Дан Браун
Изгубеният символ (84)

82

Вашингтонската национална катедрала е шеста по големина в света и се издига по-високо от трийсететажен небостъргач. Украсен с над двеста витража, този готически шедьовър има петдесет и три камбани и орган с 10647 тръби и побира повече от три хиляди богомолци.

Тази нощ обаче огромният храм пустееше.

Деканът на катедралата, преподобният Колин Галауей, изглеждаше така, сякаш е бил жив вечно. Прегърбен и съсухрен, той носеше просто черно расо и мълчаливо се тътреше слепешком. Лангдън и Катрин го следваха безмълвно в мрака на сто и двайсет метровата централна пътека, която съвсем слабо се извиваше наляво, за да предизвика смекчаваща зрителна измама. Когато стигнаха олтара, деканът ги преведе през преградата, която символично разделяше профанното и сакралното пространство.

Въздухът тежеше от ухание на тамян. Цареше тъмнина, нарушавана само от отраженията в позлатените орнаменти на сводовете над тях. Знамената на петдесетте щата висяха над хора, разкошно украсен с дърворезби, изобразяващи библейски сцени. Декан Галауей продължи нататък, очевидно без да се затруднява да намери пътя. Отначало Лангдън си помисли, че се насочват право към високия олтар, в който бяха вградени десетте камъка от Синай, ала накрая старецът зави наляво и опипом влезе през дискретно скрита врата, водеща към административна пристройка.

На една от вратите в късия коридор имаше месингова табелка:

Галауей отвори вратата и включи осветлението, явно свикнал да посреща гостите си с тази любезност. Въведе ги вътре и затвори след тях.

Кабинетът на декана беше малък, но елегантен, с високи книжни лавици, бюро, резбован шкаф и тоалетна. На стените висяха гоблени от XVI век и няколко религиозни картини. Старецът посочи двата кожени стола пред бюрото. Двамата бегълци седнаха и Лангдън с признателност най-после смъкна тежката чанта от рамото си и я остави в краката си на пода.

„Убежище и отговори“ — помисли си той, докато се наместваше в удобното кресло.

Престарелият духовник с тътрене мина зад бюрото си и се отпусна на стол с висока облегалка. После с уморена въздишка вдигна глава и сляпо впери в тях мътните си очи. Когато заговори, гласът му прозвуча неочаквано ясно и силно.

— Знам, че никога не сме се срещали, и все пак имам чувството, че ви познавам и двамата. — Извади носна кърпичка и попи устните си. — Професор Лангдън, чел съм съчиненията ви, включително находчивата ви статия за символиката на тази катедрала. Госпожо Соломон, с брат ви Питър сме масонски братя от много години.

— Питър е в ужасна беда — промълви Катрин.

— Научих — въздъхна старецът. — И ще направя всичко по силите си да ви помогна.

Лангдън не забеляза масонски пръстен на ръката му, но знаеше, че много масони, особено сред духовенството, предпочитат да не демонстрират принадлежността си към братството.

Още в началото на разговора стана ясно, че декан Галауей вече е информиран за много от тазвечерните събития от есемеса на Уорън Белами. Докато двамата го осведомяваха за останалото, лицето му ставаше все по-угрижено.

— И онзи човек, който е отвлякъл нашия многообичан Питър, настоява да разчетете надписа на пирамидата в замяна на живота на пленника му, така ли? — накрая попита той.

— Да — потвърди Лангдън. — Според него това е карта, която ще го отведе при скривалището на Древните тайни.

Слепецът отправи зловещо мътните си очи към него.

— Слухът ми подсказва, че вие не вярвате в такова нещо.

Професорът не искаше да губи време с подобни дискусии.

— Няма значение в какво вярвам. Трябва да помогнем на Питър. За съжаление, разчетеният от нас надпис не сочи наникъде.

Старецът се сепна.

— Разчели сте надписа на пирамидата!?

Катрин се намеси и бързо му обясни, че въпреки предупрежденията на Белами и молбата на брат й Лангдън да не отваря пакетчето, тя го е направила, понеже е решила, че най-важното е да помогне на Питър по всякакъв възможен начин. Разказа на декана за златния пирамидион, за магическия квадрат на Албрехт Дюрер и за разчетения с негова помощ шестнайсетбуквен масонски шифър, гласящ „Jeova sanctus unus“.

— Само това ли? — попита Галауей. — Един истинен Бог?

— Да — отвърна Робърт. — Очевидно пирамидата по-скоро е метафорична, отколкото географска карта.

Деканът протегна ръце.

— Дайте да я опипам.

Лангдън дръпна ципа на чантата, вдигна пирамидата и внимателно я постави върху бюрото пред преподобния.

Старецът проучи с немощните си ръце всеки сантиметър от камъка — страната с надписа, гладката основа и пресечения връх.

— Ами пирамидионът?

Робърт постави каменната кутийка до пирамидата и отвори капака. После извади златния връх и го сложи в очакващите длани на слепеца. Деканът повтори същата процедура и се спря на гравираните букви — явно се затрудняваше да разчете ситния, изящно изписан текст.

— „В Ордена е скрита тайната“ — помогна му Лангдън. — И думите „В“ и „Ордена“ започват с главни букви.

Старецът безизразно постави пирамидиона върху пирамидата и ги намести с чувствителните си пръсти. Замисли се за миг, сякаш в молитва, и няколко пъти почтително прокара длани по цялата повърхност. После се пресегна, намери кубичната кутийка, взе я в ръце и внимателно я опипа отвън и отвътре.

Когато свърши, остави кутийката, отпусна се назад на стола си и с внезапно суров глас попита:

— Кажете ми, защо дойдохте при мен?

Въпросът свари Лангдън неподготвен.

— Дойдохме, защото самият вие ни казахте. И господин Белами ни убеди да ви се доверим.

— Обаче не сте се доверили на него, нали?

— Моля?

Мътно белият поглед на декана минаваше право през Лангдън.

— Пакетчето с пирамидиона е било запечатано. Господин Белами ви е казал да не го отваряте, но вие сте го направили. Освен това самият Питър Соломон ви е помолил да не го отваряте. А вие сте го разпечатали.

— Опитвахме се да помогнем на брат ми — обади се Катрин.

— Човекът, който го е отвлякъл, искаше да разчетем…

— Разбирам. Обаче какво постигнахте, като отворихте пакетчето? Нищо. Похитителят на Питър търси конкретно място и няма да се задоволи само с отговора „Jeova sanctus unus“.

— Съгласен съм, но пирамидата не съобщава нищо повече — отвърна Робърт. — Както споменах, картата явно е по-скоро символична, отколкото…

— Грешите, професор Лангдън — прекъсна го Галауей. — Масонската пирамида е истинска карта. Която сочи към конкретно място. Не го разбирате, защото още не сте разшифровали пирамидата изцяло. Ни най-малко.

Лангдън и Катрин се спогледаха сепнато.

Деканът отпусна длани върху пирамидата, сякаш я галеше.

— Подобно на самите Древни тайни, значението на тази карта е многопластово. Истинската й тайна остава забулена за вас.

— Декан Галауей, ние проучихме всеки сантиметър от пирамидата и пирамидиона, но там няма нищо повече — заяви Робърт.

— Не и в сегашното й състояние, да. Но предметите се променят.

— Моля?

— Както знаете, професор Лангдън, тази пирамида обещава чудотворна преобразяваща сила. Според легендата тя може да променя вида си… да преобразява физическата си форма, за да разкрие своите тайни. Също като легендарния камък, който предал Ескалибур в ръцете на крал Артур, Масонската пирамида може да се преобрази, ако реши… и да разкрие тайната си на достойния.

Ученият си помисли, че напредналата възраст на стареца го е лишила от ума му.

— Съжалявам, да не искате да кажете, че тази пирамида може да претърпи буквално физическо преобразяване?

— Професор Лангдън, ако протегна ръка и преобразя пирамидата пред очите ви, ще повярвате ли в онова, на което сте станали свидетел?

Робърт не знаеше какво да отговори.

— Предполагам, че няма да имам друг избор.

— Добре тогава. След малко ще направя точно това. — Той отново попи устните си. — Напомням ви, че е имало време, когато даже най-светлите умове възприемали земята като плоска. Защото, ако била кръгла, океаните със сигурност щели да се излеят. Представете си как щяха да ви се подиграват, ако им бяхте заявили: „Светът не само е сфера, но и една невидима, мистична сила задържа всичко на повърхността му“!

— Има известна разлика между съществуването на гравитацията… и способността да преобразявате предмети, като ги докосвате с ръка — възрази Лангдън.

— Нима? Дали още не живеем в Тъмните векове и се подиграваме на предположението, че съществуват „мистични“ сили, които не виждаме и не разбираме? Ако историята изобщо ни е научила на нещо, това е, че странните идеи, които осмиваме днес, някой ден ще се приемат за безспорни истини. Аз твърдя, че мога да преобразя пирамидата с едно докосване с пръст, а вие се съмнявате дали не съм луд. Очаквах повече от един историк. Историята изобилства на велики умове, които са твърдели същото… велики умове, които са смятали, че човек притежава неосъзнати мистични способности.

Робърт знаеше, че деканът е прав. Прочутият херметически афоризъм „Не знаете ли, че сте богове?“ беше един от стълбовете на Древните тайни. „Както горе, тъй и долу… Човекът, създаден по Божие подобие… Апотеозът“. Това упорито послание за божествената същност на човека, за неговия скрит потенциал, се повтаряше като тема в древните текстове на безброй традиции. Даже Светата Библия възкликваше в Псалтир 81:6 „вие сте богове!“

— Професор Лангдън — продължи старецът, — разбирам, че подобно на множество образовани хора, вие сте заключен между световете, с единия крак в духовния, с другия — във физическия. Сърцето ви копнее да повярвате… но разумът ви отказва да го допусне. Като учен, би трябвало да вземете пример от големите умове в историята. — Той замълча за миг и се прокашля. — Ако си спомням вярно, един от най-великите умове на света заявява: „Неразгадаемото наистина съществува. Зад тайните на природата остава нещо неуловимо, неосезаемо и необяснимо. Благоговението пред тази сила, надхвърляща възможностите на нашия разум, е моята религия“.

— Кой го е казал? — попита Робърт. — Ганди ли?

— Не — обади се Катрин. — Алберт Айнщайн.

 

 

Катрин Соломон беше прочела всяка дума, написана от Айнщайн, и се удивляваше на дълбоката му почит към мистичното, както и на предсказанията му, че някой ден това ще се отнася и за масите. „Религията на бъдещето — предвиждаше геният — ще бъде космическа религия. Тя ще се издига над личния Бог и ще бъде избавена от догми и теология“.

Робърт Лангдън, изглежда, водеше вътрешна борба с тази идея. Катрин долавяше растящото му разочарование от стария духовник и го разбираше. В крайна сметка те бяха дошли тук за отговори, а бяха намерили слепец, който твърдеше, че може да преобразява предмети, като ги докосне с ръка. И все пак явната страст на стареца към мистичните сили й напомняше за брат й.

— Отец Галауей, Питър е в беда — каза тя. — ЦРУ е по петите ни. И Уорън Белами ни прати при вас за помощ. Не знам какво казва или накъде сочи тази пирамида, но ако разчитането й означава, че можем да помогнем на брат ми, трябва да го направим. Господин Белами може и да предпочита да жертва живота на Питър, за да скрие пирамидата, но тя донесе на моето семейство само мъка. Каквато и тайна да крие, тя ще бъде разбудена още тази нощ.

— Права сте — със злокобен глас отвърна деканът. — Наистина ще бъде разбудена тази нощ. Вие се погрижихте. — Той въздъхна. — Госпожо Соломон, като сте счупили печата на кутията, вие сте задвижили низ от събития, от които няма връщане. Тази нощ действат сили, които все още не разбирате. Връщане назад няма.

Катрин го зяпаше втрещено. В гласа му имаше нещо апокалиптично, сякаш говореше за Седемте печата от Откровението или кутията на Пандора.

— При цялото ми уважение, отче — намеси се Робърт, — не мога да си представя, че една каменна пирамида ще задвижи каквото и да е.

— Естествено, че не можете, професор Лангдън. — Слепият поглед на стареца минаваше през него. — Защото още нямате очи да виждате.