Джеймс Патерсън
Мери, Мери (94)

94

Много скоро се озовах в участъка Ван Найс, но там се натъкнах на непреодолима пречка: в лицето ми заявиха, че Мери Уагнър не е там.

Нищо не можех да направя, за да принудя бюрократите от ЛАПУ да отстъпят пред искането ми. Те се бяха добрали до тяхната убийца, или поне я бяха обявили за такава, и сега нямаха намерение да поделят плячката си с никого. Дори и Рон Бърнс нищо не би могъл да стори, за да ми помогне.

Така че до следващата сутрин не успях да се срещна с Мери Уагнър. По това време ЛАПУ я бе прехвърлило в приготвено за нея временно убежище в голямата си сграда в центъра на Ел Ей, където я бяха подложили на няколко разпита, но без никакъв успех, както го предричах.

Един симпатичен на вид детектив ми я описа като нещо средно между напълно паднала духом и абсолютно безчувствена личност, но аз все пак исках лично да проверя какво ставаше с Мери Уагнър.

Когато пристигнах в сградата в центъра на града, насъбралите се журналисти бяха два пъти повече, отколкото при други сходни случаи, на които бях ставал свидетел. От седмици репортажите за Холивудския преследвач заемаха първите страници на всички вестници, при това в национален, а не само в местен мащаб. Навсякъде можеше да се види нейното измъчено лице, унилия поглед, разчорлените коси, с една дума — типичната физиономия на убийца.

Последното, което бях чул, преди да изключа радиото в колата си, бе едно насмешливо сутринно токшоу, изпълнено със закачки и бръщолевене за това как е успяла да реализира толкова дръзки убийства сред най-богатите и най-известните жени в Холивуд.

— А какво ще кажете за Кати Бейтс? Тя става за ролята на Мери. Защото е страхотна актриса — заяви един „загрижен“ слушател на радиошоуто, което отдавна не се бе радвало на подобен интерес.

— Не, не става. Прекалено е стара, а освен това вече игра в „Нещастието“. Бих препоръчал за ролята Никол Кидман, да я цапардосат по шибания й нос, да й нахлузят една перука, да й добавят трийсетина килограма и ще е напълно готова за ролята — отвърна му водещият. — Или пък защо не Мерил Стрийп. Ами какво ще кажете за Ема Томпсън. Също и Кейт Уинслет би могла да се справи не по-зле.

Проверката в участъка ми бе отнела почти четиридесет и пет минути. Наложи се да разговарям последователно с четирима служители от полицията и да покажа служебния си пропуск поне десетина пъти, за да се добера най-накрая до тясната стая за разпити, където трябваше да ми доведат Мери Уагнър. Най-после — по тяхно благоволение.

Когато я видях, първата ми реакция бе доста странна — обзе ме жалост за нея.

Мери имаше вид на жена, която въобще не бе спала през последното денонощие, с тъмни сенки под очите и отпусната походка. Едва-едва се тътреше по коридора. Розовата й хотелска униформа бе изчезнала. Сега носеше безформени сиви панталони и някаква стара тениска с инициалите на Южнокалифорнийския университет на гърдите, изпоцапана с бледожълта боя. Неволно си припомних, че и нейната кухня бе боядисана в този цвят.

Щом ме видя, в очите й проблесна искра, подсказваща, че може би си спомняше за мен. Аз пък си спомних за пациентите, страдащи от болестта на Алцхаймер, които бях виждал при редовните ми посещения в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон.

Казах на пазача да й свали белезниците и да ни изчака отвън.

— Ще се държа добре с нея. Ние сме приятели.

— Приятели — повтори Мери и се взря проницателно в очите ми.