Карл Май
Блудния син (24)

Глава 24
Траурна церемония

Броени минути след това събитие семейства Петерман и Рандау влязоха в салона на замъка. Там завариха детектив Арнд и адвоката, с когото хауптман Фон Шарфенберг преди това бе трябвало да се посъветва за още някои неща. Арнд се представи на фамилия Рандау и каза:

— Аз също като вас съм поканен на траурната церемония относно двамата покойни господа Фон Шарфенберг. Поканата първо доста ме учуди, тъй като аз никога не съм имал пряк контакт с тази фамилия. Междувременно научих, че трябва да присъствам, за да изпълня функцията на свидетел. Ще го направя с голямо удоволствие, понеже на всички вас предстои една изключителна изненада.

При думата „изненада“ очите му се спряха с радушна усмивка върху Петерман и неговата дъщеря.

Капелата на замъка беше драпирана с тежък черен плат. Зад олтара бяха застанали членовете на църковния хор от Лангенщат, а при малкия орган бе седнал местният кантор. Когато видя да влизат траурните гости начело с директора на затвора — последният носител на името Шарфенберг, той посегна към клавиатурата. Тихи, тържествено бавни акорди се понесоха в малкото помещение. А когато увертюрата свърши, църковният хор поде погребалната песен:

На живота времето лети,

с всеки час към гроба бързам.

И какво от туй, че може би

тук още да живея имам?

За смъртта мисли, човеко,

и не май се, нужно е едно!

Сега пасторът пристъпи към олтара и поздрави с пестеливи думи присъстващите гости. После се разнесе следващата строфа на песента:

Живей, както, когато умираш,

ще ти се иска да си живял.

Благата, които тук трупаш,

санът, който ти е някой дал,

не ще те радват те в смъртта.

Не са твои тези блага.

Последва същинското слово на духовника. За всеобщо удивление той започна да разказва притчата за блудния син, а после продължи:

— „Благословен, който иде в името Господне!“ Когато хер Фон Шарфенберг ме помоли да говоря днес на траурната церемония за неговия брат и племенника му, пожела да пропусна обичайните похвални слова. Аз уважих неговото желание. Господ Исус Христос ни е дал в Евангелието отговор на въпросите, които поражда у нас трагичната смърт на двамата твърде рано споминали се мъже. Единият, лейтенант Фон Шарфенберг, се обремени с тежка вина. Както Блудния син от притчата прахоса той целия дял, полагащ му се от имота. Майорът, неговият баща, не можа да му помогне. Милостивият Бог и Отец го прибра заедно с неговия син. А на нас Господ иска да каже в Евангелието, че прощава всички грехове и с радост приема отново блудния син в своята Вечност. Така нека също не забравяме, че сме грешници, от кал направени, и да молим Господа да ни даде един ден опрощение на греховете. „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Нека не бъдем злопаметни към покойниците, а да се помолим за спасението на техните безсмъртни души. Да пребъде! Амин!

При последните думи неговият глас беше възприел клетвено звучене. Той се дръпна от олтара и песента продължи:

Често духом при гроба ходи,

как мощите ти спускат гледай.

Говори: „Аз пръст съм, Господи,

учи ме да мисля за тоз’ край.

Поучавай ме ТИ всеки ден,

дано стана по-мъдър и умен.“

Настъпи тържествена, почти угнетяваща пауза. Хауптман Фон Шарфенберг пристъпи бавно напред и застина блед и неподвижен до олтара, сякаш беше окаменял. Но ето че вдигна леко ръка и заговори сериозно:

— „Аз пръст съм. Господи, учи ме да мисля за тоз’ край! Поучавай ме ти всеки ден, дано стана по-мъдър и умен!“ Това са думите, които звучат в моите уши и сърцето ми, откак получих потресаващата новина за смъртта на тези двама души. Те си отидоха от живота, без да са се покаяли за вината, която лежеше на съвестта им. Като последен носител на тяхното име аз искам да снема от тях тази вина.

Помълча за миг. Беше миг на напрегнато очакване. После каза:

— Хер Петерман, приближете с вашата дъщеря! Имам да говоря с вас.

Това бе неочаквано за двамата. Въпреки това Петерман хвана Валеска за ръката и пристъпи с нея към Шарфенберг, при което попаднаха в ярката светлина на свещите. Хауптманът заговори:

— Покойният лейтенант Фон Шарфенберг извърши спрямо вас тежко престъпление. Той ви отне свободата и честта, а само една дума от неговата уста щеше да е достатъчна да докаже пълната ви невинност. Той премълча от страхливост и на вас ви бе наложено наказание, без да сте извършили престъпление. Но: De mortuis hihil nisi bene^[1].

Вие бяхте верен слуга на нашия дом и се жертвахте, за да запазите честта на името ни. Бяхте третиран като престъпник. Междувременно вашето единствено, непорочно дете попадна в престъпни ръце, от които, за щастие, бе избавено. За всичко това трябваше да отговарят тези двама мъртъвци. Те преминаха в отвъдното, без да съумеят да дадат възмездие. Аз имам задължението да го сторя вместо тях. С това искам да заявя на тази траурна церемония, че по вас, хер Петерман, не е останало полепнало и най-малкото петно. Вие принесохте на покойните една жертва, за каквато едва ли някой друг би намерил сили. Аз съм готов да ви дам удовлетворението, което моята съвест ми повелява. Като последният носител на името Шарфенберг ви моля да простите на двамата покойници. Мога ли да се надявам, че ще изпълните тази моя молба?

В капелата беше толкова тихо, че човек би могъл да долови трептенето на паяжина. Петерман каза:

— Аз им прощавам!

— А вашата дъщеря?

— Тя също им прощава. Дано Бог бъде за тях милостив съдник! Ще се моля за тях.

Хауптманът заговори развълнувано:

— И дано той ви се отплати за онова, което мъртвите вече не могат да поправят! Вие пожертвахте честта на своето име и единственото признание може да се състои в това, аз да ви приобщя към моето име. Аз нямам деца, следователно мога да ви осиновя, фройлайн Петерман. От този миг вие сте моя дъщеря и след съпругата ми ставате моя единствена наследница. Негово величество кралят даде разрешение да се наричате Валеска фон Шарфенберг-Петерман. Документите са вече изготвени. Мога ли да ви ги предам, хер Петерман?

Запитаният остана безмълвен, дъщеря му също. Директорът трябваше да повтори въпроса си, преди да получи отговора:

— Това е невъзможно, напълно невъзможно!

— Аз изпълнявам един дълг, хер Петерман, и го изпълнявам с удоволствие — заяви сериозно Шарфенберг, като пристъпи по-близо към него. — Не искам да ви отнемам дъщерята и нито настоявам да гледате на осиновяването като на обезщетение за онова, което сте преживели, а желая само да ви дам доказателство, че се ползвате с пълното ми уважение. Ако се съгласите с осиновяването, ще ми докажете, че наистина сте простили на мъртвите и не таите ненавист също срещу мен. Моля ви, приемете!

Тогава Петерман поддаде.

— Е, добре, няма да се противя, стига дъщеря ми да е съгласна да носи вашето име!

— А вие, фройлайн Петерман?

— Още не мога да го осъзная — промълви запитаната.

— О, бързо ще свикнете — увери Шарфенберг. — Аз не изисквам някаква саможертва от вас. Просто ще носите името ми и ще бъдете моя наследница. Ето ръката ми, стиснете я, моля, спокойно!

Тя му подаде ръка. Хауптманът я отведе в салона, където трябваше да подпише документите. Същото направи после баща й и накрая Арнд като свидетел. Поканените за траурната церемония поседяха още известно време заедно в обсъждане вълнуващите събития на днешния ден.

* * *

Няколко думи са достатъчни за разяснение по-нататъшната съдба на главните действащи лица. След кратко време на подготовка разглеждането на делото „Науман и съучастници“ пред Кралския околийски съд бе открито. Няколко дни по-късно присъдата бе произнесена. Краля на контрабандистите, убиецът Волф Науман, бе осъден на смърт, а неговият помощник Борвалд — на десет години затвор за съучастничество и опит за убийство на тъмничен надзирател и постови войник. В едно друго съдопроизводство лихварят Зигмунд Дорн и фалшификаторът Золбриг получиха по пет години затвор.

Благодарение усилията на прокурор Унтерберг трафикантите на момичета също бяха скоро осъдени. Мелита, Уланд и всички техни помощници отидоха за години наред зад решетките и никой повече не чу за тях.

Законът се стовари с цялата си тежест и върху книговезеца Хайдер, който се бе отнесъл толкова лошо със своя баща и съперника си Хайлман. Две години и осем месеца бе отплатата за неговите деяния — кражбата и дадените под клетва фалшиви показания. Нищо не му помогна фактът, че впоследствие бе станал наследник на златната чаша.

Продавачът на лотарийни билети Майбаум и неговият баща трябваше да излежат за злоупотреба по една година затвор. Помагачите на Науман в столицата, доколкото полицията успя да ги арестува, също получиха своето възмездие. Сред тях се намираше и така нареченият Рудолф, който в продължение на няколко години бе подпомагал тъмните гешефти на Науман под маската на почтен търговец. Той беше разобличен като другите и му бе наложено справедливо наказание.

Сега всички граждани можеха да си отдъхнат. В столицата отново възцари мир и спокойствие, а и в планините хората като че съвсем забравиха контрабандата след арестуването на Краля на контрабандистите. Също майсторът колар Хендшел от Оберсберг; роднината на стария въглищар, заживя отново мирно при своето семейство. Племенникът на Вебер полека-лека оздравя от тежките контузии и рани. Само останалите белези напомняха за фаталното събитие. Той изпълни мечтата си — закупи едно старо феодално имение близо до Лангенщат. Засели се там със семейство Вебер. А Хайлман остана в Поленбург и пое след време книговезницата от ръцете на майстора, който го бе приел с такова доверие.

* * *

Няколко седмици след процеса в замъка Валдау се състояха сватбите на две щастливи двойки. Едмунд фон Рандау се ожени за Валеска фон Шарфенберг-Петерман, а Вилхелм Хайлман — за своята Магда Вебер. Най-почетният гост на този радостен празник беше естествено… детектив Арнд. През този ден си пролича на каква любов и уважение се радва при хората, за чието щастие толкова много бе допринесъл. Само няколко дни след сватбата той замина за чужбина по следите на нов, труден случай. Прокурор Унтерберг, асесор Фон Ансбах и комисар Андерс получиха отличия за своята неуморна дейност лично от ръката на министъра на вътрешните работи. Със своето заминаване Арнд умело бе избегнал почетната церемония.

А при гробницата на господата Фон Шарфенберг край замъка Валдау местните жители всяка година виждат в деня на смъртта на бащата и сина една красива двойка — Едмунд фон Рандау, бившият лейтенант и настоящ земевладелец, и неговата Валеска, дъщерята на бившия затворник Петерман. Често и Карл Петерман придружава обичащите се млади хора до това място, където си припомнят без ненавист в сърцата мрачното минало и…