Джеймс Патерсън
Мери, Мери (9)

9

Не си спомням точно кога двамата с Джамила най-после се унесохме в сън през онзи следобед, но аз се събудих от звука на пейджъра си. Моя съвсем нов пейджър. Този, който взех специално за това пътуване и чийто номер знаеха много малко хора — Джон Сампсън, помощникът на директор Бърнс — Тони Удс — и май това бяха всички. Изглежда, двама души бяха прекалено много. И сега какво?

— Съжалявам, Джам, не го очаквах — изпъшках аз. — Няма да отговоря. — Изрекох го неохотно. И двамата знаехме, че няма как да стане.

Джамила поклати глава.

— Ще ти издам една тайна: и моят е върху нощната масичка. Давай, Алекс, отговори.

Да бе, отговори.

Почти бях сигурен, че ме търсеха от кабинета на директора във Вашингтон. Взех телефона от масичката до леглото и набрах номера, докато лежах по гръб. Погледнах към часовника си — четири следобед. Денят бе отлетял, което бе хубаво. Поне засега.

— Рон Бърнс — изрекох безгласно към Джамила, докато чаках да ме свържат. — Не може да е на добре. По-скоро е на зле.

Тя кимна. Обаждане от върха на пирамидата означаваше някаква сериозна работа, която не можеше да чака. Каквото и да беше, не исках да го чувам, особено в този момент.

Обади се самият Рон Бърнс. С всяка изминала секунда ставаше все по-зле.

— Алекс? Ти ли си?

— Да, сър — въздъхнах. Само Джамила, аз и вие.

— Оценявам, че се обади. Съжалявам, че те безпокоя. Знам, че от доста време не си имал истинска почивка. — Той не знаеше и половината, но аз замълчах в очакване да чуя какво имаше да ми казва. — Алекс, в Ел Ей има един доста труден случай. Ако не беше в отпуск, вероятно бих те изпратил там. Фактът, че в момента си в Калифорния, е просто едно щастливо съвпадение. Щастливо, разбира се, е доста относително казано.

Поклатих глава. Това наистина звучеше зле.

— Какъв е случаят? Това щастливо съвпадение, че съм тук?

— Предполагам, че си чувал името Антония Шифман?

Може да се каже, че това донякъде прикова вниманието ми.

— Актрисата? Разбира се.

— Била е убита тази сутрин заедно с шофьора си. Станало е пред дома й. Семейството е било вътре и е спяло.

— Останалите от семейството — те добре ли са? — попитах.

— Никой друг не е пострадал, Алекс. Само актрисата и нейният шофьор.

Бях малко объркан.

— И защо Бюрото се занимава с това? От полицейското управление в Ел Ей ли са помолили за сътрудничество?

— Не съвсем. — Бърнс замълча. — Моля те това да си остане само между нас двамата, но Антония Шифман е била приятелка на президента. И много близка със съпругата му. Президентът помоли да помогнем в разследването.

— О! — Разбрах, че Рон Бърнс не беше чак дотолкова имунизиран срещу натиск от Вашингтон, както си мислех. Въпреки това той беше най-хубавото нещо, което се бе случвало на ФБР от дълго време насам. И той ми бе направил не една услуга за малкото време, откакто бях във ФБР. Разбира се, аз също не му бях останал длъжен.

— Алекс, искам само да хвърлиш едно око. Наистина ще ти бъда благодарен. Ще те върнем при семейството ти за вечеря. Макар и малко късна вечеря. Искам да чуя мнението ти за случилото се. Позволих си тази волност — там те очакват.

Приключих с разговора и погледнах към Джамила.

— Е, добрата новина е, че не се налага да заминавам никъде. Станало е нещо в Ел Ей. Актрисата Антония Шифман е била убита днес.

Тя се надигна рязко в леглото до мен.

— О, това е ужасно, Алекс! Харесвах филмите й. Винаги ми се е струвала много мила. Това е наистина отвратително. Е, поне ще вечерям с Нана и децата, докато те няма.

— Ще се видим на вечеря. Може би малко ще позакъснея.

— Полети има чак след единайсет, Алекс. Но трябва да хвана последния.

Целунах я, малко неловко, засрамен, задето се бях поддал на Бърнс. Но какъв избор имах?

— Върви и направи Калифорния по-безопасно място — рече тя. — А пък аз ще се постарая Мики и Доналд да не скучаят.

Голяма мисъл, няма що.