Карл Май
Блудния син (2)

Глава 2
Старият часовник

Хайлман отиде съобразно задължението да се обади в полицията. Записването на името му беше извършено в регистрацията, но с това формалностите не свършваха. Той беше отведен при един полицейски комисар на име Андерс, който го визира с остър поглед и опита:

— Знаете ли, че ще се намирате под полицейски надзор?

— За съжаление.

— Има няколко степени на надзор. За вас е определена трета, най-строгата. Известно ли ви е какво означава това?

— Не. Никога не съм бил под полицейски надзор. Може би ще имате добрината да ми кажете?

Говореше спокойно и с вежлив тон. Комисарят го огледа още веднъж, поклати глава и каза:

— Именно с тази цел наредих да ви доведат. Не ми приличате на някой опасен за обществото човек. Но по време на престоя ви в затвора явно не сте се държали удовлетворително за вашите надзиратели, защото на няколко пъти сте получавали дисциплинарни наказания.

— За жалост, трябва да го призная.

— Във връзка с това трябва да спазвате следните разпоредби: нямате право да посещавате гостилници…

— Аз и бездруго нямам пари.

— По-нататък. Нямате право да напускате града, без да сте ме питали за разрешение.

— Значи отново съм затворник? — запита Хайлман поразен. — Не в килия, наистина, но в град!

— Така е. Ако ви разреша да напуснете града, трябва да се върнете до определеното време и точно на минутата да се явите при мен.

Хайлман оброни глава.

— Това е сурово, много сурово, хер комисар! — промълви той.

— Но предписано от закона!

— А ако моята професия, занаятът изисква да пътувам?

— Аз няма да бъда прекомерно строг, но трябва да изисквам точност. По-нататък, длъжен сте предварително да докладвате за всяка смяна на жилището. И накрая, трябва да отговаряте учтиво и съгласно истината на всички въпроси, които моите подчинени ви отправят. На първо време всеки ден ще бъдете навестяван от полицай.

Хайлман се изплаши.

— Кой при тези обстоятелства ще ми даде жилище и работа? — попита с треперещ глас.

Комисарят вдигна рамене.

— Това си е ваш проблем. Освен това вечер точно в десет часа трябва да се намирате в леглото. Необходимо е моите хора да ви познават, така че сега се налага да ви задържа. След един час е сутрешната сбирка на намиращите се на служба полицаи. Аз ще ви представя. Утре по същия час трябва да дойдете отново, за да ви види и другата смяна.

Очите на клетия книговозец помръкнаха. С мъка сдържаше сълзите си.

— Хер комисар — каза той, — аз оставам с впечатлението, че съм някакъв рецидивист. Необходима ли е такава строгост?

По интелигентното лице на служителя се появи израз на съчувствие. Той отговори:

— Запознавам ви с това, което ще се изисква и очаква от вас. Ще ви кажа впрочем, че не ми доставя удоволствие да утежнявам живота на някой човек. Държите ли се благопристойно, това ще е за ваше добро. Ако видя, че мога да ви имам доверие, скоро няма да усещате, че сте под надзор. Къде ще живеете?

— Още не знам. Искам първо да си потърся работа, но може би още днес ще бъда принуден да престъпя една от вашите заповеди.

— Как така?

— Ако не си намеря работа и подслон, ще трябва да нощувам в някоя странноприемница, а тя е и гостилница, където ми е забранено да отивам.

— Е, със странноприемницата ще направя изключение. Но по-добре гледайте възможно по-скоро да си осигурите собствена квартира. Нямате ли роднини или познати, които биха могли да ви приемат?

— Не, но все още имам един стар кръстник. Той може би е единственият, от когото мога да очаквам съчувствие.

— Тогава идете при него — посъветва комисарят. — А сега се разположете в чакалнята. Останете там, докато бъдете отведен на събирането!

Хайлман се подчини. Седя вън един час под надзора на един жандарм, който после го отведе в една зала, където беше представен на събралите се полицаи. Те го огледаха внимателно, за да запомнят лицето, фигурата, цялата му външност. След това бе пуснат да си върви.

Когато излезе от сградата, си пое дълбоко дъх. Имаше усещането, че се е освободил от някакъв страшен кошмар, от някаква ужасна тревога.

Какво да прави сега? Накъде да тръгне? Реши да навести стария кръстник. Вярно, точно на неговия син дължеше цялото си нещастие, но кръстникът като че ли така и не повярва истински във вината на „своя“ Вилхелм Хайлман. Освен това старият Хайдер беше книговезец и може би отново щеше да му даде работа.

Вилхелм беше изминал вече половината път, когато спря замислено. Сети се за своята любима. Не трябваше ли по-добре да навести нея? Но къде ли се намираше тя? Анна беше прислужница. Но може би вече не работеше при тогавашните си господари. И той продължи пътя си.

Малката къщичка на кръстника му Хайдер се намираше в предградието. Неговият син му беше съперник и… леконравен човек. Може би…! Не се осмели да продължи докрай мисълта и ускори крачки. Веднага позна къщичката. Вратата стоеше отворена, така че можеше да влезе. В същия миг излезе една млада жена. Двамата се погледнаха, спряха и нададоха вик на удивление или по-скоро на ужас.

— Анна! — извика Хайлман.

— Вилхелм! Ти тук? — попита тя. — Какво те води насам?

— Бих искал аз да ти задам този въпрос, Анна. Каква работа имаш в тази къща?

Тя погледна за миг смутено към земята. После отправи отново очи към него, сериозни и изпълнени с упрек, и запита с твърд тон:

— Не знаеш ли? Мисля, че би могъл да се досетиш!

Едва сега той стигна до пълно осъзнаване на нещата.

— Ти си се омъжила за него! — изломоти. — Боже мой! Какво ми причини, Анна!

Тя пристъпи една крачка по-близо и каза:

— А ти какво ми причини, Вилхелм?

Хайлман я погледна неразбиращо.

— Пред теб аз в нищо не съм се провинил!

— Нищо? Наистина ли? Имам предвид… кражбата! — извика жарко тя.

Той се хвана с две ръце за сърцето.

— Кражбата! — изговори със затруднение. — Кражбата! Значи и ти, Анна! Нима наистина вярваш, че съм бил аз?

— Кой иначе? — отговори тя сухо.

— Никой друг освен твоят… ох, Господи… твоят мъж!

Лицето на жената окаменя.

— Това го каза тогава и пред съда, беше много лошо от твоя страна. Парите бяха намерени в твоя сандък. Можеш ли да го отречеш?

— Не. Но не бях аз!

— Никой не ти вярва!

Хайлман покри лице с ръцете си.

— Значи моите предчувствия и опасения се сбъднаха. О, Анна, не знаеш колко съм нещастен сега!

— Сам си си виновен за това. Кога те освободиха?

— Сутринта.

— Къде ще живееш?

— Още не знам. Все още нямам майстор. Исках да говоря с кръстника и тук… тук срещнах теб.

— Кръстника ли? Той също не може да ти помогне. Той предаде занаята на моя мъж.

Вилхелм Хайлман поклати печално глава.

— Така значи! При това положение действително няма да получа работа!

— Няма. Мъжът ми говори много лошо за теб, защото тогава ти поиска да прехвърлиш вината върху него. Цяло щастие, че в момента не си е вкъщи, иначе щеше да вдигне ужасен скандал. Направи ми услугата да си тръгнеш!

— Да. Ще си отида, Анна. Не бива да ти се сърдят заради мен. Струва ми се, сякаш току-що съм умрял. Поздрави кръстника от мен!

Хайлман поиска да се обърне и да си върви, но спря, като видя, че при думата „кръстник“ Анна сви юмруци и тропна с крак.

— Оня ли? — запита. — С него аз не разговарям! Кой може да издържа с тоя стар мърморко! Най-добре щеше да е да беше пукнал. Откак се омъжих, достатъчно ми отрови живота. Ама хак му е сега. Получи удар.

Хайлман не повярва на ушите си. Това ли беше момичето, което толкова бе обичал? Възможно ли бе това сърце, което му бе принадлежало, да е станало толкова безчувствено?

— Получил е удар? — попита той тихо. — Кога?

— Преди шест седмици.

— Боже мой, как ми е жал за почтения човек!

— Почтен? Дракон е той! Ще ми го съжалява! Какви кавги и разправии ни костваше, докато ни прехвърли занаята и къщичката! Сега лежи там и едвам може да се помръдва, ама пък как само се тъпче!

— Къде е всъщност?

— Горе на тавана.

— В тоя студ?

— Да не би да трябва да го вземем в стаята? Сега си върви, върви си! Моят мъж може да си дойде и Господ да ти е тогава на помощ!

Хайлман едва бе в състояние да говори. Дрезгаво каза:

— Да, ще си вървя! Сбогом, Анна! Бог да ти прости, както ти прощавам днес аз!

Тя не отговори. Той се обърна и тръгна. Но вън спря след няколко крачки.

— Удар получил… добрият старик… горе на тавана лежал. Не, това е мой дълг! Аз трябва непременно да го видя. За мен той винаги е бил един бащин приятел и никога не повярва изцяло в моята вина.

Върна се. Вратата стоеше още отворена, но Анна не се виждаше. Изкачи стъпалата и после горните стълби. Там, под покрива, бе сложено едно легло и на него лежеше болният. Дрипите, с които беше покрит, едва ли можеха да се нарекат завивки. През керемидите беше навалял сняг и бе покрил полуизгнилото дюшеме. Беше ужасна гледка. Старият изглеждаше почти като труп. Сивата му коса беше разчорлена, а бузите — хлътнали.

Когато Хайдер позна младия мъж, по лицето му се изписа радост.

— Вилхелм! — промълви той.

— Кръстнико, скъпи ми кръстнико! Как само ви заварвам!

При тези думи пристъпи към леглото и взе ръцете на стария. Бяха леденостудени. Едри сълзи бликнаха в очите на болния, но той не беше в състояние да ги избърше.

— Иска ми се да бях умрял! — прошепна той с доловимо напрежение.

— Нима никой не се грижи за вас? — попита Хайлман.

— Никой! Те сега си имат къщата, всичко им е наред, така че аз мога да пукна и да вървя по дяволите!

— Но не идва ли лекар тук?

Болният затвори очи, после ги отвори отново и поклати глава, сякаш искаше да кимне.

— Два пъти. Каза, нищо не можел да направи.

— Но вие трябва да имате по-топли завивки!

— Не ми дават!

— А ядене, напитки?

Отново една сълза се отърколи по страната на стария.

— О, Вилхелм, аз изпитвам глад, силен глад!

— Боже Господи! Не ви ли дават достатъчно? Веднага ще сляза долу и ще поговоря с Анна и вашия син. Те трябва…

— Не, не! — прошепна дрезгаво старият. — За Бога, не! След това само ще стане по-лошо за мен. Зная, че скоро ще умра. Иска ми се тези няколко дни да имам покой. Но преди да умра, бих желал…

От хлипане не можа да продължи. Хайлман извади носната си кърпа, подсуши сълзите на стария и продължи да пита:

— Какво бихте желали? Само кажете!

— Да се нахраня още веднъж до насита!

— Мили Боже! Това ще се уреди! — извика Хайлман. — Отивам веднага при месаря и хлебаря. Ще ви донеса нещичко.

— Та имаш ли пари? Мисля, че идваш от… от…

Не искаше да изрече лошата дума.

— От затвора? Да, оттам идвам. Но все пак имам няколко гулдена. Мога да купя три-четири хлебчета и парче салам.

— Но не допускай долу да те видят!

Хайлман тръгна. Предпазливо се промъкна надолу и много скоро се върна.

Очите на болния се отправиха гладно към продуктите, които Хайлман беше донесъл.

— Видяха ли те? — попита угрижено.

— Не. Аз внимавах. Ето, мили кръстнико, салам. Донесох също няколко хлебчета и сладкиши. А тук — вие мръзнете, а огън тук горе няма — отидох до бакалина и поисках да ми даде шишенце ракия. Мисля, че малко ще ви сгрее!

— Добричкият ми! — прошушна старецът. — Излизаш от затвора, а си по-добър от моя син! Да, аз действително вярвам, че ти си невинен и той е откраднал парите.

Хайлман видя с какъв копнеж се бяха приковали очите на болния в донесените неща и каза:

— Хайде! Аз ще ви давам да ядете.

Вилхелм сложи салам върху хлебчетата и започна да храни стария. Въпреки слабостта си кръстникът лакомо поглъщаше храната. Изяде всичко и дори ракийката изпи до последната капка. После издаде въздишка и заговори със сълзи на очите:

— Бог да ти се отплати! За съжаление, не бива да идваш повече. Ех, де да можех, когато почувствам глад, да поискам нещо да ми донесат! Гладът е така болезнен!

— Нима нямате пари?

— Нито кройцер.

— Но вие и бездруго няма кого да пратите, дори и да имахте пари!

— Момчето на хората, които живеят в задната стая, от време на време се качва. То би могло да ми набави нещичко.

Хайлман размишлява известно време, после каза:

— Е, в такъв случай аз ще ви оставя малко пари. Наистина няма да са много. Получих двеста гулдена като подарък. Част от тях вече отидоха за билет и някои други неща. Но два гулдена мога от сърце да ви дам.

Старият опита да се изправи.

— Вилхелм, но ти самият се нуждаеш от тях! Имаш ли работа?

— Не.

— А и навярно трудно ще си намериш. Не, не мога да приема парите. Но чуй, сетих се нещо. Я ми подай кутията за пури там от гредата.

Вилхелм се подчини. С треперещи ръце старият отвори кутията, в която се намираше стар сборник църковни песни и един очукан джобен часовник.

— Това е всичко, което още имам — каза той. — Я огледай часовника! Колко ли ще струва, а?

Хайлман го разгледа и каза:

— Това е шпинделов часовник, износен и захабен. Не мисля, че може да се получи много за него.

— Но два гулдена сигурно ще може, а?

— Възможно.

— Продавам ти го. Вземи го за двата гулдена, които искаш да ми дадеш.

Като видя, че Хайлман се готви отново да възрази, старият продължи с необичайна живост:

— Ти няма да получиш веднага работа. Непременно ще имаш нужда от парите.

Хайлман се поколеба, но старият не отстъпи. Говоренето го напрягаше и за да го освободи от това напрежение, Вилхелм накрая склони:

— Добре, ще взема часовника. Ето парите.

— Ама го продай, Вилхелм, за да си върнеш парите, и то още днес! Обещаваш ли?

За да успокои кръстника, Хайлман се съгласи. Старият падна назад върху мизерната постеля и прошепна:

— Така, сега съм спокоен. Ти няма да претърпиш голяма финансова загуба.

— И аз мисля така — увери Хайлман, но тайно си каза, че едва ли ще получи и един гулден за часовника.

— А сега сложи парите в кутията — помоли старецът. — Скъпи Вилхелм, бих желал… имаш ли всъщност време и искаш ли да ми направиш една последна услуга?

— С удоволствие, стига да мога — каза Хайлман развълнувано.

Старият улови ръката му.

— От мен никой не се интересува. Аз със сигурност няма да оздравея, а… а… би ли отворил сборника да ми прочетеш нещо? Имам предвид песента, която започва така: „Друго може да стане до вечерта.“

— Нека видя.

Хайлман отвори сбирката заупокойни песни, потърси и каза:

— Ето я.

— Чети, скъпи Вилхелм! — помоли старият.

Гласът му беше станал по-тих и по хлътналото лице бе започнал да се разпростира израз на кротко смирение.

Хайлман започна:

„Друго може да стане до вечерта

от сутрешното, което ми беше,

Единият ми крак е на земята,

другият на одъра смъртен вече.

Една малка крачка само дотам,

де на червеите храна ще дам.“

Спря дотук. Старият книговезец му се усмихна и помоли:

— Още една строфа, още една!

Хайлман продължи:

„Стигне ли сърце удара последен,

за мен небето двери ще отвори.

Съкрати на смъртта часа болезнен

и при Тебе горе си ме прибери.

Тъй кончината не ще бъде мъка

и блажен аз ще бъда во века!“

Когато четецът отклони сега погледа си от книгата към болния, видя, че беше затворил очи. Устните мърдаха беззвучно като в тиха молитва. След известно време прошепна:

— „С живота ми сега свърши се.“

Хайлман отгърна на тази песен и прочете:

„С живота ми сега свърши се.

Бог взе това, което дал ми бе,

и ме води в по-добри селения.

Угаснаха земните ми зарения

и към небето бързам със жажда

при Господа аз вечно да бъда.

Сега се свърши, това е краят.

Сбогом, земен свят!“

Вилхелм прочете бавно всичките шест строфи на тази заупокойна песен. Старият не се помръдваше. Когато свърши с четенето, Хайлман почака още известно време, после се наведе над кръстника си и се заслуша.

— Спи! — прошепна. — Дишането му е спокойно и едва се долавя. Най-сетне се нахрани сито и сега продължително ще спи.

Сложи сборника обратно в кутията. Като съгледа двата гулдена, се сети пак за часовника.

„Какво да правя? — запита се той. — Да го оставя ли пак тук, или да го взема? Ако не го взема, кръстникът ще се разсърди. А пък и мога да го продам и да му донеса после парите. Да, все пак ще го взема!“

Измъкна се тихо и слезе по стълбите. Тъкмо се канеше да се прокрадне по коридора, вратата на стаята се отвори и излезе Анна. Тя го видя и дръпна уплашено вратата след себе си.

— За Бога? — прошепна. — Пак ли си тук?

— Изобщо не съм си тръгвал — отговори той. — Исках да си вървя, но се сетих за бедния кръстник. Върнах се и се качих при него.

— При кръстника? — попита Анна страхливо. — Тихо, тихо! Мъжът ми седи вътре! И какво пък имаше да търсиш там горе?

При тези думи Вилхелм се ядоса. Отговори:

— Щеше да е по-добре, ако и вие търсехте нещо от време на време горе. Старият е съвсем прегладнял и прогнил!

Лицето й почервеня, очите й заблестяха и тя го наруга:

— Как ти скимна? Един пандизчия за мен не е човекът, който може да ни съветва! Махай се, да не извикам мъжа си!

Тя се прибра бързо в стаята, а той си тръгна със свито сърце. Спомни си прекрасните часове, които някога беше прекарал с Анна, нейните обещания и ласки. Но какво го топлеха сега спомените? Отърси се от тези мисли и продължи пътя си.

Всички негови усилия и молби за търсене на работа останаха напразни. Никой не искаше да приеме един бивш затворник, който на това отгоре се намираше под полицейски надзор. Уморен и сломен, той потърси странноприемница, за да си отпочине на някой мизерен сламеник.

* * *

Книговезецът Курт Хайдер вечеряше с жена си. Много не разговаряха, в замяна на което той се стараеше да тъпче в устата си колкото може по-големи мръвки. Хайдер беше широкоплещест мъж с черна коса и вечно недоволна физиономия. Личеше си, че лесно може да изпадне в гняв. По едно време се обърна към жена си.

— Беше ли горе при дъртия? — попита.

— Не — отвърна Анна едносрично.

— Той не те ли повика?

— Нищо не съм чула — промърмори тя.

Курт Хайдер удари с юмрук по масата.

— На всичкото отгоре и тоя кръст с дъртака! Защо не вземе да патладяса най-после? Като някое пеленаче трябва да го хрантутиш! Занеси му една паница супа, Анна!

Жена му поклати глава.

— На оня пиргиш? Горе не можеш ме накара да се кача! И да ти го храня? Какво ме е грижа за него? Качи се ти!

Той се ядоса, но ругатните нищо не му помогнаха. Запали фенера, взе малкото гърне, в което бяха останали няколко лъжици супа, и пое по двете стълбища нагоре. На тавана владееше дълбока тишина.

— Татко! — повика той.

Никакъв звук не се долови.

— Татко!

Остана тихо. Той приближи и освети лежащия в лицето. То показваше спокойна, почти детска усмивка, която му въздейства смразяващо.

— Проклятие! — изруга Курт Хайдер полугласно. — Да не е умрял?

Остави гърнето и хвана ръката на баща си.

— Наистина! Мъртъв, съвсем мъртъв! Трябва веднага да повикам Анна!

Без особено душевно вълнение се изправи с фенера наоколо. Очите му се спряха на кутията за пури.

— Ето, това е цялото наследство! Песнопойката и старият износен часовник. Трябва да го… По дяволите!

Беше извадил сборника и гледаше удивено кутията.

— Два гулдена! Значи дъртият лицемер все пак е имал пари! Веднага ще ги прибера. Не е необходимо Анна да знае за това. Двата гулдена ще ми дойдат екстра за вечерта на скат и бира!

Взе парите и продължи да търси.

— Но часовникът го няма! Къде се е дянал? Трябва да питам Анна. Може би тя знае.

Слезе. Жена му забеляза, че не е донесъл гърнето.

— Горе ли заряза съда? — попита.

— Там остана. Той няма нужда от супа, защото никога вече няма да яде.

— Какво? — удиви се тя. — Тръшнал ли се е най-сетне?

— Да. Трябва да е заспал съвсем спокойно.

— Слава Богу! — провикна се Анна.

— Да, слава Богу! — пригласи безсърдечният син. — Сега аз съм господар в къщата! Но… не ти ли е казал нещо за стария часовник?

— Той е в кутията за пури при оня псалтир.

— Вече не е там.

— Старият не може да го е скрил толкова потайно, та той едва можеше да се помръдва.

— Ела да го потърсим!

Идеята никак не се хареса на жената.

— Да го търсим? Да дойда горе? При трупа? И сега по тъмното? Хич не ми хрумва! Страх ме е!

Курт се изсмя презрително.

— Глупости! Никой мъртвец не е способен да стори нещо! Освен това не можем да го оставим ей така да си лежи. Трябва да доложим за смъртта. Ще дойде дърводелецът да вземе мярка за ковчега, също жената, дето урежда мъртъвците, гробарят. Ако го намерят в тая кочина, ще плъзнат приказки, които могат да ни навредят. Ще трябва да махнем парцалите, на които лежи, и да сложим по-хубави постелки и завивки. Няма как, налага се.

— Хм! — обади се жената замислено. — Имаш право.

Качиха се горе и колкото и да я беше гнус жената, свалиха трупа от кревата, за да стъкмят по-добра постеля. После мъртвият бе сложен отново на мястото си. Когато приключиха с това, мъжът започна да търси отново часовника.

— Странна работа! — каза той. — Знам със сигурност, че вчера си беше още тук. Но стой! Може някой да е идвал тук. Възможно е някой безделник да се е вмъкнал. Има разни просяци и амбулантни търговци, които се… ей, какво има?

Беше надала приглушен възклик.

— Може би знам кой е нехранимайкото? — промърмори изплашено.

— Тъй ли? И кой пък?

— Вилхелм Хайлман.

Курт поклати глава.

— Хайлман? Глупости! Та нали той кисне в дранголника!

— Не, пуснат е и днес беше тук!

— Каквоо? — Курт Хайдер сви юмруци и се вторачи вбесено в жена си. — И ти не си ми казала нищо? Жено, твоят бивш ухажор те посещава тайно, така ли? Ще ти потроша всичките кокали! Веднага признавай какво е искал!

— Ей, ей, само не бъди толкова груб! Ако ще ме свързваш с някакъв си пандизчия, значи зле ме познаваш!

— Ама той все пак е бил тук! — извика Курт. — Че какво пък може да е дирил?

— Днес го освободили и искал да отиде при стария, нали му беше кръстник. Мислеше, че той още държи работилницата и може да му даде работа. Поне така ми каза.

Курт я погледна ревниво, после кимна:

— Я не ми разправяй приказки! При теб е искал да дойде той, при теб и при никой друг! Но аз ще му видя сметката, а на теб ще кажа едно: ако още веднъж го пуснеш тук, ще…

Заслепен от ярост и ревност, той я сграбчи и таза здраво я разтърси, че цялата затрепери. Вярно, такива пристъпи на бяс при него не бяха нещо рядко. Анна по-рано ги беше смятала за пламенни доказателства на неговата любов, но скоро промени мнението си. След като винаги внимателният и вежлив Хайлман бе изобличен като обикновен крадец, тя охотно поддаде на „страхотните“ ухажвания на Курт Хайдер, но днес знаеше, че се е събрала с един напълно неконтролируем мъж.

— Успокой се! — извика тя. — Все още ли имаш твоя смехотворен страх от Вилхелм?

Курт я отблъсна и закрачи възбудено напред-назад. Най-после спря.

— Е, добре, щом неговото идване тук е било толкова безобидно и случайно, както казваш, защо тогава го премълча пред мен?

Анна се захили злостно.

— Не си беше вкъщи. Когато после си дойде, беше в толкова лошо настроение, че предпочетох да изчакам до утре. Аз веднага го отпратих и той уж си тръгна. По-късно го срещнах пак в коридора. Запитах го какво търси тук. Той каза, че бил горе при стария, и веднага стана груб. Били сме оставили кръстника му да гние и гладува, трябвало повече да се грижим за него — ей такива ги наприказва!

Хайдер стисна юмруци.

— Тоя нагъл тип! Ще има да се кае за това! И тъй, той е бил горе и скришом е искал да се измъкне. А часовникът го няма! Ако и това не е от ясно по-ясно! Веднага отивам в полицията! Били сме оставили татко да изгние и умре от глад, а? Ще бъде наказан за тия приказки!

Тя не възрази, а и нямаше да има никаква полза.

* * *

Вилхелм Хайлман седеше в страноприемницата. Беше си поръчал за няколко кройцера картофи и една херинга и тъкмо консумираше скромната си вечеря, когато влязоха двама жандарми. Те се огледаха в салона, който беше пълен с калфи и чираци, забелязаха Хайлман и се запътиха към него.

— Днес не се ли видяхме вече? — запита единият.

— Може би — отговори той учтиво, но равнодушно. — Сигурно сте ме разпознали.

Мислеше, че се касае за обичайна проверка, дали действително се намира в странноприемницата. Нали стоеше под техен надзор.

— Вие сте книговезецът Хайлман и възнамерявате днес да спите тук?

— Да.

— Къде са вещите, багажът ви?

— Нямам багаж. Всичко, което ми принадлежи, нося в джобовете си.

— Да видим тогава какво притежавате!

Такова нещо той не беше очаквал.

— Но, майне херен — попита учудено, — нима правата ви стигат толкова далеч? Да не би да си мислите, че като съм освободен днес, веднага ще започна да крада?

Другият жандарм изгледа строго Хайлман.

— Ще видим какво си мислим и какво не. Изпразнете си джобовете!

Той съзна, че трябва да се подчини. Около масата се образува кръг зяпачи. Това така го озлоби, че от яд му идеше да заплаче. Въпреки това каза със спокоен тон:

— Ще направя каквото заповядате, но по-късно ще се осведомя дали не сте отишли твърде далеч. Ето!

Извади от джобовете малкото предмети, които носеше, и ги сложи на масата. Сред тях беше и часовникът на кръстника. Жандармите си размениха един поглед и после единият каза:

— Достатъчно! Приберете си нещата!

Хайлман го стори и попита малко подигравателно:

— Е, мога ли да продължа сега с храненето?

— Не, сега ще тръгнете с нас, хер Хайлман! Вие сте арестуван.

Младият книговезец пребледня като мъртвец.

— Вие ме арестувате? Боже мой! Не мога да проумея защо! Не знам да съм извършил някое наказуемо деяние. Да не би това да е свързано с обстоятелството, че се намирам под полицейски надзор?

— Не. Срещу вас има донесение.

— За какво?

— Ще научите по-късно.

— Е, добре, това ме успокоява. Аз не съм извършил нищо нередно и спокойно мога да тръгна с вас. Да вървим, майне херен! Убеден съм, че има някакво недоразумение.

Те го взеха помежду си и го поведоха. Когато излязоха на улицата, насреща им се зададе един вече не млад мъж, който учудено спря и ги огледа внимателно. В полицейското управление Хайлман бе отведен в същата стая, в която сутринта бе разговарял с комисаря Андерс. Последният беше още тук, макар работното му време да беше свършило. Хайлман поздрави вежливо. Комисарят не му обърна внимание, а запита късо жандармите:

— Намерихте ли го?

— Да!

Даде им знак и те напуснаха стаята. Сега се обърна към книговезеца. Огледа го с мрачен поглед, поклати глава и каза:

— Странни хора има по тази земя! Можеш да изгубиш всяка вяра в човечеството! Колко време мина, откак ми обещахте, че ще бъда доволен от вас?

— Беше сутринта, хер комисар.

— Сутринта, да! А сега? Сигурно мислите, че съм доволен от вас?

Хайлман стана пурпурночервен.

— Защо трябва да сте недоволен от мен, хер комисар? — попита безпомощно.

— Защо ли? — повтори ядосано комисарят. — Ей сега ще разберете! Изпразнете си джобовете!

Хайлман се подчини. Комисарят разгледа предметите и позвъни. При този сигнал влезе едно лице, което Хайлман не беше очаквал да види — неговият най-злостен враг Курт Хайдер.

— Приближете! — каза му комисарят. — Вижте часовника! Вашият ли е?

Книговезецът огледа часовника и отговори:

— Да, това е той.

— Вие лично видяхте ли този човек във вашата къща?

— Не. Жена ми два пъти е разговаряла с него. Той здравата се е изплашил, когато го е спипала при измъкването му.

— Хубаво! Сега вие, Хайлман! На кого принадлежи този часовник?

— Мой е!

Комисарят се усмихна саркастично.

— И как пък стана ваше притежание?

— Купих го от моя кръстник, бащата на този мъж.

— Колко платихте за него? — попита комисарят.

— Два гулдена.

— Ако мислите, че ще се хвана на тези небивалици, то много се лъжете! — ядоса се комисарят.

— Настоятелно умолявам хер комисаря да ми позволи да разкажа как са се развили нещата — каза Хайлман сериозно.

— Добре, разказвайте!

Хайлман разправи днешната си преживелица. Не пропусна да спомене и присъдата си, за да може комисарят по-добре да прецени днешната случка. Служителят го слушаше внимателно и когато свърши, каза:

— Звучи така, че човек се изкушава да повярва.

— Моят кръстник може да ми свидетелства!

— Той междувременно е починал.

Хайлман се смрази, после захлупи ръце в длани и промълви:

— Кръстникът починал! О, Боже!

Комисарят започна да изпитва съчувствие към него. Той каза:

— Овладейте се, хер Хайлман. Истината ще излезе на бял свят. Значи сте платили часовника?

— Да. Трябва да са намерили двата гулдена в една кутия за пури!

Комисарят Андерс се обърна отново към Курт Хайдер:

— Така ли е, хер Хайдер? Намерихте ли парите?

— В кутията нямаше и кройцер — отвърна Хайдер твърдо.

— Обмислете много добре какво казвате! Вашите показания са от особено значение — каза комисарят.

— Мога да потвърдя с клетва това, което казах! — заяви упорито Хайдер.

Комисарят сви рамене и продължи:

— Разказаното от Хайлман изключително много ви компрометира. Оставили сте баща си да гладува?

— Това е най-голямата лъжа, която може да има.

— Лежал е в полуизгнило легло?

Хайдер стана тъмночервен и протестира:

— Ще помоля леглото да бъде прегледано!

— Аз действително ще го направя. Ще наредя също да разпитат хлебаря, месаря и бакалина дали Хайлман е бил при тях.

— Те ще потвърдят моите показания! — каза той.

— Може и така да стане. Но, от друга страна, е възможно да сте закупили хранителните продукти за самия себе си. Вашият кръстник, когото единствено посочвате за своя защита, е мъртъв. Другите показания говорят против вас. Трябва да ви задържа и да предам случая на съдия следователя!

— Боже Господи! — извика Хайлман уплашено. — Но аз съм невинен!

— Това ще установи следствието. Но трябва да ви обърна внимание, че часовникът почти няма стойност, така че не може да ви бъде наложено кой знае колко голямо наказание. Но в случай че бъдете обявен за виновен, ще бъде добавено допълнително наказание, тъй като сте извършили повторно престъпление, а това означава най-малко една година!

— Хер комисар, мога само да уверя, че и този път съм невинен! — изкрещя Хайлман — Ако бъда отново осъден, значи изобщо не може да има справедлив съдия. Не знам какво да мисля. Аз постъпих със стария си кръстник като състрадателен човек. Ако затова ми бъде заплатено с повторен затвор… еех, по-добре да си мълча. Колкото по-нещастен съм аз, толкова по-голяма е радостта на този, комуто дължа всичко това.

Служителят каза спокойно:

— Ако действително сте невинен, погрешно е да се отчайвате. Ще ви бъде дадена възможност да се защитите. А сега ще наредя да ви отведат. Надявам се, спокойно ще се примирите със съдбата си, вместо със съпротива още да я влошите!

Комисарят позвъни и Хайлман беше отведен в една килия на полицейския арест. Не беше се порадвал и един пълен ден на върнатата свобода.