Карл Май
Блудния син (8)

Глава 8
Роб на парите

Няколко дни след гореописаните събития лейтенант Бруно фон Шарфенберг седеше в своето добре обзаведено жилище в столицата. Размишляваше мрачно и отново и отново хвърляше изпитателни погледи надолу към улицата. Явно с голямо нетърпение очакваше нещо или някого. Най-сетне погледът му малко просветна. Стана и отиде до вратата. Чуха се стъпки и влезе един млад, елегантно облечен господин.

— Е? — попита Шарфенберг очаквателно.

— Нищо и отново нищо! — отвърна другият.

— Дори при петнайсет процента?

— Да. Хората, изглежда, смятат финансовото ти състояние за изключително разклатено!

— Глупости! На кого ще е известно финансовото ми състояние? — реагира ядосано Шарфенберг. — Досега съм взел заем само от двама-трима бизнесмени. Но тези кръвопийци явно поддържат връзка помежду си. Поврага! Да имах поне толкова, че да рискувам довечера една игричка!

Приятелят кимна.

— И аз с удоволствие бих потърсил късмета си — допълни. — Толкова се зарадвах, когато ми предложи сто гулдена, ако намеря някой услужлив кредитор. Но за съжаление не намерих такъв.

— Дяволите да ги вземат всички тия поклонници на парите! По-рано рискуваха едно-друго, а сега обръщат десет пъти всеки кройцер насам-натам, преди да го похарчат!

Физиономията на другия придоби замислен вид.

— Хмм! Все още знам едно средство.

— Наистина ли? И какво е то?

— Погледни във вестника! Колко често се предлагат там кредити!

— И ти наричаш това средство? — попита Шарфенберг презрително.

Същевременно посегна към лежащия върху масата до него вестник, бутна го към другия, посочи едно място и каза:

— Ето, чети!

Подканеният прочете:

„Кавалер, син на богата благородническа фамилия, търси спешно заем от няколко хиляди гулдена срещу висока лихва. Оферти под инициали Ф. П. до този вестник.“

— По дяволите! Това сигурно си ти?

— Да. Аз поместих обява, както виждаш — отговори лейтенантът.

— И резултатът?

— Този тук!

Протегна длан и духна отгоре.

— Значи нищо?

— Ни един мошеник не се обади. Сега прочети какво пише точно под това!

Посоченото място гласеше:

„На офицери, висши служители и аристократи се отпускат незабавно и при изгодни условия заеми с всякакъв размер.“

Отдолу беше посочен адресът, на който човек можеше да се обърне.

— Ти сигурно си хлътнал на тази обява? — попита приятелят.

— Опитах и това. Дори отговор не получих.

— Вероятно не си си посочил адреса?

— Ами! С анонимност само щях да си изгубя времето. Така че споменах името си.

— И отговор не е последвал, защото въпросният първо е събрал сведения.

В този миг влезе слугата на Бруно фон Шарфенберг, за да му предаде едно писмо.

— От кого? — попита лейтенантът.

— От един непознат човек, който изглеждаше като временно ангажиран прислужник.

— Добре!

Слугата се отдалечи. Шарфенберг отвори писмото, прочете го и го даде после на приятеля. Редовете гласяха:

„Обърнете се, моля, по паричния въпрос към мен.

Вилибалд Шонлайн“

Отдолу бяха записани улицата и номерът на къщата.

— Най-после! — въздъхна лейтенантът и се надигна от мястото си.

— Да, най-после! — пригласи другият. — Сега възелът е разсечен и надеждата отново се усмихва! Ще отидеш веднага, нали?

— Това се подразбира!

— Кога мога да се осведомя пак?

— По свечеряване. Стоте гулдена, които ти обещах, при всички случаи ще си получиш. Едната ръка мие другата.

Приятелят хвърли на Шарфенберг един просиял от радост поглед.

— Благодаря, благодаря, скъпи Бруно! С удоволствие отдавам дължимото на такива благородни правила.

Той напусна жилището, а Шарфенберг си помисли: „Пиявица! Такива гадини се впиват така здраво в човек, че никога не може да се отърве от тях. Но аз му оказах твърде голямо доверие и следователно трябва винаги да бъда любезен с него. Иначе като нищо ще се раздрънка!“

Облече се за излизане. Точно когато се канеше да напусне стаята, вратата за преддверието се отвори и слугата доложи за асесор Фон Ансбах. Шарфенберг му нареди да въведе посетителя и малко по-късно влезе един облечен в черно господин. Лейтенантът го познаваше бегло, понеже го беше виждал тук и там.

— Извинете! — каза посетителят. — Виждам, че сте се приготвили за излизане.

— Действително! Желаете да говорите с мен?

— С хер лейтенант Фон Шарфенберг.

— Дълго ли ще трае?

— Не мисля.

— Аз съм този, когото търсите. Какво има?

След този кратък диалог асесорът му подаде визитката си.

— Заповядайте, моля!

Шарфенберг хвърли един повърхностен, кажи-речи пренебрежителен поглед на малката картичка. На нея бе изписано с преплетени заврънкулки:

„Франс фон Ансбах, асесор при Кралския околийски съд“.

Шарфенберг направи едва загатнат поклон и каза с тона на човек, когото безпокоят в неподходящо време:

— За мен е чест! Какво желаете?

— Един разговор на четири очи.

— Сега се намираме на четири очи. Да се надяваме, това е работа, която няма да ме накара да съжалявам, че съм забавил неотложното си излизане!

— Нямам навика да дотягам без причина на някого.

— И така! По частен въпрос?

Асесорът плъзна студен, изпитателен поглед по офицера и отговори:

— Може би притежавате някакъв стол, хер Фон Шарфенберг?

Запитаният се изчерви леко и каза:

— Виждате тук шест.

— Край които ние стоим прави! — прозвуча остро.

— Хм! Мислех, че ще приключим набързо! Е, тогава да седнем, хер асесор!

Настани се и юристът последва примера му. Когато плъзна после поглед из стаята, без веднага да заговори, лейтенантът подхвърли нетърпеливо:

— Струва ми се, вече попитах дали сте дошли по частна работа.

Асесорът остана спокоен.

— Ще ви помоля да ми отговорите на няколко въпроса, хер лейтенант.

— Които, надявам се, няма да бъдат безцелни!

— О, свикнал съм винаги да придавам на въпросите си онази форма, която отговаря на тяхната цел. Познавате ли господин на име Карл Петерман?

Лейтенантът пребледня. Младият асесор попита по толкова уверен и спокоен начин, че офицерът започна да се чувства недобре в кожата си. Ето защо отговори с остър тон:

— Да не би да сте дошли само да ме питате дали познавам този господин, хер асесор? Нямам навика да давам отчет на непознати хора за моите познанства. Аз никога не задавам подобни безполезни въпроси и също така малко им отговарям, когато са отправени към мен.

— Моят въпрос, хер лейтенант, в никой случай не е зададен от лично любопитство. Аз съм тук служебно!

— При това положение ще помоля да назовете служебния повод, преди да отговоря!

— Моля, моля! Дошъл съм аз да задавам въпроси, а не да бъдат отправяни към мен!

— В такъв случай ние приключихме един с друг! Няма да ви отговоря, хер асесор!

Надигна се от стола си. Асесорът стори същото, хвърли един полупрезрителен, полусъжалителен поглед на лейтенанта и каза със спокоен тон:

— Изцяло ваша воля, хер Фон Шарфенберг! Но тъй като трябва да имам отговор на въпросите си, и то до времето, което аз намирам за необходимо, ще помоля за разрешение да си послужа за миг с вашите прибори за писане.

Извади от джоба един печатан формуляр, взе перото, потопи го в мастилото, попълни бланката и я подаде на лейтенанта.

— Обърнете внимание, моля, на това!

Шарфенберг я прочете, отстъпи крачка назад и възкликна:

— Как? Призовка до Околийския съд?

— Както виждате!

— И ме викате при себе си?

— Задачата е възложена на мен.

— И то още днес?

— Така е.

— При неявяване — арест?

— Мисля, имам основание за тази строга мярка!

— Ще се консултирам преди това с адвоката си.

— Позволете, както желаете — каза асесор Фон Ансбах с тънка усмивка. — Аз си тръгвам! — Поклони се едва-едва и тръгна. При вратата се обърна още веднъж. — Очаквам ви до края на деня в Околийския съд.

Едва беше изрекъл тези думи и напусна жилището. Шарфенберг постоя един миг като вкаменен. После се съвзе, сви юмруци и извика:

— Арогантен тип! Но аз ще му го върна. Ще… да, какво ли всъщност мога да направя? Проклета история! Какво ли знае този човек за Петерман и моите работи? Да не би пък да се канят да разследват праисторията около присъдата на Петерман от по-висша инстанция? Това наистина ще бъде фатално за мен! Абе, я стига! Работата не е чак толкова лоша, че да е неотложна. Най-главното е час по-скоро да получа пари. Имам ли ги, всичко друго ще си дойде от само себе си. И тъй, да потърсим незабавно тоя злокобен Вилибалд Шонлайн!

Сега предприе излизането, което преди малко не бе могъл да осъществи. Посоченият адрес се намираше в един от добрите жилищни райони на столицата. Жилището на Шонлайн бе на първия етаж. Прочете името на една месингова табелка.

Позвъни и беше пропуснат да влезе. Човекът го въведе в една разкошно обзаведена стая и го помоли да седне за миг.

В съседната стая двама души разговаряха шепнешком — един мъж и една жена.

— Остави го още да почака! — посъветва жената. — После ще бъде още по-податлив. И първо мебелите трябва да окажат своето въздействие.

— Ха-ха! Той ще ни сметне за много богати.

— Всичко е взето под наем именно заради това въздействие. Стига само той да клъвне!

— Мисля, че ще се съгласи на условията.

— Ще бъде глупаво, ако не каже „Да“. Ние в действителност вече сме без пукната пара. Какво каза Зигмунд Дорн?

— Той вече има един документ от него, но ще даде парите, защото бащата на лейтенанта е много богат… Тъй, сега отивам!

Мъжът се огледа в огледалото, оправи си вратовръзката, издърпа мукавените маншети от ръкавите на сакото, прие възможно по-достолепния вид и влезе при лейтенанта. Той беше седнал. Сега се надигна, поздрави вежливо и попита:

— Хер Шонлайн?

— Имам честта! — отговори запитаният с нотка на дружелюбно снизхождение. — Хер лейтенант Фон Шарфенберг?

— На вашите услуги!

— Моля, седнете си на мястото!

Настаниха се един срещу друг и понеже другият се позабави да започне, лейтенантът попита:

— Поводът на моето идване ви е известен, нали?

— Съобщихте ми го! — усмихна се меланхолично Шонлайн.

— И вие сте готов… хм! Да?

Хер Шонлайн се прокашля и заговори после с много самодоволен тон:

— Може би. Най-малкото можем да поговорим по въпроса. Всъщност аз имам необходимост да давам пари срещу лихва. Заможен мъж съм и не ми се налага да се занимавам с такива гешефти. Но съвсем наскоро ми бе изплатена известна сума, която мога да инвестирам твърдо едва след определено време. Дотогава ще трябва да държа парите в шкафа, без да допринасят някаква полза. Ето как си помислих, че бих могъл да услужа на някого, и поместих обявата.

— Обадиха ли се заинтересувани?

— О, твърде много! Но аз пък се разколебах. Никой не успя да ми вдъхне доверие. Предлагат ми високи лихви и освен това значителни дивиденти. Но мен подобни оферти не ме блазнят. Каква ми е ползата от добри условия, ако не мога да си получа обратно парите! По-добре да избера сигурен човек, който ще ми ги върне точно навреме с обичайния размер на процента.

— Какъв е той?

— Три на сто.

— Как, не повече? — Лейтенантът беше видимо изненадан. — Е, при това положение мога да си пожелая само аз да съм онзи, когото можете да дарите с доверието си!

Шонлайн погледна замислено младия мъж.

— Е, ако трябва да бъда откровен, вие ми харесвате, но… не ми е известно материалното и семейното ви положение.

— Баща ми беше действащ офицер, но се уволни и се оттегли в именията си. Той е крайно пестелив и може и днес да живее както по своето време. При това положение смятам за по-добре засега да чукам възможно по-рядко на неговата каса. Разбирате…!

Шонлайн се усмихна подкупващо.

— Много добре, много добре! Кръвта на младостта иска да си поживее. Старите забравят, че и те са били такива. Човек трябва да се наслаждава на своята младост, толкова повече ако обстоятелствата позволяват някои неизбежни ангажименти да се погасяват по-късно.

— Такъв е при мен случаят. Аз съм единствен наследник. Освен това чичо е областен съветник и директор на държавния затвор в Роленбург.

— Много добре! — възкликна Шонлайн. — Това звучи много препоръчително. Мисля, че бих могъл да се спра на вас. Каква сума ви е необходима?

— Хмм! Шест, осем или десет хиляди гулдена?

— Напълно ме устройва. Веднага ли се нуждаете от парите?

— Незабавно!

— Каква гаранция предлагате?

— Вексел и писмено удостоверение с честна дума.

— Това е достатъчно. И така, вие сте съгласен с трите процента, хер лейтенант?

— Да, разбира се, това е повече от добре. Хер Шонлайн, вие сте един много порядъчен мъж!

Беше обсебен от мисълта, че веднага ще получи десет хиляди гулдена.

— О, моля, моля! — гласеше отговорът. — За мен е удоволствие да помогна на един благородник. Мога ли да ви предложа векселен формуляр за попълване?

— Моля! За какъв срок ми предоставяте сумата? Половин година?

— Е, нека бъде толкова! Ето вексела. Моля!

Всичко наистина вървеше като по вода. Лейтенантът посегна към перото и започна да попълва формуляра. В този момент на вратата се почука, а малко по-късно се чу:

— Дал Бог добро, скъпо дете! Вилибалд тук ли е?

— В хола — отговори женски глас.

Малко след това вратата се отвори широко и влезе един възрастен господин.

— Добър ден, синчето ми! Как си? Как… а, ти не си сам! Попречих ли? Извинете!

Поклони се на лейтенанта, стисна ръката на домакина и каза:

— Няма да ви безпокоя дълго. Веднага свършвам.

— Не би ли влязъл за малко там? Имам още едно-друго да уредя — обърна се Шонлайн към господина, посочвайки вратата на съседната стая.

— Благодаря, много благодаря! Нямам време да чакам! Страшно бързам. Веднага си тръгвам!

— Е, тогава позволи… моят тъст, хер Фишер!… Хер лейтенант фон Шарфенберг!

Двамата се поклониха един на друг, а после тъстът се обърна към зетя:

— Чуй, Вилибалд, една новина, една чудесна новина!

— Така ли? Делова?

— Да, естествено! Перуанците^[1] страшно падат!

— Това ли наричаш чудесна новина?

— Да, защото в замяна на това чилийците^[2] се покачват стремглаво. Растат от час на час, от минута на минута, от миг на миг. Току-що получих депеша да купувам чилийци колкото мога. Засега аз съм единственият посветен в тайната. Мога все още да ги получа евтино! Отлична сделка!

— Поздравления!

— Благодаря, момчето ми. — Тупна го добродушно по рамото и продължи: — Но има един проблем. Имаш ли пари на разположение?

— Хмм! Защо?

— Вече купих за четирийсет хиляди гулдена и съвсем се изчерпах. Мога да получа още няколко чилийци, но за съжаление само срещу пари в брой. Имаш ли такива?

— Действително бях заделил петнайсет хиляди гулдена, но тази сума вече е…

— Заделил си? — прекъсна го тъстът му. — Петнайсет хиляди? Браво! Ура! Значи идвам в добър час! Вдругиден ще ти ги върна. Дай ми ги!

— Тая работа едва ли ще може да стане.

— Защо?

— Защото вече са определени за другаде.

— Другаде? Глупости!

Шонлайн си придаде леко смутен вид. После изнамери претекста:

— Обещах ги срещу ипотека.

— Ипотека? Какво? Тъстът ти за теб трябва да стои пред всяка ипотека. Освен това човекът би могъл да почака до вдругиден.

— Той се нуждае от парите днес.

— Дрън-дрън! С тези петнайсет хиляди аз мога да спечеля най-малко пет хиляди, сиреч една трета. И ти ги даваше на друг? Засрами се, Вилибалд! Не съм го допускал за теб! Но почакай!

Изсмя се весело и бързо излезе през другата врата. Лейтенантът стоеше като на въглени. Първо радостта да получи толкова пари, а сега тоя дяволски тъст! Векселът беше вече попълнен, а писмената декларация за честна дума — започната.

— Хер Шонлайн, не беше ли по-добре… — тук запъна.

— Какво, хер лейтенант?

— Да бяхте споделили откровено с тъста си, че аз съм този, който ще получи парите!

— Хм, хм! Мислех, че желаете дискретност!

— При тези обстоятелства намирам откровеността за препоръчителна. Освен това сигурно мога да разчитам на мълчанието на вашия тъст.

— Разбира се, разбира се! Аз следователно ще… о, небеса, той се засмя, когато излезе оттук. Подозирам нещо!

— Но не нещо неприятно? — попита офицерът угрижено.

— О, не! Но знаете ли, ние никога не се завличаме, касите ни стоят на взаимно разположение, а папа е малко брутален, макар човек да не може да му се сърди. Аз, за съжаление, оставих сейфа отворен. Сумата е вътре. Дано не е стигнал до мисълта да се самообслужи… а, ето го!

Тъстът се върна. Смееше се с цялото си лице. Тупна се по вътрешния джоб и изликува:

— Виктория, спечелихме, спечелихме! Имам ги!

— Какво по-точно?

— Петнайсетте хиляди. Друг път не оставяй сейфа си отворен. Прибрах парите в портмонето си и ти оставих разписка. А сега бързо да си вървя. Трябва да купувам, да купувам! Адио, момчето ми! Моите почитания, хер лейтенант!

И поиска да се измъкне през вратата. На Шарфенберг му идеше да го хване за пеша на сакото, но не се наложи. Шонлайн бързо пристъпи и улови тъста за ръката.

— Стоп! — извика. — Тая работа няма да стане толкова бързо!

— Какво има още?

— Аз наистина не разполагам вече с парите. Обещах ги на хер лейтенанта.

— На хер лейтенанта? — прозвуча удивено. — От него ли вземаш ипотеката? А, не! Тук виждам някакъв вексел! Хм, хм! Зетко, зетко, нима си се набъркал в занаята на лихварите и кожодерите!

— Не ми е хрумвало! Ти ме познаваш! Само три процента!

— Три процента? Човече, луд ли си? Аз мога да спечеля с тези пари повече от трийсет! Но както обикновено — твоето добро сърце! Няма да го позволя!

— Аз с удоволствие бих платил по-висока лихва — обади се лейтенантът, който се чувстваше като в Чистилището.

— Нищо няма да платите, нищо! Каквото веднъж съм взел, не връщам. Позволете!

Мнимият тъст прегледа вексела и започнатата декларация, после каза:

— По този начин! Аха, такава ли била работата! Е, Шарфенберг са честни хора, тук човек може да рискува. Но защо всъщност само пари в брой, след като аз мога с тях да направя чудесен удар?

Лейтенантът започна отново да добива надежда.

— Може би имате предложение за друга приемлива спогодба? — попита.

— Може би. Вилибалд, развързваш ли ми ръцете?

Зетят се усмихна сдържано.

— Е, че няма да върнеш парите, това ми е известно, но че въпреки това ще удовлетвориш хер лейтенанта, това също е сигурно. Така че прави каквото намериш за добре!

— Хубаво! Но аз съм далеч по-добър, отколкото навярно предполагаш. От съображение към хер лейтенанта ще върна нещо в брой. Правя едно предложение. Ако бъде прието — добре, бъде ли отхвърлено — изчезвам. И така, да го направя ли?

— Говорете, моля! — помоли Шарфенберг.

— И така, връщам хиляда гулдена, после един вексел до фирмата „Фрайман & Ко“, издаден за четири хиляди гулдена, и накрая останалите пет хиляди гулдена в чилийски ценни книжа, на стойност, каквато аз самият съм дал за тях.

— Хм, предложението е порядъчно! — отбеляза Шонлайн.

— „Фрайман & Ко“ сигурна ли е? — попита лейтенантът, който никога не беше чувал това име.

— Гарантирано!

— И чилийците вървят?

— Ама че въпрос! Та нали ви казвам, че отиват нагоре като книжно хвърчило! Вашите пет хиляди могат, ако ги задържите, да се удвоят. Да ударим ръце!

Протегна ръка и лековерният млад мъж даде съгласието си. Декларацията беше довършена и подписана, след което Шарфенберг получи хиляда гулдена в банкноти с приспадане на лихвите, вексел до „Фрайман & Ко“ и южноамериканските държавни ценни книжа. Радостен, че е успял да направи сделката, той прибра всичко и получи после уверението от жизнерадостния тъст:

— Вие при всички случаи ще си спомняте моята галантност, скъпи ни хер Фон Шарфенберг. Аз ви подарих направо от джоба си една висока печалба, така че вие направихте отлична сделка. Разбира се, само защото ми е известна репутацията на вашата фамилия. Искате ли да се убедите?

Лейтенантът беше всичко друго само не и бизнесмен. Той никога не се интересуваше от курса на борсовите книжа. Беше радостен, че беше успял все пак да получи заема по толкова лесен начин, и нямаше желание да се занимава с трудни сметки. Но понеже уверението му се предлагаше толкова любезно, отговори:

— Ще ми бъде много приятно да мога да се убедя.

— Хубаво! Моля, погледнете тук, хер лейтенант!

Фишер извади един борсов бюлетин, посочи съответното място и каза:

— Тук го имаме черно на бяло. Я прочетете!

— Най-новата емисия^[3] за Чили: 100 — прочете офицерът.

— Е, разбирате ли го? — попита тъстът.

— Признавам, че не съм вещ в тази област, но мисля, че емисионната стойност е 100?

— Разбира се, но тя се котира на 110. На колко възлиза днес печалбата за акция от сто гулдена?

Шарфенберг се поколеба за миг, после каза:

— Десет гулдена.

— Да. Но вие имате книжа за пет хиляди гулдена. На колко възлиза следователно понастоящем вашата печалба?

— Десет процента, значи петстотин гулдена.

— Така е! Тази сума изтече от моя джоб директно във вашия, понеже аз ви ги дадох по сто, макар че би трябвало всъщност да ви ги отчета по курса за деня. Но аз искам да бъда почтен, защото мисля, че в някоя подобна операция ще се обърнете пак към хер Шонлайн. Благородничеството задължава, почтените обноски са най-добрата препоръка за един бизнесмен.

— Благодаря ви и от сърце ви уверявам, че никога няма да забравя вашата любезност.

Шарфенберг се сбогува по най-учтив начин и си тръгна. Когато вече си беше отишъл, тъстът се изсмя високо и триумфиращо и каза:

— Великолепно, великолепно! Той хлътна!

— И колко лесно — присъедини мнението си неговият мним зет.

— Като някой лапнишаран!

— Още по-глупаво, много по-глупаво!

— Да вярва, че ще му подарим петстотин гулдена!

— И че наистина си мой тъст!

— А ти — такъв паралия! Тоя Зигмунд Дорн наистина е гениална глава. За хиляда гулдена и скапани хартии получава вексел за над десет хиляди заедно с писмено удостоверение за честна дума. От тая далавера печели над пет хиляди гулдена.

— А ние? Какво ще даде на нас?

— На теб сто, на мен сто и на онзи славей Фрайман също сто.

Шонлайн поклати глава и отвърна:

— О, Фрайман ще спечели много повече. Той също ще даде на лейтенанта чилийска книжка, но ще ги отчете по сто и десет. Има да плати четири хиляди, значи с печалба четиристотин гулдена или общо петстотин. Ние получаваме твърде малко.

— И на мен така ми се струва.

— И риска при това!

— Риск? Ба! Аз естествено ще искам да продавам книжата си на възможно най-висока стойност. Никой не може да ми налага ограничения, законът — също.

— Но ти измами лейтенанта, като каза, че курсът е сто и десет.

— Наистина ли го казах?

— Съвсем сигурно. Нали самият го чух!

— Глупости! Той самият го прочете. Погледна погрешен ред, не истинския. Тук е писано съвсем ясно: „Миналогодишна емисия за Чили: 30“. В Чили свалиха президента, понеже изгуби войната срещу Перу. Новият президент ще се въздържа от плащане дълговете на своя предшественик! Той има щастието да разбие перуанската армия, затова книжата му се котират толкова високо. Колкото по-често побеждава, толкова по-високо ще се качват. Това се разбира изцяло от само себе си. Книжата, които дадох на лейтенанта, са наистина от миналогодишната емисия. Днес те струват само по 23 и скоро вече няма да имат никаква стойност. Но какво ми пука от това? Тоя хер лейтенант Фон Шарфенберг не може да ме държи отговорен за заблуда, която сам си е навлякъл. Впрочем той е офицер и ще има грижата да не позволи никой да не забележи как стоят нещата около неговите финанси. Той при всички случаи ще отиде сега при Фрайман. Много ми се ще да присъствам на пазарлъка. Фрайман е хитрец. Държи голямо бюро, но само един писар. Двамата са радостни, когато успеят поне веднъж през деня да топнат перото в мастилото.

* * *

Банкерската къща „Фрайман & Ко“ се намираше на една оживена улица. До кантората на фирмата се стигаше през продълговато антре. Тя съдържаше половин дузина бюра, отрупани с търговски книги. Това създаваше впечатление, сякаш тук се уреждат големи сделки, но при тези маси не седеше никой. Само край една от тях бе застанал дребен, сух човечец и предъвкваше стеблото на едно също така сухо гъше перо — нямаше никаква работа за него. В един момент от бюрото на хер Фрайман се позвъни — знак, че банкерът желае да говори с него. Писарят си промърмори нещо и влезе в кабинета. Фрайман беше — един проницателен наблюдател от пръв поглед би го забелязал — безскрупулен гешефтар, но умееше добре да се представя. Гласът му звучеше своеобразно сладникаво и мазно, когато попита:

— Тая работа се проточи дълго. Онзи, когото си наблюдавал, наистина ли беше младият Шарфенберг?

— Да. Когато получи писмото, аз чаках на неговата улица и после тръгнах след него. Отиде директно при Шонлайн.

— Тогава не схващам мудността, с която тези хора действат.

Писарят кимна в знак на съгласие.

— Аз също. Може би нещо е заподозрял. Но това ще е много тъпо, защото нашата каса…

Не изговори изречението докрай, защото шефът му метна един гневен поглед и попита:

— Какво й е на нашата каса?

— Вече един месец не съм получавал заплата!

— А аз вече един месец не съм приел и един кройцер. Твоето положение не е по-лошо от моето!

— Но аз съм съдружник!

— Значи толкова по-малко имаш основание да се оплакваш!

— Така ли? А кого ще арестуват, ако се доберат до нашите „сделки“? Вас или мен?

— Мен, защото аз съм шефът!

— А аз трябва да подписвам всичко.

— Това е твое право и задължение в качеството ти на съдружник!

— В такъв случай искам и дял от печалбата! — настоя старият писар.

— Глупости! А, ето че най-сетне се звъни. Свърши си добре работата!

Писарят се отдалечи. Предната, желязна врата беше заключена. Трябваше да я отвори. Бруно фон Шарфенберг влезе. Поздрави сухо и гордо, хвърли учуден поглед на празните места и попита:

— Тук ли се помещава банкерската къща „Фрайман & Ко“?

— Да.

— Управителят тук ли е?

— Хмм! Може би.

— Как става така, че тук работят толкова малко хора?

— Днес е рожденият ден на шефа и ето защо персоналът е освободен за следобеда. Само аз останах с хер Фрайман, за да уреждам най-необходимото.

Това беше обичайното обяснение за празните места.

— Защо казахте „може би“, когато попитах дали мога да говоря с шефа?

— Не знам дали работата, по която идвате, се числи към онези, които наричаме неотложни.

— Искам да представя един вексел за плащане.

— А, добре! Това действително не може да се отложи. Ще позволите ли да доложа за вас?

— Ето визитката ми.

Чиновникът от кантората взе визитната картичка с поклон, отиде в кабинета на шефа, върна се веднага и каза:

— Хер Фрайман моли да влезете!

Той пропусна лейтенанта и даде вид, че иска да се оттегли, но остана при вратата по един знак на Фрайман.

Двамата господа се поклониха. Фрайман предложи стол на офицера и каза:

— Седнете, хер лейтенант, и имайте добрината да ми дадете още миг време. Касае се за няколко важни решения, които трябва в момента да взема, за да бъдат телеграфически изпратени.

Заговореният се поклони в знак на съгласие и зае посоченото място.

— Елате! — нареди Фрайман на писаря.

Последният взе от съседната маса няколко писма, приближи, отвори първото и каза:

— Запитване на Бъртън от Ню Орлиънс за тютюн.

— На каква стойност?

— Сто и четирийсет хиляди гулдена.

— Хм! Много е. Но…

— Моето скромно мнение е да сключим сделката.

— Така ли мислите?

— Да. Следващата реколта не може да бъде толкова добра като последната. Цената ще се качи.

— Добре! Телеграфирайте, че купувам. По-нататък!

Писарят заотваря писмата едно след друго.

— Милоро от Баия, кафе! — каза.

— Колко?

— Шейсет хиляди центнера.

— Вземам го за запас.

— Да нотирам ли?

— Да. По-нататък!

— Западна Индия — захар и ром.

— Приемам.

— Уисби, моруново масло.

— Купувам.

— Александрия, ориз и пшеница.

— Това не бива да го изпускам.

Така мина доста време. Лейтенантът все повече го дострашаваше. Тоя Фрайман правеше поръчка за милиони гулдени, и то по начин, сякаш ставаше дума за кройцери. Най-сетне и последното писмо беше уредено и писарят се отдалечи. Шефът се обърна сега към Шарфенберг.

— Извинете, че ви накарах да чакате! Но сигурно забелязахте, че се касаеше все за много важни сделки. С какво мога да ви услужа?

— Вече казах, че…

— А, да, да… вексел! На каква сума?

— Четири хиляди гулдена!

Каза го едва-едва. Почти се срамуваше да иска една такава незначителна сумичка от мъж, който боравеше по този начин с милиони. Фрайман кимна, без да се замисли, взе акцепта, прегледа го, поклати глава и попита:

— Хм! Не ми се сърдете, хер лейтенант, но вие сигурно не сте особено вещ в търговските работи?

— Ще призная откровено, че действително…

Запъна. Започна да се тревожи, че по някаква причина Фрайман няма да плати менителницата. Този кимна усмихнато и каза:

— Така си и помислих. Векселът е правилно джиросан, наистина, но вие сте забравили името си.

— А, това ли! — откликна Шарфенберг с облекчение. — Веднага ще уредя пропуска! Дайте ми, моля, перото! — Нанесе името си и каза: — Така, сега препятствието е отстранено.

— Това, да!

— Как? И второ ли има?

— Действително — отвърна Фрайман с усмивка на превъзходство. — Хер лейтенант, прочетохте ли всъщност документа, преди да го приемете?

— Отгоре-отгоре.

— Отгоре-отгоре? Не ми се сърдете, но когато се касае за четири хиляди гулдена, човек трябва да се вглежда по-внимателно! Дори аз, който разполагам със значителни средства, имам навика в тези неща да бъда особено грижлив.

На лейтенанта отново му стана страшно.

— Да не би векселът да има някакъв пропуск? — попита той.

— Не. В това отношение мога да ви успокоя, но… хмм! Може би трябва да ви помоля за извинение, понеже не съм имал право да употребя думата „грижливост“. Може би съм ви разбрал погрешно. Да не би да трябва да платя вексела, а не да го шконтирам?

Шарфенберг не разбра смисъла на въпроса.

— Какво питате? Не е ли съставен при предявление, хер Фрайман?

— Да, при предявление, но не плащане по предявление. Сега действително виждам, че само отгоре-отгоре сте прегледали текста. Погледнете тук, моля!

Лейтенантът прочете за свое удивление:

„Платете три месеца след предявлението по разпореждане…“

— Мътните го взели! — изруга той.

— Хм! Да! — рече Фрайман. — Неприятно действително, но едва ли може да се промени. Не можете да искате от мен да загубя лихвите. Ще ви помоля да дойдете след едно тримесечие, хер лейтенант.

Върна вексела. Шарфенберг го повъртя из ръцете си много смутено. Първо, беше се изложил и, второ, толкова му се искаше да има парите! По-добре от своя страна да се откаже от лихвите.

— Съзнавам — подхвана той, — че не сте длъжен да платите вексела, но може би ще ми авансирате парите?

— Хмм! Вие чухте какви заявки правя. Аз самият имам необходимост от парите си. Пари в брой не се изтеглят от оборотния капитал дори когато се касае само за четири хиляди гулдена. Колкото и малка да е тази сума, аз мога с нея за три месеца да си докарам печалба, която при всички случаи ще бъде значителна.

— Аз с удоволствие ще ви обезщетя.

— Добре, какъв процент имате предвид?

— Може би обичайните шест?

— Шест обичайни ли са?

Фрайман го погледна отстрани с притворени очи, сякаш искаше да каже: „Вие, господа офицерите, обикновено давате повече, много повече.“

— Осем достатъчно ли ще бъдат? — попита лейтенантът.

— Хм, не искам да се проявявам като кожодер. Шест са достатъчно. Но ако желаете звонкови монети, не мога да ви услужа.

— Ще се задоволя и с друга форма, стига да е лесно оползотворима.

— Лесно, много лесно — по курса на деня. Аз съм си доставил известен брой чилийци, защото знам, че в следващите дни още ще се качат. Не ми се ще естествено да ги пласирам, тъй като от тях може да се спечели. Но… не бих желал да се представя като неуслужлив. Ще приемете ли всъщност чилийци?

— Да, с голямо удоволствие!

— Добре! Ще направя справка как се котират днес.

Лейтенантът вметна бързо:

— Сто и десет!

Фрайман го погледна въпросително и Шарфенберг побърза да добави:

— Вече взех такива под формата на заплащане.

— Тъй! В такъв случай действително трябва да знаете. И така, шест процента… прави шейсет гулдена за три месеца. Приспадаме ги от четирите хиляди. Ако ви дам трийсет и шест чилийци по курса на деня, трябва да получа обратно от вас двайсет гулдена.

— Така е! — извика радостно Шарфенберг. — Благодаря!

— Моля — отвърна „финансовият магнат“ вежливо. После прибави: — Вие естествено веднага ще продадете чилийците?

— Да, защото предпочитам парите в брой.

— По-добре изчакайте още няколко дни. Те изключително много ще се покачат.

— Ще си помисля! Адио, хер Фрайман!

— Адио!

Едва заключил след лейтенанта, писарят побърза да отиде при шефа си.

— Захапа ли? — попита той, изпълнен с очакване.

— Да.

— Слава Богу! Сега има поне изглед да се нахраня още веднъж сито. Колко спечелихте от тая далавера?

— Хм! Ще бъда честен. Той ми даде за трийсет и шест чилиеца четири хиляди и двайсет гулдена, което прави за тоя Дорн една печалба от две хиляди деветстотин и двайсет гулдена. Но той няма да ги получи изцяло. Ние спечелихме петстотин. От тях ще ти дам сто. Доволен ли си?

— Да, при условие че ги получа веднага.

— Глупости! Та нали аз самият нямам пари освен двайсетте гулдена, които оня ми върна. Но веднага ще отида при Зигмунд Дорн да си прибера възнаграждението!

* * *

Шарфенберг беше твърдо убеден, че е направил една добра сделка. Че беше получил от Фрайман също само чилийски книжа, изобщо не му бе направило впечатление. А не му беше и неприятно, защото вярваше, че във всеки час ще може да ги продаде по сто и десет.

Ето как се прибра в много добро настроение вкъщи. Там завари приятеля. Беше вече пристигнал и чакаше обещаната сума.

— Вече се връщаш? — попита той. — Толкова скоро?

— Стана бързо, а сделките бяха успешни.

— Изрази се по-ясно и открито, човече! Получи ли пари, истински пари?

Шарфенберг кимна.

— И колко?

— Достатъчно.

— Е, не искам да прониквам в такива деликатни тайни, но можеш ли да ми услужиш днес с триста гулдена?

— Много са! Няма ли да е по-добре, да речем, двеста?

— Моля, моля! Триста! Няма да зарежеш все пак най-добрия си приятел в беда, я!

— Добре, де! Ето ти ги!

Шарфенберг отброи сумата на „приятеля“ и я сложи на масата. Другият огледа парите с наслада, улови двете ръце на лейтенанта и извика:

— Бог знае, той ми дава триста гулдена! Човече, Шарфенберг, ти трябва да си пожънал богат урожай!

Това поласка лекомисления лейтенант.

— Да — каза той, — мога да бъда доволен.

— Значи днес на твоето небе е изгряла звездата на щастието! Бруно, днес трябва да играеш!

— Това и ще направя — ухили се Шарфенберг.

Приятелят ставаше все по-любопитен.

— Бъди откровен! Колко имаш? — попита.

— Е, добре, ти трябва да знаеш. Десет хиляди гулдена.

— Десет… десет… свети Себастиан! Ти естествено само ме будалкаш!

— И през ум не ми минава!

— Това е невероятно, това е чудесно, това е грандиозно!

— Ако ти се струва чак толкова удивително, я погледни тук! Ето, почти хиляда в банкноти и останалото в превъзходни ценни книжа. Южна Америка, Чили!

— По дяволите! Те трябва да се котират много високо!

— Сто и десет!

— Щастливец! Днес е твоят ден! Днес Фортуна те търси с хиляди очи. Така че днес трябва да играеш, Бруно! С щастието работата е точно както с Дявола! След като веднъж ти се усмихне леко, скоро започва да се смее с глас.

Шарфенберг се ухили.

— То ме погледна засмяно, това е вярно. Почакай, ще си направя шегата да опаковам тези чилийци и ще плащам с тях в плик. Ще ми помогнеш ли?

— Направи си го сам, скъпи Бруно! Опаковането е манипулация, за която най-малко съм надарен. Значи днес можем да те очакваме в казиното. Е, добре! Знам, наистина, че при днешното ти щастие ще загубя тристата гулдена в твоя полза, но не ти зловидя. Ти си такава вярна душа!

Но вън, когато беше напуснал къщата, промърмори доволно на себе си:

— Десет хиляди гулдена! Тоя Шонлайн трябва направо да е изперкал! Но това ми е приятно. Ние ще го източим! Днес ще се прибере вкъщи без един кройцер, гарантирам за това!

* * *

Едва „приятелят“ беше напуснал Шарфенберг и той се сети, че проклетият асесор му е назначил за днес среща в Кралския околийски съд. Беше вече късно, но той знаеше, че асесорът, както и другите служители на Околийския съд, могат да приключат службата едва привечер. Бързо се преоблече, взе едно бастунче в ръка и се отправи нататък. Асесор Фон Ансбах го прие веднага, покани го да седне и попита:

— И така, хер Фон Шарфенберг, познавате ли, моля, някой си Петерман? — започна той.

При този въпрос Шарфенберг не се почувства добре.

— Има няколко мъже с това име — отговори неуверено.

— Съвсем вярно. Един от тях се казва Карл Петерман и е работил при вашия баща. Бил е осъден за злоупотреба. Какво е злоупотребил?

— Пет хиляди гулдена от касата на моя баща — отговори Шарфенберг колебливо.

Асесор Фон Ансбах извади връзка съдебни преписки.

— Петерман тогава веднага си е признал. Но съдебният съветник Зейболд и аз между другото вече не сме убедени в неговата вина. Вие по онова време сте имали големи дългове, хер лейтенант Фон Шарфенберг. Наложило се е да продадете състезателни коне на ваши заемодатели.

Лейтенантът пребледня.

— Това е лъжа! — изрече мъчително.

— Едва ли — отбеляза асесорът с хладна усмивка. — Ние сме много добре информирани за финансовото ви състояние.

Той посочи лежащите пред него преписки.

— Вие сте дължали на вашите кредитори още няколко хиляди гулдена над стойността на конете. Те са ви заплашили със съд, но вие сте били неплатежоспособен. Внезапно като че сте удовлетворили досадните господа. По същото време от касата на баща ви изчезват пет хиляди гулдена, а дългогодишният управител на вашите имоти признава, че е играл комар и по-късно е присвоил парите. След нашите разследвания ние можем само да го отречем. Нищо не говори за големи хазартни загуби на хер Петерман. Какво да мисли човек за тая работа?

Лейтенантът беше клюмнал на стола си.

— Откъде знаете всичко това? — отговори накрая с принудена усмивка. — Това си е чисто оклеветяване.

Асесорът го погледна остро.

— Хер Фон Шарфенберг, аз съм криминалист и, в качеството си на такъв, психолог. Обучен съм да прониквам в замислите на онези хора, които искат да скрият от мен истината. Ето как и вашата душа стои открита пред мен. Зная, че не сте лош човек. Но признанието относно мнимата злоупотреба на Петерман не мога да ви спестя. Ще опитам всичко възможно в рамките на моята власт да ви предпазя от позора на едно съдебно заседание. Не е бивало да приемате жертвата, която Петерман е принесъл за вас. Той навярно час след час се е надявал, че ще му отнемете горчивата чаша. Още при разглеждането на делото е казал „Да“ с твърдото убеждение, че ще изскочите от кръга на слушателите, за да извикате високо „Не“… Напразно! Бил е отведен и е понесъл незаслужения позор. Той е проявил голяма доблест, а вие — една също толкова голяма страхливост. Казвам ви го на четири очи и ви давам добрия съвет да си признаете нещата. Но същевременно ще ви дам и възможност да изповядате всичко на баща си, преди ние да сме принудени да му изпратим съответното известие. И не си мислете, че Петерман вечно ще мълчи! Съветвам ви още веднъж: имайте кураж и си признайте най-сетне! Сбогом засега! Днес повече нямам какво да ви кажа.

С тези думи Шарфенберг бе освободен. Той не посмя да отговори, обърна се мълчаливо и си тръгна. Взел бързо решение, насочи крачки към игралното казино на офицерите, в което беше загубил толкова големи суми.