Карл Май
Блудния син (4)

Глава 4
Търговци на хора

Ерих Уланд имаше вид на бонвиван, а и си беше такъв. Облечен по последна мода, той се размайваше по една малка, тиха улица в столицата, при което изпълняваше с бастуна движения, сякаш се намираше в двубой с някой фехтовач. Същевременно свинските му очички постоянно се стрелкаха надясно и наляво и забелязваха всяка дреболия. Беше се насочил към една приятна новооткрита кръчмица, която в началото имаше малко посетители, но от няколко седмици беше много оживена. Клиентите бяха най-вече млади хора — ученици, студенти и също преподаватели. Това си имаше своята особена причина и тя беше… новата сервитьорка. Момичето беше още много младо, може би деветнайсетгодишно, но притежаваше особена привлекателност. Лицето й бе облъхнато от детска невинност, която би трябвало да респектира всеки, дори особено безскрупулен човек.

Локалът се състоеше от две стаи. В задната седеше един възрастен господин, който редовно се отбиваше тук. Беше познат на съдържателя и тъкмо беседваше с него относно новата сервитьорка. Клиентът хвалеше нейните внимателни и мили обноски, но прекъсна, защото тя тъкмо влезе в задната стая, за да се отмори с някакво плетиво. Съдържателят се сбогува с господина и напусна помещението.

Не мина много и влезе Ерих Уланд. Поздрави едва-едва, но с определена елегантност и си поръча малка чаша вино. Сервитьорката го обслужи и седна на една пейка. Заета с ръкоделието си, тя не забелязваше, че гостът внимателно я наблюдава в продължение на доста време. Накрая от дългото мълчание явно му доскуча. Прокашля се полугласно и попита мимоходом:

— Помните ли ме, фройлайн?

Внезапното заговаряне предизвика лека червенина по страните й и тя отговори любезно, но тихо:

— Снощи бяхте тук, нали?

— Да. И идвам още рано-рано сутринта, защото вашето вино наистина е превъзходно.

— Това би трябвало да го чуе съдържателят — отвърна тя. — Ще се зарадва.

— О, да — отбеляза непознатият с особена нотка в гласа. — Откак вие сте тук, клиентите пристигат направо на потоци. Това, разбира се, не ме учудва при една толкова приятна… напитка като това бяло вино.

Всъщност искаше да каже „девойка“, но навреме се поправи. Сервитьорката не обърна внимание на забележката. Продължи да работи и беше съвсем очевидно, че смята разговора за приключен. Гостът обаче продължи след кратка пауза:

— Жалко само, че няма да мога да дойда пак. Аз не живея тук и за в бъдеще навярно рядко ще имам случай да идвам в столицата.

Тя не отговори. Отново минаха няколко минути. Той опита нова отправна точка за прекъснатия разговор. Очите му се спряха на старото пиано, сложено до стената. Попита:

— Свирите ли от време на време на това пиано, фройлайн?

Тя се изчерви леко и отговори:

— За съжаление никога не съм се учила.

— Така ли? — направи се на учуден господинът. — Жалко! Свиренето на пиано е включено в общото образование. Всяка млада дама трябва да го умее.

Момичето отвърна тихо:

— Родителите ми бяха твърде бедни, за да мога да си го позволя. Татко беше дърворезбар, но вече не може да упражнява занаята си. Дясната му ръка попадна под циркуляра и изгуби три пръста.

Клиентът додаде съчувствено:

— Олеле! Лоша работа! От сърце съжалявам за него. Сега вашата клета майчица трябва двойно да работи!

Сълзи бликнаха в очите на младата сервитьорка и тя отвърна, почти хлипайки:

— Вече нямам майка. Почина още преди години от треска. Лекарите го наричат гладен тифус. Това означава, че храната ни е била еднообразна. Макар че винаги сме имали нещо за ядене, всички важни хранителни продукти ни липсваха. Ето защо трябваше да тръгна да печеля — за себе си, за татко и моите три по-малки сестри. Втората по големина сестра е на четиринайсет години. По Великден си дойде от училището и сега трябва вместо мен да се грижи за дома.

Непознатият излицемери жив интерес. Попита:

— А с какво се занимава вашият баща? От какво живее?

— Продава плодове — отговори тя. — Може да го прави въпреки инвалидната си ръка.

— При това положение сигурно давате почти цялата си заплата на семейството? — подхвърли между другото той.

Сервитьорката кимна. Беше й трудно да каже на глас „Да“. Обичаше от сърце баща си и сестрите. Каквото правеше, правеше го с удоволствие. Да е бедна, не беше позор, но да говори открито за това, й беше неприятно.

Отново възникна пауза. После любопитният гост подхвана пак:

— Как се казва баща ви?

— Вебер.

— А вие?

Момичето го погледна учудено.

— Магда — каза.

Гостът бе видимо запленен.

— Красиво име — отбеляза той. — И сега работите тук? Но сигурно малко печелите?

Разговорът би могъл всъщност да се нарече разпит, но Магда Вебер, изглежда, не го забелязваше.

— Три гулдена месечно с храна и квартира — каза тя тъжно.

— Наистина е малко — рече Уланд. — Как възнамерявате при това положение да подкрепяте бедния си баща, толкова повече че се нуждаете и от нещо за себе си?

— О, що се отнася до мен, аз не съм взискателна! — отвърна Магда живо. — Но от малко пари за бельо и някои други неща наистина се нуждая. Може би ще си намеря друго, по-добро място. Съдържателят може да ме харесва, но веднага ще ме освободи, ако го помоля и се откажа от последната месечна заплата. Но какво ще ми помогне това? За хората съм още твърде млада, трябва тепърва още да се уча. Повече от три гулдена никъде няма да ми предложат.

Уланд кимна в знак на съгласие.

— Да, да, така е в столицата! — подметна той. — При нас плащат десет пъти повече.

Любопитството й се пробуди. Вдигна рязко хубавата си главица и попита:

— При вас? Къде е това?

Другият сякаш не забеляза нейната живост. Продължи спокойно:

— В Роленбург. Да, там хората умеят да живеят! Не експлоатират прислугата както тук. Момиче, което добре си върши работата, в неделя е свободно, получава високо възнаграждение и щедър подарък за Коледа.

— Каква е заплатата там? — попита Магда.

Посетителят си придаде тайнствен вид.

— Хм! — провлече той. — Това зависи от мястото, което момичето заема — прислужница, домашна помощница, камериерка, продавачка или сервитьорка. Вие какво предпочитате?

— Сервитьорка не ми се иска пак да ставам. Но като домашна помощница с удоволствие бих работила при някоя дама.

Уланд погледна Магда с добре изиграно удивление.

— Наистина ли? Излиза, сякаш самата съдба ме е изпратила насам. Аз знам именно едно добро, много добро място при една моя сродница в Роленбург. Знаете ли, тя е художничка, при това известна. При нея живеят на пансион известен брой млади дами, които искат да усвоят изобразителното изкуство. За тези дами тя се нуждае от камериерка. Прислужница и домашна помощница вече си има. Камериерката впрочем трябва да се грижи за по-фината и лека работа. Заплатата е доста висока, а че тези дами на изкуството дават добър бакшиш, не е трудно да си представите!

Неопитното момиче стана от мястото си, очите му блестяха от радост. Посетителят почувства, че е постигнал целта си. Уж между другото подхвърли:

— Впрочем заплатата възлиза на петнайсет гулдена месечно без бакшишите и подаръците.

— Петнайсет… Боже мой! — извика Магда. — Ох, да можех да получа това място!

Непознатият сложи доверително ръка на рамото й.

— Е, ще ви кажа, че моята сродница ме помоли да се огледам за подходящо момиче. Бих могъл веднага да ви заведа.

— В такъв случай ви моля, не вземайте друга!

Магда му протегна умолително малката си ръка. Той я улови и каза с тон на бащино доброжелателство:

— Е, вие сте млада, наистина, но всеотдайна и добре възпитана. Ще рискувам да ви представя на моята родственица. Документите ви в ред ли са, така че да можете незабавно да тръгнете?

— Веднага ще говоря със съдържателя.

— Хубаво! Но трябва да ми изпълните една молба. Премълчете пред сегашния си работодател къде отивате! Причината ще ви съобщя по-късно. Аз ще пътувам следобед с влака в пет часа. Елате на гарата с вещите си!

— Ох, аз нямам много, защото съм бедна — каза свенливо Магда.

— В Роленбург много скоро ще можете да си набавите хубаво бельо и красиви дрехи — прибави непознатият. — Моята роднина се казва Мелита. Не е омъжена. Моето име е Уланд. Аз много се радвам, че мога да помогна на сродницата си и на вас. Там ще бъдете много добре! Ето ви пет гулдена като предплата. Уредено?

Той протегна ръка и Магда я стисна сърдечно. Клиентът й даде още един гулден и каза:

— Това е за виното.

— Много е, хер Уланд! — отбеляза Магда бързо.

— Стига! — отклони Уланд. — Работата следователно е уредена. Сега разчитам, че ще дойдете навреме за влака!

— О, ще бъда много рано на гарата! — увери Магда.

Уланд кимна доволно.

— Хубаво! И така, довиждане, мило дете!

— Адио, хер Уланд!

Той й подаде ръка и тръгна. Магда се чувстваше изключително щастлива. Веднага побърза да отиде при съдържателя. Той беше удивен, наистина, от ненадейното й решение, но се съгласи, понеже жена му вече ревнуваше от младата сервитьорка.

* * *

Възрастният клиент в задната стая беше чул всяка дума. Когато Уланд напусна локала, той си изпи набързо виното, сложи парите до чашата и го последва. Уланд се разходи разположено по няколко улици и влезе в едно изискано кафене.

„Постигнах един брилянтен гешефт — помисли си той — и мога да направя нещо добро за себе си. Дано само малката удържи на думата си!“

Едва беше седнал, възрастният мъж влезе и се упъти към неговата маса. Като видя новодошлия, Уланд подскочи.

— Хайнц, ти? — възкликна удивено.

— Хей, не толкова високо! — изсъска другият. — Тук и стените имат уши. Впрочем поздравления за очарователната Магда Вебер!

Уланд не повярва на ушите си.

— Как? Ти знаеш? — попита смаяно.

— Всичко. Седях наблизо, в задната стая, и чух разговора ти с младата гъска. Вие, разбира се, не можехте да ме видите. Апропо, ти не беше ли се впуснал на лов и при Винкелман?

— Не ми говори за Винкелман — изръмжа Уланд вкиснато. — Там стана прекалено горещо за мен, откак един странен тип ме огледа зорко на няколко пъти. Имам приятели в полицията и ето как не беше трудно да разбера, че става дума за някакъв проклет полицейски копой. И тъй, смених презглава района и вече имам резултат!

— И то какъв резултат! — съгласи се Хайнц. — Сигурен ли си, че момичето ще прояви добра воля, а?

— Дали ще прояви, или не — отбеляза Уланд присмехулно — на Мелита и мен никой не може да се противопоставя! А как върви твоята далавера?

Съучастникът му се изхили отвратително.

— Добре като твоята! Но едно искам да ти кажа. Ерик, бъди нащрек! Зад твоя копой може да се крие онзи таен полицай, дето отскоро се навърта наоколо и много се интересува от търговията с момичета.

— Нека си се интересува — произнесе надуто Уланд. — Но горко му, ако ми се набърка в занаята! Тогава… — Той направи движение, все едно извърта шията на някого. — Сега нека се чукнем за моята нова придобивка! Хер обер, една бутилка от най-доброто!

* * *

След сбогуването си с Хайлман на столичната гара Карл Петерман се бе отправил директно към полицейското управление, за да се осведоми на регистрацията за своята дъщеря.

— Валеска Петерман? — повтори служителят, докато се ровеше в адресния регистър. — Записана е при фрау Гро на „Уфергасе“ 10.

Петерман тръгна. Сърцето му се бе стегнало до пръсване. Значи неговото дете наистина се намираше при тази ползваща се с толкова лошо име фрау Гро! На „Уфергасе“ позвъни на къщата с посочения номер. Никой не отвори. Петерман трябваше да си тръгне с несвършената работа.

През следващите дни се стараеше според силите си да си намери работа в столицата, но никой не искаше да приеме един осъден за злоупотреба. Няколко пъти опита да завари вкъщи мадам Гро, ала тя уж беше заминала. Едвам три седмици след неговото пристигане в столицата му провървя да види как една изискано облечена дама влезе в къщата на „Уфергасе“ 10. Бързо решил, той я последва и не допусна да бъде отпратен от смутената прислужница. След неколкоминутни пререкания най-сетне беше пропуснат при мадам Гро.

Дамата стоеше във високомерна поза по средата на стаята. Петерман се поклони леко и понечи да извини с няколко думи нахълтването си, но беше прекъснат.

— Аз не ви познавам. Какво искате?

— Мен действително не познавате, мадам, но познавате моята дъщеря.

Дамата се направи на учудена.

— Вашата дъщеря? Как така?

— Тя работи при вас.

— При мен? А, вие се казвате Петерман. Да, една Петерман работеше при мен.

— Дъщеря ми не е ли вече при вас? — попита Петерман.

— Не. Тя всъщност беше за много кратко при мен.

— А не бихте ли могли да ми дадете информация къде се намира сега? — осведоми се Петерман с все още учтив тон.

— Не. Аз не съм любопитна. Нямам навика да питам напускащото ме момиче къде отива. Това изобщо не ми влиза в работата!

— Но вие все пак трябва да сте й изготвили препоръка!

— Естествено! Сещам се, че й дадох препоръка, от която можеше да е доволна.

— В полицията все още се води на регистрация при вас!

— Ако не се е обадила съгласно реда, то това не е моя работа. Друг въпрос да имате? Времето ми е оскъдно!

Беше повече от ясно. Петерман се сбогува сухо и напусна необщителната дама. Прислужницата го отведе до вратата и понечи да го пусне да излезе, но Петерман се обърна още веднъж и попита:

— Отдавна ли работите тук?

— Да, майн хер — отговори тя колебливо, — пълни три години.

— И сигурно сте много натоварена?

— Така е, с цялата къщна работа.

Петерман кимна радушно.

— При това положение вашата колежка Валеска май не е била много необходима? Аз всъщност съм й роднина.

Момичето не долови задната мисъл на тези думи и отвърна непринудено:

— Напълно сте прав! Затова и трябваше да си тръгне.

— Да, да — кимна Петерман. — Къде отиде всъщност?

— Не знаете ли? — попита момичето учудено. — Е, в Роленбург естествено, при фройлан Мелита!

Петерман се постара да не издаде радостта си, благодари вежливо и се отдалечи. Прислужницата отиде в стаята на господарката си.

— Какво има? — попита тази троснато.

— Мъжът си тръгна — доложи момичето. — Попита ме откога работя тук и къде е отишла Валеска.

Фрау Гро скочи от софата, където току-що се бе настанила.

— Ти да не би да му каза?

— Защо не? — попита момичето уплашено. — Той каза, че бил роднина на Валеска. Да не би да не е вярно?

— Напротив, напротив, за жалост! Каква непредпазливост! Трябва веднага да предупредя Мелита. Бързо при Хайнц! А ти оставаш тук и не отваряш на никого!

Дамата изхвърча навън и остави стреснатото момиче.

* * *

Вилхелм Хайлман се беше обучавал при кръстника си Хайдер в столицата, но беше син на беден тъкач от Лангенщат, горе в планините. Родителите му бяха починали рано и го бяха оставили под опеката на едни роднини, които криво-ляво се грижеха за него. Един ден в планините дойде кръстникът Хайдер, за да прибере четиринайсетгодишното момче и да му даде занаят. По-нататъшната му съдба ни е известна.

Само няколко дена, след като невинността на Хайлман бе установена, той си намери нова работа в Роленбург. Оттогава бяха минали три седмици и младият мъж трябваше още веднъж да отиде до столицата, за да отговори на няколко въпроса на комисаря Андерс. Това сега беше уредено и Хайлман чакаше на столичната гара влака си за Роленбург. Той седеше в чакалнята на втора класа, пиеше чаша бира и плъзгаше поглед наоколо. Ето че очите му се спряха на едно младо момиче, което седеше близо до него и бе оставило до себе си една голяма чанта. Хайлман се почувства неволно развълнуван от нейната външност. Това бе една разцъфтяваща се красота, но не само тя привлече неговите очи. В нейните меки, нежни черти намери нещо, което му се стори удивително познато. И странно, тя също погледна няколко пъти към него, а когато погледите им се пресрещаха, свеждаше мигли, но не изплашено, а по-скоро като изпълнена с радост. В един момент Вилхелм Хайлман стана, направи няколко бързи, решителни крачки към нея, поклони се леко и каза:

— Извинете, фройлан! Не сме ли се виждали вече?

Тя се изчерви, но отговори простичко:

— Дори често, хер Хайлман.

— Как? Вие ме познавате? И къде всъщност сме се виждали?

— В родния ни град, в Лангенщат — отговори момичето тихо.

— Я гледай, вие всъщност сте дошли от горе? Аз от доста години не съм бил, наистина, по онези места. Но, хмм! Вашето лице ми говори така приятелски, а не знам с какво име да се обръщам към вас.

Хайлман направи слисана физиономия.

— Черешите?

— Черешите, цариградското грозде, крушите и ябълките, които тайно промушвахте през оградата, за да може някой да ги намери. Този някой беше едно малко, бедно момиченце, което никога нямаше и пфениг да си купи такива плодове. Вие също нямахте много, наистина, но все намирахте случай да свършите някоя куриерска услуга и да получите като отплата разни плодове, които от своя страна давахте на малкото момиче. Междувременно, разбира се, то стана малко по-голямо.

Вилхелм отстъпи крачка назад. Изненадата бе изписана по лицето му, когато възкликна:

— Вие сте Магда? Магда Вебер! Ей, каква голяма радост! Не сме се виждали цяла вечност!

— О, да — усмихна се дяволито Магда. — Тогава аз бях съвсем малко, глупаво девойче, търчах боса и нагъвах каша от грис. Но скоро настъпиха тъжни времена за мен. Майка почина, а татко почти си изгуби ръката, циркулярът му я осакати. И това естествено сложи край на дърворезбата. Залови се с дребна продажба на плодове, която едва-едва изхранва него и трите ми сестри.

При тези думи сведе поглед към земята. Хайлман разбра веднага.

— Предполагам, че сте напуснали Лангенщат, за да си потърсите работа в столицата? — попита деликатно.

— Доскоро работех като сервитьорка в една пивница — отвърна Магда смутено.

— Колко жалко, че не съм имал възможност да ви помогна — извика Хайлман поривисто. — Та аз четиринайсетгодишен напуснах Лангенщат и оттогава преживях… много лоши неща, но също и хубави. Каква случайност, че се срещнахме тук. Сега накъде ще пътувате?

— За Роленбург, където днес трябва да постъпя на нова работа — отговори Магда. — Ще ставам камериерка при една дама, която държи пансион за млади художнички.

— Как се казва? — попита Хайлман предпазливо.

— Фройлан Мелита.

— Не ми е познато това име. Наистина, аз самият съм от съвсем скоро на работа при един книговезец в Роленбург. Но както и да е! В коя класа ще пътувате?

— Не знам — отговори Магда. — Ще пътувам дотам с един господин, който е роднина на новата ми господарка и ме избра за работата.

Хайлман вдигна поглед.

— Точно сега един господин влезе. Изглежда, търси някого.

— Това е той — отговори Магда, като се огледа. — Маха ми. Трябва да отида при него.

Тя посегна към чантата. Вилхелм й подаде ръка и каза:

— При тези обстоятелства действително не бива да ви задържам. Надявам се, в Роленбург пак ще се видим. Или не желаете?

Тя позабави отговора, после тихо прозвуча:

— Много ще се радвам. Адио, хер Хайлман!

— Адио, Магда!

Погледът му я проследи, докато тя изчезна в чакалнята на трета класа. Уланд стоеше там и я посрещна със зъл поглед.

— Какво правехте там?

Тя го погледна учудено.

— Защо питате?

— Защото трябваше да чакате в тази зала!

— Не помислих за това — извини се Магда. — А и не можех да знам, че ще пътувате в трета класа. Като роднина на фройлан Мелита иначе сигурно пътувате във втора?

„Я гледай, тая малка оса можела и да жили“ — помисли си Уланд. Но не допусна гнева му да се забележи, в противен случай на мухата можеше да й хрумне в последния миг да отлети.

— Щях да пътувам във втора класа, но всичко е заето. Кой беше господинът, с когото говорехте?

— Той е от родния ми край и работи като книговезец в Роленбург.

Лицето на Уланд внезапно бе обезобразено от злобна усмивка, когато продължи:

— Е, в такъв случай сигурно пак ще го срещнете. А сега да извадя билети.

Едва ги беше купил и прозвуча първото оповестяване на влака. Те излязоха на перона, за да се отправят към купето. Вън стоеше младият книговезец. Той ги проследи, докато се качиха. После се запъти към купето като под давлението на внезапна мисъл и свали шапка.

— Извинете, майн хер! — каза. — Името ми е Вилхелм Хайлман.

— Хубаво! — отговори Уланд, без да назове своето, както изискваше учтивостта.

— Вие ще пътувате с тази дама до Роленбург, нали?

— Действително.

— В трета класа е студено — каза Хайлман с угрижена нотка в гласа. — Позволявате ли да й дам палтото си на разположение? То, наистина, е само едно обикновено пардесю, но държи топло.

— Не е необходимо. Достатъчно топло е. Впрочем това изобщо не ви засяга!

Тогава младият мъж пристъпи една крачка по-близо до купето, погледна учудено другия в лицето и заговори:

— Хер, какво ви хрумна! Вашите обноски са направо грубиянски! Аз ви се представям, а вие премълчавате своето име. Давате вид, сякаш можете да заповядвате на тази дама, а пък тя може да пътува до Роленбург както и с когото си иска. Аз я познавам, не искам да мръзне и ако вие не можете да търпите палтото ми във вашето купе, фройлайн Вебер ще седне при мен. Аз също пътувам в трета класа, наистина, но така ще може да получи пардесюто!

Беше достатъчно ясно казано. Уланд замълча вбесено. Вилхелм свали палтото си, стъпи на стъпалото и подаде на момичето топлата дреха.

— Ето, Магда, завийте се!

Тя се изчерви, но не върна палтото. Хайлман отиде едно купе по-нататък, а Уланд се умълча, за да не събуди недоверие у своята плячка. Тя се облегна в ъгъла и затвори очи. „Магда“ я беше нарекъл, с малкото й име. Връхлетя я изобилие от чувства, които я доведоха до голямо объркване.

Междувременно Хайлман се отдаде на своите мисли. Уланд му беше крайно антипатичен. Надяваше се Магда да не е попаднала на вълк в овча кожа…!

Когато пристигнаха в Роленбург, Вилхелм отиде при Магда и Уланд и помоли за палтото си. За да не се налага отново да се разправя с Уланд, той се сбогува набързо и си тръгна, все още потънал в тежки мисли. Реши възможно по-скоро да потърси жилището на тази напълно непозната за него „фройлайн Мелита“.

* * *

Беше два дни след отпътуването на Магда Вебер от столицата. В околийския съд седеше младият асесор Франц фон Ансбах над куп важни съдебни преписки. Въпреки своята младост той беше успял за съвсем кратко време да спечели пълното доверие на своите началници. Понастоящем се занимаваше с делото „търговия с момичета“, както обикновено го наричаше Арнд. Няколко полицаи бяха по следите на „достопочтения“ хер Уланд. Комисар Андерс лично бе поел ръководството на деликатната задача по наблюдението.

Франц фон Ансбах тъкмо четеше доклада на един от най-благонадеждните сътрудници на детектив Арнд. Преди няколко дни той бе изгубил от очи така наречения „хер Уланд“ в таверната на Винкелман. В земята ли беше потънал предполагаемият търговец на момичета? Докато Ансбах следваше мислите си, вратата на неговия кабинет се разтвори широко и… комисар Андерс се втурна вътре, видимо възбуден.

— Хер, асесор, лоши новини!

Ансбах го погледна тревожно.

— По работата на Арнд? — попита бързо.

— Да — потвърди комисарят. — Нашият човек, който наблюдаваше Уланд в таверната, преди два дни най-сетне е открил отново следите му, и то в една нова винарна в столицата. Там се навърта известният „Хайнц“, на когото приписват какви ли не тъмни афери, и ето че сега там се появява и Уланд. Според описанието трябва действително да е той. Но… когато дяволът така поиска… Уланд отново се измъква, и то заедно с една млада сервитьорка на име Магда Вебер. След дълго търсене нашият достоверен осведомител открил, че Уланд е отпътувал преди два дни с Магда Вебер за Роленбуг.

Младият асесор скочи възбудено.

— Трябва да тръгнем след него! Не бива да оставим тази възможност да ни се изплъзне!

С тези думи побърза при своя началник, прокурора Унтерберг, който бе точно информиран за цялата тази нечиста работа. Той бързо взе решение и след няма и половин час асесор фон Ансбах, комисар Андерс и прокурор Унтерберг напуснаха столицата с вечерния влак по направление Роленбург. Но преди това бе изпратена шифрована телеграма до един сътрудник на Арнд в Роленбург Дешифрираното й съдържание бе следното:

„Пристигаме вечерния влак Роленбург… много важно… Уланд в Роленбург с Магда Вебер деветнайсетгодишна… вероятно пак Мелита… информирайте незабавно хер Арнд нашето пристигане… среща къщата М

прокурор Унтерберг“