ах, да! И Флоранс — рече Дюлак замислено.

— Повярвайте ми, инспекторе, грешите с Вецел.

— Тогава… кой? Грюн… кажете ми кой?

Книговезецът не отговори.