Жакмар — Сенекал
Престъплението в къщата на Грюн (6)

1

Никога не е имало толкова народ на кръжока в къщата на Грюн. И никога този кръжок не е бил толкова необикновен.

Отначало не разбраха: цял Страсбург говореше само за убийството на Дьони и за бездънното отчаяние на Вотан, а в сряда след обед и в четвъртък сутрин Едвиж и Терез призоваха всички членове на кръжока по телефона или чрез телеграма да дойдат на сбирката както обикновено.

После започнаха да отгатват какво се подготвя: разбира се, поканата идваше не от Грюнови, а от Дюлак. Развръзката наближаваше. И тази хипотеза се превърна в увереност, когато редовните посетители на сбирките в четвъртък вечер видяха, че броят им се е увеличил с необичайното присъствие на Ноел Лоазо, Рьоне Блиц, Жак Шефер, Шарл Фелдман, Франсоа Берте и най-вече, най-вече на пастора Мартин Мишлон и неговата съпруга.

Но най-много обърка и възбуди духовете трагичното и впечатляващо мълчаливо присъствие на великана Грюн. Лицето му беше затворено и безстрастно. Изглежда, вече нищо не го вълнуваше. И пред това искрено отчаяние, пред това безмълвие, в което нямаше нищо изкуствено, пред дрехите от черно кадифе, които беше облякъл не за показност, а от чиста любов по изгубения син, всеки разбра, че нещастието бе смъкнало маската на комедиант и на фалшиво величие от последния Грюн и го бе издигнало до истинското величие.

След като всички влязоха и насядаха — инспектор Холц се разположи близо до вратата — Дюлак, единствен останал прав в средата на магазина, почувствува, че го залива вълна от гордост, похвалните му усилия се бяха увенчали с успех. Сигурен в себе си, той не поглеждаше към Терез, но усещаше цялото внимание на младото момиче върху себе си и това не на последно място го караше да се чувствува горд, когато започна речта си със следните думи:

— Госпожи и господа, помолих нашия приятел Вотан Грюн въпреки жестокия траур, който го порази два пъти, да ни събере тук тази вечер. Точно преди седмица Диана Паские беше намерена мъртва, убита при тайнствени обстоятелства, които ни поставиха пред разрешаването на една загадка. Цяла седмица аз напредвах в мрака, като поставях жалони слепешката. Днес тези жалони дадоха плодове.

Муха да бръмне, щеше да се чуе; толкова голямо беше напрежението на аудиторията, та никой не се сети да направи забележка на инспектора, че жалоните не са плодни дръвчета.

— Веднага освен обичайните въпроси „Кой? Защо? Как?“ възникнаха два допълнителни: „Защо са преместили тялото на покойната? И дали кражбата е свързана с убийството?“

На първия отговорих почти веднага: убиецът е искал да привлече вниманието към къщата на Грюн. Без да знае, че трупът е бил видян в реката от свидетели, той е смятал да хвърли всички съмнения върху някой член от семейството. Но всъщност, без да иска, сам попадна в клопката: ако убиецът е някой от Грюнови, той би оставил трупа на мястото му, вместо да го внася в къщата. Освен това убиецът нямаше късмет и по друга линия: всички от семейството притежават солидно алиби.

След като установих това, пристъпих към другия въпрос. И на него отговорих доста бързо и утвърдително: случайното съвпадение на кражбата и на убийството — същия ден, същия час, същото място — е прекалено невероятно. Но тогава как да го разбираме? Дали не са извършили кражбата, за да отвлекат вниманието ни от убийството, намеквайки, че Диана Паские е изненадала злосторниците и им е попречила в работата? Или пък може би убийството и кражбата се допълват, съставляват двете страни на един и същ план? Но какъв план? Ако е ставало въпрос само да се откраднат редки книги и няколко листа злато, защо е било необходимо да се убива? Освен това имаше нещо странно в кражбата: очевидно крадецът не се е опитвал да се вмъкне в магазина, нито да насили касата. И тук се представяха две възможни обяснения: или защото кражбата е била само за заблуда; или защото убиецът е намерил веднага онова, за което е дошъл.

Но какво е имало в ателието? Само малка част от листовете злато. Другите са били в касата. Значи, са търсили книгите. Тогава проблемът прие следния вид: да се открие кой би желал да притежава тези книги и същевременно има причини да иска смъртта на Диана Паские.

Дълго се лутах. Най-после в понеделник госпожица Рьоне Блиц ми предостави елемент за отговора. Но той беше толкова необикновен! Според думите й Диана Паские и Терез Грюн й доверили, че Вотан Грюн се опитвал да произвежда злато, че може би дори е успял или поне е на път да успее. И тайната, чудната тайна, се съдържала в откраднатите книги, по-специално в прословутата инкунабула. Признавам, че бях скептично настроен. Но в крайна сметка убиецът е можел да бъде достатъчно наивен, та да повярва в невъзможното и да пожелае да притежава тайнствените текстове!

И така имах подбудата за кражбата, а следователно и тази за убийството, тъй като бях приел хипотезата, че двете истории са свързани. Диана е познавала крадеца, може би е била негова съучастничка, във всеки случай са я убили, за да не говори. Това, изглежда, се потвърждаваше и от загадъчната фраза, казана от Диана на приятелката й Рьоне: „Ще ти разкажа нещо“, а също и от факта, че напоследък девойката изглеждала много възбудена.

Но успоредно с това ми беше разказана друга история, този път от многобройни свидетели: преди шест месеца малка дворцова революция разтърсила кръжока на Вотан Грюн. И докато едните го поддържали безотказно, другите се разбунтували срещу една власт, която смятали за неуместна и крайна.

Дюлак млъкна и впери поглед в тези, които го заобикаляха. Членовете на кръжока се спогледаха крадешком, като се размърдаха по столовете. Накрая Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд отбеляза:

— Но, драги ми господин Дюлак, доколкото знам, всеки един от нас се е обяснил откровено по този въпрос.

— Разбира се! Разбира се! — продължи Дюлак. — Но все пак тази малка история показа, че приятелите на Вотан Грюн не го обичат кой знае колко и не биха се отказали да му навредят. Що се отнася до онези, които изглеждаха най-верните, кой знае дали те просто не бяха превъзходни актьори?

Отново смутен шепот, който инспекторът с усмивка изчака да затихне. Тогава продължи:

— Признавам, че не виждах никаква подбуда у някои членове на кръжока. Например господин и госпожица Андрос, или пък господин Бьорсен. Двойката Грюо гръмогласно заявяваше, че Вотан Грюн е душевно болен, но лесно си дадох сметка, че те мислят същото почти за всички останали.

— Но разрешете — изпищя психиатърката, като се изправи. И тъй като Дюлак понечи да я прекъсне: — Няма да позволим да ни обиждат повече. Нали така Жилбер?

— Да, скъпа — каза един глас, който излизаше от най-усамотения ъгъл.

Повличайки мъжа си след себе си, Жанин Грюо се опита да излезе. Но тя се сблъска с усмивката на Холц, който учтиво я върна на мястото й.

— После идваха пасторът и госпожа Мишлон — продължи Дюлак. — Те представляваха мислещият елемент на малката коалиция и нямаха никакво алиби. Но все пак не можех да си ги представя как крадат инкунабула и най-вече как удавят Диана.

— Благодаря ви, господин Дюлак! — каза пасторът.

— Що се отнася до Флоран Вецел и дъщеря му, имаше място за повече предположения. Миналата година бащата е поискал да откупи магазина и ателието на Грюн; от своя страна Флоранс харесва Дьони и в този смисъл Диана е нейна съперничка. Но след като с инспектор Холц пресяхме всички „за“ и „против“, отхвърлихме подозрението и от тях двамата: за разлика от предателите в криминалните романи бащата и дъщерята Вецел не носеха никаква маска — тяхното приятелство спрямо Грюн беше искрено.

— Вие сте могли да се съмнявате в това — каза един глас. — Но не и аз.

Тръпка прекоси присъствуващите. Този глас, нисък и задавен, беше гласът на Вотан Грюн, който проговаряше за първи път тази вечер. И то за да поеме защитата на един приятел! Вецел се просълзи:

— Благодаря ти, Вотан — каза той просто.

— Кой оставаше? — продължи Дюлак. — Госпожа дьо Пощаузенд е хранила чувства към шефа на фамилията Грюн; след смъртта на първата съпруга известно време тя се надявала…

— Ама какви ги разправяте, момче? — намеси се сухо поетесата. — Вие бълнувате! Ето как се пише историята! — добави тя, като вземаше другите за свидетели. Но тъй като не получи никаква приятелска подкрепа, начумери се и замлъкна.

— Но и нея отстраних — продължи инспекторът. — Смятах я за напълно способна да убие някого, но само с александрини. Преминах към Жан-Мари Шварц — този младеж ми направи силно впечатление. Той страстно е обичал Диана; нарисувал е портрета й, бил е неин довереник; антипатията му спрямо Грюнови не подлежеше на никакво съмнение и той нямаше алиби. Но смятам, че познавам хората: той никога не би вдигнал ръка върху Диана. Така че ми оставаше само една личност.

Дюлак се обърна към католическия свещеник.

— Трябва ли да разбирам, инспекторе — рече приветливо последният, — че ме подозирате в човекоубийство, тоест в прекрачване на светата божа заповед: „Не убивай!“

— Уви, отче, нямаше да е първият случай. Но не за това ми е думата. Става въпрос за известни факти, които вие ми разкрихте и които засягат една от присъствуващите тук.

— Синко — извика скандализиран свещеникът. — Тези факти са свързани с неща, които са ми били доверени. Не забравяйте, че честта ми и честта на въпросната личност са заложени на карта.

— Но виждате ли, отче, този терен се оказа изненадващо по-богат от нищожното спречкване между членовете на кръжока. И изведнъж започнах да се съмнявам. Да се съмнявам във всичко! Бяха се подиграли с мен! Бяха ме заблудили! Алхимия? Философски камък? Преобразуване на оловото? Хайде де! Съвсем друга тайна пазеше Диана Паские!

— Вашата, госпожо — каза той, обръщайки се към Едвиж, която бледна очакваше удара.

Отново прозвуча басовият глас на Вотан Грюн:

— Внимавайте какво правите, Дюлак!

— Реванширам се — бе отговорът. — Направиха ме на идиот! Толкова по-зле за този, който си го позволи. С една дума, от отец Допелебен узнах следното: преди една година госпожа Грюн била ухажвана от един младеж. Тя устояла, но целият й живот се променил. Господин Берте — продължи инспекторът с поглед към приятеля на младия Шефер, — вие живеете в Колмар, нали? Родния град на Едвиж Грюн?

Мъртвешка тишина последва този въпрос. Когато младият студент накрая отговори, той беше призрачно блед:

— Предполагам, че вършите работата си, господин главен инспектор. Това е единственото ви извинение. Но отивате прекалено далеч: вие предполагате, че съм убил Диана, за да я накарам да мълчи, ограбил съм ателието, за да насоча в грешна посока подозрението, и всичко това само защото Едвиж се е доверила на Диана? Така ли е? Но вие се лъжете. Защото никога, чувате ли, никога не съм бил любовник на Едвиж Грюн. И Диана, която беше в течение на цялата ни история, го знаеше.

— Докажете го! — рече сурово Дюлак. — Кое жури ще ви повярва при толкова презумпции? Имате ли поне алиби за нощта на престъплението?

— Нямам алиби, но…

— Никакво? Наистина ли? Значи, приятелят, ви Жак Шефер не е бил у вас?

— Тоест…

— Много късно, господине! Издадохте се. И него издадохте. Вашето великодушие не може вече да го спаси.

— Не съм аз — измънка Жак. — Не е истина!

— Не сте били любовник на Едвиж? — гръмогласно попита Дюлак. — Тогава какви са тези любовни писма, които вчера намерих на тавана и които носят вашия подпис?

Жак не отговори. За миг се вторачи тъпо в писмата, сетне се строполи на пода, ридаейки като дете.

Чу се как Грюн потисна едно стенание. Завчера той би убил моментално Жак, но сега можеше само да стене.

— Забелязах едно противоречие — продължи Дюлак. — Вие, Шефер, ми бяхте казали, че не изпитвате кой знае какво спрямо Едвиж Грюн. А според Рьоне Блиц вие безкрайно сте й се възхищавали. Значи, ме бяхте излъгали. Били сте любовник на Едвиж. Първоначално довереник на платоничната идилия, която тя кратковременно е поддържала с приятеля ви Берте, накрая сте си казали: „А защо не и аз?“ Възползвайки се от объркването на младата жена, вие сте я прелъстили. Диана е станала довереница и на двама ви до деня, когато сте разбрали, че тя представлява заплаха за вас. Кой знае дали не се е опитала да ви шантажира? Това би обяснило — по друг начин — кратката фраза „Ще ти разкажа нещо“, казана от Диана на Рьоне Блиц. Грижливо сте подготвили всичко. Приятелят ви Берте се съгласил да ви достави алиби, наполовина от приятелски чувства към вас и Едвиж, наполовина заради това, че вие сте го държали в ръцете си, тъй като сте били в течение на собствената му идилия с Едвиж. Едвиж била ваша съучастничка: тя оставила отворени вратите на магазина и на ателието, преди да тръгне за механата. От своя страна Терез, която ви обичала много, за да заглуши ревността си и да заздрави вашето алиби, се съгласила да твърди, че ви се е обадила по телефона в Колмар. Добре изиграно! Терез — каза Дюлак горчиво. — Толкова ли го обичахте този ваш паж, че да рискувате затвор заради него.

— Наистина го обичах — каза Терез. — Но вече е свършено! Той измени на баща ми, измени и на мен.

— И като си помисля! — подхвърли ядно Дюлак. — Като си помисля, че той има нахалството, дяволското нахалство и цинизма да ми го каже в лицето. И аз да не разбера! „Знаете ли, моето алиби не струва нищо. Чудесно бихме могли да ви скроим тази история, Терез и аз!“ Малък негодник!

Жак продължаваше да хлипа с лице, заровено в ръцете си.

— Не съм аз — ломотеше той. — Не съм убил Диана!

— Напротив, убили сте я. Също както се опитахте да убиете Вотан! И както убихте Дьони! Окуражен от първия си успех, вие сте замислили работата на едро: да убиете двамата Грюн, баща и син, като запазите за себе си двете жени, къщата и богатството! Е добре, сега трябва да плащате! А знаете ли какво означава това?

— Не съм аз — изрева момъкът, като вдигна към полицая облятото си в сълзи лице, а треперещите му ръце се вкопчиха в края на палтото на Дюлак. — Така е! Признавам, бях лекомислен, бях непредпазлив. Обичах Едвиж и тя ме обичаше. Съчиних си алиби и ви излъгах, като ви се надсмях. Но тук свършват престъпленията ми. Заклевам ви се, господин Дюлак. Във всичко най-свято на света! В Едвиж, в Терез, в гроба на Диана, която обичах като сестра и на която никога не бих могъл да сторя и най-малкото зло, кълна ви се, никога през живота си не съм убивал никого!

— Но това ми е известно, дете мое — каза Дюлак с внезапно спокоен глас.

Ама че хубав театрален ефект! Зрителите, които със свито гърло бяха следили тази покъртителна сцена, убедени във вината на младия Шефер, не можеха да дойдат на себе си. Какъв актьор беше този инспектор!

— Това ми е напълно известно — продължаваше последният. — Как го разбрах ли? Благодарение на една дреболия. Една случайност, едно зрънце пясък в механизма. Да, убиецът не е знаел, една нищожна подробност, това, че през първия ден от моето разследване тук, придружен от Холц и Лоазо, аз вече се бях качвал да огледам тавана. И бях отварял въпросното чекмедже: но писмата не бяха там!

Разбрахте ли? Писмата са били поставени на това място, за да мога аз да ги открия и да ви обвиня. Не, детето ми, вие никога не сте убивали никого. И не вие сте си съчинили алиби: много умело са ви внушили тази идея. Защото всъщност с твърдението си, че ви се е обадила по телефона в Колмар, въпросната личност е осигурила алиби за себе си, а не за вас. Нали така, госпожице Терез?

Последва мълчание, дълго като агония. После се чу гласът на Вотан Грюн:

— Какво намеквате, инспекторе?

— Не намеквам нищо. Само чакам Терез да ми отговори — каза спокойно полицаят.

— Няма да чакате дълго — рече ледено младото момиче. — Току-що казахте, че нямам алиби между единадесет без двадесет и единадесет часа. Трябва ли да ви припомням, че Диана е била убита много по-късно, между дванадесет и половина и един и половина? И че по това време аз бях в Механата на тъкачите?

— Вижте какво, малката, няма смисъл да увъртате — рече Дюлак почти мило. — Казах ви, че в събота сутринта оглеждах тавана. Казах ви, че писмата на Жак още ги нямаше там. Но сигурно си спомняте, че затова пък пушката с оптичен мерник беше там.

— Оръжието, с което е стреляно срещу баща ми?

— Същото.

— Та аз откъде да предположа? Всеки би могъл да вземе пушката.

— От собствения ви таван?

— Тогава да кажем: който и да е от къщата.

— Не, Терез. Това сте вие.

— Докажете го!

— Давате ли си сметка, Дюлак, че в момента обвинявате дъщеря ми, собствената ми дъщеря, че е стреляла срещу мен?

— Защо не! Вие двамата не се разбирате чак толкова добре! Не, Терез, не. Добре изиграно беше, но изгубихте. Ако не се бях качвал на този таван… но аз се качих. Това е съдбата. Може би брат ви щеше да ни чуе, Холц, Лоазо и мен, когато спуснахме стълбата. Но той слушаше „Рейнско злато“ и музиката заглушаваше всички шумове.

— И какво, ако ви беше чул? — попита Терез.

— Щеше да ви предупреди. Вас, своята съучастничка.

— Съучастничка!

— Разбира се. Защото брат ви уби Диана, нали, Терез?

Дълго мълчание последва тези думи.

— Вие сте луд, Дюлак! — изръмжа внезапно Лоазо. — Дьони фактически не се е отделял от мен през нощта. Или и мен също ще ме обвините в съучастничество?

— Ни най-малко, скъпи ми Лоазо. Но вие, както и аз, станахте жертва на много сръчен илюзионистичен номер. Номер, изигран от Дьони Грюн с партньорка Терез. Една малка фраза във вашето показание, невинна и привидно съвсем обикновена, съдържаше ключа към загадката. Вие най-чистосърдечно заявихте, че Дьони не се е отделял от вас цялата нощ. А това не е абсолютно точно. Защото вие ми казахте също — цитирам по памет: „Той поиска да ми покаже едно писмо, което Диана му връчила…“ и т.н. А предполагам, че Дьони не е носил това писмо със себе си.

— Не, разбира се. Той отиде да го вземе от апартамента си.

— Значи, в този момент той се е отделил от вас.

— Но само за две минути, скъпи ми Дюлак! Може би три, не повече. Той не е имал време за три минути да слезе два етажа, да изтича до брега на Ил, за да пресрещне Диана, да я удави и после да се изкачи отново при мен, без да е задъхан и без капчица пот!

— Защото приемаме за сигурно, че Диана е удавена в Ил.

— Нима не е така?

— Очевидно, не.

— Но тогава къде са я удавили?

— В дома й. В собствената й вана!

— В собствената й вана!

— Това е едничкото разрешение — рече Дюлак, докато около него езиците на зрителите заработиха чевръсто.

За миг Лоазо сякаш беше разколебан, после внезапно се провикна уверено:

— Но не! Не е възможно! Когато Дьони отиде да вземе писмото, беше един часът сутринта.

— Това съвпада точно с часа на смъртта, установен от аутопсията.

— Но в един часа сутринта Диана отдавна си беше отишла!

— В колко часа я видяхте да си тръгва?

— Веднага след кавгата с Дьони, казах ви.

— Малко преди единадесет?

— Да.

— Гледай ти, какво съвпадение! Това е точно часът, в който госпожица Терез се обадила по телефона, или по точно не се е обадила по телефона в Колмар.

Лоазо замълча. Гледаше Терез и нещо проблесна в съзнанието му.

— По дяволите! Искате да кажете…

— Но да, Лоазо. Тази, която сте видели, не е била Диана. Това е била Терез, с червена перука и облечена в дрехите на Диана!

— А тогава къде е била Диана?

— У дома. Упоена с приспивателно.

— Приспана от кого?

— От самата Терез, когато се качила да я види към десет часа! Спорът между нея и баща й за ангажираното изкуство не е целел друго, освен да позволи на Терез да се качи да изпие по чашка с Диана и да я упои скришом.

— Искате да кажете — попита Вотан Грюн, — че дъщеря ми е предизвикала този спор нарочно?

— Точно това казвам.

— И че един вид тя си е играла с мен.

— О, този път не намеквам нищо подобно. Наистина е била разиграна комедия, но от двама души.

— Което означава? — попита Вотан.

— Но, скъпи ми Грюн, че мозъкът на тази машинация сте вие. Не може да бъде друг! Именно вие сте замислили, комбинирали, хронометрирали всичко! При това гениално! Гениално и все пак с дъщеря ви като съучастничка и със сина ви като изпълнител.

— Възможно ли е, господин Дюлак? — заекна Едвиж умолително. — Възможно ли е?

— Уви, да, госпожо. Изслушайте ме, ще ви обясня всичко. Преди малко ви казах, че забелязах противоречие между показанията на Жак Шефер и Рьоне Блиц. Но то не беше единственото. Далеч не! И това ме изведе на правия път. Например: обрисуваха ми Дьони Грюн като голям пуританин, като строго морален човек, а в същото време ме убеждаваха, че той е отказвал да се ожени за Диана. Второ противоречие: Едвиж, Жак, Рьоне, всички тези, които са познавали добре Диана, заявиха, че не Дьони, а тя се е противопоставяла на женитбата. А кой поддържаше противното? Тримата Грюн, бащата, синът и дъщерята. Наистина и други ми казаха същото, като например Агат дьо Пощаузенд, но тя е познавала слабо Диана и само повтаряше официалната версия на тримата Грюн! Третото и последно противоречие; навсякъде ме убеждаваха, че бащата и децата му не се разбират, че непрекъснато се карали. Но Едвиж, която очевидно знае какво говори, Едвиж ми обясни, че това е само една игра, една комедия, че всъщност тримата Грюн се разбират като халваджия и бозаджия. И аз ще ви докажа, че Едвиж казва истината! Чия страна взема Терез по време на разцеплението в кръжока? Тази на бунтарите, чиито идеи афишира? Съвсем не. Страната на баща си.

И така разбрах, че въпреки външните разногласия те тримата всъщност са едно-единствено същество и че тази триглава хидра носи едно име — Грюн. За тях този герб има едно значение: тяхното семейство и тяхната къща. Затова е мъртва Диана: защото постави в опасност къщата на Грюн.

Вецел, без да знае, ми даде разрешението на загадката, когато ми съобщи, че преди една година Вотан Грюн преживял черен финансов период. Тогава Вецел поискал да купи магазина му. И изведнъж, като по чудо, Вотан реализирал прекрасна продажба, която го изправила на крака.

— Нима искате да кажете, че тази продажба не е станала? — попита Лоазо.

— Именно.

— Но тогава откъде намери пари Грюн?

— Диана му е дала назаем.

— Диана! Но тя беше най-бедната от всички — обади се Рьоне.

— Но не и миналата година! — възрази Дюлак. — Нали ми казахте, госпожице, че сте играли на немското тото? Това сведение не ми излизаше от главата; направих бърза справка и получих отговора, който бях предусетил.

— Трябва ли да разбираме, че Диана е спечелила на тото? Тя щеше да ми го каже.

— Да, но не ви го е казала и това я погуби. След като научила щастливата новина, тя се прибрала право в къщи, тоест у Грюнови. Попаднала на Терез и обезумяла от радост, й разказала всичко. На бърза ръка двете млади момичета — Диана имала добро сърце — решили какво ще направят с парите: ще извлекат Вотан от затруднението. Той приел, но замолил Диана да не казва на никого. Страхувал се да не стане за смях, ако Страсбург узнае, че дължи финансовото си избавление на тази „чужденка“, дошла незнайно откъде и която сам той толкова често бил уязвявал. Диана била добро момиче: щяла да мълчи. Единствено тримата Грюн щели да знаят истината, дори Едвиж нямало да бъде в течение. Само че Диана била добра, но не и глупава. Тя не давала, а заемала. Затова поискала гаранция. Каква гаранция? — попитал Вотан. Апартамента на втория етаж. За двете години, през които живяла там под наем, тя се привързала към него. Вотан нямал избор: приел. А и след като Диана щяла да се омъжи за Дьони, апартаментът така или иначе щял да си остане в семейството. В най-лошия случай Вотан щял да й върне парите при изтичането на срока, който Диана определила на една година. В потвърждение на всичко това младото момиче получило документ, подписан от тримата Грюн: бащата и двамата наследници.

За нещастие през следващите месеци отношенията между Диана и Дьони се влошили. Тя заплашвала, че ще си отиде, искала да й бъде възстановена сумата. Но Вотан се бил закрепил само частично. Той не можел да върне парите на Диана, която решила да обяви апартамента за Продан. За продан! Това би означавало раздробяването на къщата на Грюн, все едно началото на края! Същевременно Дьони с яд виждал как Диана му се изплъзва. Тогава у тях назряла мисълта за убийство; всичко щяло да бъде подготвено най-педантично. Първо разпространили легендата, според която Диана желаела женитбата, а Дьони се противопоставял, после умножили фалшивите следи: възникналият в кръжока инцидент бил добре дошъл. Терез пуснала пред Рьоне, а и пред самата Диана слуховете за алхимичното производство на злато. Тримата дори решили да симулират кражба. Още повече, че и от нея щели да спечелят, тъй като щели да получат осигуровката и същевременно да продадат чрез трето лице уж откраднатите вещи.

Колкото до самото убийство, имали на разположение идеалния свидетел: един полицай в оставка извън всяко подозрение, който по щастливо стечение на обстоятелствата бил наел гарсониерата на втория етаж. Тримата съучастници забелязали, както забелязах и аз, че господин Лоазо има навика да отваря вратата си, когато някой влиза или излиза от Диана. Това също щяло да послужи.

Събитията се ускорили. Завърналата се от Париж Терез чула, че Диана казва на Рьоне: „Ще ти разкажа нещо.“ Сигурно се готвела да продава и да напуска Страсбург. Трябвало да се бърза: убийството било насрочено за четвъртък вечерта.

В двадесет и тридесет Терез и баща й подхванали фалшивата кавга в кръжока. Терез се качила у Диана и пуснала сънотворно в чашата й. Знам, че в къщата има сънотворни, защото Вотан нареди да дадат на Дьони. След един час Терез слязла отново долу, като се постарала Лоазо да я види как се сбогува с Диана на площадката. Диана се прибрала у тях; скоро под влияние на опиата заспала. Малко преди двадесет и два часа Дьони се върнал на площад Бениямин-Цикс, сбогувал се с Шарл Фелдман и се качил на втория етаж. Трябвало на всяка цена да се увери, че Лоазо не спи и го е чул, като се прибира. Затова позвънил на вратата на полицая под претекст, че му иска аспирин. След това си отишъл; няколко минути по-късно Лоазо много ясно чул кавгата между Дьони и неговата любовница.

— Само че щом Диана е спяла, това е невъзможно — забеляза Лоазо. — И все пак съвсем ясно различих гласовете.

— Нали казахте, че двамата млади често се карали?

— Да, вярно е.

— А в деня, когато заедно влязохме у Дьони, нима нямах възможност да се възхитя на хубавата стереоуредба и на магнитофона му?

— Разбрах! — каза Холц.

— И аз също — рече Лоазо.

— Можете да си представите, че и аз. Това, което сте чули, господин Лоазо, е бил записът на една предишна кавга.

— Каква наглост!

— Междувременно кръжокът завършил, Терез помогнала малко на Едвиж, след това скрила дрехите си в стаята на първия етаж. После по бельо и без да вдига никакъв шум с босите си крака по каменното стълбище се добрала до втория и влязла при брат си, който я чакал. Като добра актриса — да не забравяме, че това е професията й — тя бързо навлякла дрехите на Диана, перуката, грабнала чантата и тъй като записът свършил, излязла, като затръшнала вратата и хукнала надолу по стълбите, без да пали лампата. Както и се надявали съучастниците, вие сте отворили вратата си и сте забелязали познатия силует. И после ще се кълнете, че Диана Паские е излязла жива малко преди единадесет часа. Докато в действителност фалшивата Диана се прибрала на втория етаж, преоблякла се и приела отново външността на Терез, после се затичала към механата, където пристигнала бързо, но леко задъхана. Затова метр д’отелът е помислил, че е развълнувана. А всъщност тя току-що била тичала.

Тук свършила ролята на Терез и започнала тази на Дьони. Той влязъл при вас, за да ви довери нещастията си и да си осигури алиби; в един часа, под претекст да ви донесе писмото, той прекарал в дома си няколко много кратки мига. Но все пак те му били достатъчни, за да удави Диана в предварително напълнената вана. След това се върнал у вас и останал там достатъчно дълго, та часът на смъртта, както щял да бъде определен от аутопсията, да е минал отдавна.

Край на второ действие. Тримата Грюн се върнали от механата. Едвиж заспала бързо и нямало да чуе нищо: мъжът й я опил със сънотворно в Механата на тъкачите. Спомнете си: тя заяви, че просто заспивала права и бързала да си легне. Малко след три часа Вотан се качил по чорапи у Дьони. Двамата облекли тялото с дрехите, използувани от Терез. Но тук всичко се объркало. Дьони признал на баща си, че изгубил самообладание и стиснал прекалено силно. Вотан проклел нервите на сина си. Така се бил надявал, че заключението ще бъде: самоубийство поради депресия! Какво щяло да стане, ако при аутопсията открият следи по врата на мъртвата? Отгатнах това, като си припомних горчивината, с която Вотан ми каза в събота сутрин: „Ако някога уловите убиеца, то ще е заради тази грешка.“ В този момент той е мислел за сина си. Този син, който не съумял да се покаже на висота.

Но какво да се прави! Било прекалено късно. И планът трябвало да бъде доведен докрай. Вотан натоварил Диана на раменете си и крадешком отишъл да я хвърли в Ил. Дьони и Терез си легнали, но той останал да бодърствува. През капаците на прозорците видял как госпожа Дикбаух открила тялото и вдигнала на крак квартала. След това забелязал, че всички тези добри люде се отправили към кръчмата на Гребер. Тогава го осенила гениална идея: ако намерят Диана на това място, тоест на две крачки от къщата на Грюн, и открият следите по шията й, ще стане ясно, че е убийство, и подозренията веднага ще се насочат към семейство Грюн. Затова този железен човек решил да опита един изключителен вторичен блъф: излязъл, измъкнал Диана от реката и я внесъл в собственото си ателие! Когато отново открият тялото и двадесетината свидетели потвърдят, че са го видели в Ил, щяло да стане очевидно, че някоя зложелателна личност иска да обвини семейство Грюн. За да обърка окончателно следите, Вотан извършил предварително замислената автокражба. След това се качил да си легне и когато аз звъннах на вратата му, много успешно се престори на полузаспал: наистина бе прекарал една безсънна нощ, при това най-изтощителната в живота му!

Дюлак млъкна. Отново тишина. Всички свидетели на сцената гледаха вледенени от ужас грандиозния и безмилостен убиец, облечения в черно великан. Той упорито мълчеше.

— Добре ли възстанових фактите, Грюн? — попита Дюлак.

— Превъзходно, скъпи приятелю. И от толкова нищожни улики — отговори любезно подвързвачът. — Само една малка грешка в обяснението ви: не беше предвидено Дьони да се връща в апартамента си, било и за секунда. Всъщност Диана беше прикована към дъното с гири — сигурно сте ги видели на тавана — и едва отвореният кран трябваше да напълни ваната след цели два часа, предизвиквайки по този начин смърт със закъснение. Но нервите на Дьони не издържали: той искал да провери дали всичко върви добре. Затова се прибрал и в желанието си да ускори нещата, стиснал Диана за шията, оставяйки следи, невидими с просто око, но които доказваха убийството. Бедният Дьони.

— Да — добави Дюлак. — Бедният Дьони. Защото това е било само началото на неговата голгота. Разкъсван между растящия страх да не го разкрият и неподправената тъга от смъртта на Диана, той загубил ума и дума. Правилно бях преценил, че не симулира нервна депресия, но не бях открил точната причина за нея. Междувременно, Вотан, вашият мозък функционирал блестящо. За да объркате окончателно следите, сте решили да ме убедите, че вие сте прицелната точка и че са убили Диана само за да ви засегнат. Във вторник вечерта сте убедили жена си да ви придружи до механата. От прозорците на вашата кухня има много добър изглед към моста Сен Мартен, Терез е превъзходен стрелец и на тавана си притежавате едно много точно оръжие, което не знаете, че съм видял. Точно когато сте минали под светлината на един уличен фенер, Терез стреляла и ви ранила леко по рамото. Огромен, безумен риск, достоен за вашата лудост и за хазартния вкус на двама ви. Но за Дьони това било прекалено: нервите му не издържали. През нощта той се обесил.

— Искате да кажете, че смъртта на Дьони наистина е самоубийство? — прекъсна го Лоазо.

— Но това е очевидно! Единственият изход, който му е останал! И тук, Вотан, сте започнали да действувате подло. В чантата на Диана сте били намерили прощалното писмо, което Дьони написал преди три години. Отново сте опитали вторичния блъф. Поставили сте до тялото на Дьони тази бележка, която намеква за самоубийство. Всъщност, надявали сте се, че ще я подложим на експертиза и ще научим, че датира от преди три години, което ще ни накара да заключим в полза на убийството! Защото, ако решим, че е самоубийство, можем да отгатнем какви са реалните подбуди за това самоубийство.

— Нима мислите, че смъртта на сина ми, на моя единствен син ме е оставила безучастен? — попита великанът с достойнство.

— Това обаче не ви попречи да я използувате — упрекна го Дюлак.

— Не е вярно — каза един глас. — Идеята беше моя. Баща ми няма нищо общо с нея.

Терез се беше изправила пред полицая. Една предизвикателна и жестока Терез. Никакво съжаление, нито в погледа й, нито в гласа. Колко наивен е бил!

— Вие ли сложихте писмата на Жак на тавана? — попита той.

— Да. До вчера не знаех за измяната на Жак и Едвиж. Но вчера, обхваната от прозрение, прерових стаята на мащехата си. Намерих писмата. Тогава помислих да ги използувам срещу нея и срещу Жак.

— За да бъдат арестувани те вместо вас? — попита горчиво Дюлак.

— Това щеше да бъде справедливо — каза диво младото момиче.

— Справедливо! Защо?

— Те измениха на фамилията Грюн!

— Накарахте ме да преживея много жестоки моменти, господин Дюлак — рече Едвиж.

— Знам, госпожо. Повярвайте, че не ме ръководеше единствено желанието за личен реванш. Подиграха се с мен, със самолюбието ми и с чувствата ми. Помислиха, че са ме заблудили. Но преди това бяха извършили нещо още по-лошо.

— Какво?

— Бяха ви затворили в клетка. Нима не го знаехте?

— Знаех го — каза тя.

— Аз отворих вратата на клетката. Литнете на воля, госпожо.

— Ще го направя. Благодаря ви, господин Дюлак.

3

„Хубавото в нашата професия е — каза Холц, — че пътят е ясно очертан. Съществуват правила и ние ги прилагаме. Няма място за скрупули, нито за драми на съзнанието. Мене това ми харесва.“

Дюлак не отговори. Той мислеше за Терез.