Дан Браун
Изгубеният символ (4)

1

Асансьорът на Отис, който се издигаше по южното крило на Айфеловата кула, беше претъпкан с туристи. В тясното пространство един строг бизнесмен с идеално изгладен костюм сведе поглед към момченцето до себе си.

— Изглеждаш пребледнял, сине. Трябваше да останеш долу.

— Нищо ми няма… — отвърна момчето, макар едва да овладяваше паниката си. — Ще сляза на следващата площадка. — „Не мога да дишам“.

Мъжът се наведе към него.

— Мислех, че вече си го преодолял. — И нежно погали детето по бузата.

Момченцето изпита срам, че разочарова баща си, но едва го чуваше — толкова силно му пищяха ушите. „Не мога да дишам. Трябва да се измъкна от тая кутийка!“

Операторът говореше нещо успокоително за съставните бутала и пудлингованата желязна конструкция на асансьора. Далеч под тях парижките улици се разбягваха във всички посоки.

„Почти стигнахме — каза си детето и проточи шия, за да погледне нагоре към площадката. — Само потърпи“.

Докато асансьорът се издигаше под наклон към горната площадка, шахтата започна да се стеснява — масивните напречни греди я превръщаха в тесен вертикален тунел.

— Татко, май ще…

Изведнъж над тях отекна остър трясък. Кабината се разтърси и тежко се люшна настрани. Около нея се понесоха скъсани въжета, мятаха се като змии. Момченцето протегна ръце към баща си.

— Татко!

За една ужасяващо дълга секунда погледите им се срещнаха.

После подът под тях пропадна.

Робърт Лангдън подскочи сепнато на меката кожена седалка. Седеше съвсем сам в огромния фирмен „Фалкон“ 2000 ЕХ, който в момента с раздрусване преминаваше през турбулентна зона. Двата двигателя „Прат&Уитни“ равномерно бръмчаха. Беше задрямал.

— Господин Лангдън? — изпращя интеркомът. — Изпълняваме последен заход за кацане.

Лангдън се изправи в седалката и прибра записките за лекцията си в кожената си чанта. Беше прегледал масонските символи до средата. Сънят за покойния му баща, подозираше той, се дължеше на тазсутрешната неочаквана покана от стария му наставник Питър Соломон.

„Вторият човек, когото не искам никога да разочаровам“.

Петдесет и осем годишният филантроп, историк и естественик го беше взел под крилото си преди близо трийсет години и в много отношения запълни празнината, останала след смъртта на баща му. Въпреки могъщата му семейна династия и огромното му богатство Лангдън беше открил в меките сиви очи на Соломон скромност и топлота.

Слънцето бе залязло, но Лангдън все още различаваше стройния силует на най-големия обелиск на света, който се извисяваше на хоризонта като стрелка на древен слънчев часовник. Близо сто и седемдесет метровият облицован с мрамор монумент бележеше самото сърце на тази страна. Около него се разгръщаше педантичната геометрия от улици и сгради.

Дори от въздуха Вашингтон излъчваше почти мистично могъщество.

Лангдън обичаше този град и докато кацаха, изпитваше растящо вълнение от онова, което го очакваше. Самолетът рулира до частен терминал някъде из огромната площ на международното летище „Дълес“ и спря.

Лангдън си събра багажа, благодари на пилотите и излезе от луксозния салон на сгъваемата стълба. Студеният януарски въздух му подейства освобождаващо.

„Дишай, Робърт“ — помисли си той, зарадван от откритото пространство.

Над пистата се стелеше плътна бяла мъгла и докато слизаше към мокрия асфалт, Лангдън изпита усещането, че навлиза в блато.

— Професор Лангдън? — извика напевен британски глас.

Към него забързано се приближаваше жена на средна възраст с бадж и клипборд в ръка и радостно му махаше. Изпод елегантната плетена вълнена шапка се подаваха руси къдрици.

— Добре дошли във Вашингтон!

Лангдън се усмихна.

— Благодаря.

— Казвам се Пам, от пътнически услуги. — Посрещачката му говореше с почти смущаваща жизнерадост. — Моля, елате с мен, колата ви очаква.

Той я последва към терминала, заобиколен от лъщящи частни самолети. „Таксиметрова пиаца за богаташите и знаменитостите“.

— Не искам да се натрапвам, господин професоре, но нали вие сте онзи Робърт Лангдън, който пише книги за древните символи и религията? — някак срамежливо попита жената.

Лангдън се поколеба, после кимна.

— Тъй си и мислех! — просия тя. — В нашата читателска група четохме книгата ви за свещеното женско начало и църквата! Само какъв възхитителен скандал предизвика! Вие наистина обичате да вкарвате лисицата в курника!

Ученият се усмихна.

— Всъщност не възнамерявах да предизвиквам скандал.

Жената явно усети, че Лангдън не е в настроение да обсъжда книгата си.

— Извинете ме. Вижте ме само как се раздрънках. Знам, че сигурно ви е писнало да ви разпознават… но сам сте си виновен. — Тя закачливо посочи дрехите му. — Издава ви униформата ви.

„Униформата ми ли?“ Той носеше обичайното си антрацитеносиво поло, сако от туид, панталони каки и кафяви мокасини… обикновеното му облекло за аудиторията, лекционните обиколки, портретните снимки в книгите му и изобщо за обществени прояви.

Посрещачката му се засмя.

— Това поло, дето го носите, е адски старомодно. Ще изглеждате много по-гот с вратовръзка!

„Как ли пък не — помисли си Лангдън. — Това си е жив клуп“.

Когато учеше в академията „Филипс Ексетър“, вратовръзката беше задължителна шест дни седмично и въпреки романтичните твърдения на директора, че водела произхода си от копринената fascalia, която носели римските оратори, за да затоплят гласните си струни, Лангдън знаеше, че етимологически архаичната английска дума cravat всъщност произлиза от една безжалостна банда хърватски наемници, които завързвали на шията си кърпи, преди да се хвърлят в боя. Тази древна бойна одежда и до ден-днешен се носеше от съвременни канцеларски воини, надяващи се да сплашат враговете си в ежедневните битки в заседателните зали.

— Благодаря за съвета — подсмихна се той. — Ще си помисля дали в бъдеще да не нося вратовръзка.

За негово щастие от паркирания пред терминала лъскав линкълн „Таун Кар“ слезе мъж с тъмен костюм и професионален вид и вдигна показалец.

— Господин Лангдън? Аз съм Чарлз от „Белтуей Лимузин“. — И отвори задната врата. — Добър вечер. Добре дошли във Вашингтон.

Лангдън даде бакшиш на Пам заради радушността й и се качи в разкошната лимузина. Шофьорът му показа пулта за регулиране на температурата, бутилката с вода и кошничката с още парещи кифлички. След няколко секунди вече се носеха по частен път. „Ето значи как живеела другата половина“.

Докато пътуваха по Уиндсок Драйв, Чарлз хвърли бърз поглед към листа с поръчката, обади се по телефона и каза с прецизен професионализъм:

— Тук „Белтуей Лимузин“. В поръчката е записано да потвърдя, когато пътникът ми кацне. — Замълча за миг. — Да, господине. Вашият гост, господин Лангдън пристигна и до седем часа ще го закарам в Капитолия. Моля, господине. — Чарлз затвори.

Лангдън не можеше да не се усмихне. „Не оставя нищо на случайността“. Вниманието на Питър Соломон към подробностите беше едно от най-силните му качества, което му позволяваше с очевидна лекота да упражнява значителната си власт. „Но пък и няколко милиарда долара в банката не са излишни“.

Отпусна се на меката кожена седалка и затвори очи. Шумът на летището заглъхваше в далечината. Капитолият се намираше на половин час път и ученият се радваше на възможността да остане сам и да събере мислите си. Днес всичко се беше случило страшно бързо и той едва сега започваше сериозно да осъзнава каква невероятна вечер го очаква.

„Ще пристигна под булото на тайнственост“ — помисли си Лангдън, развеселен от тази перспектива.

 

 

На петнайсет километра от Капитолия една самотна фигура нетърпеливо се готвеше за пристигането на Робърт Лангдън.