Джеймс Патерсън
Мери, Мери (52)

52

Страхотна новина — постигнах нов рекорд по брой хотелски стаи, в които бях пребивавал. Проблемът бе, че не исках да виждам хотел до края на дните си. Западен Лос Анджелис не ми предлагаше кой знае какви възможности за развлечение. Лежах си на леглото, затрупан с бележките по разследванията, а на масичката до него имаше само един наполовина изяден сандвич с пилешко и една бутилка сода, вече прилично топла.

Затова когато телефонът иззвъня, аз с благодарност посегнах да го вдигна. Търсеше ме мама Нана.

— Тъкмо се бях замечтал по твоите свински котлети с царевичен хляб — признах й аз. — И ето че ти като по чудо се обади в следващия миг.

— Защо винаги ми се подмазваш, Алекс? — попита тя. — Поне се опитваш. Да не искаш да ми кажеш, че няма да си дойдеш през следващия уикенд?

— Не точно.

— Алекс…

— Ще се върна у дома. Повярвай ми, в момента за нищо не копнея толкова силно, колкото да забравя за този случай и да се махна оттук колкото се може по-скоро. Но ще се наложи да остана още малко.

— Алекс, искам от теб здравата да се замислиш за това колко време всъщност ти е нужно да прекараш там, в Калифорния. Може да се каже, че новата ти работа е още по-лоша дори от предишната.

— Как са децата? — попитах я накрая. — Мога ли да поговоря с тях? — За да си отдъхна най-после от теб, стара жено.

— Те са добре и всичко им е наред, татенце. Също и аз. Казвам го само за протокола, както обичате да се изразявате във вашите служби.

— Случило ли се е нещо? — разтревожих се аз.

— Не. Просто малко ми се вие свят. Няма нищо. Днес се видях с Кейла Коулс. Всичко е наред. Тя ме прегледа. Каза ми, че още дълго има да ходя по тази земя.

— Доколкото те познавам, а аз наистина те познавам добре, това ще рече силно завиване на свят. Да не би пак да си припаднала?

— Не, не съм припадала — безгрижно ме увери тя, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което бе чувала през целия си живот. — Просто вече съм стара жена, Алекс. Казвала съм ти го. Макар че, бог ми е свидетел, изглеждам и се чувствам доста добре за възрастта си.

Обаче щом помолих Нана да ми даде телефонния номер на доктор Кейла Коулс, тя открито се възпротиви. Трябваше да изчакам Деймън да поеме слушалката, а Нана да освободи телефона. Тогава му казах да отиде до бюрото и да ми донесе номера на Кейла от електронния ми бележник.

— Как ти се струва Нана? — попитах го аз. — Трябва да се грижиш за нея, Дей.

— Изглежда съвсем добре, тате. Не иска да ни каже какво се е случило. Но беше на пазар и ни приготви вечеря. Не мога да ти кажа дали нещо не е наред с нея. Нали я знаеш каква си е Нана… В момента чисти с прахосмукачката.

— Прави го, за да демонстрира колко е здрава. Върви да обереш вместо нея. Върви. Помогни на баба си.

— Не знам как се чисти с прахосмукачка.

— Тъкмо имаш удобен повод да се научиш.

Щом свърших с хлапетата, се обадих на доктор Кейла Коулс, обаче попаднах на телефонния й секретар. След това се опитах да открия Джон Сампсън, молейки го, ако е възможно, да наминава понякога покрай нашата къща и да следи как е Нана, която навремето се бе грижила и за него.

— Няма проблем — успокои ме Джон. — Ще се появя утре сутрин на закуска и ще я уверя, че съм много изгладнял. Как ти се струва?

— Може и да мине за пред нея. Ще ти послужи като удобен повод за посещение.

— Тя ще се досети.

— Разбира се, че ще се досети. Макар че ти умееш да създаваш впечатление за много изгладнял.

— Как вървят нещата при теб? — попита ме той. — Не ми звучиш много оптимистично.

— Е, да кажем, че отчасти съм уверен в успеха. Тук само един дявол знае какво става. Голяма бъркотия е, Джон. Прекалено много публичност се дава на случая. Освен това трябва да се срещам и с онзи задник Тръскот. Макар че, доколкото разбрах, той отново се е завърнал на Източното крайбрежие.

— Нуждаеш ли се от подкрепление? Мога да се домъкна до Ел Ей, защото ми се полагат няколко дни ваканция.

— Да бе, точно от това се нуждая — да вбеся жена ти. Но все пак благодаря ти за предложението. Ще го имам предвид, особено ако напреднем в преследването на тази проклета Мери Смит.

Повечето от успешните ми разследвания бяха случаите, в които работех с Джон Сампсън. Затова, откакто напуснах полицията, той е от хората, които най-много ми липсват. Не исках обаче да се отказвам от предложението му за сътрудничество. Хрумнала ми бе една идея, за която той можеше да ми помогне. Така че, когато му дойдеше времето, щях да потърся помощта му.