Джеймс Патерсън
Мери, Мери (53)

53

Следващия ден прекарах във филиала на ФБР, работейки от седем сутринта до седем вечерта. Изглежда, най-после се провиждаше някаква светлина в края на този дълъг и страховит тунел. Джамила щеше да пристигне в Ел Ей и аз се готвех за срещата с нея.

Тя настоя да не я посрещам на летището. Разбрахме се да се видим в „Ла Синейджа“. Когато влязох в ресторанта, тя ме очакваше край бара с пътна чанта в ръка. Беше с джинси, черно поло и черни ботуши с тънки токчета. Прокраднах се зад нея и я целунах по врата. Просто не можах да устоя.

— Здравей. Ухаеш чудесно. Изглеждаш по-добре от всеки друг път. — Което си беше самата истина.

Тя се завъртя към мен.

— Здрасти, Алекс. Все пак успя да дойдеш.

— Да не би да си се съмнявала?

— Ами да — призна тя. — Помниш ли последния път, когато бях в Калифорния?

И двамата бяхме отпаднели, затова си избрахме една маса и веднага поръчахме ордьоврите — миди с черупките, заедно с обикновена салата от домати. Джамила имаше апетит на атлет след тренировка, но на мен това ми харесваше.

— Какво ново по случая с убийствата? — попита тя, след като се справихме с мидите и доматите. — Вярно ли е, че тя е изпращала имейли още след първото си убийство?

Вторачих се изненадано в нея. Вероятно журналистите от „Лос Анджелис Таймс“ се бяха раздрънкали още в самото начало на тази история с имейлите.

— Откъде го чу? И какво още знаеш?

— Ами нали си наясно как става, носят се всякакви слухове. Според един от тях се прилагат изключителни мерки за сигурност, за да не узнае обществото нищо конкретно, но така или иначе всички разбраха за какво става въпрос. Слуховете стигнаха чак до Сан Франциско.

— И какво още научи?

— Чух също, че водещата разследването детектив Джийн Галета била голяма работа. Искам да кажа, че доста умело се справяла.

— Е, тя не е Джамила Хюз, но, да, става за този пост.

Джамила не обърна внимание на комплимента, макар че наистина го заслужаваше. На светлината на свещите изглеждаше прекрасно, или поне в моите очи. Особено сега идеята да се срещнем ми се струваше чудесна — вечеря с Джамила в изискан ресторант, като мобилният ми телефон бе предвидливо изключен.

Избрахме си една бутилка „Пино Ноар“ от Орегон. Любимото й вино. Веднага щом ни наляха, вдигнах чашата си и заговорих:

— Нещата напоследък нещо се заплетоха, Джамила. Оценявам, че винаги си ме подкрепяла. И продължаваш да си до мен.

Джамила отпи от виното, а после отпусна ръка върху моята.

— Алекс, има нещо, което трябва да ти кажа. Струва ми се важно. Само ме изслушай. Става ли?

Вгледах се в очите й, но не бях уверен дали ми хареса това, което прочетох в тях. Стомахът ми се сви.

— Разбира се — отвърнах.

— Нека първо те попитам нещо — продължи тя, но очите й продължаваха да отбягват моите. — Според теб колко сериозна е връзката ни?

О! Ето какво било.

— Ами откакто започнахме да се срещаме, не съм бил с никоя друга — уверих я аз. — Но това, Джамила, изглежда, важи само за мен. Срещнала си друг мъж? Предполагам, че да.

Тя въздъхна, сетне кимна утвърдително. Такава си беше тя — пряма и откровена. Оценявах това — в повечето случаи.

— Излизаш ли с него? — Целият се напрегнах. В началото на нашата връзка очаквах нещо подобно, но не и сега. Може би съм бил прекалено самоуверен. Или прекалено доверчив. Това беше проблем, с който често се сблъсквах.

Джамила трепна и се замисли върху отговора си.

— Може да се каже, Алекс.

— Как се запозна с него? — попитах аз, но скоро се сепнах: — Почакай, Джамила. Не си длъжна да ми отговаряш.

Тя обаче пожела да говори.

— Джон е прокурор. Запознах се с него при един от моите случаи. Алекс, виждала съм се с него само два пъти. Просто излязохме заедно, но нищо повече не се е случило помежду ни.

С усилие на волята успях да си наложа да не задавам повече въпроси, въпреки че ми се искаше. Нямах право, нали? Сам си бях виновен за всичко. И защо се получи така? Защо не бях способен да се отдам изцяло на една връзка? Заради случилото се с Мария? Или заради Кристин? Или пък заради моите собствени родители, които се бяха разделили, още преди да навършат тридесет години, и оттогава никога повече не се видяха?

Джамила се наведе през масата и заговори едва чуто.

— Съжалявам. Виждам, че те нараних, а никога не съм го искала. Можем да си довършим вечерята и ако имаш желание, после ще поговорим за това. Или пък можеш да си тръгнеш. Както искаш, Алекс. Сърдиш ли ми се? — попита тя, след като не й отвърнах веднага.

— Не — казах аз, може би малко прибързано. — Предполагам, че съм изненадан. Може би разочарован. Всъщност не съм съвсем сигурен какво изпитвам. Но за да няма недоразумения, съм длъжен да попитам: казваш ми, че искаш да излизаш с други мъже или имаш намерението да прекратим връзката ни още тази вечер?

Джамила отново отпи от чашата си с вино.

— Искам само да разбера какво изпитваш.

— В момента ли? Честно? Джамила, не мисля, че можем да продължим както досега. Не знам дали съм прав. Но винаги съм бил категоричен за едно — когато съм с някого, в живота ми няма място за друг. Познаваш ме.

— Никога не сме си обещавали нищо — отбеляза тя. — Аз просто се опитвам да бъда искрена с теб.

— Знам, че си искрена. Оценявам го, наистина го оценявам. Слушай, Джамила, мисля, че сега трябва да си вървя. — Целунах я по бузата и си тръгнах.

Аз също исках да бъда честен. Както с Джамила, така и със себе си.