Карл Май
Блудния син (23)

Глава 23
Замъкът Рандау

Само на малко повече от половин час път от Лангенщат се намира селището Рандау, а над него се извисява замък със същото име, към който се числят обширни земи от околността. Съседният замък Валдау и замъкът Рандау владеят от незапомнени времена целия този край и му придават своеобразен, аристократичен отпечатък. Между господарите на двата замъка съществуваха приятелски отношения. Шарфенберг, притежателите на Валдау, и Рандау винаги бяха поддържали добро и дружеско съседство. Само напоследък се бе появила сянка в тези взаимоотношения. По-големият син на Рандау, лейтенант Едмунд, който служеше в артилерията на Роленбург, приемаше сериозно своята професия, докато лейтенант Фон Шарфенберг се бе смъкнал до нивото на комарджия и накрая дори попадна в ръцете на полицията като разпространител на фалшиви пари. Впрочем двамата и бездруго притежаваха твърде различни характери, за да е мислимо едно приятелство между тях.

* * *

Днес в замъка Рандау цареше малко по-голямо оживление от обикновено. Господарят на замъка имаше рожден ден и неговият по-голям син, лейтенантът, бе дошъл да прекара този ден при своите родители. По-младият потомък бе съобщил, че не му е възможно да дойде — готвеше заключителния си изпит в един много отдалечен, уединен интернат.

Беше преди обяд. Пролетното слънце се усмихваше през прозорците, а баща, майка и син седяха заедно в добро настроение, увлечени в оживен разговор. Всеки разказваше новините, които беше събрал за другите.

— Значи столицата преживя изключителни събития! — отбеляза барон Фон Рандау.

— Да, както може би никога, скъпи татко — потвърди Едмунд. — Трагичното самоубийство на Бруно фон Шарфенберг и смъртта на неговия баща предизвикаха голяма сензация. Относно подробните обстоятелства аз съм по-добре осведомен от другите, тъй като наскоро имах честта да се запозная с един господин, който от известно време играе важна роля в столицата.

— Кого имаш предвид? — попита бащата учудено.

— Тайния полицай Франц Арнд.

— Едно име, което сега често се среща във вестниците — забеляза с уважение бащата. — А сега да поговорим за по-важни неща! Знаеш, че на брат ти Матиас предстои зрелостен изпит. Ние винаги сме мислили, че ще се заеме с управлението на нашите имоти. Но сега той има други планове за бъдещето. И той иска да постъпи в армията.

С тези думи тайната беше изречена. Баща и майка отправиха изпитателно погледи към сина, за да прочетат от лицето му въздействието от бащиното съобщение. Едмунд се надигна бавно от мястото си, прекоси няколко пъти стаята, после пристъпи към прозореца и дълго гледа навън. Когато най-сетне се обърна отново, каза:

— Реших и така ще стане!

По лицето му бе залегнал израз на твърда, непоклатима решителност.

— Реши? Толкова бързо? — попита майката.

— Да, вие ме познавате! При нас не е както в някои къщи. Всички се обичаме, помежду ни никога не се е появявал облак. Не е необходимо да държим дълги речи, а каквото единият пожелае и иска да каже, другият предугажда и знае без множество обстоятелствени думи. Матиас никога няма да стане земеделец, това е сигурно. Вие знаете, наистина, че аз мечтаех за военна служба, за повишение и кариера… радвам се на уважението и задоволството на моите началници, но… но…

Той се поколеба, затова баща му попита:

— Какво „но“?

— Помисли за Жерава, Хагенау! Куха глава, пари, аристократична гордост и повече от съмнително поведение! Помисли за младия Шарфенберг! Такава трагична съдба! И такива познавам мнозина. От друга страна, ви е известна също моята стара любов към земеделието. Матиас може да отиде в армията, щом толкова много иска. Моят сегашен отпуск ще бъде преминаване към уволнение, каквото скоро ще поискам.

— Скъпи, скъпи Едмунд! — Майката протегна ръце към него. — Ти ни принасяш една голяма жертва и същевременно смъкваш голяма грижа от сърцето ни, повярвай ми!

Баронът също му стисна разчувствано ръката.

— Помисли, че аз вече не съм в младите години! Нуждая се от смяна. Ти си свикнал, наистина, с компанията на твоите другари, тя ще ти липсва, но кой ти забранява да живееш тук във весела среда?

Едмунд поклати глава и отговори отмерено:

— Татко, аз се наслаждавах на тази компания по-малко, отколкото може би си мислиш. Службата и моите книги за мен стояха по-високо от такива развлечения.

— И помисли — подхвърли майката, — в качеството си на офицер колко късно щеше да можеш да се заемеш със създаването на собствено домочадие!

— Аха! — разсмя се той весело. — Ето че си дойдохме на думата! Любимата тема на майките, изобщо на всички жени. Да се оженя ли трябва, майко?

— Защо не? — усмихна се тя. — Познавам някои подходящи за теб момичета!

Лицето на Едмунд внезапно се затвори.

— Не, скъпа майко! — отговори той сериозно. — Нещата са вече решени — аз никога няма да се оженя!

— Дрън-дрън! — обади се баронът. — Така казва всеки, който още не се е хванал на въдицата. И с мен беше така. Но сега си мисля, че най-голямата глупост на земята е да останеш без жена.

Едмунд погледна бащата и майката с изражение, каквото още не бяха забелязвали у него.

— Говоря с пълна сериозност. Ще си остана свободен!

— Боже мой, имаш ли всъщност някаква основателна причина за това, скъпи Едмунд? — извика бащата.

Едмунд се бореше със себе си. Виждаше се, че му е много трудно, но накрая заговори:

— Да. Трябва да го знаете. Днес е не само рожденият ден на татко, а един важен ден, който реши бъдещето на мен и брат ми. Ето защо ще говоря за тази работа, която нямах намерение да споменавам, но за пръв и последен път!

Майката го погледна сериозно.

— Едмунд, ти си намерил момиче, което обичаш?

— Да, майко! Но вие никога няма да можете да ми дадете съгласието си за тази женитба!

Беше казано с толкова категоричен тон, че родителите видимо се изплашиха. Едмунд не се смути, а продължи:

— Тя е от третото съсловие!

— По дяволите! — изригна баронът.

Той много държеше на произхода на своята фамилия и родословното й дърво, макар да не притежаваше вкостенялата гордост на предците, както някои аристократи. Но неговата жена направи успокоителен жест.

— Защо дъщерите на една буржоазна къща да не е също така достоен човек както една дворянка?

— Благодаря ти, мила майко — вметна тук Едмунд. — Ако беше само това, нямаше да имам грижи. Но тя е дъщерята на затворник!

— Господи, мили Боже!

Баронесата беше пребледняла от страх. Тя познаваше сина си. Знаеше, че може да има само една голяма любов. Докато размишляваше колко злочест и нещастен е нейният син, баронът мислеше само за позора. Той подскочи.

— Момче, луд ли си? Да залюбваш дъщерята на един затворник!

— Тя не носи никаква вина за това! — отбеляза хладно Едмунд.

Баронът не беше изтъкнат познавач на хората, ала въпреки това забеляза, че зад привидното спокойствие на неговия син се крие нещо съвсем друго. Майката също погледна слисано и с тревожна загриженост бледото лице на своя син. Сложи ръка на неговото оросено с едри капки пот чело и се дръпна стресната.

— Едмунд! — извика. — Ти си болен! Челото ти е ледено!

Синът отклони.

— Само за този път. Бъдете спокойни! Ще мине. Но сега знаете защо ще остана самотен и никога няма да помисля за връзка.

Баронът не беше решил да ругае ли, да се кара, да се смее или да плаче. Той крачеше възбудено напред-назад.

— Ама че рожден ден! Тая младеж направо ме побърква! Човече, та точно в такава жена ли трябваше да се влюбиш?

— Татко, залагам си живота, че на мое място и ти нямаше да постъпиш по-различно! — заяви тържествено Едмунд. — Изслушайте ме!

И той им разказа за партито по случай рождения ден на Хагенау, за къщата на Мелита и как е успял да защити милото момиче от натрапчивото поведение на другите. Не забрави да добави, че скоро след самоубийството на Шарфенберг бившият затворник официално е обявен за невинен по отношение някогашната злоупотреба. След това замълча и неговите родители също не намериха известно време дума. Накрая баронът сложи ръка на рамото му.

— Слушай, Едмунд, твоите откровения много ме изненадаха, трябва открито да го призная. Но ти не бива така романтично да приемаш нещата. Спасил си едно красиво и невинно момиче — добре! Намерил си известно благоразположение — също добре! Тя и нейният баща са страдали без вина, а твоето сърце силно се е развълнувало — също добре, също! Но сега какво по-нататък? Защо трябва такива минали неща да водят до последици, за които ще съжаляваш през целия си живот? Виждаш ли, кръвта през младостта пулсира в артериите по-бързо, отколкото в по-късните години. Ето защо всичко се явява преувеличено — както щастието, така и нещастието! Вярно е, че ти си по-особен характер. Сериозен си, горд, строг със себе си и задълбочен. Никога не си познавал повърхностни чувства и емоции. Но в този случай ще видиш, че си се заблудил. Вече виждам времето, в което ще се осъзнаеш и това момиче ще бъде за теб само един блед спомен.

— Никога! — отговори Едмунд рязко.

Баронът опита с хумор да спаси положението. Засмя се и каза:

— О, де да можеше само да ти се яви някое момиче, каквото беше твоята майка на младини, или… ех, мътните го взели!

Щракна с пръсти. Баронесата се усмихна и попита:

— Какво беше това щракане на пръсти?

— Оо, видях нещо чудно красиво, един женски ангел, една богиня, една кралица! Значи внимавай! Знаеш, че имах неотложни сделки в Грюнтал. Качих се оттам на влака и когато влязох в купето, тя вече седеше вътре — красива и с коси, черни като нощта. Имаше и двама господа. Единият беше явно баща й, а другият — мъж с изискани черти. Чудесна компания, чудесен разговор! За такива къси разстояния хората не се представят специално. Аз следователно си нямам никаква представа кои бяха те, но си оставам на твърдението: ако беше видял дамата, щеше да си изгубиш ум. Впрочем ти дойде да ме вземеш от влака, така че би могъл да я забележиш.

Лицето на лейтенанта се беше изчервило.

— Затова ли не можеше да се разделиш, когато слезе в Рандау? — попита той. — Отново и отново отправяше комплименти към купето!

— Не към купето, а към пътниците. Та нали и те постоянно ми кимаха!

— На теб ли? — засмя се синът. — Може на някой друг, който е стоял близо до теб!

— Дрън-дрън! — отвърна старият барон. — Та нали освен теб нямаше никой, а пък теб те изобщо не те познават. До мен стояха само неколцина селяни, за които със сигурност не се отнасяха поздравите. Поне да знаех закъде пътуваха! Не исках да питам.

— Що се отнася до това, мога да ти услужа. Слезли са в Лангенщат.

Баронът го погледна много учудено.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Известно ти е, че двамата Шарфенберг бяха погребани тихомълком. Днес в замъка Валдау ще се състои заупокойна церемония. Е, твоите непознати са добри познати на Шарфенберг и също са поканени. Впрочем ние се познаваме.

— Да не би тогава техните поклони да са се отнасяли за теб и въобще не за мен? — възкликна старият барон.

— Напълно е възможно. Аз също се поклоних, само че зад теб. Трябва да сме били доста ефектна двойка за купето.

Бащата прие нещата с хумор.

— Аха, значи аз съм измаменият! Затова тя се усмихваше толкова особено! А аз си мислех, че се усмихва от благоразположение заради моята вежливост! Но ти забравяш всъщност най-главното, техните имена.

Едмунд пропусна един миг, после отговори спокойно:

— По-младият от господата беше тайният полицай Арнд, а другият — един негов познат. Казва се Петерман.

Баронът намръщи чело.

— Само Петерман? — попита. — Не е дворянин? Е, нищо. Той беше фин и начетен мъж, правеше добро впечатление и аз сметнах, че е от аристокрацията. Едва ли съм виждал някога толкова високо и широко чело, каквото притежава този Петерман. И дамата е негова дъщеря?

— Действително — засмя се младият Рандау. — Познавам я отдавна и ти следователно виждаш, че нейната външност не може да ме излекува. Впрочем ти и не би пожелал да бъда лекуван от нея!

Баронът сви рамене. А от лейтенанта се бе отдръпнала цялата угнетеност. Той отведнъж стана отново весел и дори закачлив и родителите му се почувстваха щастливи, че своеобразният пристъп на меланхолия така внезапно бе отминал. Инстинктът на любящата майка поглежда, наистина, по-дълбоко от прозорливия ум на един мъж. При първата възможност, когато остана насаме със сина си, тя улови ръката му и попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос, скъпи Едмунд? Как стана така, че преди малко толкова ненадейно забрави своята печал?

Синът отбягна въпроса и само отбеляза:

— Да оставим това сега! Нещата ще се развият така, както Бог пожелае.

Тя прилепи една целувка към челото му.

— Той ще ги насочи към най-доброто.

По свечеряване барон Фон Рандау отпътува с жена си и сина си за замъка Валдау. Траурната церемония щеше да се състои след спускане на мрака. Когато слязоха в двора, управителят бързо приближи.

— Простете, майне хершафтен! Хауптман Фон Шарфенберг моли да бъде извинен. Той още се съвещава с адвоката си и ви умолява да се разположите в обичайните стаи!

Рандау тук винаги бяха гостоприемно посрещани и всеки член от фамилията си имаше при евентуално оставане определена за него стая. Семейството се отправи към своите помещения. Лейтенантът се раздели с родителите си и пристъпи към стаята с кабинета, която обикновено му бе предоставяна. Ключът беше вече пъхнат и той влезе. Стори му се, че го лъхна фино, приятно ухание. Огледа се.

— Направо като оранжерия за цветя, ммм! Но къде е източникът? Може би в помещението за преобличане?

Вдъхна благоуханието. Усещаше се аромат на виолетки и резеда. Рязко отвори вратата към кабинета и влезе… Вали Петерман стоеше пред него и протегна отбранително ръце.

— Господи! Вървете си! — произнесе със запъване.

Той си пое дълбоко дъх, поклати глава и отговори:

— Валеска, слушайте! От онази вечер в Роленбург все за вас мисля… непрекъснато. Борих се със сърцето си, храбро, с постоянство, ала то се оказа по-силно от разума. Откакто ви подслоних в съседство на замъка Рандау, не можех нито да говоря с вас, нито да ви видя. Баща ви се срамуваше от миналото си, но, от друга страна, не искаше да ме отблъсне, тъй като гледаше на мен като на ваш спасител. Отбих се два-три пъти, но не ви видях. Преди няколко дни чух, че сте заминали за столицата, за да говорите с хер Арнд. После до мен достигна новината за вашия баща, че неговата пълна реабилитация е вече безспорен факт. От какво тогава се дърпате така уплашено?

Вали го бе изслушала, но сега каза с умоляващ тон:

— Хер Фон Рандау, вие ме спасихте от голям срам и позор. Никога няма да забравя това, но сега ви моля да ме оставите сама! Нямах представа, че ви е известна моята стая.

Едмунд поклати глава.

— Добре, тръгвам си. Но преди това нека ви обясня вашата заблуда. Тази стая обитавам обикновено аз, когато съм гост на Шарфенберг. Пристигнах току-що и дойдох тук с погрешното мнение, че помещението е свободно. Валеска, аз ви обичам и винаги ще ви обичам. Моята любов е чиста и свята. Вие щяхте да бъдете за мен всичко, моето начало и моят край; всеки удар на пулса, всяко дихание щеше да е свързано с вас. Защо ме отблъсквате?

Поиска да се отдалечи, но в същия миг тя застана до него и улови ръката му.

— Хер Фон Рандау, сериозно ли го казахте?

Сама се прекъсна. Страните й бяха съвсем пребледнели, но тъмните й очи блестяха възбудено.

— Да — увери Едмунд. — Когато ви срещнах на онова място, където бяхте завлечена от престъпници, още от пръв поглед различих във вас един откраднат скъпоценен камък. Изнесох го на светлината на слънцето, за да се порадвам на неговата чистота, и на драго сърце бих дал живота си, за да го предпазя и съхраня.

— О, Боже! — извика Вали. — Едмунд, Едмунд, ти ме обичаш? Обичаш ме?

— Повече от баща и майка, повече от живота си! — отговори той.

Тогава тя сложи ръце на тила му, приведе към себе си главата му и го целуна. После внезапно го пусна, отстъпи назад и заговори:

— Благодаря ти, Господи! Тези няколко секунди поправиха всичко и ми дадоха сила и смелост за годините, които ми предстоят! Едмунд, аз те обикнах и те обичам, както никога не съм обичала мъж. Ти ми се яви като спасител в ужасна безпомощност и самота. Мислех за теб като за същество, което едва ли бих могла да достигна с погледа си. Та нали беше синът и наследникът на аристократична фамилия, а аз — бедното дете на един затворник.

Поиска нежно да го избута от стаята, ала той я обгърна здраво с ръце и каза:

— Валеска, аз вече не съм офицер, занапред ще бъда само един земеделец. Родителите ми така пожелаха. Аз говорих с тях и за теб. Признах, че обичам едно момиче, което е трябвало незаслужено да страда. Заявих тържествено, че цял живот ще остана незадомен, ако не мога да се оженя за нея. А татко каза, че всичко щяло да се промени, стига само да съм видел някоя дама като онази, с която бил пътувал във влака. Но това нали си ти!

Вали отвърна с твърд глас:

— Въпреки всичко трябва да стане така, както казах. Има закони, срещу които човек не може безнаказано да прегреши, макар и да не са вписани в никой законник. Ти ще намериш някоя жена съобразно общественото си положение, която ще уважаваш, независимо че няма да я обичаш така горещо като мен. Твоите родители ще се радват и сигурно ще ми дадат благословията си.

— Ти вече я имаш тази благословия!

Двамата подскочиха стреснато. Един нежен женски глас бе произнесъл тези думи. Когато се обърнаха, видяха в предната стая да стои баронеса фон Рандау.

— Не ми се сърдете! — каза тя. — Потърсих те в стаята ти, без да подозирам, че това доблестно момиче живее тук. Не ме чухте да влизам, тъй като говорехте твърде високо, и ето как станах свидетел на целия разговор. Трябва да ми простите. Елате, дете мое! Вие, изглежда, си нямате майка и аз искам да ви стана такава. Вие вече живеете в моето сърце, ще бъдете добре дошла и в нашия дом.

— Майко! — изликува Едмунд.

— Да, сине мой, това е истинската дума! — каза баронесата и притегли двамата към себе си. — Дайте му ръката си, дъще моя! Вие ще му принадлежите, защото доброволно поискахте да се откажете от него.

В този миг предната врата се отвори и един глас попита:

— Валеска, тук ли си?

Беше Карл Петерман. Той влезе със свещник в ръка и съгледа дъщеря си в обятията на любимия.

— Какво е това? — попита изплашен и учуден. — Ти не си сама? Дете, какво трябваше да видя!

Беше смръщил чело. Можеше да даде на това тет-а-тет само едно неприятно тълкувание. Но дъщеря му пристъпи към него, улови ръката му и каза умолително:

— Не бива да се сърдиш, мили татко! Едмунд има почтени намерения, можеш да бъдеш уверен.

Петерман поклати недоволно глава.

— Едмунд? А, вие вече сте минали на малки имена! А аз да си нямам и представа! Хер лейтенант, моята дъщеря ми е толкова мила и свидна, колкото само една дъщеря може да бъде на баща си. Но тя е дете на един несъстоятелен човек, а вие сте син на аристократичен, знатен дом. Сериозни желания тук едва ли могат да се допуснат, а за едно мимолетно увлечение аз не мога моята…

— Моля, моля! — прекъсна го на думата Едмунд. — Аз няма да се защитавам, но тук е моят адвокат, когото може би ще дарите с повече вяра от мен.

Посегна към ръката на майка си, която стоеше встрани в тъмното, и я издърпа в кръга на светлината.

— Коя е тази дама? — попита Петерман.

— Моята майка, която току-що прояви любезността да сложи ръката на вашата дъщеря в моята.

— Фрау Фон Рандау? — попита учуденият мъж. — Как да си обясня…

— Обяснението е много лесно и много просто, хер Петерман. Моят син обича вашата дъщеря, а тя отвръща на неговата любов. Аз нямам причина да се противопоставя на сърдечното желание на моето дете и ето как се съгласих. Синът ми сега ще си позволи да ви помоли за разрешение за годежа си с Валеска.

Петерман сметна, че не бива да вярва на ушите си.

— Но това все пак е невъзможно! — извика той. — Известно ли ви е положението ми, нещата около мен, милостива госпожо?

— Малко! — усмихна сетя. — Но все пак достатъчно, за да разсея всичките ви опасения. Аз изненадах тези млади хора точно когато се вслушваха в гласа на сърцето. Валеска искаше доброволно да се откаже от щастието в живота. Искаше да принесе една жертва, чиято големина е най-доброто свидетелство за нейните чисти помисли. Тя има храбростта и самообладанието да напомни на моя син неговите задължения. С това се показа достойна да бъде моя дъщеря. Моят мъж ще прояви същите разбирания като мен.

Петерман остави свещника на масата, протегна й двете си ръце и каза с изпълнени със сълзи очи:

— От сърце ви благодаря, милостива фрау! Нямате представа какъв безценен дар ми правите. Аз години наред се борех с тъмни духове…

Беше прекъснат. Вратата на предната стая се отвори и прозвуча глас:

— Едмунд, момче, къде си се дянал?

— Тук, татко — отговори той с одрезгавял глас.

— Там вътре? Хубаво! Току-що бях уведомен, че трябва да отидем в салона, и… а, по дяволите!

Беше приближил и познал Валеска.

— Та това е… — започна със запъване — красивата непозната от купето! Фройлайн Петерман, както я нарече. Аз казах сутринта, наистина, че гледката ще те наведе на други мисли… но, хмм… толкова бързо?

— И тези мисли са вече налице! — засмя се сега Едмунд, като видя удивеното лице на своя баща. — Надявам се, че няма да ми се разсърдиш!

— Това още не може да се каже — изръмжа баронът.

Петерман бързо пристъпи между Рандау и неговия син.

— Хер Фон Рандау, аз също бях изненадан както вие сега. Искам да подчертая, че това изключително събитие се е случило напълно без мое знание и съгласие. Вече имах честта да го обясня на милостивата фрау.

— А аз, напротив — намеси се баронесата, — обяснявам, че това изключително събитие намира моето пълно одобрение. Аз дадох съгласието си.

Тя му кимна.

— Съгласието си? — попита баронът слисано. — Че за какво?

— За годежа!

— Правилно ли чух? Така внезапно? — извика старият Рандау — Но най-непонятен си ми ти, Едмунд! Днес не искаше да се откажеш от твоята „голяма любов“, а сега…

— Аз все още не съм се отказал! — засмя се в лицето му неговият син.

Баронът отстъпи учудено назад.

— Онази дама, за която говореше, и фройлайн Петерман са едно и също лице? Да не би вече да го знаеше, когато споменах за нея?

— Да! — призна синът.

Бащата не знаеше да се ядоса ли, или да се разсмее. Видя погледа на жена си, отправен умоляващо към него. Обзе го топло чувство, разнежи се. Сърцето спечели превес. Той се обърна към съпругата си и попита:

— Толкова ли бързо се реши за момичето?

Баронесата кимна.

— Тя напомни на Едмунд неговия дълг като аристократ и каза, че до страната на друга жена щял да намери ако не безкрайно щастие, то поне спокоен живот. Родителите му после щели да благославят онази, на чийто отказ се дължи този покой.

— Ах! Така ли е казала? Наистина ли? — попита баронът покъртен. — И тогава ти си приключила с твоята проверка! Скъпи Едмунд, днес ти ни принесе една голяма жертва, като се отказа от своята кариера. Ние ти дължим благодарност и ето как едва ли ще намериш решението ми за коравосърдечно и несправедливо. Приемете моето съгласие и благословията ми, деца! Онова, което е одобрила майката, бащата не може да укори или да развали. Нека сегашният час донесе на всички ни благоденствие и благословия!

И тогава шест ръце го прегърнаха така, че почти не можеше да помръдне. Петерман бе останал настрана, устните му потрепваха. Накрая протегна безмълвно ръка на барона. Хер Фон Рандау го обгърна съчувствено и каза:

— Овладейте се, скъпи приятелю! Аз разбирам и уважавам вашите чувства. Животът има към вас голям, твърде голям дълг, сега иска да го изплати.