Джеймс Патерсън
Мери, Мери (96)

96

— Децата ти? — повторих аз, донякъде смутен, но решен да се заловя за тази ненадейно появила се нишка.

— Знаеш ли къде са те? — Гласът й бе колеблив, но енергията й вече, поне отчасти, се бе възвърнала.

— Не, не знам — отговорих аз. — Но мога да проверя. Ще са ми необходими някои сведения за теб.

— Питай. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Те се прекалено малки, за да се справят сами.

— А колко деца имаш? — попитах я аз.

Тя като че ли остана смаяна от въпроса ми.

— Три. Ама ти не знаеш ли?

Измъкнах бележника си.

— На колко години са, Мери?

— Брендан е на осем години, Ашли на пет, а Адам е само на единадесет месеца.

Изговори имената им забързано, докато аз ги записвах в бележника си.

На единадесет месеца?

Не бе изключено да бе родила най-малкото си дете преди година, но аз много се съмнявах.

Реших да сверя с нея възрастта на всяко от децата й, за да съм сигурен какво ми бе споделила.

— На осем, на пет и на единадесет месеца, така ли?

Мери кимна.

— Да. Точно така.

— А ти на колко години си, Мери?

За пръв път видях на лицето й да се изписва гняв. Тя сви ръцете си в юмруци и затвори очи, опитвайки се да запази самообладание. Какво означаваше всичко това?

— Аз съм на двадесет и шест, за бога. Но какво значение има това? Може ли да се върнем на темата за децата?

На двадесет и шест? Невъзможно. Брей. Това е то. Най-после се стигна до пробив в бронята й.

Погледнах към бележките си, а после реших леко да я притисна.

— Значи Брендан, Ашли и Адам живеят при теб, в къщата ти. Така ли?

Тя отново кимна. Когато й казвах нещо, което бе вярно, тя сякаш изпитваше огромно облекчение. По лицето й се разля вълна на успокоение, която като че ли продължаваше надолу по тялото й.

— А бяха ли в къщата вчера, когато и аз бях там?

Сега тя изглеждаше смутена. Гневът й отново се бе възвърнал.

— Знаеш, че бяха, агент Крос. Ти беше там. Защо правиш това? — Докато говореше, тонът й се повиши. Дишането й стана накъсано. — Какво сте направили ти и хората ти с децата ми? Къде са те сега? Искам да ги видя. Още сега.

Вратата се отвори и аз вдигнах ръка към пазача, без да свалям поглед от лицето на Мери. Очевидно сърцето й се бе разтуптяло в силен пристъп на гняв.

Реших да рискувам.

— Мери, вчера в къщата ти нямаше деца.

Реакцията й бе светкавична и поразяваща.

Тя рязко скочи и ми се разкрещя, при което жилите на врата й сякаш щяха да изскочат:

— Кажи ми какво си направил с децата ми! Веднага ми отговори! Къде са децата ми? Къде са децата ми?

Зад мен се чуха стъпки и аз се изправих, за да бъда първият, който ще стигне до нея.

Тя започна да беснее, крещейки все по-силно:

— Кажи ми! Защо не ми кажеш? — Внезапно избухна в сълзи и аз я съжалих.

Бавно заобиколих масичката.

— Мери! — извиках името й с все сила, но тя остана напълно безчувствена към силния ми вик, дори и при приближаването ми към нея.

— Кажи ми къде са децата ми! — Кажи ми! Кажи ми! Кажи ми! Още сега!

— Мери…

Наведох се през масичката и я хванах за раменете, толкова нежно, колкото можех да си позволя при тези обстоятелства.

— Кажи ми!

— Мери, погледни ме! Моля те.

И точно тогава тя посегна към пистолета ми.