Дан Браун
Изгубеният символ (117)

115

Домът на Храма, наричан в братството Хередом, беше перлата в короната на масонския Шотландски ритуал в Америка. Със стръмните си стрехи и пирамидалния си покрив, тази сграда носеше името на въображаема планина в Шотландия. Малах обаче знаеше, че в скритото там съкровище няма нищо въображаемо.

„Това е мястото. — Беше сигурен. — Масонската пирамида ми показа пътя“.

Докато старият асансьор бавно се издигаше към третия етаж, той извади листа, върху който бе подредил символите с помощта на квадрата на Франклин. Всички гръцки букви се бяха преместили на първия ред… наред с един прост символ.

Посланието не можеше да е по-ясно.

„Под Дома на Храма“.

Хередом ↓

„Изгубеното слово е тук… някъде“.

Въпреки че не знаеше точно как да го открие, Малах беше убеден, че отговорът е в оставащите символи от квадрата. А когато нещата се свеждаха до отключването на тайните на Масонската пирамида и тази сграда, нямаше по-подходящ човек от Питър Соломон. „Самият почитаем майстор“.

Питър продължаваше да се съпротивлява на инвалидната количка и издаваше приглушени звуци през парцала.

— Знам, че се тревожиш за Катрин — каза Малах. — Но краят е близо.

Имаше чувството, че краят е настъпил съвсем ненадейно. След всички тези години на болка и подготовка, чакане и търсене… мигът най-после наближаваше.

Асансьорът намали и Малах потръпна от вълнение.

Кабината спря с разтърсване.

Бронзовата врата се отвори и той видя пред себе си разкошната зала. Символи украсяваха голямото квадратно помещение, огряваше го лунна светлина, която сияеше през оберлихта на високата кула.

„Описах пълен кръг“, помисли си Малах.

Залата на Храма беше същото онова място, където Питър Соломон и неговите братя толкова глупаво го бяха приели в своите редове. И сега щеше да бъде разкрита най-голямата тайна на масоните, за чието съществуване повечето братя изобщо не подозираха.

 

 

— Няма да намери нищо — каза Лангдън. Все още се чувстваше изтощен и объркан, докато следваше Сато и другите нагоре по дървената рампа. — Няма истинско Слово. Всичко това е метафора, символ на Древните тайни.

Катрин вървеше отзад, подкрепяна от двама агенти.

Докато групата предпазливо излизаше през останките от стоманената врата и въртящата се картина в дневната, Робърт обясни на Сато, че Изгубеното слово е един от най-старите масонски символи — една-единствена дума, написана на таен език, който вече не можел да бъде разчетен. Подобно на самите Тайни, Словото обещавало да разбули скритата си сила само пред онези, които са достатъчно просветени, за да го разчетат.

— Твърди се — завърши Лангдън, — че ако притежаваш и разбираш Изгубеното слово… ще ти се разкрият и Древните тайни.

Директорката на СЗС му хвърли поглед през рамо.

— Значи смятате, че този човек търси дума, така ли?

Професорът трябваше да признае, че на пръв поглед звучи абсурдно, и все пак това отговаряше на много въпроси.

— Вижте, не съм специалист по ритуална магия, но като съдя по документите по стените на подземието… и по разказа на Катрин за нетатуираното място на темето му… предполагам, че той се надява да открие Изгубеното слово и да го напише върху тялото си.

Сато ги поведе към трапезарията. Навън хеликоптерът загряваше и грохотът на перките му се усилваше.

Лангдън продължи да говори, разсъждаваше на глас.

— Ако този човек наистина вярва, че ще отключи силата на Древните тайни, за него няма по-могъщ символ от Изгубеното слово. Ако го открие и го напише върху темето си, което само по себе си е свещено място, несъмнено ще се смята за ритуално готов да… — И млъкна, понеже видя, че Катрин пребледнява при мисълта за страшната участ, която очакваше Питър.

— Но, Робърт… — отпаднало каза тя. — Ако онзи иска да напише Изгубеното слово на темето си, преди да принесе Питър в жертва, имаме още време. Той няма да го убие, преди да намери Словото. А щом няма такова Слово…

— За съжаление Питър все още си мисли, че кръвта ти изтича. Единственият начин да те спаси е да помогне на онзи побъркан… да открие Изгубеното слово.

— И какво от това? — упорстваше тя. — Щом Словото не съществува…

— Катрин. — Робърт се вгледа дълбоко в очите й. — Ако аз смятах, че умираш и някой ми обещаеше, че ще те спася, като открия Изгубеното слово, щях да му намеря нещо, каква да е дума, и после щях да се моля на Господ той да изпълни обещанието си.

 

 

— Директор Сато! — извика един агент от съседната стая. — Елате да видите нещо!

Тя изхвърча от трапезарията. Един от хората й слизаше по стълбището от спалнята. Носеше руса перука. „Какво е това, по дяволите?“

— Мъжка перука — каза агентът и я подаде на японката. — Намерих я в дрешника. Разгледайте я внимателно.

Перуката се оказа много по-тежка, отколкото очакваше Сато. Вътрешната й част като че ли беше моделирана от плътен гел. Странно, оттам стърчеше жица.

— Гел-батерия, която се прилепва върху скалпа — поясни агентът. — С нея работи фиброоптична камера, скрита в косата.

— Какво? — Директорката заопипва перуката и откри мъничкия обектив, скрит сред русите кичури. — Това нещо е скрита камера?!

— Записът се съхранява на тази миниатюрна електронна карта. — Той посочи голям колкото марка силиконов квадрат, залепен за гела. — Сигурно се активира от движение.

„Господи — помисли си Сато. — Значи така е успял“.

Тази модерна версия на шпионската камера, известна като „цветето на ревера“, играеше ключова роля в кризата, която директорката на СЗС се опитваше да овладее тази нощ. Тя продължи яростно да гледа перуката, после я върна на агента и нареди:

— Продължавайте да претърсвате къщата. Трябва ми абсолютно всяка информация, която можете да откриете за тоя тип. Вече ни е известно, че лаптопа му го няма, затова искам да знам точно как възнамерява да го свърже с външния свят, докато е в движение. Потърсете в кабинета му ръководства за употреба, кабели, всичко, което може да ни насочи към хардуера му.

— Слушам. — Агентът бързо се отдалечи.

„Време е да тръгваме“. Воят на хеликоптера беше достигнал максималната си височина. Сато припряно се върна в трапезарията. Симкинс бе довел Уорън Белами и в момента го разпитваше за сградата, към която предполагаха, че се е отправил обектът.

Домът на Храма.

— Входната врата се заключва отвътре — обясняваше архитектът, все още увит в одеяло и видимо треперещ от престоя си на площад Франклин. — Можете да влезете само през задния вход. Има електронно табло с ПИН код, известен само на братята.

— Какъв е кодът? — попита Симкинс, водеше си записки.

Белами седна. Изглеждаше прекалено слаб, за да стои прав. Продиктува кода с тракащи зъби и прибави:

— Адресът е Шестнайсета улица хиляда седемстотин трийсет и три, обаче на вас ви трябва паркингът зад сградата. Малко трудно се открива, но…

— Знам точно къде е — намеси се Робърт. — Ще ви покажа, когато стигнем.

Агентът поклати глава.

— Вие няма да дойдете с нас, професор Лангдън. Това е военна…

— Нямало да дойда, друг път! — изсумтя ученият. — Питър е там! И тази сграда е истински лабиринт! Ако няма кой да ви води, ще ви трябват поне десет минути, за да стигнете до Залата на Храма!

— Той е прав — потвърди Белами. — Има асансьор, но е стар и шумен и вратата му се отваря в самата Зала на Храма. Ако се надявате да се придвижите скришом, ще трябва да се качите пеш.

— Няма да успеете да се ориентирате — предупреди Лангдън. — От задния вход се минава през Залата на регалиите, Залата на честта, средната площадка, Атриума, Парадното стълбище…

— Стига — прекъсна го Сато. — Професор Лангдън, идвате с нас.